Път: : Моят човек : С

Стилияна Василева

Баба Стилияна
Баба Стилияна
Баба Стилияна с внуче
Баба Стилияна с внуче

  Симона Маринова                                 



Това е историята на една 70-годишна жена от Северна България. В нея тя разказва за живота и спомените  от детството си до днес, за живота по време на войната, за работническото семейство, социалната промяна, как се гради стабилно семейство, дом, работа. Какъв е бил животът преди и какъв е сега. Какви морални и житейски ценности са имали хората тогава, как малкото е било достатъчно и как са се забавлявали и подкрепяли хората някога. Какво е важното за един човек, за да може да каже, че е живял щастлив живот, въпреки всичките препятствия, пред които ни поставя съдбата.

„Да помниш, значи да живееш”, казва тя.

 

 

 

„Казвам се Стилияна Дянкова Василева - Чакърова по баща. Родена съм на 21/1/1941 година в село Голямо Враново, Русенска област. Произхождам от работническо семейство. Баща ми Дянко Дяков Чакъров е добруджанец, от с. Белица, Тутраканско. Чичо ми, баща ми и дядо ми бяха членове на БКП. Баща ми е завършил Висша партийна школа в гр. Силистра.

 

 

Не съм била родена, но си спомням от разказите на родителите си, че когато румънците завладяват Добруджа, дядо ми с цялото си семейство - пет деца и баба ми, се изселват в с. Голямо Враново. Там баща ми се запознава с майка ми Петрана Пенева на 17 години и се оженва за нея, той 21-годишен. След три години се раждам аз.

Била съм на месеци, когато Добруджа е освободена от румънците и дядо ми се връща отново в Добруджа в родното си село. Майка ми не е работила никога, беше домакиня и се грижеше за мен и брат ми. Почина - мир на праха й, много млада -  на 36 години. Баща ми работеше като секретар в Общината на с. Белица.

Участник е в Отечествената война. Бил е пет години войник и мобилизиран. Един ден преди окончателното му завръщане от фронта се ражда брат ми, месец декември 1944 г. Казва се Дяко, на дядо ми. Той също беше член на БКП. Работи 43 години в Захарен завод „Димитър Благоев” гр. Русе. В момента е пенсионер.

От времето на войната си спомням доста неща. Бях около 4-годишна и не съм сигурна дали наистина помня всичко, или е плод на годините, през които сме се връщали към спомените. Само знам, че един спомен няма никога да избледнее в съзнанието ми.

Когато получавахме писма от баща ми, със свито сърце и страх наблюдавах майка си и я гледах в очите, защото винаги плачеше.

Най-ясен и незалечим е споменът ми от идването на руските войски. В небето над селото прелитаха самолети като ято птици и разтрисаха въздуха с шума си. Всички бяхме много изплашени. През деня преминаха и руски войници през селото. Няма да забравя никога и ще си спомням за ужаса, който изживяхме. Пред дома ни се спряха няколко войничета, изглежда са прочели страх в очите ни. Един от тях спря до мен, взе ме на ръце, погали ме и каза: „Не бой се, не бой се , руси - болгари мир.”

Лицето му беше озарено от такава усмивка, че веднага се разплаках и го прегърнах. Всички, успокоени, се смееха и плачеха, страхът беше отминал.

С години повтарях думите на войника, „не бой се, не бой се, руси - болгари мир”. Може би и и затова този спомен е още толкова жив в съзнанието ми.

Когато румънците завладяват Добруджа, са прибрали най-будните и хубави мъже. Закарват ги в една гора близо до селото и ги разстрелват, просто без съд и причина.

Тогава дядо ми избягва и се изселва. На това място, поне докато бях 12-годишна, всяка година се устройваха тържества при гробовете на избитите и се почиташе паметта им.

Не знам дали все още се поддържа тази традиция, но бих се радвала, ако е така.

В родното село на баща ми завърших втори прогимназиален клас - шести клас. Баща ми имаше партийно поръчение от Окръжния комитет на партията,  гр. Тутракан, и беше изпратен и назначен като партиен секретар на ТКЗС село Нова Черна,  във връзка с  укрепването на масовизацията и колективизацията на ТКЗС. Баща ми продаде къщата в с. Белица и цялото семейство се преместихме в с. Нова Черна. Загърбих родния си дом, училището, съучениците и учителите си, роднини и съседи. Беше ми тежко, но не го показвах.

Имах щастливо детство, бях отличничка, обичана от всички. Обичах да съм лидер във всичко. В Нова Черна учих две години, завърших прогимназия и трябваше да продължа в средно учебно заведение.

Баща ми купи къща в Русе и с майка ми и брат ми отидохме да живеем там. Баща ми се завърна при нас след година и започна да работи в Захарен завод „Димитър Благоев” - Русе, като началник транспорт и партиен секретар. В завода работи 20 години и се пенсионира.

Завърших образованието си в гр. Русе. Започнах работа в "Обществено хранене". Запознах се със съпруга си Иван Василев, който беше учител в Техникума по дървообработване и вътрешна архитектура в Русе. Омъжих се за него на 19 години.

След година и половина ни се роди дъщеря - Даниела. Съпругът ми е от с. Прелез, Разградско и произхожда от земеделско семейство. Добър човек е, внимателен, уважителен, добър съпруг, баща и дядо. Две години, след като се оженихме, си купихме гарсониера в Русе с помощта на неговия баща и заем от държавата.

Дъщеря ни завърши средното си образование в същия техникум, в който баща й беше учител. Завърши козметика и дерматология в Медицинския институт  в София и организация на счетоводството и маркетинг към Русенския университет. Омъжи се на 23 години. Има два несполучливи брака и две прекрасни деца. Син от първия брак и дъщеря от втория.

Тези деца осмислиха живота ни и покрай грижи за тях, годините отлетяха неусетно. Внукът ми завърши информатика  в Пловдивския университет и магистратура „Софтуерни технологии” с отличен. На 24 години е и от една година работи. В Русе със сестра си завършиха Немската езикова гимназия „Фридрих Шилер”. Тя и в момента е студентка в Пловдивския университет и учи политология.

Израснаха без бащи, но с гордост мога да заявя, че са много добри, трудолюбиви и възпитани деца. Не им е липсвала мъжка компания, защото връзката с дядо им е много силна. Бащата на внучката ми също поддържа връзка с децата и семейството ни и е много грижовен баща.

Внукът ми го обича и уважава като истински баща.

Аз работих седем години в детска градина като готвач и домакин. Дъщеря ми боледуваше много и държах да съм близо до нея винаги. Седем години работих като домакин и касиер на стола на Научноизследователския институт „НИПКИ”, гр. Русе. Шестнадесет години имам стаж в "Обществено хранене" като касиер на ресторант и закусвалня. Пенсионирах се на 57 години, като последните 10 години бях президент на еднолична фирма в парфюмерийния бизнес.

Доволна съм от живота, който живях, и съм щастлива, че доживях до 70 години. Създадохме дом в истинския смисъл на думата. Никога нищо основно и важно не е липсвало в семейството ни.

Преди 18 години успяхме да си купим по-голямо жилище. Не говоря за лукс и мания към материалните неща, а за живот със семейни ценности и традиции. Аз съм от хората, които тялом остаряват, но не и духом. Ред, чистота, отговорност и всеотдайност са приоритетите в живота ми. Без излишни амбиции за непостижими неща.

От десет години се грижа за внуците си.        

Майка им от десет години работи в чужбина и основно грижите за децата поехме ние с дядо им. Ще се радвам, ако са доволни и благодарни за грижите, които полагаме за тях, откакто са се родили.

Последно съпругът ми работи 20 години в Корабен завод Русе, като технически ръководител, зам.-директор и се пенсионира там.

Проследих целия учебен процес на дъщеря си и внуците си, но имам усещането, че това,  което бяхме ние, което ценяхме и обичахме, възхищавахме се и се радвахме на дребните неща, обичахме и уважавахме учителите си, издигахме ги на пиедестал, почитахме възрастните хора. Това беше в основата на всяко българско дете тогава.

Следвахме примера на родителите си. Нямаше по-щастливи дни за нас от училищните празници. Кичехме с венци и портретите на Кирил и Методий за 24 май. Празниците наши бяха и за родителите ни.

В селото имаше красива местност и там излизаше цялото село. Печаха се агнета, лееше се бира и лимонада за децата. Изнасяхме програми, имаше музика, песни, танци през целия ден. Хората тогава умееха да се веселят. За тежки години след войната съм чела и слушала, но в това добруджанско село не си спомням за тежки години и времена. Вярно, нямаше ток, дори и радио, но хората бяха добри, щедри и щастливи. Израснахме от нищото, но обградени с обич, много внимание и разбиране. Създадохме без ничия помощ домове и здрави семейства.

Връщам се в годините назад и си спомням първо за баща си, той беше член на БКП, истински комунист, честен, трудолюбив и всеотдаен. Никога не се е възползвал от служебното си положение. Живеехме скромно. Чувала съм го да казва пред близки, че единственото нещо, за което съжалява, е, че през годините на партийна работа е виждал децата си само заспали, но майка ни е била винаги неотлъчно до нас.

Спомням си за газовите лампи, огнището, пещта и купонната система, уханието на прясно изпечен хляб, козунак, за красивите поляни и градини. Децата играеха с парцалени топки и чилик. Вадеха паяци от дупките с восък, закрепен на връв. Това бяха заниманията им през ваканциите. Но помагаха на болни и възрастни хора, метяха дворовете, плевяха и лехите, не отминаваха никого без поздрав. Деца на неуки, обикновени хора, създадоха ценно поколение.

И най-вече си спомням за добротата, радостта и човечността между хората от селото. Те бяха едно голямо задружно семейство, помагаха си и се обичаха. Създадоха България от нищото.”