25 ноември 2017г.

Св. Климент Охридски, имен ден празнува Климент и др.; празник на Софийския университет

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

След подписването на Конституцията (драски и шарки)


Подписахме конституцията на 12 юли. 1991. Великото народно събрание уж продължаваше работата си, но основната грижа на депутатие бяха предстоящите избори.

А нас, депутатите от СДС, подписали новата конституция, ни изгониха от „Раковски“ 134. „Отлюспиха“ ни, както цветисто се изрази отчето Христофор. Като партии и организации бяхме – Федерацията на клубовете (моя милост), БСДП (Петър Дертлиев), Зелената партия (Александър Каракачанов), Екогласност (Петър Слабаков), БЗНС „Никола Петков“ (Милан Дренчев). А несъгласните с това от другите организации бяха персонално или групово „отлюспвани“. Така част от Демократическата партия, водена от Стефан Стоянов, се озова в нашето положение.

„Отлюспи“ ни така наречената група на „трийсет и деветте“, която обяви, че е „истинското СДС“, което пък било „национално движение“. „Националното движение“ го измислиха от Подкрепа и АСП, но лицето им беше Стоян Ганев. По идея на Георги Марков, чието досие току-що беше излязло, „трийсет и деветте“ обявиха гладна стачка против конституцията, защото била комунистическа. След година те щяха да се хванат един друг за гушата и да провалят правителството на Филип Димитров. Техни лидери бяха: Стоян Ганев, Георги Марков, Йордан Василев, Стефан Савов, Александър Йорданов, Едвин Сугарев… Някои от тях свързани с ДС, други – откровени монархисти (Да възстановим Търновската конституция! Да си дойде Царя!), трети – и двете, четвърти – откачалки.

Сред последователите им имаше и почтени хора. Бяха увлечени от думите. От лозунга – „Незабавна смяна на системата!“. Сякаш „системата“ беше риза, която можеш да свалиш и облечеш нова. Това го рече по телевизията Петър Стайков – от Екогласност. Той беше от „отлюспените“.

Ние, „люспите“, се изживявахме като седесари и затова се кръстихме СДС-център и СДС-либерали… На 27 август се състоя поредното обсъждане за обединение на „тиретата“ – прогонените от СДС партии. Трябваше да търсим своя центристки вариант: да обединим всички цертристки партии, включително и тези, които не са били в СДС. На поканата се отзоваха: Федерацията на клубовете, БСДП, БЗНС(е), ПК „Екогласност“. Заседанията се провеждаха в 412-а зала на президентството.

За пръв път виждах отблизо Ценко Барев – николапетковист, един от лидерите на политическата емиграция. Беше живял в Париж. От два месеца беше в България.

След завръщането си беше оглавил БЗНС (е), сиреч „единен“, или бившото „оранжево БЗНС“ – бившия съюзник на БКП по времето на тоталитаризма. Г-н Барев пушеше лула. В ритуала по нейното пълнене, тъпкане, разпалване, пафкане, изтръскване, изстъргване, почистване – вършен бавно, достолепно, той ни наблюдаваше нас, „люспите“, с великодушно пренебрежение. А понякога и с осъдително пренебрежение: „Много грешки допуснахте в СДС! Така избори не се печелят… Сега ще ви покажем. Хм-хм-хм.“ До него Светослав Шиваров се смееше до зачервяване – ах, как баткото ще наплеска всички тези хлапаци!

Да се водят преговори за коалиция с БЗНС(е), беше обречена работа, но разговорите се водеха. За да им се бъркат главите, помагаше Николай Генчев. Те се познаваха отдавна с Ценко Барев – от специализациите на бачо Кольо във Франция, и на тази основа, заедно с подложката на доброто мезе, бяха стигнали до забележителна формула, която трудно се помни. Нещо като: „модерен аграризъм, съчетан със съвременен интелектуализъм“. Като такава беше паролата на коалицията БЗНС(е) и Българския конституционен форум. Земеделците ще дадат гласовете, масата избиратели, а Форумът – интелектуалците, личностите. Те били толкова силни, че сами щели да влязат в Народното събрание, никой друг не им трябвал.

Истината изисква да кажа, че бачо Кольо дори не идваше на сбирките в 412-а зала, а Ценко Барев дойде един-два пъти, колкото да ни види кои сме и да ни поучи, че политика, така както ние правим, не се прави. Той сега, на изборите и после, в Народното събрание и като правителство, ще ни покажел какво значи политика. Та той е живял в Свободния свят! В Париж е гледал, попивал и трупал опит. Кои сме ние?! Пфу…

Постоянната фигура в преговорите от страна на БЗНС(е) беше Светослав Шиваров, който неизменно подчертаваше пълномощията си и извиняваше патрона си Ценко Барев. БЗНС(е) е велика работа, но нека да чуем и вас! Аз ще докладвам на г-н Барев мнението ви. Шиваров ни гледаше важно, не си спомням дали и той не пропуши лула.

В доброто тоталитарно време, когато всичко беше подредено и ясно, се провеждаха манифестации, на които физкултурници носеха разни големи фигури, символизиращи общонародното единство и напредък. Между манифестациите (на 1 май, 24 май, 9 септември, 7 ноември) тези фигури се слагаха в зависимост от материала, с който бяха изготвени, я в склад, я в някой заден двор. Или в коридор.

Точно срещу Зала 412, където водехме важните преговори за създаване на „политическия център“, без който България „не можеше“, бяха подредени плакати, използвани за такива цели. Изглежда бяха зачислени на някоя материално-отговорна персона. Когато се уморявах от преговори, излизах и ги разглеждах. На един от тях, най-големия плакат, зачервен от здраве и радост работник, изглежда страдащ от базедова болест, защото очите му бяха изпъкнали, крачеше с лозунга „Води ни, Партийо любима!“

Нищо нямаше да излезе от тези преговори! Нищо!

На компанията Ценко Барев – Николай Генчев с анализи помагаше Кръстьо Петков. Не зная дали тримата са сядали да си побъбрят, но Кръстьо Петков имаше важната теза, че народът е уморен от двуполюсното разделение и само чака да му се покажат други политически сили, за да хукне към урните и да гласува за тях. „Никакви компрометирани бесепета и седесета!“ Дайте нещо свежо. Например БЗНС(е).

„Професоре, анализът ти е много точен!“ – Ценко Барев пафкаше с лулата и кимаше към мен – „Симеонов, отново не си прав.“

През късното лято на 1991 година всички „тирета“, безенесета и други подобни бяха като луди.

БЗНС „Н. Петков“ не си правеха труда да преговарят. Те не просто щели да влязат сами в парламента – те щели да управляват. Те с БЗНС (е) словесно се надцакваха кой е по-велик и праведен. Обяснявах им – срокове, програма, послания, предизборна кампания, средства, структури… Тц. Гледаха ме, но не ме виждаха.

Месец по-късно, като обикалях по страната в самата кампания, най-забележителното, което видях, беше „нагледната агитация“ на николапетковистите – може и да греша, но не си спомням друго, освен едни листчета, колкото половин салфетка, които изобразяваха тяхната бюлетина (забравил съм с какви черти беше), на която пишеше: „БЗНС „Никола Петков“. Нищо друго.

Листчетата бяха разлепени в селата по врати на фурни и магазини. Николапетковистите така бяха сигурни в своята популярност, че съобщаваха на населението само коя е тяхната бюлетина. Защо да обясняват други работи? Народът, като дойде да си купи хляб и види с кои черти са им бюлетините, то е достатъчно – защо да му се обясняват други неща? Те са БЗНС „Никола Петков“!

БСДП също бяха уверени в победата си. Дертлиев, вероятно носен от спомен на ентусиазма през 1990 година, когато партията му от шепа хора се превърна в най-бързо растящата организация, замина за Канада да си отпочине. Заместваше го Михаил Петков. Мишо беше склонен на коалиция, но решаващо беше мнението на Дертлиев. По едно време Дертлиев се върна с вид на летовник, който е тръгнал да се поразтъпче из пазара без намерение да купува и подпитва продавачите – „това колко струва?“, за да придаде съдържателност на разходката си. Седеше той с вида си на летовник и не ще. БСДП са достатъчно мощна организация. Могат сами. Отиде си.

Разговарях с Петър Корнажев. Корнажев разбираше, че няма да успеят, ако са сами на изборите, и обеща „да осигури Дертлиев“. Останал съм с впечатление, че този разговор даде резултат – Дертлиев дойде още веднъж на преговорите. На последните заседания в 412-а зала го нямаше, но вече беше поставил условието си: „Съгласен съм на коалиция, но само с бай Милан (БЗНС „Н. Петков“). Предавал ме е два пъти, но само с него.“

Тогава отново отидох при Желев да го врънкам да се намеси. Желю започна да притиска бай Милан. Земеделците не бяха партия, те бяха етническа група в рамките на българския народ – нещо като циганите, турците, арменците, евреите… Имам много приятели сред тях и често съм ги питал защо не си измислят собствена азбука, така нямат писменост. Бай Милан пренебрегна и увещанията на Желев. Но Дертлиев, може и да греша, добре знаеше как ще отговорят земеделците и затова постави своето условие.

Наясно бяха и Зелените (Зелената партия на Каракачанов). По онова време (1990-92) зелените приличаха на „банда“ , съставена от възпитани, трезви, интелигентни младежи, които вдигат невъобразим шум, наричат го музика и не им пука дали някой ги слуша. Заместник-председател им беше Любомир Иванов. Дойде Любо на първото заседание в 412-а зала и със сядането каза: „Преди да правим каквито и да е коалиции, искам да зная колко министерски места ще получим ние?“
Неколцина се засмяхме.

Зелените отначало отказваха каквато и да е „широка“ коалиция. После поставиха дертлиевото условие – да участват и земеделците.

Тук трябва отново да припомня. Като се зададоха изборите, възникнаха три седесета: СДС – национално движение (39-те, Подкрепа и АСП), СДС-център (БСДП, ПК „Екогласност“, АСО-независими), СДС-либерали (Федерация на клубовете за демокрация, Зелена партия, Демократическа партия – Консервативен сговор). Като самостоятелни единици се оформиха БЗНС „Н. Петков“ и БЗНС-единен в съюз с Конституционен форум. Общо пет парчета, от които четири центристки.

По тогавашната терминология СДС-център и СДС-либерали бяха „тесни“ коалиции, а ако се обединяха, щеше да се получи „широка“ коалиция. Значи дискусиите вървяха и по това дали „широката“ коалиция ще бъде с двете безенесета, или с кое от тях.

Но имаше един случай, при който Желев се опита не да обедини трите седесета, а да ги накара да подпишат или поне устно да се договорят, че няма да се ругаят в предизборната кампания.

Това стана на 10 септември 1991 година. Срещата се проведе в залата срещу кабинета на президента. Позната е на публиката от репортажите. По стените има портрети и картини.
Присъстваха много хора, беше кажи-речи целият Национален координационен съвет на СДС отпреди разцеплението. Водех си записки. От „наша страна“ седяха бай Милан, д-р Дертлиев – имаше и други.

Елка: „Въпросът за толерантността не може да се регулира със споразумение. Ако нямаме тези регулатори в себе си – никакво споразумение не може да ни спре… Политическо споразумение да се подписва сега, е политическа приумица.“

Стоян Ганев (към нас): „Ние вас ви разглеждаме като личности, а не като представители на политически сили.“

Стефан Савов: „Отсрещната страна има личности, които изобщо не съществуват за мен.“

За Савов всички освен 39-те бяхме „отсрещната страна“. Стоян Ганев се нахвърли с уличен език върху бай Милан. Бяхме станали прави. Аз подхванах Филип до вратата – „Спрете да ме клеветите за Агенцията за чуждестранна помощ. Всяко нещо си има граница!“ Филип се усмихваше мълчаливо с широко разкрити зъби: „Е, ама аз сега не вземам страна. Има хора, на които им доставя удоволствие да нагрубяват по-възрастен човек, други – да клеветят. И в бъдеще ще има такива хора.“
Филип не разбираше, че рачитайки на клеветниците, залага за бъдещето си управление бомба, която беше започнала да цъка.