19 септември 2018г.

1924 г. — Потушено е Татарбунарското въстание на бесарабските българи против румънската власт.

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Селяшка работа

Защо у нас пътната мрежа е в такова окаяно състояние?

Неразвитата пътна мрежа  е резултатът на липсата на потребност от нея: за никъде не бързаме; „там“ е чуждо; „там“ няма какво да правим; по-добре си е тук, където сме – където сме и където всичко ни е познато.

Това е култура на зависимите от своята нива, градина, крава… Това са уседналите селяни – земеделци и скотовъдци, обединени в село и землище. „От наше село по-убаво нема!“ Някой от съседното село изтървал добитъка си у нашето полье?! До кооперирането, т.е. средата на ХХ век, това може да е повод за междуселски сблъсък. Реален, физически, с наранявания, дори с жертви.

Народ от пешеходци, колари и магаретари – на тях път широк, добре поддържан, без дупки и пр. не им трябва. По пътя идва бирникът, насилникът, грабителят. Добре е, дето има гьол, за да заседне там данъчният.

В пространството има опорни точки: нива, градина, лозе, ковач, колар, налбантин, магазин, училище, църква. По-късно се появява гарата. Градът е място на властта – властта е господарска, тя е паразитна (експлоататорска). На нея е нужен достъп до селото, не на нас…

Затова пътната мрежа е градена лъчеобразно: град (административен център, гара) – село. Пътищата село–село са рядкост, когато не са попътни за града. Селата, където „пътят свършва“, са изключително много.

Градът би следвало да създава пътищата. Но в града са същите тези селяни.

Сещам се за един постинг във форум. Беше възникнал спор между  “софиянци“ и „провинциалисти“.  („Провинциалистите“ са „отвратителни селяни, създали безпорядък в цивилизованата столица“.)

Един от защитниците на „софиянците“ и „София“ беше засегнат от репликата на „селянин“ и му отвръщаше ядно и аргументирано: „Селянино глупав, открай време родът ми живее в София и ако искаш да знаеш, „Александър Невски“ е построен върху нива на мой прадядо.“

Напълно е възможно.

Бе-ге градът се интересува от селото в данъчен смисъл и в последния век – като място, където живеят потребители: на електричество, на въглища, дори на хляб и зеленчуци, да не говорим за бирата, кибрита, цигарите и дори ракията. Селото в най-добрия случай е снабдителен център – на плодове, зеленчуци (няма противоречие), кокоше и ярешко-агнешко. Там се правят компоти, слагат се туршии и кисело зеле. Понякога старата селска къща служи за склад. Има ябълки и круши. Сливи, боровинки и чист въздух. „Там“ на село отдавна не живеят делови партньори, то е нещо като селищно оформен старчески дом. Сега нахлуват цигани. Вместо градско гето, бивак на нашественици. Рядко в селото  живеят  индустриални работници, служители и управленци.

Няма пътища и транспорт. След десетия километър от околовръстното на споменатата столица има запустели села. Няма пътища и никой не го е грижа. Връзката със „селото“ и „провинцията“ е оставена на случая. Преди години поставих въпроса пред висш служител и той ачик ми рече: „Каква ми е далаверата?“

Загрижил се Бойко Борисов за магистралата до морето. Хубаво. Ние  не възразяваме. Не че някой ни пита. Но къде и на кого е грижата за междуселските пътища? Пък и не само те. Пътят до Трън, Брезник, Годеч, Бов, Лакатник, Искрец, Елин Пелин, Панагюрище, че дори Самоков. Път ли е, когато минава през центъра на населените места тесен, без тротоари?! И важното – връзките с и между селата около тях! Ако заговорим за населените места около Пловдив, Стара Загора, Сливен, Бургас, Ямбол, Хасково, Кърджали, Смолян, Благоевград, Монтана, Видин, Враца, Ловеч, Плевен, Русе, Велико Търново, Габрово, Разград, Шумен, Търговище, Добрич, Силистра, Варна…

Говорят за икономически причини, редуцират жп линии, спират да поддържат пътища, не строят нови. “Икономистите” изчисляват на база сегашен “пътникопоток” и сегашен “трафик”. Това е дивотия. Омагьосаният кръг на предвидимото обезлюдяване и напускане на обработваеми землища. Та нали хората ще решат да живеят някъде, да орат и сеят някакви ниви, когато има възможност редовно да пътуват до местоработата си?

Това е кожата на Българията. Кожа, шита с едър бод за нуждите на фиска, а не за потребностите на индивидуалната мобилност. Тежък удар срещу икономическата активност. Удряме го, защото се страхуваме от свободния човек. (Свободата е друга тема!)


Стара планина, прочутият Балкан – дал име на полуострова, се е проснал като китайска стена между Княжеството и Румелия. Два-три прохода са целогодишно проходими и два са по-прилични, въпреки че „магистралите“ им са правени пет за четири. При дъжд изникват опасни локви, целогодишно по тях излизат коне, магарета, крави, овце и кози…

Дунав е затапен. Има един мост при Русе, който беше открит от Вълко Червенков и Георги Георгиу-Деж. Те се срещнаха по средата и се целунаха. После прерязаха лентата и всеки плисна по едно менче в краката на другия. Да върви по вода.

Вторият мост е по-легендарен от Крали Марко. Той от 80-те години все се строи. Първите копки са неизброими.   Всеки депутат от „северозападналата“ се кълне, че ако го изберат, ще мине пръв по него, всеки министър, попаднал в този регион, ходи да види „как върви строежа“ и обещава да го „довърши“.

По времето на Римската империя на участъка, където сега е границата между България и Румъния, е имало най-малкото пак един мост…

(Има историци, които твърдят, че са били три! А един от тях издирва къде е бил „тунелът под Дунав“?)…

Влачим оковите на селящината. Селящина е пълната липса на интерес и отвореност към съседните страни. Продължаваме да живеем с обсадния синдром на Студената война. Същите са и съседите ни. Сърбия не ще да построи магистралата Ниш – българска граница. Щото ще ги нападнем! Гърция принудено отваря граничните пунктове, но слава Богу там нещата потръгнаха. С Румъния обаче е истинският запек. Влашката грандомания е безмерна. Това е една от пречките за мостовете. Те са пъпът на земята. Ние за тях сме по-надолу…

В последните десетилетия селящината ни лъсна по забележим начин. Живеене на село, с тишината, двора, градинката или тревата, както и разпознаваемото съжителство не са на почит. Защо?

На първо място като причина си остава пътната мрежа.

Как да живееш на двайсет километра от София (Пд, Вн, Бс и прочие), когато всеки ден трябва да преминаваш изпитанията на ужасния път, ако има такъв?!

Някой се пошегува и каза: между нивите не бива да има уредени пътища. Защо? Идете в Холандия или Англия и вижте. Нима на днешните черни пътища може да расте нещо, за да е опасно те да бъдат покрити с чакъл или асфалт?

Как ще бъдеш стимулиран да работиш на нива от УУ декара, когато тя е на пет километра от път. С какво ще ходиш до там, за да я наглеждаш? С трактор, който гори хиляда на сто, с джипка, която струва, колкото цялото ти стопанство, с кон, който не умееш да яздиш и чиято поддръжка струва колкото издръжката на семейството ти…

Една от причините за пустеещите земи (не ги гледайте само от колите си) е липсата на пътища до тях. Дори за колело. И тогава какво?

Човекът търси изход. Търси другаде смисъл и важност.

Става важна навалицата, купонът, живот в чалга и сапунка (любов, изневери, секс, измами, кражби), рентиерството и потреблението… Ценността на рентиерския капитализъм, напук на всички идеолози на капитализма, процъфтява; умира представата за живот чрез труд.

Но понеже си оставаме селяни, по-добре е да бъдеш нещо, участващо в група (клика), да си нещо, включено в сюжета. Дори в ролята на метлата зад вратата.

Социалният сюжет на днешната бе-ге сцена е елементарен: Аз съм от „нашите“, участвам, както мога, в заемането на властови позиции (или тяхното утвърждаване) и ще получа своя дял в разпределението на общото – присвоено държавно и дори европейско „наше“…

Обществото ни не е атомизирано, то е кликализирано чрез повторното си поселянчване. Кликата е нещо като „наше село“ – роднини по кръв и сватовство, по кумство, побратими, познаващи се от деца, колективно онанирали у „плевника“… Село. Оградено с гьол. Прераснало в клика и мафия. Т.Ж. с правешкия възход го започна.

В Новото село господства Homo transcurens, истинският негодник – пълно господство на морала на принадлежността, като принадлежностите могат да се сменят или да се балансира между тях. „От наше село съм, ама тук съм пришълец и съм от тука“. Тотално неглижиране на морала на приниципите. Дори не се знае какво е това.

Понятия като държавен интерес, закон, чест, достойнство, индивидуално право, лоялност, дадена дума нищо не значат… (Надявам се – с поколенията, които вече напускат активния живот тази мизерия да свърши.)

Време е да дойдат младите. Да излязат на светло и да поемат юздите.