Свети послъгващи автобиографици

Иначе животът си тече правилно – познат, обясним, разбираем. Само от време навреме екзотичната мемоаристика на разни илюзорно реализирани персони ме стряска. Уж сме присъствали заедно на определени събития, пък те са някъде си там, мен ме няма никъде, макар да ме е имало навсякъде. И прочие.

Ето, Мариела Балева интервюира Петър Берон в „Преса” от 23 ноември. Добросъвестно го интервюира. Оня добросъвестно послъгва. Прави се на революционен нравствен стожер, унищожен от заобикалящите го крадливи неморалници. Представя се – скромно и завладяващо сантиментално! - за железен закрилник на българските национални интереси, наклеветен от сонм национални предатели и жертван безценен курбан на външни мръсни сили.

Чета. Луканов подава оставка. Като председател на НКС Берон би трябвало да бъде номиниран за премиер. „Заявих им, вика, че нямам желание да влизам в изпълнителната власт, но ако искат да стана премиер, трябва да ме подкрепят. Освен това посочих няколко мои изисквания, за да си дам съгласието”.

„Какви изисквания?” – пита го журналистката.

„Категорично им заявих: „Аз не крада и вие няма да крадете. Аз не пълзя пред чужденците и вие няма да пълзите.“ Пълна национална самостоятелност - това значи никакво приемане на чужди съветници в нашите министерства, непоискани от нас. И тогава в СДС някои човечета се хванаха за главата...”

Тук вече устата ми пресъхва. Бил съм член на НКС. Участвал съм плътно в обсъждането и вземането на всички важни решения на СДС. Нямам спомен, ей, Богу, за подобни величествени антикорупционни и родолюбиви реплики, тю-тю. Берон би трябвало да ги е сънувал. В кошмарите си. Чел съм, честна дума, за такива полуфройдистки сублимации с четвъртвековно закъснение.

Какво ни съобщава интервюираният? Че всички останали крадем, обаче ще се наложи да спрем да крадем, щото той е единственият, който не краде. От пръв поглед изглежда като светъл порив – а е долна беронска инсинуация.

Берон очевидно бърка тези чисти хора с другите, мошениците, „технократите”, които дойдоха по-късно. Бърка ни и със себе си.

Я да проверим кой от нас крадеше. Любо Собаджиев ли! Петьо Слабаков ли! Георги Спасов ли! Тези кристални души! Косьо Тренчев не е крал. Данчо Василев и Блага Димитрова изобщо не са крали! Стефан Савов, баба ти Елка, Дерта, бай Милан никога не са крали! Аз копче не съм краднал през живота си! Не съм чул и Желю някога да е крал! Засрами се, бе, Бероне, що не млъкнеш поне за малко, бе, клеветнико! Кого, собствената си тъмна половина ли предупреждаваш! И то абсолютно измислено, без изобщо да си предупреждавал за нищо!

Фарсът се разгъва в сногсшибателен дискурс и главозамайващ ракурс.

На 30 ноември се срещнал в „Шератон“ с един западен дипломат. „Той ми каза на чист български - като ви направят премиер, вие ще извършите първо, второ, трето, четвърто... Казах му: „Я си вървете в посолството и ни оставете ние да си вършим нашата работа.“ Отвърна ми нещо като: „Ще ви науча аз вас.“ Изпратил една грама в съответната столица. Получил отговор: „До два дни Берон да го няма.“ Това го знам от много сигурен източник. После отишъл при Желю и му казал: „Или ти, или Берон.“ Това е накратко историята”.

И какво последва - извадиха ви досие?” – уточнява Мариела Балева.

„Трябваше веднага да замина за Италия и Унгария и през това време ми скроиха номера с досието. Тренчев, който явно е бил натиснат от Желев, изпратил до всички световни агенции съобщение, че аз съм бил от ДС. Като се върнах на заседанието на ръководството на 7 декември, си подадох оставката - и от председателството на КС, и в парламента. Сбиха се 7 души за моето място”.

Биха се, вярно, едва ги озаптихме. То хладно, то притоплено оръжие. Кръв, мозък, парченца бедрени кости. Всичките седем на куп не можеха да компенсират свръхценността на единствения, на Ecce Homo, на Ecce Berono! Нейсе!

Накратко за срещите с властници, посланици, чужди експерти. Изтрепваха се да се виждат с тях. Помня първите скандали, които вдигнах на Желю, веднага след 10 ноември, на бул. „Витоша”, в редакционната стаичка на „Социологически преглед” на Петко Симеонов. Провеждаха срещи с Луканов в апартамента на Хайтов (ония живееха в една кооперация). Отиваха точно определени лица.

„Защо точно тези, а не други?” – съм питал. Не че съм имал желание, от любопитство. „Защото Луканов иска да се среща с точно тези!” – отсича Желю. „Луканов има право да иска срещи с ръководството на Клуба, но няма право той да определя кои да избираме за наши представители!” Напразно. Вече миришеше на власт. Аз не съм се срещал с никого. Не желаех. И ония не желаеха да се срещат с такива като мен. Другите тичаха по срещи като щури – с Луканов, с посланици, с чужди емисари. Барабар с късния патриотар Берон.

А въпросът с разобличаването на доносника е разгърнат като оперетна епопея. Външни мръсници искат да командват родината. Но пасаран! – възправя се Берон като величествен странджански дъб – Марш оттук, външни мръсници недни, аз ще провеждам самостоятелна политика! Чета и бърша сълзи.

Продажникът Желю Ибрикчиев тича и вика: „Аз ще ви слушам, ще извършвам първо, второ, трето, четвърто, кʹвото искате, бе! Сега ще да натисна Тренчев, пък той да натисне световните агенции и да го очушкаме този голям българин – я компро-шах, я бързо компро-мат! – дето се пъне да бъде по-велик национален лидер дори от мен, гиди гидито му гидесто!

(За пръв път, апропо, от поне петнадесетина години, засягайки болезнената тема за неморалния „удар под кръста”, Берон забравя да нарече Желев „мръсно животно”! Или вече го гази склерозата, или редакцията го е цензурирала! Плохо! Руки прочь, прочее, газетники, от возмущенной кристальной душицой!)

А аз бях там, Бероне. И други бяха там. Не сме измрели всички присъствали на заседанието на НКС след завръщането ти от Унгария. И всички чухме със собствените си уши собственото ти признание. Ти си призна, че си писал доклади за Клуба и „Екогласност”, че си продължил и след 10 ноември да пращаш богати сведения на органите. Смазан от истината, тих като странджански дървояд.

Не ме интересуват измислени конспирации, „удари под кръста”, „мръсни животни”. Чух признанието от собствените ти уста. Достатъчно! Баста!

Тогава Петко Симеонов те попита: „А вземал ли си пари? Плащали ли са ти за доносите?” Че като се засегна чувствителният странджански дървояд: „Ма как можа да си го помислиш? Защо ме обиждаш? Никога никой нищичко не ми е плащал. Никога не съм взел и стотинка, че и половин стотинка!”

Безкористен доносник, майно льо! Доклададжия безсребърник, кон до коня!

А истината е елементарно грозна. Пари на ръка и фактури от Държавна сигурност може наистина да няма. Но благодарната тоталитарна държава намира други начини да възнагради благородните доноснически усилия на безсребърния почтеник. До 1989 год. тя е субсидирала щедро повече от 60 негови задгранични ентомологични воаяжа. Вероятно е струвал на всички нас общо стотици хиляди, за милиони не смея да мисля (но не изключвам и този вариант). Светът е лежал в краката на бръмбаролога. Ходил е, където му скимне. Изследвал е, каквото си поиска. Това ако не е плащане, здраве му кажи!

В същото време мен ме изпуснаха само веднъж, през 1978 год. – на важна четиримесечна специализация в Копенхагенския университет. След категоричен отказ да им пиша „доклади” ми забраниха да напускам територията на страната. До 1989 год. Плюс забрана на каквато и да било публична активност.

Така научната кариера на едни е била стимулирана, на други – анулирана.

Скрий се в хралупата си, Бероне! Млъкни, доноснико!

Че следващия път ще те съдя, задето не си ми давал да крада!