25 май 2020г.

Трето намиране честната глава на св. Иоан Кръстител, ден на Африка, ден на безследно изчезналите деца ....

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Рицарят на моралния капитализъм

От Георги Гочев
Последна промяна в 11:14 на 20 ное 2014,
В специалната тема на "Дневник" - "25 години без Стената", продължаваме поредицата от портрети на Георги Гочев.

Сдържан, вежлив, ироничен, противник на носталгията, демократ, който ненавижда популизма, вярващ християнин, адвокат с литературна грижа за словото, радетел на просветения капитализъм, утопист и малко нещо наивник. Този човек прилича на ренесансов учен, във вените му сякаш тече от кръвта на Томас Мор. Той обаче е български политик и първият свободно избран министър-председател на България след падането на комунизма.

Годината е 1991, наближават най-важните парламентарни избори от половин век. Лидерът на СДС и бъдещ министър-председател Филип Димитров обикаля страната заедно със свои съпартийци. На среща в голям областен град един от водачите на синия съюз иска думата и с патетичен глас заявява следното:

"Досега те даваха апартаменти,
отсега нататък ние ще ги даваме"

Мнозина от гостите, които стоят край трибуната, са изненадани и може би засрамени от това изказване, но още по-изненадани са от реакцията в залата. Хората стават на крака и ръкопляскат.

Тази случка трябва да подскаже на Филип Димитров, че задачата, с която би се нагърбил като лидер на реформаторско правителство, никак няма да бъде лесна. Най-напред той трябва да осъществи радикална промяна в икономиката: да върне земята на нейните предишни собственици, да реституира собствеността, която е била отнета след 1944 г., да създаде условия за пазарна приватизация на държавната собственост, да въведе правила за конкуренция, защита на бизнеса и пр. Казано накратко, той трябва да превърне социалистическата икономика, която е фалирала при управлението на Андрей Луканов, в работеща пазарна икономика.

Той обаче си дава сметка, че трябва да проведе и друга реформа, без която реформата в икономиката би била обречена на пълен провал и дори опасна за обществото. Доскорошният поданик на тоталитарната власт, който е очаквал всички житейски блага наготово от държавата (митичните, давани само срещу подписа на Живков апартаменти), трябва да поеме смисъла на живота си в свои ръце и решително да се превърне в предприемач. От Филип Димитров и оглавяваното от него правителство се очаква

да променят социалния ген
на българина

при това за изключително кратко време и при не особено благоприятни обстоятелства.

Но как е възможно да се осъществят тези промени и при какви условия? Според Филип Димитров условията са две. Първото е от икономически порядък: държавата би следвало да стимулира развитието на частната собственост, като предостави на активните граждани законови средства за достъп до всички свои материални ресурси. Т.е. държавата трябва да се откаже от ролята си на свръхсобственик и единствен производител на блага (и от образа на огромна фабрика, както я е виждал Ленин) и да се задоволи с ролята на нещо като "регулировчик на пазара" (сравнението е на Филип Димитров).

Второто условие е от морален порядък: гражданите трябва да осъзнаят, че благата, до които държавата ще ги допусне, трябва да бъдат върнати като инвестиции в обществената среда, а не изразходвани за луксозен живот и лични удоволствия. Филип Димитров е привърженик на тезата, че първоначалният капитал може да се натрупа не само чрез грабежи и насилие, както е смятал Маркс, но и чрез почерпените от християнската религия принципи на солидарността и разумното изразходване – както е смятал Макс Вебер.

"Собствеността е отговорност", често повтаря Филип Димитров в онези години. А също и "Няма безплатен обяд!"

С оглед на горните две условия Филип Димитров не смята, че промяната от тоталитарно управление към демокрация трябва да се разбира като преход;

промяната следва да се разбира
и преживява като революция

Идеята за исторически преход, наложена от Андрей Луканов, съдържа в себе си идеята за континюитет, за продължаване на миналото време в новото; така тази идея всъщност подменя, прикрива и притъпява причините, които са породили в обществото болезнено усещане за невъзможност да живее повече по стария начин. Това, от което България се нуждае по пътя към демокрация, казва Филип Димитров през 1991 г., е радикално скъсване с логиките, практиките и най-вече символите на тоталитарното управление.

Като всички утописти обаче и Филип Димитров се води от убеждението, че в общественото време е възможна пауза, зануляване на общата памет и общите навици, напълно празен миг, в който обществената динамика спира и позволява на законодателя да моделира обществото по нов и различен начин. Такава пауза, разбира се, няма; този, който желае да организира обществения живот другояче, трябва да се наложи върху опитите за организиране на ред, които протичат заедно с неговия.

Общо взето, Филип Димитров не успява да се справи с този проблем. Докато той се опитва, следвайки пътя на християнските ценности, да създаде средна класа от отговорни предприемачи, бившият елит на компартията продължава да прехвърля държавна собственост във фирмите на свои приближени лица. Икономическият ред, създаден от Андрей Луканов, не изчезва при управлението на Филип Димитров, а ловко успява да се приспособи към новата среда, и средствата, които трябва да послужат за стимулиране на гражданската активност – напр. законът за приватизацията – се използват често за откровен грабеж на държавното имущество.

Пред утопията на моралния капитализъм
стои и друга сериозна пречка

Повикът на Филип Димитров хората да поемат смисъла на живота си в свои ръце не се приема единодушно. За някои промяната е наистина случай да развият своите качества и не след дълго, още през есента на 1992 г., в страната се забелязва икономически подем, а общественото одобрение към правителството нараства. "Тъжните, скучни улици на комунистическите градове светнаха и заработиха. Предприемчивите хора се втурнаха да откриват ниши, да поемат рискове", пише Филип Димитров в книгата си "Митовете на българския преход" (2003 г.).

За други обаче реформата, която премиерът провежда, е насилствено изпъждане от навика да се живее без обществена отговорност и много болезнен удар срещу уюта да се живее с готов смисъл. Тези хора, които тоталитарното управление е превърнало в поданици на държавата, не виждат във Филип Димитров човека, който ги подтиква да живеят като свободни граждани – и съответно на това да приемат отговорностите и неудобствата на тази свобода – а човека, който разрушава символите на обществената им идентичност – заводите, ТКЗС и т.н. - и ги лишава от смисъла на досегашния им живот. През 1992 г. сред привържениците на бившата компартия трайно ще се наложи митът, че Филип Димитров е разрушителят на българската промишленост и българското земеделие.

Само година след като бива избран за министър председател, Филип Димитров губи властта. Ето какво се случва. На 18 септември 1992 г. тогавашният шеф на разузнаването и съветник на президента Желев Бригадир Аспарухов обвинява премиера, че организира тайна сделка с Македония за продажба на оръжие. Десетина дни по-късно, след като става ясно, че обвиненията на Аспарухов са необосновани съчинения, той се извинява публично на Филип Димитров. Скандалът обаче вече е разбунил тлеещите конфликти около и вътре в правителството.

Шест дни след първите намеци на Бригадир Аспарухов Ахмед Доган, по това време партньор на СДС, обявява, че снема доверието си от правителството; на 1 октомври двама вицепремиери, Николай Василев от Алтернативната социалистическа партия и независимият Никола Василев, говорят против цялостната политика на кабинета; пет дни по-късно президентът Желю Желев настоява за промени в състава на правителството; на 21 октомври Филип Димитров решава да иска вот на доверие от парламента; три дни по-късно Ахмед Доган обявява на излизане от среща с Желев че готви на правителството "депесарски шут"; на 26 октомври Филип Димитров губи вота на доверие.

Трябва да се признае, че в тази ситуация Филип Димитров действа не като опитен премиер на една посткомунистическа страна – опитен в смисъл на готов да очаква всичко от всеки – а като

наивен и честолюбив рицар

Той, изглежда, надценява както силата на моралния си жест да потърси подкрепа от парламента, така и здравето на демократичната среда, към която този жест бива насочен. Оказва се, че с политиката си на реформи и с опита си за радикално разграничаване от предишния ред на управление той е засегнал сериозно не само елита на бившата комунистическа партия, но и сложната система от връзки между този елит и някои от лицата на демократичното движение (Желю Желев, Стоян Ганев, Димитър Луджев и т.н.).

Така онези, на които той пречи да раздават апартаменти, в крайна сметка ще му отнемат властта.