Разказ за каракачаните

Татяна Трифонова   

Когато си роден в края на XX в., а целият ти съзнателен живот е преминал в ерата на информационните технологии, рядко се замисляш за това, че някога географските граници не са били препятствие за човека. Странното в случая е, че днес най-много се говори за глобализиране на света, за създаване на международна общност, а именно терминът „международен” прави общуването някак „между, през нещо”. Колкото повече се урежда и организира човешкото съществуване, толкова по-формално става то.

Само преди по-малко от век, след Междусъюзническата война от 1913 г., се появява нова граница между България и Гърция. Тя обаче не създава никакъв проблем за преминаването на овчари от Хасковския или Родопския край чак до Беломорието, за да осигурят прехрана на няколкохилядните си стада. Това било обичайна практика чак до 1944 г., когато приоритет на българската власт става хомогенизирането на националната територия, а международните отношения се насочват в друга посока – СССР.

Някои изследвания твърдят, че най-старото население на Балканите, предшестващо траките и древните гърци е това на каракачаните.

Според други – те са елинизирани траки.

Теориите се различават, нито една не е категорична, обединяват се обаче в едно – както гръцките изследователи, така и западните (англ. Етнолог Джон Кембъл, датския Карстен Хьог и др.) установяват гръцкият произход на каракачаните. Етимологията на наименованието на етноса най-често се свързва с турския език „каракачан” – черен беглец, или „къркачан” – бегълци в пустошта.

Черният цвят символизира дрехите, които са носили представителите на етноса в минали времена, макар днес носиите им да свидетелстват друго. Спорна е още от етимологична гледна точка думата „качан”, беглец на турски означава „качак”.

В днешна Гърция ги наричат „саракачани”, така звучи наименованието и на английски език. Самите каракачани, говорещи свой собствен език, приличащ изключително на древногръцкия се наричат „влахос”. Не трябва терминът да се бърка с този, с който в България наричаме власите.

Съвсем наскоро попаднах на един разговор между млади гърци от Солунския край, които нарекоха свой приятел „влах”. Веднага се поинтересувах какво точно са имали предвид, беше ми обяснено, че с „влахос” на съвременният гръцки – говорен в Солунско, се означава етнос, различен от каракачанския, но подобен на него.

Уточнението бе изгубено някъде в превода, но случаят се запамети дълбоко в съзнанието ми и бе отключен наново, когато попаднах на най-новия брой на българското издание на National Geographic.

В него е публикувана статия посветена на каракачаните – „Бъди като Балкана” . Там са разгледани обичаите, характера и историческите премеждия, през които преминава този загадъчен народ, за да стигне до съвременния си облик. В проведените интервюта, представители на етноса с носталгия и романтика си спомнят за отминалите времена, връщайки ни назад във времето.

Трябва да се подчертае, че не чак толкова назад. Авторът ги нарича „последните номади на Европа”, а самите каракачани смятат, че са обитавали южните части на Балканския полуостров от хилядолетия. Занимавали се с полуномадски тип животновъдство.

Другата версия е, че каракачаните са живеели уседнало и голяма част от тях за взели участие при защитата на Константинопол от османско нашествие. Най-разпространена обаче е версията, че предците им са живеели в Аграфа – планински район в северозападната част на Гърция. Самите те се гордеят с това, че в южната ни съседка има села, разделени от една река, в които се говорят два различни гръцки диалекта. А Каракачаните от Атина до Шумен говорели един и същ диалект .

Историята разказва, че повече от век каракачаните изкарвали зимата в Беломорието, а рано напролет пристигали по българските планини, за да пасат стадата си. С установяването на комунистическата власт у нас, след 1944 г. се наложило голяма част от тях останат завинаги в пределите на нашата страна.

Така се установили в т.нар. „каливи” – колиби, които жените изграждали от клони и шума. Възрастните каракачани, които днес са заселени в различни краища на градовете – Сливен, Казанлък, Карлово, Самоков, Берковица, Карнобат и др. са родени в такива колиби и с наслада си спомнят за уханието на печен хляб, което изпълвало каливите.

През 1958 г. властта принудила каракачаните да се установят в градовете и селата и да започнат нов тип живот. Стадата с овце им били иззети уж доброволно, като били заставени да подпишат документи, с които се съгласяват да отдадат примерно 25 овце на местното ТКЗС. Всъщност стадата, които те предавали били далеч по-многобройни – от порядъка на 500 овце.

В този случай е трудно да обвиним комунистическата власт в етническа дискриминация, понеже знаем много добре, че каракачаните не са единствените, простили се с частната си собственост. Друг случай е многозначителен, когато един представител, справил се успешно с насилственото цивилизоване, решил да кандидатства право в университета, не бил допуснат. Следващото му желание – да учи журналистика също не съвпадало с административните изисквания. Затова се наложило да завърши електротехника. Нищо чудно, не е проблемът в етническия произход, а в това, че навремето баща му отказал доброволно да се раздели със стадото си.

Твърде любопитна е каракачанската съдба, мистична дори.

Днес повечето от тях водят модерен живот. Типично за тях е, че в България карат скъпи коли и къщите им са модерно обзаведени, а в Гърция всяко лято работят на полето. И се гордеят с гръцкия си произход.

Може би не трябва да ги виним, те самите твърдят, че южната ни съседка им е осигурила гражданство и възможност за добър доход, когато десетилетия наред българското правителство отрича съществуването им. Затова вероятно на някои се е налагало в училище или в университета да прикриват произхода си.

Днес обаче младите представители на етноса демонстрират самочувствие в обществото, макар да не размахват табела, установяваща корена им. Който познава каракачани обаче няма да ги сбърка. Както самите те твърдят – има нещо в погледа им, в походката, в характера.

В селата все още се препитават с отглеждането на овце, живеят в една махала и се женят само за свои. Тогава настъпва и краят на светския живот за момичето. Мъжът също сякаш уляга, вече не се среща толкова често в местните кръчми.

Въпреки многобройните ми познанства с този етнос, не мога да обясня какво е усещането, което носи общуването с тях.

Има една легенда, която бабите в Казанлъшкия край разказват. Едно време (под едно време вероятно се разбира периода преди 1944 г.) един каракачанин открил гърне със злато в Стара планина и оттогава целият етнос забогатял. Бабите вероятно не си дават сметка, че именно онова каракачанското, което българите не разбират е причината за битовите им благополучия.

Онова същото, което все още не мога да си обясня, което притежаваше един мой съученик. Едва 5–6 години след завършването ни, започнах да се съмнявам, че той е от каракачански етнос. Фамилията му – Апостолов, родното му място – Мъглиж и това, че баща му често работеше в Гърция лесно довеждат до тази мисъл. Има една малка вероятност да греша. Защо той не каза нищо тогава?

Вероятно е имал причини. Май светът не е чак толкова еманципиран, колкото се представя в трудовете на учените и в инициативите на неправителствените организации. Дискриминацията не е прийом на една или друга власт, а на един или друг човек и е стара колкото света.

Спец. Глобалистика

София, 2009

-----------------------

Използвана литература:  Кюмюрджиев, Любомир. Бъди като Балкана // National Geographic, 2009, № 9 (47), с.102–117.