Ражда се ново, глобално артдисидентство (август 2012)


18.08.2012 15:34

"24 часа"

Ивайло Дичев

 

Преди да навляза в по-фини анализи, нека кажа очевидното: процесът срещу Мария, Екатерина и Надежда от "Пуси Райът", подиграли фарса на президентските избори, показа, че Русия окончателно  се превръща в  авторитарна  петро монархия, а православната църква е заела мястото на отдел „Идеологически” на ЦК.

Съвсем скоро там въведоха мракобесни закони срещу неправителствени организации, финансирани от чужбина, окачествени като предатели на родината, нещо, което наред с обвинението на трите момичета в хулиганство за по-старите от нас навява мрачни спомени.

Да припомним: патриарх Кирил, който заклейми пънк групата, че вършела делото на сатаната, в доброто старо време вероятно е бил колега на Путин от КГБ с агентурното име "Михайлов".

Т.е. сърпът и чукът отстъпват на кръста и меча, но фронтовата линия си е същата, управленската дружба също. Не би било лошо и нашето гражданство да е нащрек, защото (макар и в умален мащаб) изкушението за  новата авторитарна десница на ГЕРБ
 да черпи легитимност от една услужлива към светската власт църква е реално.

От една по-широка историческа перспектива случаят с пародийната молитва „Света Дево, отърви ни от Путин”, изтанцувана от маскирани момичета в най-важния храм на руското православие, възстановения „Христос Спасител”, озадачава с жанра си.
Какво точно е това – политическо послание или артистична акция? Сигурни сме, че болшинството от руското общество негодува или най-малкото не разбира авангардната форма на посланието.

Хората, които искат или смеят да променят обществото, са малко. С това великата руска страна се връща във времето на Чаадаев, тикнат в лудница от Николай I заради дръзкото му философско писмо – един тип интелектуален диалог, воден от властта с поданиците си до времето на късния Брежнев.

И все пак можем ли да си представим Солженицин или Сахаров да подскачат и пеят?

Новите дисиденти днес разчитат на естетическото измерение: въпросът не е просто да кажат истината в лицето на тирана – въпросът е да го направят по запомнящ се начин, да произведат вирусни клипове в мрежата.

Ако се огледате, ще видите, че театрализацията е изместила до голяма степен идеологията: новите недоволни полагат много повече усилия да измислят образа си, да репетират шегите си и да се снимат на всяка една стъпка, отколкото да обсъждат устави, да избират управителни тела или да четат Маркс и Маркузе. Така е и с американските Окюпай, и с испанските Индигнадос, и с българските природозащитници.

Много съм се чудил откъде дойде тази промяна. Засега промяната си обяснявам с либерализирането на медиите – преминахме рязко от свят на дефицит на информация към свят на нейното свръхпроизводство. За да привлечеш и задържиш вниманието на глобалния потребител, трябва да направиш нещо повече от това да кажеш истината, трябва да прекрачиш норми, да разтърсиш общественото съзнание. Забележете, че дори името на групата  е крайно шокиращо, затова е и на английски – „бунтът на п...ките”.

Как изразяваше солидарност светът със старите дисиденти? Подписваше петиции, обсъждаше идеите им, събираше пари за подкрепа... И сега има такива дисиденти и в Куба, и в Иран, и в Бирма, но само специално интересуващите се от региона следят случая им. Когато към опозиционната поза обаче се добави артпровокацията, славата минава на по-висока предавка. Като казвам „арт”, имам предвид именно съвременното визуално изкуство, което провокира с абсурдността си и поражда разнопосочни тълкувания.

Впрочем тъкмо то и преминава най-добре в мрежата, за да роди вирусни клипове - не театъра, не дори киното. Борис Акунин също е дисидент в Русия, но има нещастието да бъде писател - това изкуство на игра с времето е бавно, а мрежата днес е концентриран израз на човешко нетърпение.

Откликът на артдисидентската акция също е съвсем различен, той ни напомня, че интерактивността днес е станала норма. Маските тип „балаклава”, които станаха емблема на "Пуси Райът", са и емблема на солидарността с тях – в Москва, София и другаде с тях украсяват паметници, протестиращи в тяхна подкрепа дефилират с тях и някои графитери дори рисуват по стените икони с балаклави под светия нимб.

Иначе казано, протестът действа като глобална марка, предизвиквайки локални протестни франчайзи; в България например емблемата се употреби в антируски смисъл, в Западна Европа повече наблягат на антиклерикалното.

Най-голямата трудност в подобни случаи е  да отделим изкуството от политиката.

Политическото послание разбираме - за него по улиците на Москва тази година бяха влачени хиляди демонстранти, и все пак защо точно "Пуси Райът" получиха толкова голямо внимание, да спомена само личното застъпничество на Пол Маккартни и Мадона? Дали етикетът „изкуство” не е едно оправдание, една защита срещу нападките на властта – т.е. на художника, като непослушно дете, ще позволят да направи някоя и друга пакост, без да го накажат, както редовия дисидент.

Просто той по същността си представлява глобален скандал. Така беше с китайския визуален артист Ай Уейуей, когото откровено комунистическата власт в онази страна вкара в затвора за уж укрити данъци, двуженство и порнографски послания по мрежата – по света се надигна огромна вълна на солидарност, в която се включиха най-големите интелектуалци, докато в последна сметка режимът не омекна.

За Ай Уейуей сме поне сигурни, че става дума за изключителен артист (да припомня, той беше автор на проекта за олимпийския стадион в Пекин, известен като „гнездото”).

Но изкуство ли са пънкакциите на  руската група?

Живеем в епоха на нерешими двусмислия и това очевидно е едно от тях. Да кажем, че не са артисти означава да застанем на страната на Путин и Кирил (Михайлов) и да предадем свободата. Нека потърсим компромисно определение. Съвременният глобален-дисидент има един основен ресурс, и това е да бъде видим - твърде видим, за да бъде игнориран. И това му позволява да задвижва невиждани досега граждански енергии.

 

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1509551