19 август 2019г.

Празник на Бялото братство. Празник на мюсюлманите "Рамазан Байрам". Ден на фотографията. Хуманитарен ден

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Път: : Реалии

"Работническо дело"

Последната манифестация!

 

Официозът. Печатен орган на ЦК на БКП. Вестникът, който съобщаваше партийната воля. Години наред уводната статия на всеки брой беше четена сутрин по националното радио. 

Излиза в София през периода 1927-1944 и 1944-1990 (през 1934-1944 нелегално). При комунистическия режим публикациите в него се оценяваха като истина от последна инстанция. “Работническо дело” е приемник на “Работнически вестник”, основан през 1897. През 1989 г. излизаше в тираж 800 хил. През пролетта на 1990 бе преименуван на “Дума”. Свързан със социалистическата левица, понастоящем  в. “Дума” е частна собственост.

Всеки текст, публикуван в него, беше позиция на ЦК на БКП, изразена със средствата на вестникарското слово. А в особената рубрика “Уводна статия” се огласяваха политически декларации на ЦК на БКП по различни въпроси – оценка за жътвата или позиция по инвазията в Чехословакия през 1968. Години наред уводни статии се публикуваха всекидневно и се четяха в специална сутрешна рубрика на Националното радио.

Останалите вестници[1] (и медии) не можеха да оспорват  публикациите на “Дело”. Напротив, те бяха задължени да “подемат”, “подхващат”, темите на “Дело” и “да ги развиват”. А това беше многобройна сила, която включваше хиляди вестници (централни, регионални, отраслеви, селищни, заводски) и радиостанции (ефирни и кабелни).

“Работническо дело” играеше, според лениновото разбиране, организаторска роля. Той “мобилизираше” масите. По нареждане на началството по-важните публикации се обсъждаха в трудови колективи, на партийни събрания. По тях се вземаха решения.

Често чрез статия в Работническо дело се даваше началото на почин, акция, репресия, които засягаха общности или отделни хора. Чрез статия можеше да се задължи определена институция или ръководител да вземе конкретни решения. Ако в “Работническо дело” наругаваха някого, той беше уволняван, наказван по партийна линия, политически притесняван. Това довеждаше до по-голяма или по-малка политическа изолация, което в реалностите на тоталитарната система означаваше – изолиране от деловия и обществен живот. Обратното беше при похвала – даваше се знак, че този човек е на политическа почит. И тъй като всички медии се управляваха директно от политическата власт (ЦК на БКП) и по този начин бяха част от системата на тоталитаризма, те имаха силата чрез публичното слово да предизвикват промени в статуса на индивиди, институции и общности.

В началото на промените (1989-90) за българския гражданин публичното слово беше съобщено решение на неразчленимата власт (изпълнителна, законодателна, съдебна, морална).

Не съществуваше разбирането, че публичното слово е пазарен продукт, чието производство и разпространение се подчинява на производството и разпространението на всеки пазарен продукт. Че публичното слово съществува в интерес на този, който контролира неговото производство и разпространение. Че то само за себе си не е истина или власт

Публичното слово, за да се появи на пазара, трябва да задоволява потребности на потребителя. Потребност от информация (“данни”) и от модели за интерпретация (“софтуер”). Характерът и равнището на тези потребности зависят от манталитета на потребителя (“хардуер” и “браузери”), а процесът на задоволяване като форма на жизненост зависи от раса, възраст, пол, здраве и пр., които бих сравнил с годината на производство на компютъра, конфигурирането му, марката на отделните компоненти, начина на ъпгрейдване и пр.

През 1989 година персоналните компютри в България бяха (с редки изключения) марка “Правец”. Те се произвеждаха в родното селище на Тодор Живков – Правец, което беше село, но той положи големи грижи, за да стане град.

Тук в този текст, въпреки компютърните ми сравнения, под публично слово разбирам – текстовете във вестниците, съобщенията на радиото и ефирната телевизия. Нямам предвид спътниковата и кабелната телевизия, тъй като те не съществуваха (не можеха да се ползват) в България през 1989-90, а интернет не беше възникнал като глобална мрежа.

 

[1] Националните всекидневници бяха шест: Работническо дело, Народна младеж (издание на ЦК на ДКМС), Отечествен фронт (издание на Националния съвет на Отечествения фронт), Земеделско знаме (издание на Постоянното присъствие на БЗНС), Труд (издание на Центарния съвет на Българските професионални съюзи), Народна армия (издание на МНО)л

Сравни със сегашните (2004) национални всекидневници: “Труд”, “24 часа” , “Монитор”, “Сега”, “Дума”, “Стандарт”, “Пари”, “Новинар”, “Дневник”.

 

-----------------------------------------------
Библ.Николова В. Куманов М., Кратък исторически справочник, т. III, София 1983; Българска енциклопедия А-Я, София 1993. Енциклопедия България 1978.