25 ноември 2017г.

Св. Климент Охридски, имен ден празнува Климент и др.; празник на Софийския университет

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

РАСТЕНИЕТО ЛЕНИН



В хумористичната страница на в. „Сега” вече изразих недоумението си от невежествената и идеологически чалгизирана позиция на известния български режисьор Стефан (Теди) Москов. Недоумението се изля в сатиричната форма на традиционната за тази страница реконтра. Пародийната реакция обаче не изчерпва разглеждането на някои съществени аспекти.

Става дума за негово интервю във в. „Репортер” от 14 януари. В него, на въпроса: „Сигурен ли сте, че наистина Ви интересува запазването на човешкия вид, когато Вас и Вашите познати вече няма да Ви има?” театрализиращият твърденията си „мислител” отговаря:Човешкият вид изчезна с идването на комунизма. Материализмът е философия на животното”.

Очевидно Москов има предвид жестокостите, репресиите, милионите жертви на азиатско-европейската тоталитарна система (наричана „социализъм” у нас, а „комунизъм” – зад „желязната завеса”), както и материализмът като „диалектически” и „исторически” материализъм, т. е. като идеологизираната философия именно на въпросната тоталитарна система (а не, примерно, като жизнената стратегия на еснафската суперконсумация).

Човекът, съотнесено спрямо изискването за минимална доза интелигентност (задължителна за хора от нашия професионален пласт и незадължителна за идеолози и политици), е донякъде прав и много донякъде изобщо не е прав. По отношение и на комунизма, и на материализма.

Вярно „комунизмът”, както си го наричат западните идеолози, е осъден в официални декларации като античовешки и престъпен строй. Вярно, в държавите, назовани от западните идеолози „комунистически”, бяха избити и репресирани десетки милиони. Така е, никой не може да отрече отвратителните престъпления на азиатско-европейските тоталитарни режими. Проблемът изобщо не е в съдържанието. Проблемът е в етикета.

Знам, че употребата на този етикет се е превърнала в непреодолима традиция, неизкореним навик, абсолютно идеологическо и политологическо изискване, но това не би трябвало да ми (да ни) пречи и ограничава в строго научната интерпретация на съответния обект.

Как и защо е родено въпросното изискване. Държавите от азиатско-европейската тоталитарна група се самообозначаваха като „социалистически”; в своето единство те изграждаха т. нар. „социалистически лагер”. „Комунизмът „ бе разглеждан винаги като бъдещия (всъщност много далечно бъдещия, като изключим бълнуванията на Хрушчов, определил 1980 като година на идващата победа на комунизма в СССР!), закономерно следващия етап от развитието и усъвършенстването на държавната им система.

По същото време обаче западните идеолози и политици наричаха този конгломерат „комунистически”, за да го отграничат категорично от автентичния социализъм на техните социалдемократически и социалистически правителства. Прекалено дълго би било проследяването на генетичната линия Маркс – Енгелс – Бернщайн – западна социалдемокрация, яростно отричана от болшевишкия „комунизъм” и назовавана „социалфашизъм”. Но само така би било ясно, че автентичният марксизъм „угасва” именно в социалдемокрацията, че противопоставянията „меншевики – болшевики”, „реформисти – революционери”, „социалисти – комунисти” (затова и партиите на Източния блок бяха наричани „комунистически”) не е резултат единствено от усилията на западните идеолози, че „приносът” в крайна сметка е двустранен. Когато през 1978 бях на специализация в Копенхаген, четях на първата страница на официоза „Даг Бладет”: „Дания – страна на строящия се социализъм”.

Та битката бе за собствеността върху етикета „социализъм”. Западът бяха социалистите. За Изтока остана да са комунистите, макар изобщо да не бяха помирисали комунизъм. Нещо повече, обвинението „комунизъм” по-нататък бе употребявано произволно, по отношение на каквото и да било, ако това „каквото и да било” не допада на лидерите на западната цивилизация, и главно ако застрашава интересите на корпоративния капитал. И диапазонът на тази широка употреба (по-точно злоупотреба) далеч надхвърля дори тесните задължителни параметри на десетилетната примитивна, удобна, изопачена, квазиидеологизирана представа за комунизма с общите жени, общите деца, сивите еднакви дочени дрехи, общите кухни и спални, шепата ориз дневно (отзвук от китайската културна революция) и пр.

За безпринципната произволност на въпросната злоупотреба говори и историческият факт, че заклеймяващият етикет „комунизъм” бива безпардонно лепен на различни (често и коренно различни) обекти: 1. Сталинисткият тоталитарен режим; 2. Съвременната олигархично-криминална руска система; 3. Пограничните израелски военизирани кибуци; 4. Кървавата камбоджанска месомелачка на Пол Пот и Йенг Сари; 5. Малоумната всеобща идеологизация в мизерната империя на Мао; 6. Модерният Китай с уникално синхронизирани икономическа либерализация и политическа стагнация; 7. Скандинавският модел (като признат социализъм е жив зародиш на един бъдещ комунизъм); 8. Литературно-теоретичната утопия „комунизъм”; 9. Комунизмът като научна теория; 10. Венецуелският национализъм на Чавес; 11. Всеки опит за одържавяване на структуроопределящи отрасли (както впрочем го е правил и Де Гол след Втората световна война) и какво ли още не.

Проблемът, повтарям, не е в съдържанието, а в етикета. Традиционно е, например, сравнението между комунизма и фашизма. Почти „близнецы-братья” били, като две капки вода си приличали, страшно много общи черти притежавали. Фашистологът Желев напоследък твърди даже, че комунизмът бил много по-лош, по-опасен, по-мръсен от фашизма. Ако приемем случилото се в азиатско-европейския социален експеримент за „комунизъм”, между него и фашизма действително има сходство, да го наречем даже поразително сходство. Но има и разлики, една от които е съществена.

Ако човек се запознае по-задълбочено с идеологическите постановки, с теорията на комунизма и фашизма, няма начин да не регистрира пълното съвпадение между теорията и практиката на фашизма и пълното несъвпадение между теорията и практиката на комунизма. Но за това трябва да можеш да четеш и да разбираш, а не като кон с капаци да цвилиш идеологическите мантри на защитниците не на човешките права и гражданските свободи на планетарното население, а на определени икономически интереси.

В цивилизованите държави, дори в България, съществуват закони за защита на потребителите. В Европейската комисия има специален комисар (министър) по тези проблеми. Ако рекламата, етикетът и всички останали форми на представяне на определен продукт не съответстват на неговото съдържание, производителят и търговецът подлежат на санкциониране. Последният европейски скандал в това отношение бе свързан с наличието на конско месо в месо, продавано като някакво друго месо.

Едва ли Теди Москов би си позволил лукса да купува развалено конско месо с етикета и на цената на прясно агнешко. Но е съгласен да нарича и да му джиросват различни социални продукти със съмнителни характеристики и несъстоятелна терминология. Той всъщност не е виновен за това. Цял свят говори така. Вината е в десетилетните медийни манипулации на гигантските мултинационални корпорации, внушили ни фактически тезата (по-разбираемо формулирана), че всеки лош чичко е комунист.

Добре, да приемем временно термина „комунизъм” като работен термин, обозначаващ определена социално-икономическа действителност, над чиято територия слънцето на човещината никога не е изгрявало, и чиято античовешка същност бива символизирана от смъртта и страданията на много (ако може да се каже, в индустриални количества) невинни жертви.

Но защо изчезването на човешкия род (приемано условно, разбира се, защото, ако изчезването беше буквално, самият Москов нямаше да се пръкне на този свят, за да регистрира собственото си изчезване!) е свързано конкретно и единствено с идването на комунизма! Защо не фашизмът! Комунизмът, значи, ужасно нещо, страшно нещо, хич не бива; фашизмът, значи, пó бива, не толкова ужасно нещо, не толкова страшно нещо! Каква е тази метафорична реабилитация на единия от „близнаците”! Москов не казва нищо.

Вярно, претендиращите да са социалистически (упорито назовавани от идеологическите си опоненти „комунистически”) общества избиха десетки милиони, но това не е социализмът, не е комунизмът. Фашизмът изби десетки милиони и това си е точно фашизмът (пълно съвпадение на теорията с практиката). Капитализмът (светът на модерната демокрация, самоназоваващ се „Империята на доброто”) с два удара за по няколко мига изпари 350 000 невинни японци, барабар с кърмачетата и зародишите, и за тези изпарени човешки съдби (с още стотина хиляди, починали през годините като следствие от атомните бомбардировки) изобщо не е теоретично съществено дали това си е точно капитализмът или това изобщо не си е капитализмът.

Историята е жестока и пълна с насилие. Жестокости и насилие, чиито генезис и сила на проявление изобщо не са органично произтичащи от каквито и да било официализирани световни идеологии. Мъчително трудни и бавни са стъпките към усъвършенстването на социалните механизми и очовечаването на условията за човешкото съществуване.

Ако в смъртта и страданията човешки на Москов му се привиждат хромозомите на комунизма, то човешкият род би трябвало да е изчезнал преди появата си. Ретроспекцията, независимо от хумористичните нюанси, които си позволих в пародията, е наистина ужасяваща.

Не целият, но камбоджанският човешки род почти изчезна преди близо 40 години в резултат от „съзидателната” активност на „комунистите” Пол Пот и Йенг Сари. Околният човешки род, слава Богу, оцеля. Ако Москов е имал предвид „комуниста” Джугашвили, нас като човешки род ни няма вече поне 80 години. А може би сме изчезнали от лицето на земята приблизително по същото време, единствено благодарение на унищожителната дейност на „комуниста” Шикългрубер. Или малко по-късно. Ако сметнем годината, в която „комунистът” Труман за няколко мига изпепелил почти половин милион.

Не е изключено да липсваме много по-отдавна! Поне от края на ХV век, когато само за петнайсетина години „комунистът” Торквемада и неговата „комунистическа” инквизиция са изгорили на клада 10 000, а 27 000 са подложили на „комунистически” мъчения. Да не премълчаваме все пак факта на много по-отдавнашното ликвидиране на Хомо сапиенсите – реално преди повече от двадесет века, когато „комунистът” Ирод заповядал да избият във Витлеем и околностите 14 хиляди младенци. И да не се връщаме пък съвсем назад, в началото на човешкия род, когато „комунистът” Каин утрепал брат си, „антикомуниста” Авел. Разминало се е тогава без жертви в индустриални количества, просто защото само неколцина човеци са бродели по земята.

Толкова за кървавата историческа роля на комунизма.

А какво е положението с другата половина на безграмотното прозрение.

При оценката на едно от основните философски направления Теди Москов отново не успява да надскочи равнището на собствената си некомпетентност и собственото си идеологическо невежество (и собствената си конюнктурна политическа агресия). Материализмът безспорно не му е ясен. Вероятно му се привижда като „Материализъм и емпириокритицизъм” на Ленин, осветен от халосния залп на „Аврора”, обаче материализмът не е точно това, независимо от адекватната режисьорска визия, според която Ленин прилича донякъде на животно, донякъде на растение, но на растение, което много-много не отбира от философия.

Да е само Ленин, с мед да го намажеш. Но не. Историята на световната философия е запазила имената на животното Лао Дзъ, животното Талес, животното Аристотел, животното Анаксимен, животното Хераклит, животното Левкип, животното Демокрит, животното Хобс, животното Холбах, животното Дидро и на маса други животни. Много животно, много нещо, дето се вика, само че не си признават, пущините. Единствено животното Ламетри е малко по-честно към себе си и онези вън от себе си. Написало е книгите „Човекът машина” и „Човекът растение” За съжаление на Москов, автобиографичната му книга „Човекът животно” („Homo Trogloditis”), в която признава, че е животно, тъй като е материалист, не се е запазила.

Толкова и със заклеймяването на материализма.

Всъщност половината велики философи от Древния Китай насам са материалисти, другата половина са идеалисти, третата половина са дуалисти, останалите не са велики философи.

Ех, Москов, Москов, защо не си стоиш там, зад театралните кулиси, защо напускаш социалната позиция, за която си компетентен и можещ, а се хвърляш стремително да идеологизираш и философстваш с претенциите за дълбокомисленост на плиткомислието!

Нещо, което очевидно не ти иде нито отръки, нито отглави!