Прочит на историята (септември 2012)

 С Михаил Неделчев за плача от яд и стоиците при социализма

От Мария Велковска

Новите книги на литературния историк и критик Михаил Неделчев "Литературноисторическата реконструкция", "Цензурираните класици" и "Двете култури и техните поети" бяха представени на Празниците на изкуството "Аполония". Созопол е идеалната сцена за такова събитие, защото от десетилетия авторът винаги е там от 1 септември, а и това е любимо място на представителите на културата на стоическата нормалност в социалистическите времена. Тези стоици са героите на най-новото му изследване. От семейство с традиции, с вкусове и убеждения, нямащи нищо общо с официалната естетика и идеология на комунистическия режим, Михаил Неделчев е един от стоиците.
След 10 ноември 1989 г. той е сред интелектуалците, възстановили Радикалдемократическата партия. Беше депутат във Великото и в 36-то Народно събрание. Беше говорител на СДС.
Главен редактор е на излизащото от 1994 г. списание "Демократически преглед" и председател на управителния съвет на Дружеството за разпространение на знания "Гражданин". Ръководи департамента "Нова българистика" в Нов български университет.

Най-новата ви книга за литературата и тоталитаризма е озаглавена "Двете култури и техните поети". Едната наричате "културата на стоическата нормалност". Какво означава това?
- Двама колеги, които много уважавам - Енчо Мутафов и Елена Михайловска, написаха за културата на оцеляването при социализма. Не се конфронтирам с тях. Двете култури, както аз ги формулирам, разграничават морално двата типа живеене при социализма след 1962 г., когато режимът престана да бъде толкова стръвен в стремежа си да изяжда "бившите" хора, а и своите, когато в някаква степен се омекоти. Единият тип - не само художествена, но и всекидневна култура, предполагаше човек да се държи сякаш това наоколо го няма. Стоическа е, защото и това беше много трудно.

Литератор, който, за да не прави компромиси със съвестта и убежденията си, не издава...
-Да, това поведение е отказ от кариера, отказ от осъществяване. Като литератор бях обречен да бъда завинаги младши редактор в издателството "Български писател", което все пак беше щастие. В отдела за литературно наследство. Смятаха, че се занимаваме с чирашка дейност.

И по-безвредна според идеолозите на социализма...
- И тя беше вредна. Хората, които живееха в тази култура, като правило избираха неидеологически професии - химици, инженери, физици, дори да са имали хуманитарна нагласа. Лишаваха се от възможността да станат философи, писатели, журналисти, за да не бъдат принудени да правят идиотските компромиси. Този тип живеене беше и семейно. В нашето семейство по всички възможни линии нямахме нито един комунист...
Когато говоря за стоическата нормалност, я противопоставям на другата култура - на ускореното, юрнато по идеологически съображения време - петилетката в съкратени срокове, я първи май, я девети септември, рожден ден на Георги Димитров, конгрес на БКП...

В чест на...
- Непрекъснато в чест на нещо. Създаваше се гигантска илюзия за ускорение, създаваше се усещане, че се живее бързо и има цели за постигане. Има голяма перспектива - комунистическата идея ще се реализира, но има и кратки цели - нещо ще се открие, завод някой.
За мен като литературен историк са интересни най-вече поетите на тези две култури. Много поети изразяваха стоицизма - Биньо Иванов, Николай Кънчев, Иван Теофилов, освободиха се от "априлските навеи" Константин Павлов и Христо Фотев, но най-силният израз е в поезията на Иван Цанев, Екатерина Йосифова и Борис Христов. Те превръщат отстояването в основна тематика. "Проговарянето" при Цанев, Йосифова с оставането у себе си, Борис Христов с жеста на оттеглянето се превръщат в най-интересните изразители на културата на стоическата нормалност. От другата страна са емблематични, талантливи поети - особено Любомир Левчев, Стефан Цанев и Владимир Башев.

Какво ще остане от литературата от времето на социализма, кое ще бъде ценно?
- Литературата на компромиса също ще бъде четена, защото Цанев, Йосифова и Борис Христов могат истински да бъдат разбрани в алтернатива. В историята на литературата трябва да го има и онова, от което те се оттласкват.

Могат да се правят антологии, които да дават представа какъв тип литература е имало. Трябва да се изучава и "правилната" литература. Не трябва да бъде пренебрегвана, защото иначе ставаме куци. Ние бяхме общество, разглеждано като цялост от западния интелектуалец левичар, до 1989 г. той не ни различава, вижда ни като идеологизирани и само тук-там радикални дисидентски жестове. Моята книга не е за дисидентите. Те са друго. Дисидентството предполага публичност.

Редовно се задава въпросът защо дисидентите у нас бяха малцина?
- Имаме дисиденти - Желю Желев, разбира се, сред писателите - Димитър Бочев, Георги Марков, който беше убит. У нас има отделни жестове, но последователно дисидентско поведение като на Сахаров или Солженицин няма.

България е ужасно бита в ранните комунистически времена. Цялата енергия на съветското КГБ се съсредоточава в България, за да бъдат унищожени включително потенциално политически активните хора - млади демократи, социалдемократи, земеделци. Дълго е съществувала и надеждата, че Западът няма да ни изостави.

При изглеждащия вечен режим, заплахата от репресии и при постоянната бдителност на Държавна сигурност се правеха компромиси.
- Някои смятаха, че не е голям компромис да станеш член на БКП, аз смятам, че е грандиозен. Когато ДС ме профилактира...Това е техният термин, предупреждават, че се води ДОН - дело за оперативно наблюдение. Имам две такива. Те са за да се види дали ще има ДОР - за оперативна разработка, разследване за престъпление.

От ДС правили ли са опити да ви вербуват, както се е случвало с хора от "вражески" семейства, пък и от средите на интелектуалците?
- Не, не са правили опит.  Единственият случай на намек беше, когато бяхме откраднали френски книги от световния конгрес по социология. Някой беше докладвал в ДС, викаха ни, но аз казах: Вашият човек открадна повече книги. Питаха: Откъде знаеш, че е наш човек. Отговорих, че всички го знаят. Тогава ни казаха: Как може да крадете, ако искате някоя книга, обърнете се към нас, ще ви дадем.

Неотдавна излезе и книгата ви за цензурираните класици, в която са събрани случаи на които сте били свидетел. С какво класиците бяха неудобни на властта? 
- Можах да направя книгата, защото 15 години съм работил в отдела за литературно наследство на издателство "Български писател". В нея става въпрос не просто за неиздаване на книги, а за това, че от многотомни съчинения на най-големите класици, като се почне от Вазов, отпадат текстове.

Първата причина е т.нар. национализъм. Най-скандалният случай е със стихове на Вазов, посветени на срещата, нещо като сражение, на българските и руските войски на Добруджанския фронт през Първата световна война. За русофила Вазов това е страшно, трагическо нещо, но като патриот изразява българската гледна точка. И тези стихотворения остават в бележките, няма ги в корпуса.

Второ - не трябваше да има нищо против руската имперска политика, за да не се правят аналогии с политиката на СССР.  Така в двутомника "Строители на съвременна България" не излиза предговорът от Симеон Радев, който е блестящо геополитическо есе. За сметка на това е създаден цял екип, който да пише критични бележки към изданието.

Трето - нищо за Бог. Не случайно Бог при социализма започва да се пише с малка буква.
После - да няма враждебни идеи. По тази причина свързаното с Ницше у Пенчо Славейков е изчистено.
Не се допускат и теми, текстове, които могат да нарушат каноничния образ на писателя. Така се "зачеркват" ранни символистични стихотворения на Йовков. А той ги е публикувал навремето в елитарното списание "Художник".

Описал съм и историята с Асен Разцветников. Поискаха да махна 14 пародийни стихотворения. От издателството ги дадоха на Илчо Димитров, историк, да прецени и когато го питах, той отговори, за да не дразним съюзника. Имаше предвид БЗНС. Разцветников пародира Стамболийски. Така не излезе четвърти том на Разцветников. Сега пък няма издателство, което да поеме този финансов риск.

За да излезе третата част от съчиненията на Христо Силянов - най-големия историк на македонско-одринското движение, трябваше да махна изречението "Те продължават да чакат българските войски".
 
Обаче "Железният светилник" е издаден...
- По конюнктурни причини излиза тази голяма книга. Просто тогава Димитър Талев, който едва е оцелял след лагери, затвори и изселвания, има шанс със смяната на конюнктурата. България се отказва от кретенизма да насърчава македонска нация и да прави братство с Титова Югославия.

Шансът е в обръщането на БКП от крайно безродна към нещо като колеблива защита на националното. Към ЦК на БКП беше създадена специална комисия по македонския въпрос. Нищо не излизаше без съгласието й. За честта на тези хора трябва да се каже, че те не спираха книги.

Там имаше една тема табу - отношенията между върховисти и вътрешната организация. Върховистите се разглеждат като слуги на двореца, а вътрешните са автономистите, бъдещи македонисти. В комисията смятаха, че можем да подхраним македонизма. Но цялата литература е пронизана с тази тематика.

Имаше забрани, но и награди за верните на линията на комунистическата партия. Имаше поръчки към писателите...
  - Имаше и т.нар. контрактации. Това беше масовата форма на въвличане на писателя в някаква насока. Даваха се от Съюза на българските писатели, от министерства - на вътрешните работи, отбраната, от профсъюзите. Не бяха малки. Човек можеше да не работи друго една година. Това беше сума срещу ръкопис, който не си длъжен да издадеш. При сключването на контрактация се правят предписания какво да похвалиш. Самите писатели сами се въвличаха в това. Поемаха предписания.

Около 9 септември се звънеше на Багряна, Фурнаджиев и те, за съжаление, се отзоваваха. После поетът се чуди къде да ги сложи тези стихотворения в новата книга. Ако не ги сложи, признава, че са поръчкови и са еднодневки, че не ги цени. И така ги слага в някой цикъл, който стои най-отпред.

Как работеше цензурата в издателствата?
- Йерархията беше сложна. Първо се правят тематични планове с анотации. Пращат се в Комитета по печата. Връща се одобреният план, на това ниво изчезваха някои неща, явно след консултации в ЦК на БКП. Включването на книга в плана беше голяма магия. Ръкописите на поета Николай Кънчев например, който искаше да издава в "Български писател", чакаха с години. Втората му книга излезе през 68-ма, следващата - 1980. 12 години чакане.

Ръкописът първо се чете от редактор, после - завеждащ отдел, зам. главен или главен редактор. Имаше и един зам. главен редактор, симпатичен човек  - Кирчо Тайната, който слагаше печат, че ръкописът не съдържа държавни тайни. След това - при директора. Пазя такива ръкописи с по десет подписа. После някои коректори бяха особено верни на режима, сигурно са били от ДС, те проявяваха особена бдителност. Връщали са ми книги да си махам от текстовете. Голям предговор към издание на Петко Росен трябваше да сложа като послеслов и да съкратя 30 страници. Плаках от яд. Тогава дойде синът му и ми каза: Аз съм стар човек, позволи ми вместо теб да отида да ударя един шамар на Богомил Райнов, който нареди това.
Твърдя, че Богомил Райнов беше от висшия синедрион начело на идеологията и ДС. Не генерал, трябва да е маршал.

А какво означаваше членството в писателския съюз?
- Да кажем какво значеше да не си член - не те признават за професионален писател. Членството гарантираше статут и пред издателите. На 50 години ти издават един том, на 60 - два... Имаше някакви - водят се писатели, а нямат какво да издадат. Ако си член, те назначават на работа, все едно си завършил висше образование, а може да си 8 клас. Имаш право на два месеца творческа платена отпуска. Съюзът имаше клуб, стол с евтина храна, почивни станции, в които някои си живееха. Живееш в голямо писателско семейство. Поне през година - в чужбина. По-незначителните писатели - в Монголия.

Николай Кънчев, преди да е ясно, че ще пише модернистични гадости, го пращат в Грузия. Вечерта, на масата, грузинският тамада обявява: При нас е най-големият български поет. Когато идва ред Николай Кънчев да вдигне тост, казва: Ако Черно море беше гигантска чаша, то ние и вие - българи и грузинци, щяхме да пием, пием и да се срещнем на дъното на чашата и да се прегърнем. И тогава тамадата: При нас е най-големият световен поет...

След убийствата, репресиите и изключените веднага след 9 септември 1944 г. член на писателския съюз означава висок статут, номенклатура. Затова приемаха трудно. От секцията на литературните критици и литературоведите са ме предлагали три-четири пъти за член. Когато предложенията стигнат до бюрото на СБП, ДС си казва думата и след това на управителния съвет вече няма такава кандидатура.Тончо Жечев пита къде е предложението за Михаил Неделчев? Нещо смотолевят и толкова. Любомир Левчев наскоро ми каза: Имаше двама, които никога не можеха да влязат в съюза, ти беше единият.

Тогава се измисли хитрият ход да ни социализират, но не с толкова висок идеологически статут - приеха ни в Съюза на преводачите. И Енчо Мутафов, и мен. През 1988 г. на перестройчески конгрес, когато пак имаше предварителна листа на ръководството, преводачите обърнаха списъка. И Стефан Савов (след 1990 г. възстановител, председател на Демократическата партия и председател на Народното събрание - бел.ред) и аз станахме членове на управителния съвет.

 

 

http://www.dnevnik.bg/analizi/2012/09/09/1900960_prochit_na_istoriiata_s_mihail_nedelchev_za_placha_ot/?print=1