Пролетни игри за момчета

 

Свинка (гъци, гуша)

Това е една от първите пролетни игри, която захващат момчетата. На някое по-широко място, на тяхното игрище, или «игралище», идват неколцина, дето едва са изтраяли да поизсъхне земята. Всеки носи тояга, а са одялали и едно дръвце, което лесно да се търкаля, като го удрят. Това е «свинката».

На земята изкопават една по-голяма дупка  - "кочината" на свинката. Около нея на крачка-две изкопават по-малки дупчици -"пиковете". Те трябва да бъдат с един по-малко от броя на играчите.

Като свършат тази работа, идва ред да се избере "свинарят", който "ще пасе свинката". Децата се "надхващат" на тояга и който се хване последен, той става "свинар". Изпитването може да стане и по друг начин -  някое от децата взема всички тояги и ги хвърля "презглава" зад себе си. И като тръгне заднишком — чиято тояга настъпи първо, него правят "свинар".

Преди да започне играта, всяко от децата опитва тоягата си, като удря по един път свинката - на това казват «поскана». «Свинарят» застава до «кочината», а играчите - до «пиковете», в които мушат краищата на тоягите, да се види кой пик на кого е.
Каква е целта на играта? "Свинарят" се опитва да вкара свинката в кочината, а играчите я перкат надалече. И щом някой перне "свинката", бърза веднага да сложи върха на тоягата си в "пика", преди да го е преварил "свинарят"— иначе той ще "пасе свинката". Това наричат "мръси" (омърси го), сиреч  - направили са го "свинар".

Когато "свинарят" вкарва "свинката" в "кочината" и тя удари по крака някого, всички викат: "Изгори!" или "Изеде!", и тичат, та си разменят "пиковете", включително и "свинарят". И който в тази суматоха остане без "пик", той започва "да пасе свинката". По този начин се разменят "пиковете" и когато "свинята влезе в кочината".

Така играят, "свинарите" се сменят един след друг и никому не омръзва. В по-старо време са подигравали последния от играчите, който е "пасал свинката", че му се е лепнала "килата", крастата. И затуй при свършване на играта всеки се обръщал да плюне към "свинарника" (мястото, където са играли) и да викне: "Пусто, пусто, килчо!" Правело се е това, за да се "заплюе" болестта, да не се "лепне" на някого крастата.

 

Чилик (чилик и мачка, пер чичо, палица и чулюк)

Чиликът също тъй е пролетна игра - може би най-разпространената в България.

Обикновено се играе на «тайфи» - две групи една срещу друга. Чиликът е къса пръчица, дълга около педя и подострена в двата края, а «палицата» (на нея още й викат «мачка») е тояга, дълга към 70—80 сантиметра. В земята се изкопава продълговата дупка, широка колкото да се пъхне в нея «палицата». Всяко дете с особено старание си прави «палицата», тъй че да му е удобна «на ръката». Преди да започне играта, се изпитват кои ще са първи: или се надхващат на «палицата», или «теглят клечки» и която група изтегли по-дългата, тя започва първа.

Играе се така: чиликът се слага напреко на дупката и с «палицата» се изхвърля надалече, колкото сила има играчът. Противниците се стараят да го уловят. Ако го уловят - този, който е хвърлял, се «изкупува» и дава ред на следващия играч от споя отбор. Ако не уловят чилика, някой с по-точно око го взема и цели с него «палицата», която е поставена напреко на дупката. Случи ли се да удари «палицата» — играчът, който го е хвърлял от дупката, пак се «изкупува», излиза от играта и кара следващият. Но ако не удари. . . тогава започва най-интересното: чиликът се пуска свободно на земята и играчът го удря по върха с «палицата», тъй че да подскочи. Като подскочи, той го перка («дерка го», казват децата) с всичка сила, да отиде надалече. По този начин - до три пъти. Защото чиликът трябва да отиде наистина много надалече, за да направят колкото се може повече «баби». Но що е това «баба»? От дупката, от която е «деркан» чиликът, до мястото, където е паднал, разстоянието се мери с «палици» и всеки десет «палици» правят една «баба».

Понякога се случва и най-лошото: играчът «дерне» чилика уж нависоко, уж силно, а някой от противниците успее да го улови. В такъв случай се «изкупува» целият отбор и «прегарят» всичките им «баби», които са направили.

Ако чиликът падне във вода, играчите викат; «Пи вода! Пи вода!» В такъв случай играчът, който го е «деркал», трябва бързо да плюпе в дупката, иначе «бабите» пак «прегарят».
Така се играе, докато едната група успее да направи исканото число «баби», сто или двеста, както са се условили. Като стане това, победителите (най-силният техен играч, естествено) деркат чилика три пъти и победените ги отнасят до мястото, където е паднал третия път, «на чуш», ще рече — на гръб. Да знаят друг път с какви силни играчи си имат работа.

 

-------------------------------------------

Литература:

* "Играчка-плачка": Български народни игри и играчки за деца - Илия Зайков, Златка Асенова, Изд. Народна младеж, София, 1984 г.