Проект Социална харта на българското национално малцинство в Сърбия...

 

 

ЗАПАДНИ ПОКРАЙНИНИ


(материали по проекта "Социална харта на българското национално малцинство в Сърбия с анализ на социалните,
демографските, икономическите и човешките проблеми на населението край границата" на Хуманитарна организация
"СОЛИДАРНОСТ", спонсориран от Фондация "Отворено общество", Белград)


Крайграничната ивица земя, която разглеждаме в проекта, по силата на Ньойския мирен договор, подписан на 27 ноември 1919 г. след края на Първата световна война, се откъсва от България, като страна, загубила войната, и се предава на Сърбо-Хърватско-Словенското кралство.

Всичко това с 1500 кв.км територия, 120 хилядно българско население, 120 села, един град Цариброд и две пазарни средища - Босилеград и Трънска клисура, 1 гимназия, 6 прогимназии, 116 основни училища със 7892 ученици, 45 черкви и 42 свещеници. Прокарана по безпрецедентен начин, границата пресича села, гробища, дворове, къщи. 25 села са разделени на две, като например село Стрезимировци, което 60% остава в Сърбия и 40% в България. Училището, църквата, гробището остават в Сърбия. Останалото - в България. Други разпокъсани села са: Груинци, Ресен, Рибарци, Жеравино, Млекоминци, Кострашевци, Паля, Клисура, Петачинци, Врабча, Бачево, Долна Невля и пр. Затова и страданията на хората покрай границата са били големи. У тях е вкоренен страха от границата. Оказа се, че тя и днес е една от най-трудно проходимите граници в Европа, поне за българското население в граничния пояс.

Установената тогава граница тласка в географска, етническа, стопанска и икономическа изолация населението в тези райони, особено населението в Босилеградско, притиснато отвсякъде с планински масиви, клисури и непроходими пътища. За да отиде до Враня, населението трябва да мине големия планински масив "Хайдушки преслап" (1950 м. н.в.), а населението от Клисура и съседните села трябва да мине планината Власина (1270 м. н.в.). При това трябва да се имат предвид лошите пътища и още по-лошите транспортни връзки, с които разполага населението.

Също така голям проблем за хората край границата са и имотите на голяма част от населението, останали от другата страна на границата, което затруднява обработването им. Във всяко едно отношение населението край границата не е имало основание да храни илюзии за бъдещето си. Международната общност обаче до началото на 90-те години не се занимаваше с положението на българите в Сърбия. Държавата-майка от своя страна, от идеологически съображения, с десетилетия наред не смееше публично да спомене съдбата на своите сънародници в Сърбия. Сякаш ги нямаше. Сякаш не съществуваха за нея.

В Сърбо-хърватско-словенското кралство малцинството губи основните си национални права. По-късно, в СФРЮ му се връщат националните права, но и асимилацията спрямо него се засилва. Идва до невиждана по мащабите си за това население миграция. Обезлюдяват се цели села и райони. Населението започва да търси работа във вътрешността на цялата бивша Югославия и особено Сърбия. В Цариброд, като град със стара градска и занаятчийска традиция започва да намалява броят на населението. Стига се дотам, че в период между 1948-1981 г. Царибродска община напускат 7 910 души население. От Босилеградското село Божица по посока на Ниш в същия период трайно се изселват между 3000 и 5000 етнически българи. Всичко това разбира се - не от добро! Колкото по-далече от границата, толкова по-добре за нас! - беше девизът на хората, напускащи родните си места.
 
От 1990 г. насам по отношение на положението на българското малцинство в Сърбия вече настъпва промяна. За положението му вече се интересува както международната общност, така и майката родина. Само че, вече е късно напусналите да се върнат обратно по родните си места. Защото общините са икономически неразвити, селата обезлюдени, училищата разрушени, пътищата лоши...

От ден на ден социално слабите стават все повече на брой, помощите са малко; повечето от фирмите в Царибродско и Босилеградско са пред фалит; пенсионерите са с най-ниски пенсии в републиката; в Босилеградска община всеки четвърти жител е над 60-годишна възраст и в двете общини смъртността на населението е по-голяма от раждаемостта.