По повод на Хайтов (интервю)

 

- Нека да съсредоточим нашия разговор върху личността и творчеството на Николай Хайтов през последното десетилетие на ХХ век. Сбъднаха ли се неговите песимистични прогнози за бъдещето на България?

- Зависи как разбираме България. България в старото понятие на национална държава се променя, заедно с всички държави в съвременния свят. Те губят характеристиките, които са имали в индустриалната епоха. Сега живеем в постиндустриално време, в нова епоха, където глобализацията превръща националната държава в нещо различно. Широко отворено пространство, което има нови, изключително важни задачи за защита на националната култура, на поминъка на хората, на народа.

- По какъв начин виждате облика на националната идентичност през ХХІ век?

- Опазването на малката култура, а ние сме такава от гледна точка на броя на хората, които я представляват, е задача на носителите на тази култура. Това е задача на нашата власт и на нашия народ. Съхраняването на българската национална култура не е задача нито на американците, нито на европейската общност. Така че, когато говорим за присъствието на САЩ в съвременния свят, трябва да знаем, че те си гонят техните интереси. Те са една империя. Като приемаме Новия световен ред, трябва да отстояваме своя интерес, своята култура и самобитност. Това е наш, а не техен проблем. Ние не сме приоритет на нито една от великите сили. Нито на Русия, нито на САЩ, нито на Китай, нито на Великобритания. Ние трябва да бъдем за себе си приоритет.

- Тук опираме вече до ролята на новия национализъм.

- Той трябва да отстоява българската идентичност, в условията на отворени граници – икономически, политически, културни, в условията на непрекъснатото движение на населението. Нужно е да забравим понятието “противопоставяне”. Трябва да живеем в условията на сътрудничество и на конкуренция – не само икономическа, но преди всичко културна. В глобалната икономика българският бизнес е трошичка, която безвъзвратно зависи от големите международни компании. Българският бизнес, и да не иска, се подчинява на космополитните закони на капитала. Затова България като етнокултурно пространство, където живее и се развива нашият народ, може да бъде опазено не толкова от политици, военни или бизнесмени, а от хората на културата, от своите творци.

- Не е ли пресилено подобно твърдение?

- Не. Така са нещата. Ние нямаме бизнес, който може да се мери със световните компании. Нямаме армия, която може да се мери с Великите армии.

Ние обаче имаме едно невероятно предимство пред останалите народи и държави. Ние сме най-добрите познавачи и владелци на българския език и на българската култура. По-добри от нас няма! Тук сме без конкуренция. И това предимство ни се признава. С него участваме в световното шоу. Като такива заставаме на световната сцена. Това е полето на изява на българския писател, на българския певец. Една хубава наша песен е по-силна в момента от пет дивизии. Една стойностна стихосбирка е по-важна от “Булбанк”.

- В съсотяние ли са нашите писатели да бъдат конкурентно способни за западните си колеги?

- Българският писател сега се намира в драматично положение. Първо той е смачкан икономически. Изваден е от една стара система на взаимоотношение, където в общи линии, писателят бе ухажвана личност. Едновременно с политическите промени настъпи и дълбока технологична промяна. У нас имахме компютри “Правец”. Тук-таме се мяркаше някой западен. Мобилните телефони ги нямаше. През 1991 година беше създаден първият уеб, през 1995 година започна развитието на Интернет. В София имаше три обществени ксерокса. Факсовете се брояха на пръсти. Видеото беше рядка вещ за българския дом. Спътниковите антени бяха разрешени чак през септември 1989 година. Нямаше кабелна телевизия…

За последните 15-16 години светът се промени. И не толкова в политически и икономически смисъл, колкото в информационен. Нашето знание за България нарасна многократно. Достатъчно е това, че се извадиха от закритите чекмеджета автори, които преди това ги нямаше. Можем спокойно да говорим и четем за миналото, в което живяхме. Информацията за Света още повече нарасна. За един ден по “Дискавъри” българският зрител получава повече знания, отколкото моето поколение навремето научаваше от първо до четвърто отделение. Познавателният хоризонт е друг.

Преди едно писмо, пратено от София, пътуваше до Варна два дни, а сега по Интернет пристига мигновено. Значи, имаме промяна, при която книгата и творчеството на писателя вече имат друго място. Напред излязоха визуалнатите, музикалните жанрове. Те се разпространяват по мрежата, по кабелната телевизия.

- Има ли шанс книгата в това “състезание”?

- Тя е без конкуренция. Защото е темелът, стожерът на всичко. За да се направи филм, представления, игра, машина, софтуер, предмет за потребление, сграда, мост, канал, самолет, космически кораб, бизнес, каквото ви дойде на ум, първо трябва да се напише книга. Сценарият, проектът в широкия смисъл на думата е книга. Книгата е безсмъртна.

Освен това, книгата съхранява високата култура. Когато човек гледа кино, той има сравнително малко свобода на въображение. Възприятия и мисъл са приковани от картината. Докато разказът е космос за въображението и мисълта…

Книгата промени своето място – превърна се в “бутиково изделие”. Тя е била и ще става все по-елитарна. Но от друга страна книгата като масова стока едва ли ще загуби своето значение. Доказателство за това са текстове като “Хари Потър”, “Шифърът на Леонардо”, у нас – романите на Христо Калчев, лека му пръст.

Така независимо от технологичната и политическата промяна, книгата очевидно ще остане и в двата варианта – като елитарно четиво и като масов продукт. Проблемът у нас е по-скоро свързан с това, че с навлизането на  пазарните отношения държавата като меценат се оттегли от културата.

- Но в западните държави не е така.

- Абсолютно, и аз съм категорично против абдикацията на държавата. Тук трябва да се даде сметка за това, че българският език е “малък” език. У нас четат една ограничена група от хора. Ако всички те си купят книги, пак няма да бъде достатъчно, за да се издържа книгопроизводството.

- Нека да не забравяме и факта, че след 1989 г. България бе напусната от над един милион души. Повечето от които са младите хора.

- Това бяха всъщност активните читателите. Проблемът е голям, направо трагичен. По градове, села, по цели райони, вървите и не срещате хора… Човекът го няма. Той не е роден или е заминал. Надявам се, че тази емигрантска психоза ще спре. Надявам се, че раждаемостта ще се върне на нормални за възпроизводството на населението равнища. Обществото има мощни механизми за съхранение.

- По какъв начин държавата може да помогне на културата?

- Първо, местната власт. Имам предвид художествената литература от български автори. Защо например всяка общинска библиотека да не купува по един екземпляр от всяко издание на лицензирани издателстава? Прост лиценз – всяка книга, подчертавам – всяка книга, на издателството да е задължително препоръчана от двама хабилитирани рецензенти. В общинския бюджет да се заделят по две хиляди лева за книги годишно. Това са близо триста общини. Като купят по една книга – книгата е отишла при читателите.

После. Сега се дават пари за издаване на книга. И държавно спонсорираната книга остава в складовете. Системата да се коригира – държавата да купува книги за библиотеките. Нека пак чрез същите конкурси да се определят книгите. Но да отиват при читателите!

В училищната и читалищната библиотека да присъства новата българска художествена книга – стихосбирки, романи, разкази.

Държавата и общините да спонсорират книгата чрез закупуването й за библиотеките. Доколкото зная, подобна практика има в Англия. Там книгата излиза при 3 000 броя осигурен тираж. Три хиляди библиотеки купуват. Това трябва да стане и у нас. И не са необходими много пари.

- Бяхте известно време вътре в политическия живот на България. Николай Хайтов твърдеше, че спадът на българската икономика не е случаен, а резлутат на добре обмислена “подривна операция”.

- Знам за какво става дума. Да се мисли, че някое правителство в света е правило план как да съсипе България, е параноя. Има обаче друго. Когато говорим за западните страни, а вече и за Русия, трябва да знаем, че едно е държавната администрация, а друго – мощните фирми и финансови групировки, които стоят около тази администрация.

Икономическите акули имат свои собствени интереси, водят собствена политика, по принцип несъгласувана с либералната държава. Щом спазват законите – на пазара са. Разбира се, че държавата и нейните чиновници ги подкрепят в техния поход по Света.

В България преди 1989 г. имаше производства, които се конкурираха с производствата на западни фирми. Първата работа на западните фирми след “голямата промяна” бе да утрепят конкуренцията. Но това го направиха не по план на правителствата, а техните фирми в сътрудничество с българските стопански и политически ръководители. Чрез комисионни, подкупи, преминаване на служба в някоя могъща фирма и т.н. Българската икономика беше ударена на първо място от невежи и корумпирани български политици и мениджъри. Хора от ниско качество. Такъв е случаят с АЕЦ – Козлодуй.

После – капиталът няма родина. Нашата индустрия през 1989 година не беше конкуретноспособна. Едно е да произвеждаш за сигурния съветски пазар, друго е да се конкурираш в Евразия. Глобалният пазар смачка нашата индустрия, а не лошите мисли на чужденците. Икономическата, стопанската и културната конкуренция, независимо от различните политически системи, никога не е прекъсвала и ще продължава и занапред.

- Какви грешки се допуснаха, когато започна раздържавяването на предприятията?

- Не е работата в това, че приватизацията е била несправедлива. Няма как да е справедлива. Тук няма спор. Проблемът е, че тя се извърши безотговорно. Повтори се печалният опит на ликвидационните съвети в селското стопанство. Разпродаваха машини, ноу хау, пазари. Интересите на фирмите, народа и държавата бяха пренебрегнати пред личните интереси.

Нямаше институционален ред. Съдебната система и полицията бездействаха. Правителствата бяха или некомпетентни, или безсилни пред стихията на алчността.

Нямаше политическа воля, която да удържи реда и да окуражава смислените стопански ръководители. В приватизацията главно участие взеха мениджърите, които управляваха предприятията. Нещо недопустимо.

- Нямате ли усещането, че лицемерието в началото на 90-те години на ХХ век е огромно, потискащо направо?

- Общо взето, да. При БКП и БСП думата капитализъм и капиталисти беше мръсна дума, а другите, тези отдясно, не смееха да я произнесат. Никой не смееше да говори за връщане на капиталистическото общество. Единстевено Желю Желев изговори тази дума в края на декември 1989 г. По БНТ имаще диспут между него и проф. Васил Иванов, който тогава беше председател на антифашиския съюз. Той му зададе директно въпроса: “Вие, г-н Желев, за капитилизъм ли сте?” И Желю Желев му отговори: “Да, ще правим капитализъм.” През 1990-91 година съм имал десетки срещи със симпатизанти на СДС. И десетки пъти съм бил принуден да обяснявам какво е имал предвид Желев, когато е казал, че ще правим капитализъм. И защо го е казал. Народът не искаше капитализъм.

Хората бяха невероятно некомпетентни. Липсваше, и сега липсва, публичен, разбираем за хората, дебат. Няма говорене. Да се знае кое какво е. Хората искаха частна собственост, но не и капитализъм. Искаха пазар, искаха да станат богати, но да няма капитализъм. Това е масово незнание. Нямаше и кой да чуе, когато му се приказва. В главата на човека има матрица, той чува това, което иска да чуе. Все още ние не възприемаме нещата такива, каквито са.

В България не се ценеше и не се цени реализмът и рационалността. Има, и сега има, системно опростяване на публичната реч. Нещата не се назовават с техните имена. Истините се заменят с празнословие и междуметия. Изграден е механизъм на мислене, при който доброто е изцяло добро, лошото – изцяло лошо. При това доброто е нашето, лошото е чуждото. Отрича се правото на нюанс, на субективност и на безпартийност.

Когато стана политическата промяна през 1989 г., този механизъм на черно-бялото мислене блокира умовете ни, върза езиците ни. И ние, несвикнали на нюанси, на обяснения, на аргументация, не можахме да изкажем проблемите си, за да ги разберем.

- В едно интервю от началото на 1990 г., на въпроса докога ще продължи преходът към пазарна иконимика, Николай Хайтов отговоря: “Десет години ще е тежко, а после все ще си е тежко.” Не продължава ли “преходът” прекалено дълго, безкрайно дълго. Народът вече не вярва, че ще може да стъпи на крака отново. Промяната стана, за да живеят хората по-добре, по-свободно. Но, за съжаление, не се получи.

- Преходът е вечен. Защото либералната демокрация съдържа в себе си потребност от постоянно развитие. Има идеален модел: пазар, свобода на индивида, равни възможности. Но това не се постига изведнъж. За него трябва да се работи непрекъснато. Няма последна битка за свобода.

Демокрацията е отворена система. По тази причина тя е и жива. Затвори ли се, каже ли се, че е стигнала съвършенство, с нея е свършено.

Не съм убеден, че днес по обективни показатели се живее по-зле. Колко коли се купиха и колко къщи се построиха. Не чакаш 20 години да си купиш апартамент. Обзавеждането на жилищата се подобри. Новата техника навлезе в бита. Хляб винаги има. Режим на тока няма. Магазините са пълни. Пътува се по чужбина – по гурбет, но и на почивка и за туризъм. Кадърният, образованият, здравият човек просперира. Възможностите пред младите хора са несравнимо по-добри от възможностите, които имаха предишните генерации…

Стандартът се промени. Претенциите се промениха. Равенството се разруши. Сред нас се появиха истински богати. Завистта доби по-голяма мотивация. Престъпни начини на забогатяване се оказаха успешни. И за капак: ние, които бяхме зрели хора през 1989 година, в последните петнайсет години се спускаме по жизненото нанадолнище. Остаряваме. Лоша работа. Но капитализмът не е виновен.

Разбира се, за някои слоеве от населението положението е тежко. Особено в районите, където поминъкът беше сринат.

- Може и така да е. Но не е нормално месечната сума за отопление да бъде колкото една учителска заплата. Защо? Да не би да е построена нова топлоцентрала. Използват се старите.

- Тук идва разбойничеството на монополите.

- Но нали демокрацията дойде, за да рабие монополизма. Сега и “Енергоснабдяване” и “Топлофикация” са единствени на пазара. Какво като “Софийска вода” е частна фирма. Тя е без конкуренция и ти не можеш да избираш[1].

- Трябва да се преборим за правата на потребителите. В България това изобщо не е наченато. Купуваш от магазина развалена, некачествена стока и няма как да реагираш. Не знаеш към кого да се обърнеш. Съюзът на потребителите няма капацитет да ти помогне. Още повече, че нашата гражданска солидарност е мижава. С парното е страшно безобразие! Но трябва да застанем пред тези господа от “Топлофикация” и да им потърсим сметка. Да реагираме като граждани.

Засягате обаче един страхотен проблем: индивидуалната гражданска активност. Гледали сме го в западните филми. Човекът се разбунтува. Организира се, търси съмишленици, отива пред съответната инстанция и поставя обществено значим въпрос. Отстоява и се бие за него. Може много да загуби. Да не получи подкрепа и признание. Да разруши семейството си и да бъде отхвърлен от средата си. Той продължава своята битка. Накрая започват да го разбират, намират се съмишленици. Нещо в обществото се е променило.

Това е един от пътищата на социалната промяна. Той е от възлово значение за еволюцията в обществото. Ако обществото не създава условия за промяна чрез индивидуалната активност, то спира да еволюира, изостава в своето развитие. Множеството подтиснати индивидуални бунтове, натрупват социално напрежение, което се освобождава чрез сътресения: революция, метеж, масов бунт, граждански размирици, дори гражданска война.

Тук са важни два момента: Първият – отделният човек да има нагласата да заявява и отстоява себе си, т.е. да живее като свободен човек независимо от социалната среда. Да не се бои да съобщава и да се бори за своята истина. Вторият – обществото, или съвкупността от тези свободни човеци, да бъде отворено към индивидуалното многообразие и да го подкрепя.

Никой не може да реши проблемите на България, ако българските граждани не се напънат. Няма защо да виним американците или руснаците. За всичко сме си виновни ние – за боклуците, сред които живеем, за ужасните обществени тоалетни, за хигиената на общуването, за сметището на София, за дупките по пътищата, за здравеопазването и пенсиите… Друг не ни избира политиците. Ние ги избираме. Ние им поставяме условията. Кой е виновен за проблемите, които имаме с циганите. Нима чак сега разбираме, че имаме цигани и гета. Открай време знаем, че това не е безобидно. Нима днес се изправяме пред демографския срив? Той съществува от 30 години! Раждаемостта върви надолу. И е говорено доста. Но не е направено нищо.

- Съществува ли опасност да изчезнем като народ?

- Не. Обществото е особена система. Неговото бъдеще не подлежи на научно предсказание. То е различно от природните системи. Например – от боровата гора или от популацията делфини. Боровете и делфините са такива, каквито са, а обществото е такова, каквото го мислим, че е. Съдбата на народа зависи от онова, което представителите на народа мислят, че е съдбата на народа.

Ако непрекъснато говорим, че народът пропада, той наистина ще пропадне. Както ако човек говори, че е болен, ще се разболее.

Българският народ няма да умре, защото това зависи от поетите, белетристите и певците. От тези, които умеят да изразят и формулират масовите чувства. Докато има поети, които на български език заразяващо възпяват народа и неговото бъдеще, народът ще живее. Това не е метафора, а гола истина.

Пак стигаме до свободата.

Историята на човечеството демонстрира нещо еднозначно. Успяват обществата, в които човекът е свободен. В Англия например от векове действа принципът на индивидуалната свобода. Свободата винаги значи и отговорност, иначе е слободия, бандитизъм. (Движението за права и свободи трябва да бъде „движение за права, свободи, задължения и отговорност“ – ДПСЗО.) Колкото си свободен, толкова си и отговорен. Всеки е главният “полицай” и „съдия“ на собствените си постъпки. Англия, както и САЩ, дръпнаха напред в индустриалната революция заради това. Те за разлика от Русия гарантираха индивидуалната свобода. На възможността предприемчивият човек да се реализира независимо от семеен, расов и класов произход, независимо от политическа и сексуална ориентация.

Равният шанс означава „непрекъснат преход“, означава задължителната отвореност на елита: бива ли те – ти си в елита; калпав ли си – отпадаш. Всеки сам създава себе си. Сам чертае своя път и граница.

Блестящ пример са САЩ. Новите технологии, иновациите, изобретенията раждат нови и нови милионери и страната им повече от век е като локомотив за целия свят. Борбата за лично щастие, богатство, слава, е движещата сила на обществото. Добре е да се поучим от САЩ.

Да създадем общество на свободни хора. И държавата да има само една функция: да охранява тази свобода.

- Но българинът е бил малко време свободен.

- Да разграничим понятията. Един е проблемът в това, че не сме имали държавна свобода. Поради това нямаме кой знае какви полезни традиции в държавния апарат и упражняването на апаратни длъжности. Друг е проблемът, че не сме имали векове наред индивидуални свободи.

Ние сме претоварени с домодерни маниери. Нашата психика е колективистична. Не „екипна“, а „колективистична“. Ние сме лоши екипници, поради което си въобразяваме, че сме индивидуалисти. Спасението е в съчетаването на индивидуализма с екипността. Те са съчетаеми.

Колективизмът, за разлика от екипността, означава размита лична отговорност и размит личен принос в колектива. Колективизмът е формиран в селото и здраво укрепен по времето на комунизма. Той е махленщина, едно непрекъснато неглижиране на индивида. В България неглижирането на другия човек е основно занимание в междуличностното общуване.

Нужно е да се отървем от подобна народопсихологическа нагласа. Успехът на човека до нас е възможност за успех на всеки един от нас.

Съществува следната методика. Може да се разберат благосъстоянието и перспективите на един човек, да го наречем Драган, като се проучат между пет и десет негови близки приятели и се установи тяхното материално положение и перспективи. Драган е такъв, каквито са неговите приятели, такова ще бъде и неговото бъдеще. Ако те са вайкащи се депримирани хора, той ако не е такъв, ще стане. Ако те са събрани в себе си и устремени по пътя си, и той ще е такъв.

Чуждият успех е предпоставка за личния успех. Това важи и за писателските среди. Признаването, говоря за признание, а не за ласкаене и подмазване, на достойнството, самобитността и успеха на “конкурента” е предпоставка всеки да получи признание. Не взаимното ласкаене, а трезвите, професионални отношения са стимулиращата среда.

За да се чувстваме уютно в едно свободно общество, е потребно да се отнасяме с нужното уважение към чуждата свобода и частната собственост. И тогава ще бъде ценена и нашата свобода, и нашата собственост. За съжаление в България защитата на частната собственост и човешкото достойнство е на нулево равнище. Тук е и ролята на държавата. Човекът срещу теб може да е смачкан, да е с охлузени дрехи, но той е достоен български гражданин. Полицаят трябва да бди над неговата чест, достойнство и сигурност по същия начин, по който посреща и човека, слязъл от джипа с тъмни стъкла.

- Беше ли на висотата българският интелектуалец през прехода?

- Почти „Да“. Ние сме най-затвореният народ в Европа. Това е по традиция. В България не е открито нито едно писмено свидетелство, че сме разбрали за Френската революция навреме. За нея сред населението се заговаря по средата на 19-ти век. Основните произведения на западната литература влизат чрез посредничеството на гърците. Нашите хора ги четат в гръцки превод. Прескачам две столетия напред.

Когато в края на ХХ век рухваше комунизмът, ние отново бяхме най-капсулираната източно-европейска страна. Само около 6-7 процента от българите бяха излизали в чужбина. До 1989 г. под един процент знаеха английски език. За София бяха около 4 процента. Това беше отчасти по традиция, отчасти умишлено.

В България бе развит “обсадния синдром” – чувството, че живееш в обсада. На остров. На Юг са враговете – потенциални противници във война, на Запад е враждебната измислица Югославия, на Север – постоянно непознатите и презирани власи, на Изток – тайнствено море, чиито отсрещни брегове сякаш са на Марс. Париж, Лондон, Ню Йорк, Токио са зад девет планини. Те са други и чужди. Българското всекидневие беше формирало стандарта за нормално. В маниерите и обичаите всичко небългарско беше ненормално. Върховната национална гордост бяха борци, щангисти, гимнастички, домати, лютите чушки и киселото мляко. Известието, че по Света малко се интересуват от успехите на нашите борци, действаше шоково.

Българският интелектуалец беше част от обсаденото, изолирано общество. Писателите пътуваха по чужбина на политически одобрени места и форуми. Поставени в пълна зависимост от партията-държава, малцина от тях откриваха и заявяваха себе си. Художествените експерименти бяха изключени. Учените и инженерите уж бяха по-свободни. Работещите за отбраната, атома и космоса бяха привилегировани, но не можеха да се мерят с условията на труд и заплащане с чужденците. Какво да кажем за останалите? Доставяната в страната научна литература и периодика беше нищожна. Командировките и специализациите вън от СИВ бяха по-скоро случайни. При ходене на Запад по митниците вземаха донесените книги. За какво тогава е пътувал? Да види Айфеловата кула, да се разходи по хубави булеварди, да донесе някоя дрешка на жена си или да спести парици да купи нещо от “Кореком”.

Българският интелектуалец, макар и запознат с процесите по Света, не беше докрай подготвен за промяната на политическата система. По манталитет не беше готов. Мисълта, че „онова-там“, може да стане „тук“, му изглеждаше нереалистична или опасна. Една от причините беше, че българското общество и държава отпреди 9 септември, т.е. първият български капитализъм, не даваше основание да се търси новото начало в него.

Интелектуалецът, готов, неготов, издигна идеите на това, което стана през 1989 г. “Клубът за подкрепа на гласността и преустройството” игра главна роля. Аз съм от неговите учредители и последен председател, така че съм длъжен да го спомена.

Интелектуалците изговаряха идеите, но създадените от тях структури бяха недобре организирани и без реална власт. Промяната беше извършена от владелците на партийна, стопанска, административна и тайна власт. Извършиха я за своя сметка.

- Не беше ли възможно у нас да се осъществи “теорията за конвергенцията” (т. нар. държавен капитализъм), която проработи удачно в Китай.

- Китай си е Китай. Китай се намира в Азия. България е в Европа. Няма как страна като нашата да осъществи някакъв различен модел от моделите, реализирани в Източна и Централна Европа. Просто не е възможно. Слободан Милошевич се опита да осъществи нещо различно в Югославия и виждате какво се случи. За Европа моделът е единен и този модел се реализира у нас. Въпросът е доколко успяхме да го осъществим.

- Парадоксът обаче е в това, че днес всеки може да говори и да издава каквото си иска, но равнището на съвременната българската литература е ниско. Няма големи фигури – като Емилиян Станев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, за когото говорим сега. През социализма сатирата е много по-силна, отколкото сега.

- Първо ще отбелажа, че през цялото време на тоталитаризма сред българските писатели имаше достатъчно хора, които бяха разумни, почтени, пишеха според възможностите си и според възможностите на системата. Към споменатите от теб имена бих прибавил Георги Марков – изключителен писател. Въздържам се да коментирам Добри Жотев, защото съм пристрастен.

Но да се върнем към живите.

Твърдя, че в момента в България се публикува добра литература. Не се ангажирам да споменавам имена, отчасти защото не чета всичко.

Подминавам всякакви опити за йерархизиране на писатели и поети. Ражда се един нов конформизъм, повлиян от дистрибуторите на нашите и чуждите (европейски и американски) пари за култура. Възпроизвежда се ситуацията отпреди 10 ноември при нови условия. Действат трайни стандарти на мислене и поведение.

Днешният писател работи в условията на протичаща революция в информационната среда. Той живее в плосък свят. Интернет, телевизия, мобилни връзки преструктурират свободното време. Рухнали са йерархиите, които произвеждаха, класифицираха, квалифицираха, цензурираха и разпространяваха информацията. Книги се четат в свободното време. Свободното време е атакувано от интернет, филми, игри, реалити-шоу, документални поредици, научно-популярни предавания, заведенията за забавления, фитнес-центрове, дискотеки и прочие.

Кой посяга към книгата? Хората от духовния елит… Но и преди те бяха читателите.

- На какво равнище бяха компромисите на Николай Хайтов в социалистическата система?

- Николай Хайтов беше силна фигура, силен като човек. Талантлив, тип боец, патриот, който прави компромиси в името на големите цели, които са поставени пред обществото. Николай Хайтов бе интегриран в политическата система заради идеалите, които тя отстояваше. Защото комунизмът като идея съдържа елементи на велики стремления, каквото и да говорим сега. Общество без експлоатация, равенство без частна собственост, братство чрез колективите. (Впрочем така са изградени монашеските общности…) На фона на първия български капитализъм хубаво звучи. Въпросът е, че е утопия. Обществото не е манастир. Измишльотина. Човешката природа е друга. В нито един миг на реалния комунизъм нямаше равенство, братство, а да не говорим за свобода. Свободата без индивидуалното си измерение е деспотия. Човекът не може да се побере в рамката на комунизма. Стърчат му и ръцете, и краката, но най-паче – главата. Нужен е друг социален ред, за да се чувства уютно, и заедно с това обществото да върви напред.

- В дома на Николай Хайтов на ул. “Латинка” 15, кв. “Лозенец” се провежда първата среща на зараждащата се тогава опозиция с властта в лицето на Андрей Луканов. Вие сте един от поканените. Как протече това събиране?

- В един прекрасен ден в къщи звънна жената на Николай Хайтов Жени Божилова. Каза, че ме кани у тях, където ще има среща с Луканов. Попитах кои са другите поканени. Тя ми спомена имената на Блага Димитрова, Валери Петров, Анжел Вагенщайн, Желю Желев и др. Пред Управителния съвет на “Клуба за гласност и преустройства” аз споделих, че към мен е отправена такава покана. Желю Желев също каза, и се състоя голямо разискване да отидем, или не. Имаше всякакви мнения, но се взе решение да присъстваме на срещата с Луканов в дома на Николай Хайтов. (Заседанието на управителния съвет бе на бул. “Витоша” 39, където се помещаваше част от Института по социология.)

У Хайтови ме закара с колата си Йордан Василев. Минахме през пазара “Ситняково”, купихме с Йордан цветя за домакинята Жени Божилова и пристигнахме на “Латинка” 15. Двамата заедно влязохме вътре. Блага Димитрова сигурно е отишла преди нас. Седнахме пред горящата камина, по едно време влезе Хайтов. След това дойде Луканов. Прочете ни писмото на Петър Младенов до Тодор Живков. Според тогавашната легенда, това писмо било предизвикало оставката на Живков. Сега, като чета документите от онова време, знам че не е точно така.

Андрей Луканов постави два въпроса. Първо попита – вярно ли е, че неформалните организации (към които ние принадлежахме) се готвят да се обединят. Казахме – “да, истина е”. Тогава Луканов започна да говори, че това не бива да се допуска, че не е добре за България и т.н. Беше крайно настойчив.

Анжел Вагенщайн предложи да направим митинг и властта да не ни пречи. Днес всичко могат да дрънкат, но през 1989 г. цялата система си е на мястото: партийни организации, Държавна сигурност, милиция, армия. Не знаем колко и кои ще се отзоват на наша покана. Нормално е да искаме разрешение за митинга. Подсказахме обаче, че ако няма разрешение, ние пак ще го свикаме или ще измислим нещо друго. Луканов се съгласи за тази проява, но постави условието на митинга да не говорим за Възродителния процес. Ние не поехме такъв ангажимент! Това беше вторият въпрос, който той постави. И на двата въпроса получи нашето кротко, но определено „не“.

Започна да се събира организационият комитет на митинга, разлепихме и афишите. Срещите ставаха в дома на Вагенщайн на ул. “Московска” 29. В първия афиш за митинга от 18 ноември 1989 г. фигурира и името на Николай Хайтов. Имаше спорове в “Клуба за гласност и преустройство”. Защо, казваха, присъства Николай Хайтов в афиша? Хайтов беше известен като човек на властта. Освен това той беше против Желю Желев и Николай Генчев, а Желю беше ключовата фигура в “Клуба за гласност и преустройство”.

Според мен Николай Хайтов несправедливо беше броен за човек на онази власт. Той бе човек на България. Човек на държавната власт на България, не на БКП. Предполагам, че когато и да е живял, винаги би подкрепял властта, ако е преценявал, че тя служи на отечеството. Не напразно беше против някои правителства след 10 ноември. Преценяваше, че те не служат на държавата България така, както той си я представя.

Но да се върнем на „имало едно време“. След като обявихме датата на митинга, Пенчо Кубадински, който тогава беше председател на ОФ, каза че ще свика друг митинг, но на предишния ден – 17 ноември 1989 г. Доведоха работниците с автобуси. Луканов е съобщил на Пенчо Кубадински за мининга на “неформалните”. И Кубадински казал на едно от заседанията на Политбюро: “Откъде-накъде те ще правят митинг, а ОФ – не”. Но митингът на Пенчо Кубадински представляваше жалка, калпава картина. Докараха хората под строй да развяват червени знамена. Но бяха малко хора. Гърмяха маршове, тогава центърът на София беше озвучен с постоянни високоговорители, гърмеше духовата музика, студено, вървяха групи хора напред-назад по целия център – от шадравана пред президентството до Университета, по “Московска” и “Царя”, по “Раковски” движението беше спряно, разминаваха се, не ги обединяваше общо настроение, нямаше общи възгласи, нямаше обща мисъл. Дори не се оглеждаха с любопитство. Вървяха като подкарани. Странно. Духаше вятър. По едно време запя известна оперна певица. Кънтеше арията в полупразното пространство… Дали имаше хиляда, две хиляди души?.. Кадри от разпада на политическата система.

- Присъства ли на митинга на неформалните организации Николай Хайтов?

- Не. И не е държал реч, независимо че в афиша фигурира като член на инициативния комитет за този митинг.

- Срещата на Андрей Луканов с “неформалните” имаше ли някакво значение за бъдещото политическо развитие на страната?

- Не! Срещата с Луканов се включи в процесите, които се развиваха в зараждащата се опозиция.

“Клубът” и “Екогласност” са софийски организации, те бяха създадени предимно от интелектуалци, от национално известни имена. Клубът с десетки национални имена, Петър Слабаков бе “водач” на “Екогласност”, а преди това “Русенският комитет” пък – начело с Георги Мишев.

Отделно беше “Независимото дружество за защита на правата на човека” с председател Илия Минев. Той живееше на гара Септември. Там беше седалището на “Независимото дружество”. По-късно председател стана Румен Воденичаров, но начинателят и името-символ на дружеството беше Илия Минев. Илия Минев е бивш легионер. Влязъл е в затвора в качеството си на фашист. Преследван е от властта след 9 септември 1944 г. за профашистки възгледи и дейност. В затвора той постепенно стига до идеята за необходимостта от защита на правата на човека. Изтърпява голяма идейна еволюция, но политиката е много, много паметливо нещо. Събитията през 1988-1990 година се развиваха с такава скорост и посока, че не позволиха на Илия Минев да изгради имидж, различен от имиджа на „бивш фашист“.

Другата организация, “Подкрепа”, е създадена от група хора, водени от Константин Тренчев. Тези две организации – “Независимото дружество” и “Подкрепа” – се бяха свързали с турците и участваха в техни стачки. Затова и арестуваха Тренчев.

Интересна личност от това време е Христофор Събев. Занимаваше се с религиозна пропаганда и организираше литийни шествия. В неговите искания нямаше нищо необичайно, но в онова време звучеше радикално. Например всеки да има свободен достъп до Библията, да се ходи свободно на религиозни служби и пр. Елементарни, от днешна гледна точка, неща. За това обаче ДС го прибра, разкараваха го по мазета, вили и участъци, цяла сага е неговата история. После Христофор Събев се забърка с разцеплението на СДС, с разцеплението на Църквата, дано Бог му прости, но независимо от това той е колоритна, голяма фугура. Кой каквото ще да казва за него. Големият човек не става голям заради институцията, която представлява, заради парите, които има, или заради респектабилното си поведение, а заради това какво послание отстоява, и начина, по който го прави. Христофор искаше хората свободно да изповядват Вярата си във време, когато за това се лежеше в затвора. Имаше куража да рискува свободата си и да се опълчи срещу цялата система! Факт! Ако не беше дошъл 10 ноември, да са му съсипали здравето по занданите. Подчертавам: Христофор Събев, и ще прибавя към него Николай Колев-Босия, са значими личности. Нарочно посочвам тях двамата. Безподобни странници. Меко казано. Трябва да имаме сетиво за човек, отстояващ истина, за която всички знаем, че е истина, но не всички имаме куража да го кажем. А те имаха… В момента Христофор е в САЩ и пише сценарии за филми.

Но да се върнем към „едно време“. И когато се осъществи споменатият контакт с Луканов – проблемът, който стана видим, беше: защо не всички от изброените неформални организаци са поканени. Той се срещна с представители на “Клуба” и “Екогласност”. Не присъстваха хора от “Подкрепа”, “Независимото дружество” и организацията на отец Христофор.

Според мен причината те да не бъдат поканени на срещата с Луканов са няколко. Към Подкрепа и Дружеството имаше турски секции – ако той поканеше и тях, това значеше, че се ангажира с един нерешен въпрос – за имената на турците. А по това време в ЦК още не са приели решение какво и как да се прави с тях, въпреки че от чужбина е наредено, така ще се изразя, на ЦК и в ЦК знаят, че са длъжни да се подчинят. Но в ЦК не са направили сценария, не са официализарали решението за връщането на имената. Значи има този деликатен политически момент. Освен това Независимото дружество, както споменах, се свързваше с името на „фашиста“ Илия Минев. Ако Луканов беше поканил представители на тази организация, означаваше, че БКП тръгва на диалог с додеветосептемврийската власт, което е абсурдно и от днешна гледна точка. Христофоровата организация не е поканена на срещата поради системното, от век насам, неглижиране на Църквата и религията от официалната власт и в публичния живот. Христофоровата организация е нещо странично, нещо от ъгъла.

Клубът и Екогласност бяха организации на софийската интелигенция и освен това поставяха всички остри въпроси, включително и за Възродителния процес, и за Никола Петков, и за съдбата на ОФ-опозицията, в диалог с официалната власт. Непряк диалог, чрез западните радиостанции и тайно размножаваните декларации, но диалог. Нямаше как Луканов да пренебрегне двете организации.

Стана така, че срещата с него се включи в разприте в СДС през 1991 година. Срещата с Луканов беше представяна като заговор. Комичното в тази атака беше, че тя се вършеше от група, в челото на които стояха Блага Димитрова и Йордан Василев. Блага инициира и организира срещата с Луканов. Тя се е обърнала към Петър Младенов с молба да стане такава среща с новото ръководство на БКП. Аз научих това сега. Има го в запазени документи.

- В “Клуба” членуват хора с противоположни политически и идеологически разбирания – Искра Панова и Йордан Василев например. По какъв начин се получаваше диалога между тях?

- Да се говори, че Йордан Василев е имал „идеологически разбирания“, е пресилено. Той беше мъж на Блага Димитрова. Знаше го. Живееше в сянката на тази достолепна и талантлива дама с пълно съзнание за своето място под небето. Не го казвам като нещо лошо. До всяка голяма жена има такъв мъж. Мъжете на Тачър или на кралица Виктория са достойни хора, макар че са в сянката на жените си.

Но сега говорим за Йордан Василев. Без съмнение той имаше политически разбирания. Неговото семейство е пострадало на 9 септември 1944 година. Една от причините, да се озове до Блага, е било това. Той, меко казано, не обичаше комунизма и комунистическата партия, въпреки че е имал прояви на забележително старание в угода на властите. Йордан е влязъл в Клуба не заради Искра Панова, а заради Блага Димитрова. През цялото време на Клуба, Федерацията на клубовете, „първото“ СДС, той се движеше до нея. Беше в нейния пакет. Дори главното му редакторство на “Демокрация” беше ориентирано към доказването, че може и сам да бъде нещо. И не го криеше.

Така че коректният въпрос е как са били заедно Блага Димитрова и Искра Панова? Самият въпрос съдържа отговора – те бяха литараторки, чиито разбирания имаха множество допирни точки. И Блага, и Искра бяха толерантни и демократични хора, а Клубът в своето начало беше това: защита на правата на човека и демократичното устройство на обществото.

В “Клуба” членуваха десетина активни борци. Христо Радевски, Искра Панова, Дучо Мундров, Брайко Кофарджиев, Алексей Шелудко, Невена Стефанова, Борис Спасов, Трайко Петков, Иван Марев… Това бяха достойни хора. Заради членството им в Клуба върху тях се изля изключителна омраза. Бяха следени, домовете им бяха подслушвани, бяха заплашвани… Някой ще каже: какво от това! Забравя се, че те тръгнаха срещу своите. Тяхната референтна среда дотогава е била част от комунистическото движение, от БКП, от ЦК на БКП, от Политбюро… Те имаха признанието от тази среда. Младостта им е преминала в името на комунизма. Повечето от тях живота си са рискували заради него. С членството си в Клуба те тръгваха на бунт срещу средата си, поставиха на преоценка своята идентичност. Голям кураж е нужен за такова поведение!

Не е вярно, че са влезли в Клуба, защото Желю Желев ги бил излъгал. Тези хора имаха ясното съзнание, че със тоталитарния комунизъм е свършено. Те знаеха това, разбираха го и не искаха да продължава неговото съществуване. Виждайки реалността, искаха ясно и определено да кажат, че те по-натакък не участват в този маскарад.

- Но не са искали и реставрация на капитализъма.

- Разбира се, убеден съм в това.

- Добре, тогава какви са били целите им?

- Не зная. Може би е било желание за “социализъм с човешко лице”.

- Не са разбирали, че социализмът трудно може да бъде променен.

- Да, но това беше заблуда на мнозинството от народа. Пак да повторя: те бяха достойни личности, с ясно гражданско поведение. Ето – Брайко Кофарджиев. Той тогава е бил към 80-годишен. Той не търси нито слава, нито власт. Единственото, което го води, е равносметката на своя живот. Или Искра Панова и Чавдар Кюранов – забележителни личности, или Христо Радевски – аристократ на духа. Той е писал, че партията е права, когато съгреши дори, но тези думи са от 1929 г., когато комунизмът и в СССР е още в началото на масовите репресии. И там все още илюзията е голяма. В края на 80-те години на ХХ век Христо Радевски не е търсил да получи нов пост, ако стане промяна. Напротив, той е искал да е наясно със съвестта си, със себе си. Комунизмът е загинал и не бива да тежи на народа. Това го знаят всички, които са в “Клуба”. И казват: “Баста, до тук! Ние сме против тази система!”.

Но в плановете за бъдещето на България започват разминаванията. Истинското разцепление в “Клуба” върви по тази линия, а не по въпроса дали да се маха тоталитарният комунизъм, или не. Всички искаха демокрация, свобода на личността и на частната собственост. Обаче как точно да се върви нататък? Какво точно да се направи? Тук вече започнаха противоречията, големите различия.

Първото опасение беше изразено от Блага Димитрова, веднага след промяната, когато създадохме СДС. Между другото СДС е създадено в тази зала, в която разговоряме сега с вас. На същите тези маси и столове. (Сградата на Института по социология към БАН – б.м. Ивайло Христов.) По отношение на резервите към СДС Блага Димитрова каза: “Боя, страхувам се, от надигащия се антикомунизъм. Това е ужасно нещо, аз не го искам.”

Много е сложно това, за което говоря. Невъзможно е да се построят схеми, в които да се подредят хората. Човешкият живот е по-скоро поток на импулсите, отколкото верига на умозаключенията. Импулси, извиращи откъде ли не. Върху един действат драматични събития от живота му, върху друг – приятелското му обкръжение, което го дърпа на някъде, на трети влият разбиранията му, формирани от книги, четвърти са в плен на сексуалната зависимост от капризна жена, пети са роби на несъзнавани комплекси, предизвикани от непомнени причини – от запека в бебешка възраст до закъснелия пубертет… Всеки е боза от такива съставки. Мътна, често прокиснала боза.

И тогава да си представим времето на политическата промяна – от късната есен на 1989 година до лятото на 1992 година. Месеците на свободата. Всеки сам можеше да заяви какъв е. Всички се разголиха. Изригнаха подтискани мотиви, комплекси, интереси… Възникна дори партия на безпартийните, която участва в изборите за Велико народно събрание със своя програма.

- В момента е силна национално-патриотичната вълна в обществото. Николай Хайтов беше неин привърженик. Не случайно бе и член на политическия кръг “Зора”. Доколко основателни и доколко популистки са нейните искания?

- Директо говоря за Волен Сидеров. Той в момента играе роля, която сам е структурирал от елементи на публично поведение на известни в миналото водачи. Волен Сидеров може да бъде всякакъв. Той е политически актьор. Върши онова, което знае, че се харесва на тълпата… Той няма и намерение да свърши някаква работа. Като спре да печели, може да се заеме с друга роля…

Националната идея е велика идея. Тя не е лъжица за неговата уста. В глобалното общество единствената жизнена идея е националната идея. Какво означава национална идея? Отговорността на нацията пред себе си. Да устройва своята територия, да твори и пресъздава своя социален ред. Нацията сама, чрез инструментите на държавата, в сътрудничество със света, отговаря за себе си. Волен не познава държавната машина и не може да я управлява. Невинният епизод на магистрала “Тракия” онагледи равнището му.

Тази велика национална идея води правителствата на Великобритания, на Франция, на Германия, на Испания. Тази национална идея е много важна. Тя ни дава чувството за единство и сплотеност. Тя е основен елемент от нашата идентичност. Онова, с което сме закърмени от малки. Ще се изучим, ще ходим войници, ще създадем семейства, ще се трудим за свое и общо благо, ще спазваме законите и пр. и пр., и винаги като български граждани. Това е националната идея – социалност и принадлежност. Волен и “Атака” нямат потенциал да я отстояват и развиват.

Върху тази идея трябва да стъпят големите български партии.

- Защо тогава нито лявата, нито десните партии, нито БСП, нито от СДС застават зад нея? А застават зад чисто тесни партийни интереси.

- Защото са мушмороци. За тях е важно да властват. Познават държавата само откъм вимето. Другите грижи за кравата не са им интересни. От лятото на 1991 година държавата ни е на самотек. Случва се това, което ни се казва отвън. Ненапразно някои издигаха идеята да бъде бъдем поставени под „политичски борд“ подобно на валутния. Последната общонационална политическа задача беше приемането на конституцията. Влизането в НАТО и в Европейския съюз беше задача, поставена отвън. Приветствам и двете неща, но питам: кога България ще има надпартийна прогама за национално развитие?..

Костов има едно голямо постижение. Той не допусна косовари-бежанци в България. Това не може да му се отрече. Жорж Ганчев, въпреки манталитетната си отлика, разбираше тези неща. Сегашните лидери на властта, за да докажат, че са българи, трябва да си сменят не само имената. Пожелавам им да решат поне един общонационален проблем, който не им е посочен отвън… А Станишев да се ожени.

- Това е херметизирано момче, което има и херметизирано поведение. Не е видял живота, пък ще управлява страната.

- Неговият панталон не е напикаван от дете. Той не е отговарял за домакинство. Други са пълнели хладилника му. Не е будувал една нощ, да дава лекарство на детето си. Какво искаш от него. Той не познава живота на българина. Не му е познат нормалният живот и неговите правила. Нямам нищо против момчето. Искам да се задоми, да има жена и деца. Желая му доброто. Може да кара много добре мотор, но това не е достатъчно, за да бъде министър-председател.

Националната идея е водеща идея за Маргарет Тачър. Националната идея е водеща идея за Де Гол. Националната идея е водеща за Аденауер. Нарочно вземам такива фигури.

В момента националната идея води Путин, независимо от това какво се случва с Русия. А в Русия друго не може да се случва. Националната идея отстояват в момента всички европейски правителства. Всяко гони своята си национална идея, което е естествено, и така трябва да бъде.

Буш да не би да отстоява чужда национална идея. Американската идея отстоява. Ние трябва да отстояваме своята национална идея и това се очаква от нас в глобалния свят. Глобалният свят е сложен политически оркестър, в който всяка държава свири националната си мелодия. Това е голяма оркестрация.

Тук има редица проблеми, които не мога да поставям сега. Крайно време е да се проведе един разговор между българските партии, ДПС и представителите на циганите, за развитието на нацията, където да бъдат разисквани всички въпроси, свързани с интегритета на нацията – от правата, свободите и задълженията на всеки гражданин до лоялността към българската държава и измеренията на тази лоялност… Искам да чуя българският турчин да казва: аз съм толкова българин, колкото и православните българи, патриот съм, лоялен съм на своята родина България, тя е моята родина, и затова искам да имам всички права и свободи на неин гражданин. Това са вълшебните думички на българския турчин…

И разбира се Турция да спре да се бърка във вътрешните работи на България.

- Скоро бях в Кърджали. Там няма надпис на български език. В общината в Кърджали се говори само на турски. Българите са подтиснати физически, икономически и материално. Има ли действително опасност от турцизиране на българската държава?

- Има! Не турцизиране, а косовизиране. Малцинството е поселищно понятие, а не общодържавно. Човекът живее на конкретна улица, в конкретно селище. Гражданинът, който е от малцинство в своето селище – българин, турчин, циганин, евреин, трябва да има всички права и свободи в своето всекидневие.

- Хората ги е страх да разговарят на български език. Разговарях с един човек, който каза, че иска да се махне от този град. Искам да го напусна.

- Вярно е. Атмосферата е такава… Вината е в османския манталитет…

- Кой даде сила на ДПС толкова голямо влияние? Някой очаквал ли е, в началото, че тя ще играе толкова съдбоносна роля за България.

- Имаше предупреждения за бъдещата роля на ДПС. Те дойдоха от Гърция. Готов съм да опиша случая. Ще го направя по друг начин. Не искам сега да издребнявам. Това е страхотен проблем.

 

[1] Интервюто (включено в сборник, посветен на Н. Хайтов) е взето преди аферата с Валентин Димитров.