Посткомунистическа суматоха (ноември 2012)

 
Светослав Ставрев

І

Посткомунизмът се оказа странно за живеене време – нито толкова страшно, колкото си го представяха преди това комунистите, нито толкова щастливо, на каквото се надяваха антикомунистите.

Повечето от останалото мнозинство наблюдаваха с намаляващо любопитство ставащото, защото не вярваха, че то засяга съществено живота им. Да победиш или да оцелееш в това състезание, наречено живот, бе тяхното лишено от политически предпочитания верую.

Най-младите и амбициозните виждат в посткомунизма свободна за излитане писта или поне свободни за преминаване граници, без задължение да се върнеш. На най-екзалтираните протагонисти на прехода, особено в началото, им се привиждаше някакъв фатален Рубикон, отвъд който се задава системно зададено благополучие, а назад остават също така системно предопределените упадък и нищета.

За морално по-придирчивите, които по правило не са настроени за безмилостна борба, той се оказа неособено хигиеничен. За други значително се разшириха възможностите за себеизява и реализация.

А за едно намаляващо малцинство склонни към размисъл хора пък е прелюбопитен с неочакваността и непредвидимостта си процес за наблюдение и анализ, обещаващ познание за невидимото. Винаги има хора, които обичат да си задават въпроси и безкористно да търсят отговорите им. Тези хора, вярвам, че все още четат и за тях е предназначен настоящият текст.

Безспорното в цялата тази безупречна подреденост, която ни изглежда като невъобразима бъркотия, е това, че всички ние - поотделно и заедно с другите, извършваме едни или други действия и с изборите, които в тази връзка правим, съучастваме. Дори и когато от неувереност, безволие, страх, безотговорност или безсилие играем ролята на зрители и миманс.

Животът е гигантско кълбо от взаимоотношения, подредени по някакъв, дълбоко скрит за хората начин, който обаче не търпи произвол, нарушаващ фундаментални за поддържането му равновесия и баланси. Той със сигурност може да бъде унищожен, но не може да бъде изопачен, извратен, унижен и т.н. до степен да се разрушат въпросните баланси и равновесия. Стигне ли се дотам някога и някъде, животът неизбежно си отива, което представлява висш, абсолютен и окончателен отговор на несъвместимите с него насилие и произвол – морално, екологическо, политическо, физическо, психическо или някакво друго, заплашващо функционирането на неговите двигатели.

* * *

Вече изминаха 23 години, откакто всички българи бяха уведомени, че са свободни, че няма чл. Първи, че даже и Тодор Живков не е на власт. Какво стана през следващите 23 години, които са вече цяло едно поколение хора или почти половината от един средностатистически по продължителност съзнателен човешки живот.

Въпросите са много:

а) ние в България развиваме ли се през този период от време или не се развиваме,

б) ако отговорът е положителен, то в каква посока е развитието ни: към някакъв вид капитализъм, към някакъв вид социализъм, към някаква комбинация от капитализъм и социализъм или към нещо друго, още по-трудно за дефиниране,

в) ако не се развиваме, защо е така – защото не искаме, защото не можем и т.н., и т.н.

Моето мнение е, че ние се развиваме в посока към една изключително злополучна симбиоза от изроден капитализъм и деградирал социализъм.

Капитализмът ни несъмнено е изроден поради следните причини:

Нашата икономика е толкова "пазарна”, колкото кой да е от българските олигарси e забогатял от пазарна конкуренция, т.е. никак. За наше и европейско съжаление днес можем да кажем със сигурност, че евробюрокрацията ни призна официално за "функционираща пазарна икономика” по причини, в които отсъстваха икономически аргументи, а политическите съображения се оказаха недалновидни.

В нашия пазар се влиза лесно само когато държавна власт, чиновници и особено местни или секторни "икономически величия” (станали такива не на пазара, а с "разрешение” или "препоръка” от някого - сега или някога), благоволят да позволят. А те разрешават, ако и докато си им подчинен и ги обслужваш по подсказан от тях начин.

Конкурентоспособността в нашия пазар идва извън него. Първо, от фирмите майки в други страни, чийто поведение, имидж и бренд трудно могат да бъдат оспорени или дискредитирани от местните "пазарни величия”. Второ, от страна на българската държава – централна и местна, респективно от режисиращите нейните действия задкулисни сили, които в други страни се наричат сива, черна икономика или мафия, а у нас - "уважавани и влиятелни бизнесмени” или "най-големи данъкоплатци”. Който е протежиран от тях, печели "на пазара”, другите като правило губят.

От нашия пазар се излиза по начин, подобен на този при влизането – не по искане на кредиторите и с независимо решение на съда, а с "политически” (?) решения, с рекет, заплахи, със задкулисни "споразумения” и други подобни практики, отдалечаващи ни прекалено от стандартите на модерния капитализъм.

Социализмът ни пък е деградирал, за което говорят следни обстоятелства:

За социализъм у нас говорят най-много онези политически дейци и обществени активисти, които нямат никакви реални намерения да го въвеждат или възстановяват на практика.

Т.нар. "леви” или "ляво-център” партии, движения, коалиции и т.н. както самите те се обозначават, са всъщност социоконструкти на най-едрите български капиталисти, на новобългарската плутокрация, която всъщност се оказва най-често една едра клептокрация. Как и защо им вярват обикновени хора, та гласуват на избори за тях, си остава една от тайните не само на българския "преход”.

Голяма част от лявоориентираното българско население не е такова по идейни или религиозни причини, както е на някои други места по света, а по инерция, наследство, от завист към богатите, от слаб личностен потенциал, обуславящ потребност от закрила, от мързел, кариеризъм и/или от политически амбиции.

Можем да се досетим, че социализъм, построен от подобни хора, няма да е много вдъхновяващ и навярно ще прилича на живковия отпреди 89-та.

Нашите социалисти изобщо не обичат равенството, колкото и да развяват червените знамена. Те "играят” против капитализма само защото по този начин се надяват да се сдобият с привилегии, защити и власт, които ще ги направят по-важни, по-силни, по-заслужили и по-богати от останалите.

Нашият социализъм никога не е бил национално отговорен. Той бе "интернационален”, докато го имаше СССР, днес стана "европейски”, утре кой знае какъв би станал, но никога не е бил и няма да бъде "български”!

* * *

За да вникнем в логиката на посткомунистическата действителност, която трудно ни се разкрива и това ни подвежда да грешим, приемайки за удобство, че нея просто я няма, нека си представим обществото като мрежа от непрестанно взаимодействащи си субекти – индивиди, групи от индивиди, организации, групи от организации, държава, пазар и гражданско общество. За да функционира и се развива успешно едно общество, отношенията между посочените субекти трябва да са осигуряващи им взаимно полезно възпроизводство, т.е да са балансирани по линията "вход – изход” или "взел – дал”. Те също така трябва да са продуктивни, т.е. всяко взаимодействие да създава "добавена стойност” или синергичен ефект, надхвърлящ сумата от ефектите за всеки участващ субект поотделно.

Сред всички изброени субекти най-значими за системния анализ се считат последните три – държава, пазар и гражданско общество. Тъкмо в тяхната специфичност и взаимни влияния се крият голяма част от загадките на общественото функциониране и развитие, от които силно зависи личното ни усещане за щастие или нещастие.

* * *

Задължително е да се познават същностните характеристики на пазара, държавата и гражданското общество, независимо от особеностите на конкретното обществено устройство и от всевъзможни идеологически замърсявания, за да може впоследствие да се уточняват и различават фактическите социални действителности.

Пазарът е хладен и безпристрастен инструмент за задоволяване на частните – индивидуални, групови и организационни нужди от едни или други продукти и услуги. Той е напълно безразличен към всички други характеристики на купувача, извън неговата платежоспособност.

Дали си умен или глупав, добър или лош, бял или цветнокож, християнин или мюсюлманин, образован или прост, богат или беден, комунист или антикомунист и т.н., за пазара е без значение, стига да платиш цената. Той е въплъщение на икономическата рационалност и който изисква и очаква нещо различно или повече от него, ще остане разочарован. На пазара се сключват сделки, а не се раздава социална справедливост. Там няма нито симпатии, нито антипатии. Той е висша социалност, защото обвързва всеки с всички, но в него няма да откриете сантиментализма на абстрактното човеколюбие. На пазара господстват принципите на:

*свободата (на предлагането, на търсенето, на сделката, която е доброволна),

*симетричността (не можеш да вземеш, без да дадеш, нито пък да даваш, без да вземаш),

*равноправието (участниците в сделката имат равни права, колкото и да са различни по сила),

*заслужеността (важно е не колко си нуждаещ се, а какво предлагаш в замяна на това, от което се нуждаеш),
*синергията (пазарът не е игра с нулева сума, където печалбата на някои е равна на загубите на другите, както е в хазарта, а е игра с положителна сума, в която и всички участници в сделката печелят – иначе не биха играли),
*конкурентността (печели предлагащия по-добри условия, а не по-големия, по-важния или по-властния).

Поради своите безмилостност, неотменимите неравенства, които непрекъснато произвежда, както и заради дефектите, които съпътстват неговото реално функциониране, пазарът не се радва на всеобщи симпатии и периодично е подлаган на идеологически и политически репресии.

Държавният механизъм има други характерни особености, твърде различни, а и противоположни, на пазарния. Той осигурява на хората т. нар. "публични” блага, за които се приема, че не могат или не трябва да бъдат предмет на покупко-продажба. Следователно, той е не по-малко нужен от пазарния механизъм. Този механизъм не се основава на свободата, а на властта, като преотстъпена от подвластните свобода, от което следва императивността на държавната воля и правото и да упражнява насилие, за да си осигури подчинение.

Отношенията с държавата са асиметрични по презумпция – правата на държавата се превръщат в задължения на гражданите, а възможностите на последните да влияят върху държавата се свеждат до два типа решения: да гласуваш или да напуснеш (самоизолираш или емигрираш), всяко от които поединично е с нищожна сила. И тъй като организираното групово противопоставяне е много трудно достижимо, от всичко казано следва, че оставена без контрол, държавата с основание ще гледа на потенциалните заплахи за себе си с пренебрежение.

Публичните блага, осигурявани от държавата, струват пари и то много пари, заради присъщите и "транзакционни разходи”, в които влизат и корупционните такси, които са с неприемливо голям размер за общества като нашето. За получаващите ги тези блага изглеждат "безплатни”, но това е илюзия. Тя се поражда от времевия марж между момента на плащане и момента на консумиране и от отсъствието на видима връзка между начина на плащане и начина на консумиране, т.е. от процедурния асинхрон при финансирането и при потребяването на благата.

Ползването на публични блага няма много общо със заслужеността, като можеш да даваш, без да вземаш, както и обратното – можеш да вземаш, без да даваш или поне няма пропорционалност между размера на вземането и размера на даването.

Тъкмо по тези причини възникват и се обосновават важни и ставащи все по-актуални идеи за това, че няма нищо по-дълготрайно ефикасно и по-полезно от охлаждане на държавния експанзионизъм и ограничаването му до иманентно присъщите ангажименти на държавната институция.

Става дума за такива публични блага като сигурност, законност и инфраструктура, както и за гъвкава и системно полезна регулация, включително и за стратегическо целенасочване на развитието. А участието и в сфери като здравеопазване, пенсии, образование, култура, спорт и др.под. трябва да се сведе до намаляващо във времето съучастие. В противен случай политици и администрация ще продължават да растят и богатеят, за сметка на плащащите повече от щедро за публични блага с ниско качество, граждани.

Гражданското общество е третият и последен възможен механизъм за осигуряване на обществена организация, в т.ч. и за набавяне на публични блага, най-вече на всички онези неща, които осигуряват ред и усещане за справедливост в обществения живот. Например блага като почтеност, приоритетност, плурализъм, информираност, социална защита и взаимопомощ, контрол над властимащите и над пазара. То е социоеволюционен конструкт, подобно на пазара и противно на държавата.

Силата, която гражданското общество използва, за да постигне своето и за да респектира другите социални субекти, се нарича обществено мнение. От една страна, то е мощен инструмент за натиск върху публичните власт и управление. От друга страна, то е деликатна, трудно уловима и коварна субстанция, податлива на манипулации и извънредно трудно прогнозируема. Тя прелъстява и зове към прелъстяване, изкушава и предизвиква към изкушение, обещава вярност на всекиго и го изоставя при първа възможност. Изобщо, нещо като мадам Хайди Флис и нейните холивудски момичета.

Това пък са причините на гражданското общество често да не се гледа с особено доверие и надежда.

* * *

Как изглеждат тези възлови социални субекти и техните взаимодействия в обществото, което наричаме посткомунистическо днес в България?

Къде сбъркахме и сбъркахме ли въобще, та се получи този фактически сурогат на пазар, от чиято несъстоятелност следват по неизбежност цял куп неблагополучия и злополуки навсякъде в живота?

Първо, следва да сме наясно, че когато се създават "автономни” пазарни субекти в една среда не само без, а и с от много години инкриминирана частна собственост, напълно обяснимо е те да бъдат политически продукт, защото няма как и откъде да се вземат наготово, неполитически такива. И ето как изведнъж капиталисти станаха бивши партийни секретари, държавно-партийна номенклатура, директори на държавни предприятия, ченгета, бандити, "леви”, "десни” и всякакви други политици и тяхното активно обкръжение, както и някои "оправни” хора извън упоменатите среди.

Това бе път, по който минахме не само ние, а и всички останали бивши соцстрани и си мисля, че той беше колкото несправедлив и неефективен, толкова и неизбежен.

Второ, най-лошото у нас дойде след това, когато все едно как формираните пазарни субекти, излязоха на пазара. Можеше да се заиграе условно честно и по правилата, спазвайки неблагоприличния и дълбоко циничен, но адекватен на описаните по-горе условия принцип "който краде, краде, на който му дадоха, дадоха, вече край с измамите и шашмите – има пазарно състезание, да спечели, който може и заслужава, а който не може - да загуби откраднатото или подареното му, като така същото би могло и да попадне в по-подходящи ръце”.

Но не би! И то не от стремеж към възмездие или от морално неудобство. Просто се оказа, че който е станал с "решение” капиталист, нито иска, нито може да бъде наистина такъв, а предпочита да стане "олигарх”, т.е. да се прави на капиталист под чадъра на държавната власт – централна и местна и със съдействието на готовата на всичко престъпност – със сини или бели якички, със сертификати за експерт-счетоводители, с банкови лицензи или с бухалки в ръцете, безскрупулни адвокати, подкупни и/или уплашени съдии и "държавни служители под прикритие”.

Всъщност, същото го искаше и самата държавна власт, защото на хората, които я представляват, това бе изгодно, колкото и то да бе в явен конфликт с институционалното й предназначение.

И накрая, най-важното, трето - когато второто вече е допуснато, т.е. когато олигарсите са овладели държава и пазар, а отдолу се вижда единствено отчайваща безпомощност и примирение, реформите в политика, държавна администрация, съдебна система и т.н. стават невъзможни. Поне по стандартните за демокрацията процедури. Просто няма легален и легитимен властен ресурс и воля за подобни трансформации.

Новата българска държава и нейните действия са неразбираеми, непредвидими и непоследователни. Тя отблъсква с некомпетентността, неефикасността, корумпираността, безотговорността и безскрупулността на заетите в нейните структури изпълнители. Тя или въобще не осигурява на хората публичните блага, заради които те я издържат и понасят, или пък, когато все някак си го прави, това става крайно некачествено и прекалено скъпо в последна сметка за потребителите.

За мен държавата ни е поразена, и то в напреднал стадий от СУН (синдром на управленска недостатъчност) – придобита и наследена. Тя нито може, нито пък иска да върши онова, което другите държави по света вършат за своите граждани. Защото у нас огромното мнозинство от т. нар. "държавни мъже” (политици, депутати, министри, кметове, управители, магистрати и т.н.) се заемат с "тежкото бреме на народни водачи и съдници”, за да успеят лично те.

А "успехът” те го разбират като: господство над другите, задоволяване на славолюбието и разбира се - забогатяване, колкото е възможно повече и по-бързо от другите. Това са неща, очевидни за огромното мнозинство от хората, имали съдбата да се родят българи.

Гражданското ни общество, в най-добрия случай, все още е в зародиш, не се е институционализирало като автономно и съпоставимо по сила и влияние с държавата и пазара. Затова ми се струва, че въобще е твърде пресилено да се говори за него като значим фактор у нас. То най-често е казионно, доколкото е инициирано и/или финансирано от държавата, корпоративистко, доколкото е заченото по волята и с парите на олигарсите, зависимо от неясни, чужди интереси, когато цял куп NGO се издържат от трудно идентифицируеми финансови центрове.

Като цяло то е незабележимо и безсилно. Следователно на него не може да се гледа като на генератор на автентично и влиятелно общественото мнение. Тъкмо поради тези причини нашето гражданско общество е без съмнение най-слабото място в разглеждания триъгълник.

Надеждата е в електронните информационни пространства, но ефикасността им зависи силно от комуникативността, толерантността, диалогичността, както и от културата и морала на участниците във виртуалните общности, а в това отношение нещата у нас не ми изглеждат окуражителни.

И така, в тъканта на обществената кохезия намираме: слабо гражданско общество, изроден пазар, безконтролна и неефективна държава.

ІІ

Публичната сфера е най-представителното място на света, където кашата, забъркана от добри намерения и глупост, всеотдайност и корист, амбиции и бездарие, съвест и суета, старателност и немарливост, отговорност и безотговорност, социална чувствителност и наглост, се излагат на показ, без героите да искат това.

Броят на хората, правещи кариера, трупащи пари и власт или само препитаващи се в публичната сфера, расте застрашително по цял свят. Най-важните играчи в публичната сфера са ръководителите и лидерите от една страна, и елитите - от друга. Защото тъкмо те придават форма, смисъл и посока на масовидните движения във всяко едно общество.

Пулсациите в живота се подготвят и насочват от енергиите, излъчвани от лидерите. Те водят другите колективно към възход или падение, напредък или упадък, каквото и да означава това.

Лидерът може, но не е задължително да бъде елит. За ръководител - политик или мениджър, криво-ляво можеш и да се научиш, но за лидер трябва да се родиш. Лидерът има сетива и проницателност за нужното от гледна точка на съвместния живот и дейност на хората, а не за т. нар. "общи”, т.е. агрегирани по някакъв начин частни потребности, интереси, ценности и норми на участващите хора, докато политикът по презумпция гледа да се хареса на текущото мнозинство.

Лидерът знае накъде и как да поведе следовниците си, а политикът ги пита къде те искат той да ги заведе и даже откъде да минат за натам. Лидерът е мисионер, обладан от воля за успех, а политикът е прагматик с воля за власт. Лидерът търси нови, непознати пътища и е готов да носи отговорност до степен на саможертва, а политикът се оглежда в излъсканото от слугите огледало на "народната обич и признателност” и при неуспех търси оправдания и прехвърля вини на други. Лидерът излъчва сила, на която другите с удоволствие се подчиняват, защото му вярват, докато политикът разчита на формален авторитет и на механизма "стимул/санкция”.

Лидерът е с несъмнена публичност, открит е за всички, а политикът лансира на публиката своя измислен PR образ и обича да си придава масоноподобна езотеричност.

Днешният свят изпитва остра потребност от адекватни на предизвикателствата на новия век истински лидери. Без тях той изглежда силно уязвим. А най-полезен за социума е този лидер, който има елитна принадлежност или подкрепа, дар Божи да вижда онова, което другите не могат, знае що е дълг и отговорност, както и който има решителност да изпълни мисията си въпреки всички препятствия, на които се натъква неизбежно.

Елитите са друга категория хора. Това са най-добре подготвените професионалисти, в т.ч. най-образованите, най-способните и най-талантливите, най-интелигентните сред тях, т.е. не просто най-много знаещите, а и най-умните, най-продуктивните, най-креативните, и най-почтените измежду горните две групи.

Понеже почтеността е най-спорната характеристика от трите, нека уточня, че по мое мнение тя е налице дотолкова, доколкото индивидите, претендиращи за елит, са резинстентни спрямо изкушенията и съблазните, т.е. отказват сделки с експерното си мнение.

По мои изчисления, основаващи се на по-скоро "позитивни”, отколкото "негативни” преценки, елитите представляват в най-добрия случай до 1% от всички хора. Те не са властолюбиви, а честолюбиви люде. Те не се целят във високи постове, а искат да бъдат чути. Те формират стандартите и критериите, по които работят останалите. Те трябва да участват в номинациите, но не могат да избират, защото са малцинство. Трудно е и да ги избират, тъй като те самите не желаят това. И въпреки това добре се живее в общества, където елитите са разпознати, оценени по достойнство и където власт и народ се вслушват в мненията им, а не ги пренебрегват, маргинализират или осмиват.

Ние у нас очевидно не сме такова общество. Никак не съм сигурен, че елитите в нашата страна ги обичат. Някак си ги признаваме от немай къде, понякога скришом им се възхищаваме, но само скришом. А и малцина от притежаващите някои от елитните характеристики нашенци устояват на изкушенията на властта и парите.

Животът ни след Освобождението сочи например, че типичният български интелектуалец от онова време обича властта и лукса повече, отколкото истината и достойнството, поради което сам се деелитализира. Това силно до болка личеше и по-късно по времето на комунизма.

Горчи от това, че същото се случва и при посткомунизма. Елитни иначе хора знаят отлично, че властта е сладка, защото носи блага, недостъпни на оногова, който я няма и това ги кара да правят неелитни избори за себе си. Когато на прелъстителните повици на властта и парите се поддават огромна част от най-умните, най-талантливите и най-образованите хора, в това общество няма как да се живее добре.

У нас нещата се усложняват от това, че ние несъмнено имаме елитни хора, но те нямат голям шанс да бъдат признати за такива и да успеят у дома. Прекалено ли сме завистливи, комплексирани ли сме, асоциални ли сме, не зная, но не е късмет да си елитен човек у нас. Затова пък кандидати за лидери с лопата да ги ринеш. Едва ли не всеки е готов да води другите нанякъде, по кандидати за месии на глава от населението сигурно сме сред първенците на света.

Но и тук капан: ние наричаме лидери началниците – президенти, премиери, министри, партийни водачи, директори, синдикални шефове и т.н., а това са всъщност ръководители, които представляват "назначени за лидери” лица. А как те са овластени – пряко, по вертикален начин или косвено, по "партийно-демократически” изборен път, няма никакво значение.

Истинските лидери се излъчват спонтанно и отдолу, безусловно. За още по-голям потрес на здравия разум мнозина, в т.ч. и "видни интелектуалци” считат, че и елитите са онези, които са на власт. Според тях след като си началник, то по дефиниция си и "елит” и "лидер”. И след като паднеш от власт, разбира се, автоматично губиш статута си на елит и лидер. Глупаво и тъжно! Та затова обществото и държавата ни са глупави и тъжни.

Трите социални субекта са потенциално и реално ефективни само във взаимодействие помежду си и са склонни да дефектират в противния случай. Действащи паралелно и относително автономно, те се предпазват едни други от автоимунни аномалии, които се развиват вътре във всеки от тях поотделно. Могат и като правило периодично го правят, да се провалят както пазарите, така и държавите и гражданските общества. Тази възможност като правило се реализира, рано или късно.

Особено често става това, когато отсъстват мониторингът и регулацията от страна на останалите два субекта.

* * *

Не е никак лесно, а за повечето хора е направо невъзможно да се откажат от онова, което имат, колкото и малко да им изглежда то, за да се втурнат смело в започване на "нов живот”, да заплуват в непознати води, които не се знае къде ще ги отнесат.

Духът на Фауст обаче живее във всеки човек, макар и не рядко в клетката на страха, леността или примиреността.

Реформирането е непрестанно усилие да се поддържа и развива протичането на коя да е индивидуална, групова и колективна дейност в условията на променяща се среда. То обобщава непрекъсваща във времето серия от последователни или хаотични, стъпкови или скокообразни, бързи или бавни, промени в потенциала и в приложението на потенциала при осъществяването на частните и публичните обществени дейности. Тези промени наричаме реформи. Понякога реформите са успешни, т.е. водят до резултати, оценявани положително по съответните критерии – политически, социални, икономически, екологически и/или културни. Друг път те са неуспешни по същите критерии, т.е. вредите от тях се оказват повече от ползите.

Най-често реформите са частично успешни, т.е. подобрение има, но не и чак такова, на каквото сме се надявали преди да ги започнем.

Въздържането от реформи или лекомисленото обявяване на "края на реформите” е най-грубата ментална и практическа грешка, която може да се допусне в едно общество. Реформирането е безкраен процес, но изпълнението на дадена програма или проект е крайно. Има много провалени управленски решения и намерения.

Подобен изход не може предварително да се изключи за коя да е държавна или корпоративна политика. Но добре би било да се обяви и провала, да се анализират причините, преди да се започне нещо друго наново.

Кой прави и трябва да прави реформите в едно общество?

Не споделям преобладаващото мнение, че масовият политически активизъм е добро, а аполитичността – зло. Описаното в историята минало, а и настоящето ни показват доста недвусмислено, че мнението на 2, 20 или 200 милиона души не е по презумпция по-добро (по-рационално, по-ефективно, по-полезно и т.н.) от мнението на 200, 20 или пък 2-ма души.

Всъщност аз съм убеден тъкмо в обратното, но съзнавайки изключително малката вероятност да се попадне на "верните” 200, 20 или 2-ма души, отстъпвам от разумно предпочитаемия идеален елитаризъм в полза на по-малко плашещия реален демократизъм. Но пък колко ли трябва да си наивен, за да вярваш, че единодушното мнение на 100 несведущи по даден въпрос, е по-важно от мнението на един, единствен сведущ (това за размисъл на любителите на референдумите в политиката)?

Ако хората бъдат изкусени или задължени, както им се привижда като подходящо на някои демократолози, да се отдадат на политиката повече, отколкото те са преценили за нужно, това неминуемо ще предизвика упадък на демокрацията, защото неоправдано ще засили значението на публичните блага, на публичния мениджмънт и на политическата власт в ущърб на частните блага, на пазара и на гражданското общество.

Никак не ми изглеждат маловажни и моралните издръжки на политическия активизъм. Съблазняването на хората с ползите и изгодите от прякото или косвено участие в публичната власт и управление действа несъмнено развращаващо.

Убеден съм, че по-важно от политическата активност на масите е способността на едно общество да идентифицира надеждно и да овласти с доверие, с публични ангажименти и с отговорности, "правилните” хора – способни, смели, образовани, доблестни и волеви.

Може да се очаква, че реформирането ще започне по някакъв начин, когато народът или достатъчна като критична маса част от него заяви по недвусмислен начин, че нещо не му харесва, да кажем най-общо, не му се иска да живее "така”. При това заявлението следва да има формата на категорично изискване, а не просто хленч. Т.е. да се каже на управляващите, които носят естествената отговорност за нещата в публичната сфера, че или трябва да внесат желаните отдолу промени или ще им се наложи да престанат да бъдат управляващи.

Освен всичко друго предизвиканите по този начин реформи биха могли да се надяват на желаната от всички реформатори подкрепа отдолу. За да се случи това обаче трябва да има зряло, силно, независимо и влиятелно гражданско общество, формирало се под влиянието на свободни по дух хора, съзнаващи своите публични интереси и притежаващи волята да ги отстояват и защищават колективно.

Каквото няма в България.

Ако това не се случи обаче все още има шанс реформите да се проведат. За целта обаче е задължително действащите ръководители – политици и мениджъри, да бъдат визионери, да притежават лидерски потенциал и благодарение на тях да поведат масите по пътя на нужните реформи в обществото.

Надеждата е, че мнозинството ще им повярва и подкрепи в хода на реформите, което, разбира се, би могло да се случи, ако и доколкото положението му се подобрява постепенно вследствие на промените, проведени "отгоре”. Тъй като обаче реформирането започва без никаква подкрепа отдолу на властта и се налага да прави промените по силов административно-политически път.

Не трябва да забравяме, че историята е пълна с примери за реформи, осъществени по този начин. Проблем пред този тип реформаторство в страни като нашата обаче представлява: първо, това че глобалната демократична парадигма, политическите лидери и елити в съвременния свят считат за неприемлива подобна алтернатива и второ, че не се виждат в реалността дори и контурите на нужните национални лидери, способни да изпълнят подобна задача.

* * *

Ироничното в случая обаче е и това, че горе-долу същото е положението, когато реформаторският импулс идва геополитически - като натиск отвън. Да речем от ЕС, който чрез политически, икономически, административни, консултантски и други подобни стимули, респ. санкции, се опитва да тласне нечие национално развитие в желана от негова – на ЕС гледна точка, посока.

Инструментално се търси практическото съдействие на подходящи (съ)изпълнители сред националната политическа класа и сред местните елити, както и път към общественото мнение. И това става днес пред очите на всички. Но за съжаление светът и в частност Европа са затънали в егоцентризъм, самодоволство или страх, както и в парализираща ги бюрокрация, за да се надяваме на истинска помощ отвън.

Да допуснем, че по някакви причини реформирането все пак е стартирало или е готово за стартиране. Тогава става актуално неговото управление. Реформаторският процес се нуждае от качествен и ефективен мениджмънт, за да не се окаже "вятър работа”.

Преди да започнат коя да е реформа, управляващите се нуждаят от сериозен диагностичен анализ на управляваната система (подсистема), който да дефинира ясно кои са нейните силни и слаби страни, какви са рисковете и шансовете пред нея. Само ако и доколкото сме наясно по тези въпроси, може да се пристъпи към обосновано и защитимо формулиране на целите на реформирането, т.е. такива промени в обектите на управление, които да подобрят представянето им и да увеличат шансовете за постигане на по-висока резултативност и ефективност в бъдеще.

След като знаем какво и защо искаме, идва времето на съответните инструменти за провеждане на реформите – стратегии, политики, планове, програми, проекти, финансиране и администриране на промените, както и непрестанен контрол върху резултатите. Няма никакъв смисъл от отделни, частични, системно необвързани или волунтаристични програми и проекти, плод на лични амбиции, лобистки натиск и ярък израз на управленска некомпетентност, "реформи” тук и там.

Когато реформирането протича в условия на недоверие "отдолу-нагоре”, каквото по мое мнение е положението у нас, тогава надеждите за неговия успех нарастват, ако се започне "най-отвисоко”, тъй като докато там не се промени нещо съществено, безсмислено е да очакваме, че "долу” нещата ще тръгнат към подобрение.

Такова е например значението на реформите в напълно дискредитираната правораздавателна система в нашата страна и в спешното оздравяването на болния от монополи и квази монополи пазар и неговото освобождаване от тормоза на администрация, престъпност и партийно-политически вмешателства.

Без нужните реформи в съд и пазар, всички останали опити за реформиране ще имат най-много леко обезболяващ, но не и лечебен ефект. Тъкмо те биха могли и да възвърнат, поне донякъде, загубилите се през комунизма и посткомунизма престиж и авторитет на държавата, като обслужваща обществените потребности институция. А това със сигурност би подтикнало напред и другите необходими реформи, като например, тези в здравеопазването, в пенсионното осигуряване, в образователната система, в политиките за осигуряване на икономически растеж и т.н. За жалост политиците в България нито желаят, нито даже могат, дори и да желаят, да извършат подобни реформи, което е видно за мнозинството граждани, загубили надежда в държавата си.

* * *

Не е лесно на различим реформаторската мимикрия, чиято цел не е промяната, а симулацията и, от автентичния реформаторски дух, чиято цел е друга - да се променяме за да се съхраним и развием.

"Фирата” в обществения живот естествено се дължи на човешкия фактор – незнание, ирационалност от емоции, прибързаност, немарливост, корист, честолюбие и пр. или пък на човешката уязвимост под натиска на обстоятелствата.

Защо реформите в публичния сектор като правило се забавят, проточват във времето и провеждат плахо, частично и мъчително? Защото са текущо партийно-политически нежелани за всички управляващи. А са такива, тъй като създават несигурност, рискове и напрежения сред самата политическа класа и в едни или други групи и слоеве на обществото, които властта оценява като електорално важни с оглед винаги предстоящите избори. Разсъжденията на властимащите са тривиални – ако нещата вървят, макар и зле, няма нужда да се пипа, поне докато те самите са на власт.

Популизмът или истеричната жажда на политиците да се харесват на избирателите при всички обстоятелства, е заплаха за демокрацията, защото дава шансове на лицемерни, двулични, дълбоко погрешни и аморални политики и политици. И защото по този начин тика публичния мениджмънт към прогресивно нарастваща издръжка и постоянно западаща ефикасност. Наложителните реформи се блокират от социални шантажи на свикнали да получават от държавата групи от населението, от управленски мимикрии, от несанкционирани беззакония, от деморализация и от безотговорност за вредни активности или пасивности. В обществата се натрупва умора от /псевдо/реформите, видна както отгоре-надолу, така и отдолу-нагоре.

Големи недоразумения в реформите причиняват също и безсрамни, дълбоко неинтелигентни интерпретации на справедливостта. Социалната справедливост всъщност е един болезнен и обречен опит за компромис между непостижимостта на равенствата и непоносимостта на неравенствата. В днешно време тя се опитва да игнорира спецификите на пазар и държава, да съчетава произволно равни права с неравни потенциали, да смесва конкуренция със сигурност, да противопоставя надеждата в бъдещето на страха от него, както и произволно да приравнява заслуженост с полагаемост. Тези умилителни усилия не се спират нито от практическите провали, нито от несъмнената нонсенсност на аргументацията.

Добре е да се разбере, че никой не може да се пребори с неравенствата, защото те се произвеждат непрекъснато, биологически и социално – по рождение, в семейството, в училището, в корпорацията, на пазара и от държавата. При очевидните неравенства в мотивации, потенциали и разполагаеми властни сили, от които следват закономерно и съответстващи им неравенства в количеството и качеството на създаваните и потребявани частни и публични блага, социалното равенство е напълно противоестественен и илюзорнен социален копнеж.

* * *

Всъщност реалното отношението към неравенствата е много любопитно - никой не ги харесва и признава за справедливи, гледайки ги "отдолу”, както и никой не се отказва от тях, когато им се радва "отгоре”, защото същите им изглеждат заслужени и справедливи. Усещането за несправедливост се поражда не толкова от самите неравенства, колкото от тяхната нелегитимност, т.е. от неверието на хората, че те са заслужени. Както, разбира се, и от размера на самите неравенства, ниския стандарт на най-бедните, отсъствието на т.нар. ”средна класа”, които могат сериозно да дестабилизират обществата.

Друг фактор, влияещ на реформирането и неговата ефективност, е корупцията и отношението към нея. В едни общества непреклонно се борят с нея, а в други я приемат като неизбежност и шанс. В едните се поставят бариери пред корупционните нагласи и практики, а в другите се разтварят двери пред тях. В едните прогонват от политиката и вкарват в затвора корумпираните, а в другите им издават пожизнени индулгенции. В едните корумпираните биват публично и безжалостно дискредитирани, а в другите се радват на всеобщо признание и дори възхищение. В едните е много опасно да се корумпираш, а в другите е зла участ да не се корумпираш.

Когато корупционните нагласи обсебят мотивацията на голяма част от живеещите в едно общество хора, тогава антикорупционните политики стават обикновен блъф, в който никой не вярва. И това положение не се повлиява ни най-малко от антикорупционната мимикрия на псевдореформи, провеждани уж по европейски тертип.

Всъщност трябва да се знае още и това, че налагането в практиката на описани или прилагани някъде модели, е несигурна работа. Истински грамотните мениджъри и специалисти, когато са и интелигентни, никога не копират сляпо чужди образци.

Който чака друг да измисли нещо, което да бъде взето след това наготово, е обречен да се движи на края на опашката во веки веков.

Би трябвало да ни разтревожи това, че напоследък всячески се поощрява усвояването на чужди "най-добри практики”, за което между другото се харчат луди пари, а не се подкрепят усилията за самоусъвършенстване.

* * *

Има едно нещо с което всеки е длъжен да се примири – животът нито започва, нито пък ще свърши с него. Ние, хората, дори и най-великите сред нас, сме само една брънка от безкрайна верига, смисъла на която едва ли някога ще проумеем, но поне това, че живота, който живеемq не е само наш, но и на тези преди нас, както и на тези след нас, сме длъжни да проумеем. Едмънд Бърк бе казал, че ние сме не само тези днес, но и живелите преди нас и тези, които ще живеят след нас. Всички заварваме при раждането си някаква среда, за оформянето на която заслуга и вина носят живелите преди нас. Ние оставяме на идващите след нас среда, за която заслугите и вините са наши и т.н. Можем да благодарим на предходниците си за едно и/или да ги съдим за друго, но не можем върнем времето назад и да променим наследството.

По същия начин следовниците ни ще бъдат признателни за доброто, което ще им оставим, както и ще ни осъждат за лошото, което си върви в пакет с доброто.

Всъщност, ако погледнем без сантиментализъм на континюитета на живота, не би следвало нито много да благодарим, нито много да се сърдим на живелите преди нас, а да стъпим здраво на завареното от тях, да решим закъде ще се отправим и да заживеем своя живот, единствения, за който носим безусловна отговорност. Както ще бъдат принудени да сторят същото и наследниците ни. Не толкова някаква абстрактна всечовешката солидарност, колкото мъдростта на закодираната в гените ни информация ни задължава, по-скоро инстинктивно, отколкото рационално да смирим съществуването си в граници, зададени ни както от миналото, така и от бъдещето.

За нескопосаните реформи в България от 1989 до 2012 г. се казва, че можело да бъде и по-зле. Аз пък си мисля, че можеше да бъде далеч по-добре. Най-сигурно е обаче, че е така, както е.

В случай, че не ни харесва, длъжни сме да се променим или да се примирим.

Ако предпочетем първото - има надежда и смисъл, а ако изберем второто - няма.

* * *

Авторът на този текст не е оптимист за своята страна. И причините за това не са нито психологически, нито психиатрически, а логически. За българското общество е валидна формула, противоположна на описаната в лениновата "революционна ситуация”, която настъпвала, когато отгоре повече не можели да управляват, а отдолу не искали вече да ги управляват.

За нас е вярно друго: отгоре не искат промени, а отдолу – не могат да ги предизвикат. Т.нар. "български елит” нито е елит, нито е български. За първото вече стана дума, а второто е видно от това, че богатите и властимащи българи, които както споменах, у нас се наричат "елит”, отдавна са зачеркнали България от сметките си. Те вече са изнесли навън парите си (и продължават да ги изнасят неистово и в момента), купили са си там имоти за живеене и за почивка, децата (а на по-старите и внуците) им също са извън граница, дори и имената им рядко са вече български. Седят някои все още тук, защото има още за дозасмукване, защото са все още жизнени и енергични, за да се пенсионират. А за бизнес и въобще за сериозна и престижна работа извън България повечето от тях не стават, докато тук малоумни идиоти им благодарят, че са избрали да живеят и да работят в родината си и да служат за образец на потомците им.

Що се отнася до народа, той сериозно боледува от отсъствие на духовни опори и интегритет. Липсват нуждите за тях предпоставки – нито религиозност, нито национална идея, нито сдържаща злото ценностна система, нито професионална или по-общо социална, лоялност.

Егото на нашенеца е миопично, примитивно и враждебно. Него не го интересуват другите (извън тесния кръг роднини и близки) и така егото му по неизбежност губи битката с многократно превъзхождащите го други егота. Така той си остава вечно недоволен и сърдит. Но не узрява за колективно действие с негово - лично и групово, заинтересовано или безкористно, съучастие. Заради това и не са му нужни никакви лидери и елити, към които той е не толкова недоверчив, колкото просто не ги признава. Или пък изведнъж им се предоверява тотално и ирационално, натоварвайки ги с безкрайни отговорности, оневинявайки себе си за всичко, което не му харесва. Което всъщност води до същите последствия – народа няма истински водачи.

Културното дъно към което сме се устремили, запленени по долнопробни сериали и реалити шоута, от отсъствие на потребност и вкус към знание, към систематизиращите и задълбочаващите го образование, наука и изкуство, както и подмяната им с купени или подарени дипломи, с фейсбук и с чалга, не ни обещава нищо добро в недалечно бъдеще.

Но може и да греша. Дано.

 

Първа публикация на ткста - в Медиапул.