Петя Георгиева - Преди и след


     
 
 
“Открийте разликите”
(Преди и след 10 ноември)
         

   Как се променя животът на хората  след 10 ноември 1989 г. ? Това е въпрос без еднозначен отговор. Дали след тази паметна дата развитието на страната ни тръгва в една по-добра посока? А може би по-лоша? Какви са двете лица на комунистическата форма на управление и дали всъщност тази система не е едностранна монета? Това са основните въпроси, застъпени в тази анкета. Коя е посоката, в която гледат хората днес? Дали оплакват „комунистическото” минало, или се взират с надежда към  „капиталистическото” бъдеще ? По-добре ли беше да имаме „вожд”, отколкото да вярваме в „месии”?  И не е ли всичко просто една надежда? Надежда за по-добър живот.  
 
Следващите редове описват живота на пет семейства след заветната ’89 година. След времето, против което всеки дава вид, че роптае, но по което като че ли все повече хора започват да милеят.

Семейство №1:

„Ще започна направо.

П: По какъв начин се промени животът  ви след ’89 година? Вашият и на семейството ви по принцип?

С1. Е, относно децата, не бих казал, че техният се е променил кой знае колко. Те бяха по-малки тогава и едва ли си спомнят нещо конкретно. Повечето неща, които знаят за времето преди „промените”, е това, което с майка им сме им разказвали.

П: А вашият?

С1. Да ти кажа честно, не знам. Със сигурност се е променил, просто не знам дали е за по-добро. Всъщност, да речем, че е така.

П: За добро?

С1: Да. Уж е по-добро, вече няма такива ограничения, както навремето. Можеш да се занимаваш с каквото искаш, да направиш бизнес, да се издигнеш без баща ти да е някой си там от партията, но проблемът е, че сега нямаш пари за такива неща. Сега стана малко като в джунглата. Който е по-силен, той оцелява. Само дето това означава, че който има повече пари, той оцелява.

П: Преди не беше ли така?

С1. Преди важни бяха „връзките”, кой познаваш, кой е баща ти, чичо ти или някой роднина, а сега не е толкова до „връзки”, колкото до пари. Ако имаш пари, „връзките” сами идват.

П: С какво се занимавахте преди ’89?

С1. И двамата сме учители.

П: А сега ?

С1. Жена ми все още е учителка, а аз опитах някои и други неща. През 1993 г. се преместихме в по-голям град. Оказа се, че в града е даже по-трудно, отколкото на село. Животът е по-скъп сякаш.  Отказах се от преподаването. Няма смисъл. Парите са малко, децата растяха, а с две учителски заплати  бяхме за никъде. Ходих в Холандия да поработя там, изкарах близо две години, но се отказах. Работата беше много, а не плащаха добре. Но като си черноработник, е така. Всеки си прави с теб каквото поиска. Даже не плащаха редовно. Все пак успявах да пращам и по нещо вкъщи, но не беше кой знае какво. Сметнах, че няма смисъл и се върнах тук. После реших със заделените пари да отворя магазинче за хранителни стоки. Взех и малък заем от банката, но вече го изплатих. И сега се занимавам с това. Работя в магазина, но не знам как ще я караме с тая криза. Не върви много добре.

Това го нямаше навремето. Учителската работа беше по-благодарна, а и парите стигаха. Всяка година ходихме с децата на почивка. Сега не съм ходил на морето от сигурно 8-9 години. Добре, че децата са вече големи и се оправят сами, а и на нас помагат.

П: Това означава ли, че преди сте живели по-добре?

С1: Преди живеехме на село и нещата сякаш бяха по-спокойни. През ’93 се преместихме в по-голям град - и заради децата, и заради работата. Хората избягаха от селата, нямаше работа и затова. А и децата да учат на по-хубаво място. Около година след това заминах за Холандия. Ти кажи, щом съм заминал дали е по-добре?

П: Явно не е.

С1. Абе и тогава не беше лошо. Работа имаше за всеки, на всеки му намираха. И парите стигаха за всичко. Лошото беше, че се съобразяваш с много неща. Какво говориш, пред кого, какво правиш и други такива. Не можеше както сега. Навремето беше много важно как се държиш. Тия, дето са сега във властта, с всичките тези скандали около тях, тогава нямаше да ги огрее така. Не може баща ти да е пияница и ти да станеш нещо след това. Т.е. не го допускаха или поне в повечето случаи. Трябваше да си „порядъчен” гражданин и да си верен на партията, иначе колкото и да се бъхтиш, все тая. „

Това е част от разказа на едно четиричленно семейство за това какво се случва с живота им след „промените”. Преди те да настъпят, животът им тече спокойно и „порядъчно”. Родителите са преподаватели в селското училище, живеят в „образцов” дом и са верни на Партията. Животът им минава между работата и грижа за децата. Парите са били достатъчни или е по-уместно да се каже предостатъчни, ако ги сравним с положението им в момента. След ’89 година обаче нещата за тях се променят. Все повече хора, напускат селото и бягат в големите градове да търсят работа и „да правят” пари. Всички са изпълнени с надежда и вяра, че ги чака едно по-добро бъдеще, без ограниченията и нормите, налагани от Партията. Оказва се обаче, че нещата не стоят точно така. През 1993 година решават да последват примера на останалите и да отидат да живеят в града. В началото родителите си намират работа като преподаватели в местно училище, в което започват да ходят и децата им. Липсата на средства обаче става все по-осезаема и след около година съпругът решава да се откаже от преподавателската дейност и да замине да работи в Холандия. Заминава с надеждата, че ще успее, макар и оттам да издържа семейството си. През това време съпругата му продължава да работи като учител. В крайна сметка през ’95 година се завръща в България, разочарован от ниското заплащане и некоректните работодатели. Връщайки се в тук решава с парите, които е успял да спести от „гурбета” и със заем от банката, да отвори квартален магазин за хранителни стоки. Занимава се с това и до днешен. С парите, които печели от магазина, успява да изучи децата си. Дъщеря му е омъжена, а синът му работи в рекламна фирма. Съпругата работи все още като преподавател в същото училище, в което започва работа при идването им в града.

Днес, мъжът е на 47 години, неудовлетворен от живота си и този, който осигурява на семейството си. Сам не може да определи дали животът преди 1989 година е бил по-добър от този сега. Може би това, което накланя везните в полза на „демокрацията”, е фактът, че според него децата му живеят по-добре.
             
Това ли трябва да бъде критерият, по който да се преценяват нещата?

Това семейство не може да отговори на въпроса дали животът им сега е по-добър.  Според тях за децата им е по-добре, защото имат повече възможности да се развиват. Но за себе си не са сигурни. Не са сигурни дали това е по-добър живот и дали не е било по-добре да живеят с наложените им правила, но спокойно, или да преживяват в условия на „демокрация”.

„П: По-добре ли се живее в условия на демокрация”?

„С1: Ама каква демокрация? Народа ли управлява страната? Това не е демокрация, противно на това, което вие младите си мислите. Това е деградация, а не демокрация. За това ли беше всичко...?”
   
........................................................................................

Семейство № 2:

„П: По какъв начин се промени животът  ви след ’89 година? Вашият и на семейството ви по принцип?

С2: Промени се много ясно. Сега е съвсем различно.

П: В какво се изразява тази промяна?

С2: Е, преди нещата бяха съвсем други. Имаше пари за всичко. Живеехме по-добре като че ли. А сега се чудя как да оцелея. Дъщеря ни замина в чужбина преди години още и сега съм и сама. Съпругът ми почина през ’97, дъщерята и тя замина година след това и така.

П: С какво се занимавахте преди ’89 година?

С2: Аз бях счетоводителка в един завод, а мъжът ми беше директор в МТС-то. Какво да ти кажа, живеехме много по-добре от сега.

П: А с какво се занимавате сега?

С2: Работя пак като счетоводител в една фирма.

П: Как се разви животът ви след „промените”?

С2: След като махнаха Живков от власт, още известно време продължих да работя в завода. И там настъпиха промени. Ръководството се смени, смениха и мен. Пак работех, но вече не бях главен счетоводител. Сложиха друг човек. Заплатата ми и тя стана по-малка. Мъжът ми продължи да си работи в МТС-то, но 92 година претърпя трудова злополука и го пенсионираха по-рано. Пенсията му не беше много голяма, а и моята заплата беше вече по-ниска. Парите почнаха да не стигат. Дъщерята искаше да ходи да учи. Тогава беше близо 17-годишна. През ’93 напуснах работа и започнах като счетоводителка при един частник. Парите бяха малко повече. Но и там не се получи. Работех от 8.00 сутринта, понякога до 20.00 вечерта и се отказах и от там. Мъжът ми след злополуката трудно се движеше, грижех се и за него. Дъщерята помагаше, но на тия години акъла й беше другаде. Все излизаше. След това почнах работа в една друга фирма, пак частна. И досега съм си там. През ’97 мъжът ми получи инфаркт и си отиде. След това и дъщеря ми замина и сега съм си сама. Много пъти съм се чудила дали и аз да не замина някъде да работя в чужбина, но дъщеря ми не ми дава. Тя е в Испания от доста време вече. Тук в България завърши българска филология. Сама се издържаше общо взето, докато учеше. Работеше тук-там. Не съм я виждала от миналата година. Идва си, когато може, но това е рядко. Тя поне живее по-добре. Омъжи се там за едно момче, лекар. Сега той си има частен кабинет, а тя работи при него. Имам и внучка вече, обаче съм я виждала съм само един път. Това лято обещаха да дойдат с детето.

П: Мислите ли, че ако не бяха настъпили тези промени, щяхте да живеете по-добре?

С2: Аз честно казано мисля, че „да”, но дъщеря ми все ми се кара за това. Според нея сега е по-добре и хората били по-свободни. Не че не е така, но нали виждаш, сега съм сама, тя е в чужбина. Тя може да мисли така, защото живее добре, харесва си живота. И аз не се оплаквам де. Не ми е толкова лошо. А щом тя е добре, и аз съм така. Само ми е болно, че я няма и че трябваше да иде в чужбина. В началото работеше като болногледачка там, но после научи езика и се оправи.

П: Тя има ли намерение да се върне в България?

С2: Мъчно й е за мен, но не вярвам да се върне. Иска аз да отида там, но аз какво да правя при тях, а и езика не знам. Къде ще ходя? Те си живеят добре.”

Зад граница ли ни води пътят на промените?  Това ли е единственото бъдеще на младите хора?

Това е историята на една жена, останала сама не само по вина на настъпилата демокрация, но не и без нейна помощ.
Семейството й живее в град в провинцията, който тя и до днес не е напускала. И двамата със съпруга й заемат добри постове преди ’89 година. Верни са на Партията и живеят добре. На въпроса какво означава „добре”, отговорът на жената е:  „спокойно и без лишения”. Това определят повечето хора като „добър живот” преди 10 ноември. След тази дата обаче животът им тръгва в различна посока. Заради смяна на управата на предприятието, в което работи, съпругата е понижена. Съпругът продължава да заема същият пост до 1992 година, когато претърпява трудова злополука, която почти го оставя инвалид. Пенсионират го поради инвалидност. Година по-късно съпругата напуска работата си, понеже разходите стават повече от заплатата й. Сменя две работи, докато се установи при частни на поста счетоводител. Грижи се за дъщеря си и съпруга си, който е трудноподвижен. През ’97 година той умира от инфаркт, а малко след това дъщеря й заминава за Испания да работи като болногледачка.  След години създава семейство там и не мисли да се връща в България. Жената продължава да живее в същия град, да работи на същата работа и да се пита „така ли трябваше да стане?”.
   Тази жена илюстрира онази   част от обществото, която милее за „доброто старо време”. И макар нито веднъж по време на целия разговор тя да не спомена, че е била „активен партиен деец”, не е трудно да се прозре, че това е било точно така. Ладата, която с отминалата си гордост стои все още ръждясала пред входа, апартаментът, който общината им дава и в който тя живее и до ден днешен, почивките всяка година... са достатъчно красноречиви.  За такива хора животът преди 10 ноември наистина е бил по-добър от този сега. Но тук не става въпрос за това да съдим някого за начина, по който е живял. Въпросът е да се види гледната точка и на тези хора. На хората, които не са очаквали промяната с нетърпение, а напротив – роптаели са срещу нея. Да – това явно е другата страна на монетата.
 
............................................................................................

Семейство №3:

П: По какъв начин се промени животът  ви след ’89 година? Вашият и на семейството ви по принцип?

С3: Какво да ти кажа? Стана по-добър. Преди не можеше да направиш нищо без Партията. Колкото и да се бъхтиш и да работиш, все се стигаше до онзи момент, в който повече няма накъде. Всичко си течеше по една линия. Животът все едно беше предначертан. Знаеш какво трябва да направиш, приоритетите ти бяха ясно определени от Партията.

П: С какво се занимавахте преди 10 ноември?

С3: Аз работех като механик в един завод, а жена ми работеше в травматологията.

П: Като лекар?

С3: Не, не беше лекар. По онова време тя имаше само полувисше и работеше нещо като рехабилитатор. След  „10-ти” продължи да учи и завърши точно това.

П: А вие?

С3: След ’89 ли? Аз продължих да работя в завода още известно време. После хората почнаха кой да си отваря магазин, кой някаква частна практика... и аз реших да направя нещо. Напуснах завода и исках да си направя фирма. Пак да съм механик, но вече да работя за себе си. Но това не потръгна, явно хората са нямали много за поправяне по онова време... След това баща ми се пенсионира и двамата отворихме автосервиз. Там имах повече успех. Градът не е много голям и автомеханиците не бяха много, така че нещата вървяха добре. Жена ми, както ти казах, завърши висшето си и продължи да работи в болницата.

П: А децата ви? Как се разви техният живот?

С3: Имаме една дъщеря. Но тя се роди през ’91. Сега завърши гимназия. Много добро дете е. Никакви ядове сме нямали с нея. Но и ние никога не сме я ограничавали и лишавали от нещо.

П: А Вие все още ли се занимавате с това?

С3: Не. Отказах се някъде 2000-та година. Градът почна да обезлюдява. Хората взеха да бягат в големите градове и работата намаляваше. Жена ми имаше сестра, която живееше в София, и отидохме да живеем там. На първо време бяхме у тях, но после си намерихме квартира. Аз си намерих работа в един сервиз, пак като механик. Но на жена ми й беше трудно, доста време беше безработна. После започна в една поликлиника. Парите обаче не стигаха и реших да замина за Италия. Бях там близо две години.

П: Но сте се върнали?

С3: Върнах се, защото и там имаше момент, в който не можех да си намеря работа. Аз бях нелегален и не плащаха много, а някои ги беше страх да ме наемат, защото нямах документи. Когато се връщах, ми удариха черен печат и две години си бях в България. Работих пак по сервизи. После пак заминах и преди около година си дойдох. Отворих си вече мой сервиз и сега работя за себе си. Добре вървят нещата.

П: Как оценявате времето сега и преди ’89 година?

С3: Може да е всичко, но аз сега съм по-доволен от живота си. Независимо, че ми се наложи да пътувам, за да изкарам пари. И в България да си бях, пак нямаше да останем гладни. Просто исках семейството ми да живее по-добре. Дъщеря ми вече е голяма, скоро ще поиска да ходи някъде да учи. Жена ми си работи, сега и аз съм тук, така че мисля, че е по-добре от преди. Повече неща можеш да направиш. Нищо не те спира.
Сервиза върви добре, работа има, да чукна на дърво, кризата не сме я усетили. Ако беше както преди, щях да си работя в завода и нищо нямаше да направя. Не че щеше да е лошо. Тогава държавата се грижеше за теб, вярно е. Знаеш, че каквото и да е, гладен и без работа няма да останеш, но сега си харесвам живота, и моя, и на семейството ми.”

Това е семейство, което макар и след известни трудности, успява да се справи с живота в условията на „ демокрация”. Съпругът оценява заминаването си за Италия като основен фактор за развитието на живота на семейството. Според него, именно там, той е осъзнал колко е важно семейството ти да е до теб, и именно там е осъзнал, колко е простичко това, което иска от живота – да има възможност да осигури на семейството си добър живот без лишения. С днешна дата той е на 46 години и работи в собствения си сервиз, съпругата му е на 47 години, и работи като рехабилитатор. Според съпруга „демокрацията” му е дала възможност, от която той се е възползвал и благодарение на която днес оценява своя живот и този на семейството си като щастлив.

.........................................................

Семейство № 4:

„ П: По какъв начин се промени животът ви след ’89 година? Вашият и на семейството ви по принцип?

С4: Със сигурност посоката, в която пое животът ми, бе съвсем различна, от това, което съм си представял.

П: Бихте ли ми обяснили какво имате предвид?

С4: До 10 ноември работех в един ресторант като сервитьор. Бях още млад – на 24 години. Бях се оженил преди около година и ми беше широко около врата, така да се каже. През 1991 г. се разведох. Не се получиха нещата, а и нямахме деца.

П: Какво се случи после?

С4: Продължих да работя като сервитьор, но смених едно – две места. Преместих се да живея в по-голям град. Там си намерих работа пак като сервитьор в един ресторант и работих там четири години. Направиха ме управител на ресторанта. Там се запознах и с настоящата си съпруга. Излизахме известно време и след това се оженихме. Тя забременя и аз реших, че трябва да си намеря друга работа. И така с един приятел решихме да си отворим наше заведение. Взехме едно под наем и започнахме. Не беше голямо, по-скоро нещо като семеен ресторант. Не беше кой знае какво, но не се оплаквахме. А и имахме такива надежди. В началото беше малко трудно, понеже имаше едни момчета  с дебели вратове, които ни тормозеха. Искаха пари, за да ни „пазят”, или с други думи да не ни съсипят бизнеса, а и нас самите. Беше трудно наистина, но после нещата се оправиха.

П: Как стояха нещата с жилището, т.е. на квартира ли живеехте?

С4: Да, в началото бях на квартира, купихме си апартамент чак след като се роди дъщеря ми. Всъщност тя беше на 2 годинки тогава. Имах малко пари и взех заем от банката. Не е много голям – тристаен е, но е на хубаво място.               

П: Все още ли се занимавате с това?

С4: Да, още държа ресторанта. Но приятелят ми замина за чужбина, ожени се там и купих неговата част.

П: Съпругата ви? Каква е нейната професия?

С4: Работи в една издателска къща в момента. Завършила е българска филология.

П: А с какво се е занимавала преди 10 ноември?

С4: Работила е три години като учителка. После се запознахме, тя забременя и напусна. Известно време беше безработна, но от около пет години работи в това издателство.

П: Имате една дъщеря?

С4: Една дъщеря на 11 години.

П: Как оценявате живота си преди и след  ’89 година?

С4: Времето преди „промените” не ми липсва. Тогава бях и още млад, но не мисля, че щях да успея да направя нещата, които направих след ’89 година. В личен план не промените са тези, които ми повлияха, говоря за семейството. Но не знам с какво щях да се занимавам иначе. Вярно е, че ми потръгна – и това вече го дължа на демокрацията, така да се каже. Сега имам хубава кола и жилище, свободен съм да се занимавам с каквото реша. Не е както преди. На свободата и възможностите, които ми даде тя. Според мен сега се живее по-добре, въпреки хилядите приказки, че държавата ни била „смотана”. Ами такава е, какво да се прави.”

След промените през 1989 година, животът на този човек се променя изцяло. Както той сам отбелязва -  не всички промени в живота му са в резултат от тази паметна дата, но една голяма част от тях  - са. През 1989 година той е бил още млад и в действителност с днешна дата би могъл само да си задава въпроса: „Какво ли щеше да стане, ако не беше дошла „демокрацията?” Но сам си отговаря на въпроса какво нямаше да му се случи, а именно – нямаше да има възможността да се развие по този начин. Днес той е на 44 години, а втората му съпруга на 41, имат дъщеря, която е все още ученичка в четвърти клас. Оценява живота си като добър. Смята, че той и семейството им живеят добре. Има възможност да им осигури всичко необходимо, включително, както се изразява той, „разни глезотии”. Позволяват си да ходят на почивка всяка година, имат сравнително нова кола и хубав апартамент. Доволни са от живота и социалния си статус.
 
............................................................

Семейство №5:

„ П: По какъв начин се промени животът ви след ’89 година? Вашият и на семейството ви по принцип?

С5: Като цяло не е променил кой знае колко. И аз, и жена ми работим това, което и преди ’89. Аз съм лекар, а жена ми е, както казват децата, „госпожа в детска градина”. Не че животът ни е същият, както преди „промените”, но общо взето не е имало кой знае каква радикална промяна.

П: Имате предвид, че и сега живеете по абсолютно същия начин, както и тогава?

С5: Е, не точно по същия начин, но в общи линии. Животът на всички се е променил след ’89 , едва ли е същото. Сега е някак по-несигурно. Тогава сякаш всичко ти беше подсигурено. Знаеш как ще протече животът ти. Нямаше „изненади”, така да се каже. Сега не можеш да си сигурен за бъдещето, утре може да останеш без работа и да не знаеш от къде ти е дошло. Съкращения има навсякъде. А за заплатите няма въобще да говоря. Не искам да звуча, както звучат всички последните няколко години и да се оплаквам от липсата на пари и да милея за времето, когато те стигаха за всичко.

П: Казахте, че съпругата ви също се занимава с това, с което и преди 10 ноември.

С5: Да, тя е възпитател. Преди няколко години си смени работата и започна в частна детска градина. Но като я слушам, няма особено голяма разлика с държавните. Що се отнася до децата става въпрос. Тя очакваше, че децата там ще бъдат по-възпитани, но се разочарова. Оказа се точно обратното, колкото повече пари имат родителите им, толкова по-глезени са децата. А и по принцип, децата вече нямат онова уважение към възрастните, а и към самите себе си, както навремето.                                            
П: Вие имате ли деца?

С5: Имаме син.

П: Как се разви неговият живот?

С5: В интерес на истината, той е роден през ’83 година, така че едва ли е усетил някаква разлика в живота тогава и сега. Завърши си училище, после кандидатства с този изпит „Кенгуру” мисля, че се казваше, и го приеха да учи във Франция. Той завърши математическа гимназия с френски език. Замина преди 7 – 8 години и още е там. Малко трудно замина, понеже искаха да покаже, че има определена сума в банката. Ние тогава нямахме възможност да вложим толкова пари, които да се декларират, и в началото не искаха да го пуснат да замине. Но се оправихме някак. Сега не му се връща в България, поне засега. Завърши финанси там и сега работи в една частна фирма като счетоводител. Чувства се добре там.                           
П: А вие си продължихте по старому?

С5: Горе-долу. И аз, и жена ми работихме още доста години на постовете, които заемахме преди  ’89 година. Аз започнах работа в друга болница едва през 1996 г. Напуснах работа, понеже смятах да ходя да работя в чужбина, но така и не се получи и си останах в България. Не съжалявам обаче. Само смених болниците.

П: Общопрактикуващ лекар ли сте?

С5: Педиатър.

П: Имахте ли трудности при намирането на работа?

С5: В интерес на истината – не. Напротив. Но беше по-скоро въпрос на късмет. Един мой приятел, също лекар ми каза, че се открива място в тяхната болница и така се случиха нещата. И до момента работя на същото място.

П: Съпругата ви?

С5: тя работи в същата детска градина някъде докъм  2000-та година. После до нас откриха частна детска градина и тя започна там. От една страна, за да й е по-близко, от друга – заплатите са по-добри.

П: Как бихте оценили времето преди и след 10 ноември? Не само за вас в частност, но и за цялото ви семейство?

С5: Мисля си от една страна, че сега е по-добре. Животът е някак по-интензивен, има повече възможности за младите. От друга страна, сега във финансово отношение нещата са по-зле. Парите стигат, но точно това е проблемът, че думата е „стигат”. Не трябва да живеем така. На ръба на „стигат”. А ако в един момент се получи така, че вече не стигат? Не се жалвам по миналото, но мисля, че така.”

      Животът на тези хора след 10 ноември не е претърпял особени промени. Съпругът днес е на 51 години, работи по специалността, по която е работил и преди настъпването на „демокрацията”. Съпругата е на 48 години и също се занимава с това, с което се е занимавала преди ’89 години. Единственото, което двамата променят, е местоработата си. Не могат да определят кога са живели по-добре. Радват се, че синът им живее и работи във Франция и се чувства добре там. А от друга страна им е мъчно, че е трябвало там да намери своето място. Що се отнася до социалния статус, те самите се определят като „средна класа, а може би и малко под средната”. Не могат да се похвалят с особени придобивки в областта на техниката, имат кола, купена преди 6 години, апартамент, който купуват още „навремето”, почти на безценица, както казва те самите. Парите им стигат. Просто „стигат”. Но за какво? „Стигат”, за да живееш по какъв начин? „Стигат” ли, за да определиш живота си като добър, а може би стигат за това да го определиш като „спокоен”.
..................................................

   Определението „демокрация” е поставено в кавички, понеже според „Уикипедия” този термин означава „принцип за вземане на решения, при който се зачитат равни права на всички личности” . Едва ли обаче начинът, по който се управлява страната ни днес, може да бъде наречен така. Чий глас се чува? Определено не и този на обикновения човек.
    По един или друг начин, факт е, че с идването на „демокрацията” животът на хората се променя.
Според някои промените са към по-добро, според други -  напротив, а не бива да се изключват и хората, които не могат да определят в каква насока се променя животът им.  Сантиментът по близкото минало е все по-често срещано явление. Кой може да отговори на въпроса: „По-добър ли беше животът тогава?” Ако отговорът е „да”, кой ще обясни какво се влага в това „да”? Животът е бил: - по-спокоен; - по-сигурен; - по-предначертан; по какво? Какви са критериите на хората за по-добър живот? Ценностната система на всеки е различна, отговорът на този въпрос също.
 

20.06.2009 г.

Гр. София