Път: : Моят човек : П

Петър Арнаудов

Петър Арнаудов
Петър Арнаудов
Къщата на Петър Арнаудов в Пазарджик
Къщата на Петър Арнаудов в Пазарджик
още в галерията...

Елена Арнаудова

 

Той е роден в с. Кошарево на 6 септември 1906 г. в семейството на  Александър и Парашкева. В семейството се раждат 12 деца, от които 3  умират като малки. Остават 6 братя и 3 сестри, от които Петър е  най-големият.

Основното  си образование той получава в родното си село Кошарево. Учи една година  прогимназия в с. Трекляно, Кюстендилско, след което продължава втори и  трети клас в новооткритата прогимназия в родното си село. Още от малък  той възприема идеите на Българския земеделски съюз и затова след  завършването на прогимназия, когато постъпва на работа в мина Перник  като книговодител, става член на Българския младежки земеделски съюз. А  по-късно става член и на БЗНС. По това време директор на мината е  Христо Чолаков, запасен полковник и много добър оратор-земеделец. Той  провежда тримесечен агитаторски курс за младежи, в който участва и  Петър. През  1922 г. Петър участва като делегат на конгреса на БЗМС. Тогава лично се  запознава с Райко Даскалов, чиито речи Петър е слушал както на  конгреса, така и на площад “Света Неделя” в София. Реформите,  които провеждат по време на своето управление земеделците, предизвикват  недоволството на старите буржоазни партии. Изборните резултати от април  1923 г. им показват, че те не могат да се върнат на власт по законен  път. Ето защо буржоазните партии започват да се готвят за саморазправа с  БЗНС. Земеделските дружби са предупредени да бъдат будни на поста си.  Започва сформирането на “Оранжевата гвардия”. В нея Петър участва  заедно с Десо Пейчев, Максим Стефанов, Коста и Стоян Ковачки и други  съселяни-землисти. Но не успяват да се организират навреме. Малко преди  да стане Деветоюнският преврат, в мината идват офицери и свалят затворите  на пушките, които са били укрити в складовете. Превратът става на 8 срещу 9 юни 1923 г. в събота. Рано в събота административният директор  Борис Бумбаров е извикан да замине за София. Когато стига Княжево, той е арестуван от новата власт на превратаджиите. По-късно същия ден в  мината научават за случилото се. Събират се на групи  задружните земеделци и обмислят какво да правят. Активно участие взимат  и младежите, сред които е и Петър. Най-голяма спънка е липсата на  оръжие. Пети конен полк кавалерия пристигат рано от Брезник и окупира  мината, като на места влиза в конфликт с местното население. По-видните  земеделски служители са арестувани, а така също и много селяни, членове  на БЗНС и оранжевогвардейци. Сред арестуваните е и Петър. На много  места из Пернишката околия стават сблъсквания между народа и войската.  Македонската организация също участва в арестите и побоищата над  земеделците. Земеделските министри са арестувани, а Стамболийски е убит в  Славовица. Петър и останалите арестувани са жестоко бити от полицията.  След като ги пускат, Петър и приятелите му започват работа в мината като  копачи на въглища, като едновременно с това Петър продължава да членува в  БЗНС. Той участва в няколко нелегални събрания, но е много трудно да се  промени нещо. Властта не зачитала никаква законност.

Материалното положение на семейството на Петър е тежко и мечтата му да  бъде приет в морската школа във Варна, където обучението е безплатно, на  държавни разноски, не се сбъдва. Има държавен протокол от околийската  дружба в Брезник за ходатайство до Александър Стамболийски Петър да бъде  приет в школата. Стамболийски дава съгласието си, но останалите събития  пречат това да се осъществи. Тогава Петър постъпва в свещеническото  училище при Бачковския манастир, воден освен от дълбоката си вяра и от желанието да бъде по-близък със селската маса и да бъде полезен. А и  родителите му не могат да го издържат да следва другаде. След като завършва свещеническото училище “Патриарх Евтимий”, Петър работи в Министерството на земеделието в Информационната служба като машинописар и 1 година в Софийската окръжна постоянна комисия, пак като машинописар.

През 1928 г. Петър се жени за Виктория Николова Стоилкова. Венчавката им е била извършена от стария свещеник Андрей поп Антонов.

Октомври 1929 г. Петър бива ръкоположен за дякон, а по-късно и за свещеник на вакантната енория с. Кошарево, където служи 2 години. По-късно е преместен за енорийски свещеник на с. Щърково и с. Динката, Пазарджишка съставна енория. Там той служи 10 години. В село Щърково строи нова камбанария и веднага се приобщава към земеделските дружби и в двете села. До идването си в селата Петър активно участва в Съюза на земеделските кооперации. Когато установява, че в Динката потребителната кооперация е фалирала, той убеждава селяните, че тя ще им бъде полезна, и с помощта главно на БЗНС той я възстановява, като ликвидира всичките й загуби и дългове. По инициатива на Петър, освен кооперативния магазин, кооперацията развива и кредитна дейност. С помощта на това започва кооперативно обработване на оризищата. Това е и първата земя, обработвана на кооперативни начала. Кооперацията кредитира членовете си с един милион тогавашни лева и при наличието на 250 къщи в селото оборотът на кооперацията достига 300 000 лева. Продажбата на всички земеделски производства се извършва чрез нея. В селото се организира и пулп за преработка на място на ягодите. Петър научава селяните да се отопляват с въглища и организира кооперативно доставката на въглищата. В знак на благодарност за ползата, която Петър допринася на селяните чрез кооперацията, те даряват на църквата 6-7000 лева. Петко ръководи кооперацията като директор-счетоводител и активно участва в Районния кооперативен съюз като член на управителния и дирекционния съвет и в съюза на Българските земеделски кооперации. Когато Петър се мести в Пазарджик през 1941 г., оставя кооперацията в с. Динката в цветущо положение с 1 милион влогове и над 200 000 лева собствени средства. Там той подготвя и оставя за свой заместник Тодор П. Тодоров.

В Динката Петър дружи с прогресивните хора и помага на всички. Той е и в приятелски отношиния и с някои от първите хора и водачи на Земеделския съюз като Димитър Гичов, Георги Йорданов, Константин Муравиев, Стефан Панов, семейството на Стамболийски – сина му Асен и зет му Иван Бояджиев. Бояджиев при едно летуване в Синодалната станция в Момин проход, за да изрази почитта си към Петър, рисува портрети както на Петър, така и на съпругата му. Петър също е в приятелски отношения и с всички активни дейци на земеделския съюз в Пазарджишка околия. Поради тази причина на годишните конгреси на земеделските кооперации винаги възлагат на него да говори от името на Пазарджишкия районен кооперативен съюз. През 1933 г. на отслужената панихида за Стамболийски в с. Славовица Петър е поканен да произнесе реч за делото и живота на Стамболийски. Казаното от него се приема много добре, като земеделските първенци специално го поздравяват, а мнозина селяни го търсят и му целуват ръка. През 1941 г. Петър бива преместен и назначен за енорийски свещеник в гр. Пазарджик в църквата “Св. Константин и Елена”. До 1942 г. Петър и семейството му живеят под наем в частна къща на ул. “Св. Архангел” № 14. През лятото на 1942 г. строят своя къща на ул. “Никифор Попконстантинов” № 40, а през лятото на 1967 г. строят и втори етаж на къщата. По-късно през 1986 г. от общината отчуждават къщата и строят комплекс от блокове, като семействата живели в къщата, получават апартаменти. По този начин семейството трябва да се раздели с бащината къща, свързана с толкова много спомени. В “Св. Константин и Елена” Петър възстановява Православното християнско братство, което достига до над 100 редовни члена, пред които Петър изнася беседи всяка неделя. Основава и църковен хор, който и до днес пее на Светата литургия. Петър организира добре и обработката на църковните имоти. От производството на зеленчуци църквата получава по 200 лева доход от декар, а от засяването на нивите с царевица – по 1000 кг. от декар. За доброто стопанисване на църковните имоти Петър получава похвала от Светата Пловдивска митрополия и парично възнаграждение. При пенсионерането си Петър оставя на църквата 10 000 лева спестявания. По време на службата си там той построява нова 20-метрова камбанария, електрифицира църквата, удължава църковната канцелария и прави ремонт на църковния салон, където са се провеждали беседите на братството.

Непосредствено след 9 септември 1944 г. Светият Синод, върховната управа на Българската православна църква забранява на свещениците да членуват в политически организации и Петър като дисциплиниран служител прекъсва членството си в БЗНС, но по душа и сърце си остава земеделец и винаги поддържа политиката на народната власт, като остава член само на Отечествения фронт. Петър получава две отличия в църковната служба: протоиерей и свещеноиконом. След пенсионирането си Петър е поп в с. Попинци, където също прави камбанария към църквата.

В семейството на Петър и Виктория се раждат 4 деца – 3 момчета и 1 момиче. Първото момче почива непосредствено след раждането. Остават живи Петко, Александър и Мария. Семейството дава пример на децата за най-добрите човешки ценности. Като основното е синтезирано в десетте Божи заповеди и семейния девиз – “Колкото повече даваш, толкова по-богат ставаш”. От тях децата научават, че всеки труд е почтен, да бъдат търпеливи, да не бързат с изводи и заключения, да умеят да прощават, да не таят злоба и омраза и др.