Петково ли е „Да, ама не !”? „Да, ама не!" Н е !”

Обяснявал съм го вече. Няма как, налага се да го припомня.

Всички журналисти, щото много четат, нали, щото уж за всичко са информирани, нали, обявиха и продължават да обявяват, независимо от моето отдавнашно опровержение, Петко Бочаров за гигантски автор на прословутата витиевата фраза „Да, ама не!” някъде през 1992 год.

Не искам да се заяждам, уважавам труда на ветерана, но истината, съжалявам, ми е по-мила. А тя има две страни. Първата, след повече от седемдесет години наситен медиен стаж да „останеш в историята” (т. е. да те запомнят, неясно за какъв времеви период) само с една едничка фраза, колкото и парадоксално извъртяна де а тя, не е никаква особена интелектуална заслуга. Втората, Бочаров изобщо не е създател на въпросния йезуитски израз. Самият той, между другото, съвсем разумно не претендира за упорито приписваното му авторство (интервю в „Уикенд” от 2 април 2011 год.).

Всъщност, ако анализираме „обекта на възхищение”, би трябвало да разберем, че в него няма нищо главозамайващо оригинално. Почти елементарна оксимороно-подобна операция, противопоставяща в рамките на съдържателна цялост взаимно отричащи се компоненти. Върху подобни „контрасти” е изградена от векове цялата система на световния хумор (с изключение донякъде на английския). Така че използването на „Да, ама не” не представлява някаква страхотна заслуга към езиковото многообразие и усъвършенстване.

Лично аз съм го употребявал няколкократно преди него, да не вадя архивите, ама мен ме оставете, не съм умрял за авторството, пък то също така не е и мое! Имам въпрос: автентичният Петко Бочаров ли е написал автентичния текст: „Кръвно уязвен, не схвана толкова простата истина и мъжът... Да, ама не!” А Петко Бочаров ли е автор на този текст: „Но някакво съчувствие, с което обкръжиха мъжа – само дето не го потупваха насърчително по рамо, само дето не го черпеха. Мъж на жена си едва ли не. Да, ама не!”

Ерудираните български журналисти са готови да ревнат хорово: „Да! Само той ще да е авторът. Щом има „Да, ама не!”, бай Петко ще да е!”

Да, ама не, дето сигурно още Парменид го е казал! Ако не го е изпреварил впрочем Сюн Дзъ. Тези текстове са от глава 33 на романа „Белот на две ръце” от Вера Мутафчиева. Издаден е през 1973 година.