ПЕТЪР ИВАНОВ КУНЧЕВ - НАЙ-МАЛКИЯТ БРАТ

 

Петър е бил четвъртото дете в семейството, а от момчетата третият син. Родил се през 1844 г. в бащината къща. На петгодишна възраст заболял заедно с най-малката си сестра Марийка от шарка и неговото лице останало сипаничаво, а сестричето умряло наскоро след баща си в 1851 г. на четиригодишна възраст. Ученик е във взаимното карловско училище. Обичал игрите с бачо си Христо из двора, „или си играехме заедно в градината на хана“ - разказва В. Караиванов. И пак като бачо си Христо е бил буен, имал е ръст среден, русокос, с очи сини като бачо си Васил Левски, лицето му - валчесто. Спомените говорят, че е бил пъргав, с подкупваща усмивка, общителен, разговорлив, разсъдлив, с буден ум. При събеседвания винаги е изказвал ясно своето мнение, но никога не се е натрапвал на събеседниците си. Но... учението не му е вървяло: „Не можахме да са поизучим, както требува...“ По какви причини не е бил насочен към някакъв занаят, не е известно. До деня, в който е бил принуден да емигрира в Пловдив (лятото на 1868 г.) той е бивал в помощ на майка си. Обичал е да се бори с приятелите си и с бачо си на съседната до къщата им поляна, наричана „Гюреш-кър“, където са наблюдавали и тържествата на турците и техния пехливанлък...

През 1864-та Петър е навършил 20-та си година. По тогавашните разпореждания на султанската администрация всички български младежи са били длъжни да плащат военен данък, вместо да служат в редовната османска войска. Данъкът се е казвал бедел и е бил задължителен за всички български мъже от двадесет до четиридесет години. Петър, подобно на брат си, е ненавиждал султанската администрация, нищо не е било в състояние да го накара да преклони глава пред нея. Той е отбягвал данъчните власти, а те дълги години са го преследвали.

Един ден през лятото на 1868 г. се разиграва следната сцена. Разказва Васил Караиванов: „Този ден, като заместник на починалия си баща - Генчо В. Караиванов (1865 г.), стоя в кръчмата на хана... Ето че двамата представители на данъчната управа Нейко Камзамалина (бирник) и Ашлемe Мехмед - потурчен българин, сърдити влизат в кръчмата и право при мен до тезгяха. Ненко със злост ми рече: „На отчето брат му Петър има да плаща малко пари за данъка, но ето че и сега едва го намерихме, а той пак избяга“ и започна да ми разказва, че отивали към къщата на Петър, който бил седял на пътната порта и пушел с чибук: „Ние ускорихме крачките, каза, защото от многократните ни идвания, все не можем да вземем неплатеният данък. И сега, той като ни видя, избяга...“ Тъй като не са могли да се срещнат с него, идват при мен да ми се оплакват от неговото поведение, а редом с това и да си починат, т.е. да ги почерпя нещо за пиене (и двамата, особено Ненко Кабзамалина, обичаше да си попийва доста).

По-късно Петър ми разказа, че бил избягал към „Беглишкия чардак“. (Тогава той се е намирал, където след Освобождението бе зеленчуковата градина на 28 пехотен стремски полк - долната югоизточна страна, откъм шосето за с. Дъбене).“

Известно време след тази случка Петър е бил принуден да напусне Карлово и да емигрира в Пловдив. „Майка му, леля Гина, продължава В. Караиванов, от една страна, бе зарадвана, че се туря край на безпокойствието й от страна на данъчните власти, но от друга - тя скърбеше, че остава в къщата напълно сама. След смъртта на Христо (9. IV. 1870 г.) тя взима при себе си внучката си София за дружинка.“

В Пловдив Петър прекарал 5-6 години, но с какво се е занимавал, не ни е известно. Емигрирането му в Пловдив се е наложило не толкова от отношенията на данъчните органи към него, но и от това, твърди В. Караиванов: „Защото и без друго в Карлово той не е можал да изкарва прехраната си“. Там той отива с надежда за по-спокоен живот и дано намери някакъв начин за преживяване.

Известно е, че пловдивчани първи научили за предателството към брат му Васил Левски, както и за неговото обесване в София. Петър се заклел в себе си Да чини - да прави, но да отмъсти на предателя и да се бори срещу поробителите народни. През 1874 г. за малко се откъснал от Пловдив, дошъл в Карлово и с моралната и материалната подкрепа на братовчеда си В. Караиванов минал Балкана да убие предателя. Пристигнал в Ловеч, останалите членове от революционния комитет се възпротивили срещу неговото решение да отмъсти. Поп Кръстьо да се остави да живее, та съвестта му да го накаже, такова е становището. Петър огорчен се върнал в Карлово.

Една нощ, пише в писмото си, но вече емигрант, от Галац до Тодор Пеев в Браила:

...Умолявам ти се, да ни изнамериш някой господар само за едина хляб, докато се науча на тукашния народ, защото поради такъв един случай съм побегнал от отечеството си посред нощ, пътувах прав до Найден Геров, когото помолих да ми извади едно тескере, за да се избавя от турците. Той ме взима заедно със себе си, извади ми един руски паспорт и така с цялата божия воля намерих мир и се освободих, но с парите съм много изгубен. Сега съм в Галац при бай Стефан Търновчанина, на хотелът, но като един странен, не разбирам от нищо и седа, като един вол.“ Настоятелно го моли: „да му намери един господар, защото, както се научавам, тука има много българи, та заедно с тях може да се научим по-скоро...“

Това е неговото първо емигриране зад граница и първото посещение на Влашко. Попаднал в средата на българските патриотични емигранти, крои бойния си път, начертан и завещан от бачо му Васил Левски: „Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-во [лято] да му служа до смърт...”

Тежкото положение на емигрантите борци за народна свобода и него отвежда до Евлоги Георгиев...

Било е лятото на 1874 г. По цели дни Петър не е турял троха в устата си. Ходел полуоблечен в дрипи. Той е знаел, че в Букурещ живее първият български богаташ и негов съгражданин - Евлоги Георгиев. Знаел и за човешкото му състрадание. Една ранна утрин, когато Евлоги е още в леглото си, Петър тръгнал за дома му, облечен в дрипавите си дрехи. Дошъл до пътната врата, слугата като видял непознат посетител, почти полугол, отказал да го срещне с господаря си. Но нуждата накарала Петър да го събори на земята. И така без разрешение успял да влезе в спалнята на богаташа. Стреснат, той го запитал:

- Какво искате?

- Добро утро, бай Евлоги, аз съм на Васил Левски брат му - Петър, спокойно отговорил неканеният гост. Дойдох да ви искам един кат дрехи, ей ги на вижте, - и показал с ръката си, месата ми са излезли навън, срамота е така да се ходи!...

Евлоги разбрал веднага каква е работата и повикал слугата, на когото наредил:

- Заведи този наш съгражданин при дрехаря да си вземе един кат дрехи за моя сметка!

Ето ги при търговеца. Сред море от различни по цвят и материя облекла Петър си подбрал два ката.

Слугата се смутил: - Нали господаря ни поръча да си избереш един кат дрехи, а не два? Какво правиш?

- Да! - спокойно му отговорил Петър - един кат за зимата, а другият за лятото. Не се безпокой! Тя е лесна работа.

- Добре, да отидем при господаря, да види костюмите! - му отговорил слугата.

- На драго сърце, добавил Петър, хем да ги види, хем да му благодаря за услугата!

Евлоги пишел нещо в кабинета си.

- Защо сте купили два костюма, нали ти поръчах един кат? - попитал той.

- Взех два костюма, господин Евлоги - един зимен и един летен. Където ще идвам втори път да ви главоболя, днес аз си избрах двата ката и идвам да ги видите и да ви благодаря за стореното - рекъл Петър.

- Е, добре сте направили. Сега, хайде да ги но­сиш със здраве и сбогом - отговорил Евлоги.

- Сбогом! Още веднъж ви благодаря - отговорил Петър и напуснал кабинета - завършва разказа си Васил Караиванов.

Желанието му да жертвува живота си за освобождението на поробения народ го прави един от първите кандидати-доброволци на Ботевата чета. На 17 май 1876 година параходът „Радецки“ акостира на Козлодуйския бряг и сред 205-те четници е и Петър Иванов Кунчев - Левски. Строени в образцов войнишки ред, в характерната за четата униформа, с песен на уста, след 2-3 часа престой, начело с войводата им поемат пътя за Враца... На 20 май 1876 г. при ужасно тежък бой с врага войводата е убит, четата - разделена на отделни групи, е разпръсната из Балкана да търси спасение...

Петър Иванов Кунчев, заедно с другаря си хаджи Костадин Димитров от Сливен, на 30 май 1876 год. се отделил от групата на Никола Войновски и след дълго скитане намерил спасителен подслон в София, в къщурката на хаджи Стояна Цокова, която в продължение на три и половина месеца се грижила за двамата като майка. Движейки се из тогавашните тесни и криви улици на софийския пазар, Петър бил заловен от полицията, но преди да го отведат в конака, успял да се отскубне.

По-късно, след султанската амнистия (от 1. VIII. 1876 г.) на заловените четници, Петър, разхождайки се из пазара, се срещнал, за щастие, със съгражданина си и члена на Ботевата чета Илин Видолов (брат на Спас Видолов, чиято съпруга Христина Г. Караиванова е негова първа братовчедка и сестра на Васил Г. Караиванов), който е получил вече билет за свободно движение съгласно амнистията. Петър взел неговия билет и през Цариград се озовал в Кишинев, след което постъпил в редиците на Българското опълчение. Още от Цариград той върнал билета на Видолов, както са се били уговорили.

В редовете на Опълчението, при тежките боеве на Шипка е ранен сериозно в десния крак. Изпратен е от Търновската болница на лечение в Русия, в Харковската болница. Излекуван се завръща в Карлово. От писмото из Карлово до Найден Геров в Пловдив четем:

„Просим ви, господин Геров,

Падам пред вашето честно лице на колене (и) с кървави сълзи ида да ви се оплача. Става тридесет и два дни, откак си дойдох из Харковската болница в Карлово. Никой не ме пита отде се прехранвам, когато не мога да ходя.

Молим ви, защото ми стана кракът повреден от шипченските битки. Поисках от полицията, за да оставят на хаджи Асанаа воденицата връз мене, да хвана един воденичар, каквото да мога да се преранвам, но те не дават никакво внимание. Заради това ви моля, като защитник на българските страдалци, наредете и нази на някаква работа.

Ваш покорни Петър Иванов Левски от Карлово.“

Майка му е починала, а бащината родна къща - негодна за живеене. Настанен е в къщата на хаджи Асанаа Къръасъ, по-късно собственост на Афъз Ибриам, търси работа. Отслабнал е, чувствително е накуцвал - ходил е с бастун, лесно се уморявал и покашлювал. Дълго време е бил безработен, докато най- после бил назначен старши стражар... Но коварната болест в белите дробове осезателно се засилвала и той е бил принуден да се премести да живее при сестра си Ана (Яна), където прекарал последните дни от живота си и където през есента на 1881 година умира от белодробна туберкулоза, а не от „незаздравените си рани“ (Ст. Каракостов: „Левски в спомените на съвременниците си“).

Погребан е в гробищата, намиращи се тогава край източната част на града в местността „Тусуновото“, в нивата на Георги Мраченика, изпратен от близки и роднини.

Така завършва живота си този родолюбив българин.

 

 

Материалът за Петър е част от книгата "Васил Левски по спомени на Васил Караиванов" от Петър В. Караиванов. София, 1987, Издателство на ОФ, стр. 88-93. Сканиран от книгата и дигитализирал – Иво Ников.