19 септември 2018г.

1924 г. — Потушено е Татарбунарското въстание на бесарабските българи против румънската власт.

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Новият български феодализъм

(на прага на обединена Европа)

1. Неочакваната оставка на министър-председателя беше изненада за по-голямата част от българския политически елит и за цялото българско общество. Обяснението на Б.Борисов за тази оставка не беше прието като достоверно и се утвърди представата, че е действал не толкова в съгласие с волята си и намеренията си, колкото под натиск. Твърденията на Борисов, че е подал оставка под натиска на уличните протести не бяха приети сериозно дори от членовете на управляващата партия ГЕРБ. Медийни специалисти, политолози, социолози и анализатори направиха опит да потърсят друго, реалистично обяснение за това изненадващо действие.

Някои обстоятелства, предшестващи и съпътстващи тази оставка послужиха като повод за създаването на различни хипотези (с конспирологичен уклон) относно предполагаем външен натиск върху премиера. Така например, фактът, че буквално дни преди оставката си Борисов уволни министъра на финансите Симеон Дянков, а същият - от друга страна - заяви от чужбина, че въпреки всичко той ще продължи да бъде финансов министър, даде основание да се предполага, че Борисов е получил предложение да освободи поста от страна на Голямото Ръководство в Държавния департамент на САЩ – тъй като е всеизвестно, че Дянков като представител на Световната банка в България (и реализатор на нейната политика) е принципиално неуволняем от никаква българска власт. На тази хипотеза (конспирологическа по своето естество) противоречи фактът, че няма такова желание, предложение или намек за действие от страна на ДД на САЩ, които да не са били реализирани (изпълнени) незабавно от страна на правителството на ГЕРБ.

Съвсем очевидно за всички беше, че политиката на правителството на ГЕРБ е откровено, целенасочено и осъзнато 100% проамериканска. Откровеният проамериканизъм на последното българско правителство беше прието не да се премълчава или завоалира, напротив – проамериканската природа на властта се демонстрираше съзнателно, целенасочено се подчертаваше, акцентираше се върху тази особеност на правителството с убедеността, че американската подкрепа е безусловен ресурс за управлението. И ако все пак условно се приеме хипотетичната вероятност, тласъкът за даването на тази оставка да е дошъл отвъд океана, то обяснението би било не толкова в дейността на правителството на Борисов (нека повторим – непоколебимо и безусловно проамериканска), колкото в евентуални далекосрочни и дълбинни промени на политиката на САЩ в Балканския регион и в по-широк смисъл в Европа. При интерпретирането на тази оставка като повлияна от външни фактори, си струва да се има предвид и последното съчинение на Зб. Бжежински (“Strategic Vision”), където мастития и безусловно влиятелен съветник на президента Обама, какъвто е Бжежински, заявява открито, че е дошло време за договаряне между САЩ и Русия, тъй като без съгласие между тези две страни предстоящите конфликти с възходящия азиатски дракон Китай могат да бъдат непосилни за САЩ. Това би могло да означава също и дълбинно смислово преориентиране на американското присъствие на Балканите и в тази връзка намаляване на подкрепата за яростно проамериканския режим на Борисов.
Друг възможен фактор е стремежа на определени кръгове на българския политически истеблишмент да се заговорничи зад гърба на Борисов с цел привличане на вниманието на сюзерена към себе си, т.е. да е налице интрига от феодален тип (с основен сюжет „кой е по-предан на Америка”).

Налице са обаче и възможности оставката да бъде тълкувана като импулсивна реакция на премиера на някакъв демарш на Русия. Известно е, че тази оставка последва след телефонния разговор на Борисов с президента на Русия Владимир Путин - разговор, чието съдържание естествено не беше огласено и което остана неизвестно на обществото в България. Определени кръгове в България не закъсняха със своите удобни тълкувания - Кремъл е посъветвал Борисов да освободи поста, защото в Москва са определено недоволни не толкова дори от неговия прононсиран американизъм, колкото от крайното му нежелание да сътрудничи с Москва и от неговата недоговороспособност и ненадеждност като участник в реализацията на енергийните българо-руски проекти.

Трудно е тази хипотеза да бъде оценявана обективно. Истина е, че както самия Борисов, така и целия му политически екип показваха нарастващо нежелание за каквито и да било споразумения с Москва (да си спомним, също така, за какво депутатите от ГЕРБ в българския парламент употребиха последните два дни от работата на Парламента - за окончателно отхвърляне на всички възможности за бъдещо развитие на българо-руското енергийно сътрудничество и за “окончателно погребване” по законодателен път на всички шансове на руското икономическо присъствие в България).

От друга страна, обаче, внимателните наблюдатели на дейността на това правителство отдавна са забелязали прикритото и упорито нежелание на Борисов да гори всички мостове с Москва, както и стремежът му всички негови пропагандни ескапади срещу Русия да бъдат разбирани в Москва именно като пропагандни, като елементи на вътрешно-политическия му дискурс, които не следва на всяка цена да бъдат тълкувани от Москва като израз на реалната му политическа позиция. Въпреки привидното простодушие на Борисовия политическа реторика (достигащо често до откровена несръчност и дори примитивизъм), Борисов успяваше до последно време не толкова да гневи, колкото да дразни Кремъл и да обезсмисля по същество руските инициативи в България, опазвайки се от клеймото “русофоб”.

Ако това е така, би могло да се предположи, че тази политическа стратегия (сама по себе си изначално ограничена) е достигнала до своя фактически завършек. Стратегически маньоври, които бяха доказано успешни в епохата на студената война (напр. на Тито и Садам Хюсеин), а също и в досегашния етап на поствоенната история (напр. Кадафи), които се основаваха на идеята да се живее в процепа между Великите сили и да се теглят дивиденти за вътрешна употреба от тяхното противопоставяне, днес вече не е актуална. Винаги е възможно в наше време да успееш - дори без да целиш това - да се лишиш не само от благоразположението, но и от търпимостта на всички международни фактори.

В този смисъл секторът от политиката на ГЕРБ, който е отговарял за международната зона на контакти и поддръжка на правителството, вероятно е стигнал до собствената си граница на ефективност. От гледна точка на международната подкрепа нито един български министър-председател в настоящият исторически момент не би могъл да получи много повече (освен ако, разбира се, не е Горчаков, Талейран, Дизраели или поне Венизелос). Идеята да се върви по осветената алея между интересите на Великите сили като се намига едновременно във всички посоки, стигайки до своя естествен завършек, се изчерпа. Нито обективните възможности на конкретната историческа ситуация разрешаваха това да продължи още много дълго, нито субективните възможности на политическия екип на Борисов даваха надежда за успех - в кадрово, интелектуално, образователно и морално отношение екипът на Борисов не беше представителен дори за днешното ниво на българското общество.

2. Каквито и да са международните обстоятелства, съпътстващи тази оставка (и евентуално влияещи върху нея), от аналитична гледна точка следва да бъде предпочетен не толкова конспирологичния подход, който - както е известно - винаги търси нечия дълга ръка, колкото спокойния исторически анализ, както на обстоятелствата в българския политически живот в началото на 2013 год., така и на дългосрочните и дълбинни исторически тенденции, заложени в началото на периода, който в България е прието да се нарича “преход”, а така и на някои нерешени фундаментални, дълбинни смислови колизии, зародили се в епохата, която непосредствено предшестваше вътрешно партийния преврат от 1989 год.
Без съмнение, обяснението на днешни събития следва да се търси в анализ на днешни причини, т.е. истината за днешния ден по правило обитава днешния ден. Разбира се, това важи и за политическите анализи - и все пак абсолютизирането на структурно-функционалния подход носи определени методологически рискове - отказът от исторически хоризонт пропуска наличието на определени генетични исторически връзки. В този смисъл може да се твърди, че най-големите днешни проблеми в политическия живот на България произтичат не толкова от сложните днешни взаимни преплитания на международни стратегически (и дори конспирологически) фактори, колкото представляват израз на онаследени, така да се каже генетично заложени смислови и идейни дефицити в самата тъкан на днешната българска политическа реалност.

Истината е, че т.нар. „преход” в България, който започна с претенцията да се прекъсне една история (да си спомним “45 години стигат”), вече сам има история. С други думи, инициативата “да се спре историята” сама по себе си е исторична, отказът да се продължи историята на социализма има собствено историческо обяснение и собствено фактологично разгръщане във времето на новата българска история. Специалистите по спирането на българската история и насочването й по ново (единствено вярно, разбира се – „иное не дано”) русло сами имат своята история, своята културна генетика, своята социокултурна мотивация и свръхдетерминация (в смилъла на Л. Алтюсер или на Ал.Бадю)

И ако днес сме склонни да виждаме в днешния политически живот на България предметна илюстрация към думите на Шекспировия герой (от „12та нощ”) - “Животът е разказ на луд, пълен с вой и скърцане на зъби, но лишен от всякакъв смисъл”, следва да си спомним, че този разказ е започнал много отдавна, преди повече от 20 години - тогава, когато и смисълът убягна. Истината е, че днешната политическа действителност в България (която вече съвсем очевидно навлиза в своя развит системно-структурен кризис), е материализация (т.е. предметно въплъщение) на един социално-политически и икономически идеал - идеалът на късната държавно-партийна комунистическа номенклатура, която още в началото на 80-те год. на миналия век (в интерес на истината следва да уточним - не цялата номенклатура, а само нейната най-брутална, най-хищна и най-деморализирана част) вече беше решила за себе си кое е правилно и кое не е, как трябва да се живее, и как не трябва, и главно - кой трябва да живее, и съответно, кой трябва да освободи мястото под слънцето, тъй като е исторически ненужен и дори вреден „за прогреса”.

В този смисъл днес България живее (ако се съгласим да наричаме живот това, което се случва на българите) в победилата утопия на българската номенклатура - защото наистина е прав класикът, който твърдеше, че утопиите имат едно ужасно свойство - да се сбъдват.

3. Можем да си спомним, че на равнище на партийно-държавните програми беше заложена стратегическата цел „преодоляване на класовото разслоение и постигането на социална хомогенност”. След време историците на българския социализъм ще се питат как, по какъв начин и в какъв смисъл преодоляването на класовото разслоение на класовото общество изглеждаше, че трябва да доведе не до нещо друго, а имено до „социална хомогенност”. Отговорността за безумно ненаучния и абсурдно неуместен концепт “социална хомогенност” официално не беше поета от никой. Но още тогава можеше да се предполага, а днес е очевидно ясно, че той имаше само и единствено идеологическо-камуфлираща функция. Преодоляването на класовите различия (а това не е нищо друго, освен вариант на старата мечта за спирането на класовия конфликт - тук е и отговорът на въпроса защо, например, председателят на БСП Ал. Лилов държеше “тези” и “онези” да си стиснат ръцете) на практика се превърна в удобен идеологически параван за разгръщане на една нова, съсловна социална структура в България.

Това, разбира се е напълно естествено. Разгръщането на класовите отношения е белег на историческата модернизация, атрибут на модерността. Обратно - появата, разгръщането и победата на новата социална съсловност на практика означаваше отказ от модерност, реставрация на феодални (по принцип) социални отношения и структури, повече или по-малко успешно маскирани с технократична фразеология. Българският социализъм през 80-те години усилено се феодализираше - всички белези на една настъпваща агресивна предмодерност бяха налице - обществото стихийно се делеше на гилдии, цехове, съсловия, котерии, клики, наследници на партизански отряди, продължители на революционни традиции на дедите си, тънещи в привилегии. Съсловният подход инфилтрира не само културата и масовата психология на 80-те години, но и самата тъкан на държавата като управленска машина.

И това беше непоправима беда, тъй като по своя замисъл Четвъртата българска държава беше замислена, обещана и реализирана (в първия си етап) не само като класова държава, която преодолява класовостта, но и като власт, която търпи съсловия, но е в своята природа, по смисъла си, същностно надсъсловна. Българското общество вероятно би преглътнало идеята за съсловна обществена организация и в този смисъл българския социализъм изглежда разполагаше през 80-те години с цял спектър неизвестни за момента (и следователно неупотребени) възможности не само за оцеляване, но и за успешно развитие. При едно условие, обаче - съсловността в социалната тъкан да се разгръща, като държавното управление, заедно с това, да бъде непреклонно и твърдо не-съсловно и над-съсловно - т.е. обратно на точно това, което се случи. С помощта на съветските тайни служби в България, с активното участие (макар и не решително, както се заблуждават днес) на важни сектори на българските тайни служби, под управлението на най-властната част на тогавашната държавно-партийна управленска върхушка, и разбира се, със санкцията и благословията на М.С.Горбачов в България беше извършено съсловна революция.

На мястото на не много успешната и силно разколебана в последния етап над-съсловна държавно-партийна власт на остаряващия вече Живков, дойде властта на едно младо, изключително хищно и напълно безскрупулно тясно съсловие - съсловието на част от държавно-партийната номенклатура, което в решителния за него момент получи едновременно съветска и американска подкрепа.

Изключително важно е днес да се каже ясно и да се разбере отчетливо - в края на 89 год. се състояха събития, които нямаха нищо общо с демокрацията, нито в широк, нито в тесен, нито в някакъв друг смисъл. На власт в България тогава дойдоха най-реакционните, цинично-безскрупулни и хищни слоеве на тогавашната държавно-партийна номенклатура, които почувстваха, че благодарение на сходните събития в Москва за тях също е дошъл момента да се опитат и да успеят да постигнат следните цели:

- Да станат ефективни (по тяхната терминология) собственици на целия огромен масив на тогавашната социалистическа държавна собственост. Разбира се, за тази цел беше необходимо да се арестува (и най-добре да се разстреля) този, който най-много пречеше в партийната йерархия за това - престарелия и безпомощен Живков; и второ, още по-важно - да се обяви фалита на държавата, тъй като от една страна, от нея имаше много за отнемане, а от друга страна - тя беше “нетърпимо тоталитарна”.

По парадоксален начин логиката на Р. Разколников се възпроизведе в най-новата българска история. Бабичката - лихварка непременно трябваше да бъде убита, първо, защото беше много богата, второ, защото беше гнусна. В ролята на невинната свидетелка, която също нямаше как да бъде оставена жива в България се яви самия български народ. Новите приватизатори на България основателно предполагаха, че народът вижда и разбира всичко.

- Новият политически субект имаше и още една цел, която в известен смисъл беше още по-важна. Задачата беше не просто да се присвои собствеността, а да се създадат държавно-правни механизми, чрез които съсловието на българските управленци да получи възможността да прехвърля новопридобитата собственост на своите деца. Това беше амбиция с исторически размах. Всъщност, целта беше номенклатурното съсловие да се превърне в класа, така както във Франция Третото съсловие по думите на известния абат “в началото е нищо, а в края на процеса се превръща във всичко”, т.е. в управляваща буржоазна класа.

Третото съсловие във Франция действително победи, в смисъл, че се превърна в класа, а още по-точно то беше зародиша, който в своето победно разгръщане даде началото на повечето основни класи в новата френска история. Още по-важно: френското “трето съсловие” се появи на сцената на новата френска история като воюваща социална сила - за нов тип производствени отношения, за нова социална структура, за нов тип френска държавност.
Победилото на 10 ноември 89 год. българско номенклатурно съсловие по никакъв начин и в никакъв смисъл не можа да произведе нито нова класова структура, нито нов тип обществени отношения, нито нови идейни перспективи за България. Ако победата на “Третото съсловие” във Франция беше началото на края на френската съсловност и съответно началото на възхода на модерната френска социална класова структура, т.е. на самата “модерност” (на т.нар. Grand Modern), то победата на българското перестроечно съсловие беше не крачка напред в модерността на България, а връщане назад, към епохата на българската предмодерност, към годините около и преди Първата национална катастрофа. Победата на българските “димукрати” (както и на техните по-големи братя от Русия) означаваше едно просто и болезнено срутване в предмодерността. Ако се въведе само за момент при анализа на днешните обстоятелства смисловата и понятийна координатна мрежа на европейските революции (а този интелектуален инструмент безсъзнателно работи добре и в България), може да се твърди, че българската перестройка, а вероятно и Руската, представляват контрареволюционен реванш, на контрареволюционен атавизъм на предмодерни “спящи социални сили”, които в периода на целия предшестващ етап на модернизация са очаквали своето време.

4. Точката на завръщане или моментът на реванша в България дойде в края на 80-те години. Държавно-партийното номенклатурно съсловие в България (разбира се, вдъхновено от възхода на своите политически родственици в Русия), успя да се утвърди в ръководството на България като за разлика от френското “Трето съсловие” не премахна всички възможности за бъдеща съсловност, а тъкмо напротив, опита се - и то не безуспешно - да създаде привидно модернистична, но по същината си дълбоко антимодерна, всъщност феодална обществена структура.

Българската перестройка съвпадна със зората на новия български феодализъм. За разлика, обаче, от етапа на истинския български феодализъм /напр. Второто българско царство/ новата българска номенклатурна феодалност беше изначално антинародна, антидържавна, противобългарска и криптоколониална.

Няма нищо изненадващо в това, че нашите нови приятели от САЩ бяха заинтересувани не толкова от изграждането на структури и форми на модерността в България, колкото от установяването на един откровено компрадорски и антидържавен, космополитен режим, чийто движещи сили бяха две еднакво неадекватни, но привидно противоречащи си политически субекта. Нека повторим още веднъж - никой не бива да се изненадва , че новите господари на България (на които перестроечното ръководство на СССР прехвърли “куфарчето с българския суверенитет”) нито бяха длъжни да реализират, нито бяха заинтересувани от каквото и да е било развитие на България. Новият сюзерен на България - САЩ, наследявайки геополитическите позиции на Русия на Балканите (и съответно в България) онаследи всички права на Руската империя, но разбира се нито една имперска отговорност.

Законите на новата българска държавност бяха внесени в българското правно пространство в една полуготова, полуфабрикатна форма, като целта беше не да се осмислят, а само да се имплементират, т.е. безкритично да се завинтят в българската социална тъкан като гаранция за това, че България е само и единствено, и при това завинаги, западна страна от периферен тип.
За целите на нашия анализ, обаче, е важно да се хвърли бегъл поглед върху структурите на политическото съзнание на онова съсловие, което в края на 80-те години успя (разбира се, с руска и американска помощ) да узурпира властните позиции в българската държава, и успя да се възпроизведе (а това продължава и до днес) като съвкупен политически субест, т.е. като нова „политическа класа” на България.

Първото, което следва да се помни като ориентир за всеки по-нататъшен анализ е, че не по-малко от 50% от управляващите кадри на страната (а в провинцията този процент е по-висок) са преки или косвени наследници и продължители на позициите на късносоциалистическата българска партийно-държавна номенклатура. Този очевиден дори за неподготвените наблюдатели факт, разбира се, може да търпи всяккави интерпретации, но той е безусловен - в смисъл, че давайки място за тълкувания не се поддава на разтваряне в нито едно тълкуване - сигурно доказателство, че имаме работа не с видимост, а с действителност.

Това е и разкритата тайна на днешната (продължаваща вече доста дълго) културно-политическа ситуация в България: българският “постсоциализъм” не е нищо друго, освен власт на късно-социалистическите кланове и семейства, но вече еманципирани от задушаващата прегръдка на комунистическата идеология, на Контролни комисии, Комитети за държавен и народен контрол, и - което е най-важно - свободни от всякакви ангажименти и отговорности към обществото, в порите на което това съсловие разви своите възможности, стигайки успешно до властта.

Пост-социализъм означава днес просто власт от кланово-фамилен тип на късно-социалистическа и раннофеодална съсловност. Съответно на произхода си, и в пълно съгласие със своите цели номенклатурното съсловие на късно-социалистическа България произведе желания за себе си политически модел и - разбира се - съответно на него и своята псевдодемократична идеология.

Тъй като идеалната, силно желана и максимално удобна идеология на късносоциалистическата номенклатура беше неолиберализма (който 10 години преди това успешно се утвърди в САЩ и Великобритания), напълно естествено е че “тайните помисли” и “действителните позиви на сърцето” на новото властно съсловие беше англо-американския неолиберализъм, при това в неговата най-откровена, най-яростна и най-брутална социал-дарвинистка форма. Това, което идеолозите на татчеризма във Великобритания и съответно на рейганизма в САЩ бяха принудени все някак да обосновават и аргументират (за да бъде сломена все пак съпротивата на съответните средни класи, които осъзнаваха, че започва исторически поход срещу техните интереси), в България беше утвърдено по съкратената процедура - със заплахи за насилие и с демонстрации на готовност за насилие, като по парадоксален начин българските неолиберали възпроизведоха една фундаментална болшевишка технологична норма - започнеш ли революцията, не ти е дадено нито да се колебаеш, нито да тъпчеш на място, а можеш само да настъпваш със светкавични темпове като сломяваш безмилостно всяка съпротива. Това което американските рейганисти и британските татчеристи можеха да показват, но не и да изказват, вдъхновените от тях техни български последователи не само го правеха, но и откровено го говореха. Спектърът на изказаните истини беше широк и откровен - от “Жельо Желев - или гражданска война” през “Който не се впише в пазарната икономика следва да умре” до “Бедността е условие за обществено развитие” и “Корупцията е смазочното масло на пазарната българска икономика”.

Либерализъм в неговата крайна и освободена от всякакви адам-смитовски морални задръжки форма беше господстващото политическо съзнание на българските перестройчици, добрали се до властта.

5. От тогава до сега не се е променило нищо. Смисълът на думата “ляво” в българския политически живот може да бъде открит не в речниците, и разбира се, не във фразеологията на днешните леви в Западна Европа. Напротив, смисълът на понятието “ляво” днес в българския политически живот е “ляволибералното”. Командните височини в българското ляво днешно съзнание са завладени от левия либерализъм, който със самата си природа противоречи на всички български национални традиции, обичаи и наследени културно-исторически форми. С други думи, нормативното „ляво” днес в България е нещо средно между идеологията на Игнасио Рамонес, Романо Проди и Хавиер Солана.

Същото е валидно и за т.нар. българско “дясно”. Връзката на днешното българско “дясно” с българската културно-политическа история се проявява не чрез смислова връзка с паметта и традициите на класическата българска предвоенна десница, а в периодичните фашизоидни изквичавания на т.нар. “модерна българска десница”. Българският “модерен десен” мечтае не само за радикална лустрация на своите политически противници, но и за геноцид на всички, които не са съгласни с него. Задължителен елемент на днешната българска дясна култура, това са стадионите в които са събрани всички тези, които не са успели да дадат доказателства за антикомунизма си и зад официалните светли ликове - икони на Тачър и на Рейган, които украсяват храма на българското модерно дясно без затруднение се откриват и други образи - на Пиночет, на непрежалимия генералисимус Франко, а също и на някои локални демократически символи от рода на Ал.Цанков. Българските приятели на Хитлер днес безпроблемно възстановяват своя официален публичен дискурс и „доброто си историческо име”. Забавно и поучително е това, че провъзгласеният днес в България „окончателен европеизъм” се съчетава успешно със второто дихание на българската фашизоидност.

Връщайки се в днешния ден можем да засвидетелстваме, че с тези два полюса на тогава създадение български политически живот (нека напомним отново - демиургът на цялото това политическо великолепие е късната социалистическа номенклатура) не се е случило нищо. Двата абстрактни модела на “ляво” и “дясно”, които изначално обитаваха съзнанието на късносоциалистическата номенклатура бяха предметно въплътени и реализирани в българската политическа практика.

6. Демократичното утро на нова България бързо произведе днешния политически здрач. Сблъсъкът между реалното политическо съзнание на действителния политически субект в България (а това беше либерализмът, който в последно време успя да се развие до либертарианство и затова горните етажи на българския политически и икономически живот днес са плътно окупирани от вдъхновени последователи на Айн Ранд, а метафората на разгръщащия плещи атлант се среща все по-често) със масовите очаквания принуди управляващите към някои компромиси в началния етап на процеса.

Поради тази причина освен господстващия неолиберализъм в началото на 90-те бяха лансирани и няколко инструментални политически идеологии, като главната от тях беше социалдемокрацията (с разновидност - модерна лява партия, каквото и да означава това). Показателна бе идейната еволюция, например, на архитекта и вдъхновителя на българския вариант на руската перестройка – А. Луканов. Подкрепейки в началото на процеса социалдемокрацията във всичките й форми (вкл. и най-нежизнеспособните), към 1996 год. Луканов вече откровено говореше за необходимостта от българска дясна партия от „неоголистки” тип. Разбира се, това, което тук е важно, е не динамиката на индивидуалните представи, а реалното политическо съзнание на цялото съсловие.

През 1996 год. колективният български Луканов (да напомним, че това беше късно-номенклатурното българско съсловие, което воюваше за своя континюитет във властта и собствеността) беше на крачка от своята историческа цел.

Макар и без своя предводител, то направи тази крачка, постигна своята цел и успя да утвърди както своя икономически интерес, така и политическата си воля в края на първото десетилетие на т.нар. “български демократичен преход”.

Разграничавайки се от социализма изобщо, българската социалистическа номенклатура успя да изгради своя корпоративно кланов и феодално съсловен социализъм. Българският социализъм беше унищожен в рамките на българското общество, но беше съхранен и възпроизведен като „достояние на нашите деца” в рамките на около 500 най-правилни и най-прогресивни семейства.

Днешният политически живот в България с цялата си обърканост, условност и непоправима абсурдност отговаря напълно и обслужва съвсем успешно интересите на победилото номенклатурно съсловие. Първото, което трябва да се види и отчете, е че така наречените български леви и български десни са първо, еднакво неавтентични, непредставителни, нефункционални и исторически абсурдни, така и второ, напълно и изцяло се заслужават взаимно. Българското Ляво и българското Дясно са напълно взаимно съразмерни, единородни и единосъщни поради една проста историческа причина - те не са резултат на исторически политически и икономически битки в действителността (каквото напр. е положението във Франция, Италия, Германия или Великобритания). Тъкмо напротив, това са опредметени политически абстракции, които преди да получат своите предметни тела в днешната българска действителност са били просто абстрактни аспекти в груповото политическо съзнание на късно-социалистическата българска държавно-партийна номенклатура. Като въплътени политически абстракции българското Ляво и Дясно днес си остават аспекти на разпадащото се номенклатурно съзнание; не въплъщение на живи сили на социалната тъкан, а гнилостни продукти на един разпад - защото побеждавайки, социалистическата номенклатура не спираше едновременно с това да гние и да заразява обществения живот на България през последните 20 години.

7. Преминавайки от историческите корени и предпоставки на българската политическа система към нейното днешно състояние и динамика, можем да отчетем, че някои от нейните начални (реални, но не и официални) задачи са вече изпълнени. Резултатите от изпълнението на първата основна задача са налице - почти да основи е разрушен производствения потенциал на късно-социалистическа България, разрушени са мощни и сравнително добре развити производителни сили, производствени мощности за милиарди долари са приравнени на нула, което, естествено, доведе до решението на основната задача. Политическият апарат на късно-социалистическата номенклатура (привидна многопартийност, идеен плурализъм и пр.) успешно унищожи производствения потенциал на България, като по този начин България не просто беше срутена от 29-то до 58-мо място в Индекса на човешкото развитие на ООН, но и много по-важно - чрез принудителна и ударна демодернизация ликвидационната команда, организирана от номенклатурното съсловие, извади България от списъка на конкурентите на Запада и превърна територията на страната в зона на радикално потребление. Там, където имаше развити производствени мощности, днес са построени молове (в които българите трябва да превръщат парите, получени от ЕС в стоки, произведени в ЕС). Българската политическа машинария успешно заработи като ликвидационна команда по охлаждане на българската национална икономика (това е терминологията, която беше въведена от Агенцията за икономическо програмиране - орган на чрезвичайна икономическа власт, функциониращ не къде да е, а в Президентството на Република България).

Схемата за функциониране на номенклатурната власт като ликвидационна команда беше съвсем проста - ликвидира се производство на стойност 500 милиона долара като ликвидаторите получават своите „ликвидационни 10%”. По този начин номенклатурната власт в България през последните 20 години, унищожавайки производствени активи за милиарди, успя да събере специфичния си ликвидационен хонорар за десетки милиони. Ранните илюзии на средната стопанска номенклатура, че превръщането на държавната собственост в частна ще ги превърне в успешно функциониращи частници - икономически капитани на една функционираща производствена икономика - отрано бяха безжалостно посечени. Така наречената българска “приватизация” смени не толкова субектите на собствеността, колкото обектите - производствените мощности бяха успешно “втечнени”, превърнаха се във финансова наличност, като тези капиталови потоци чрез посредничеството на специално организираната за тази цел банкова система бяха попиляни, разграбени, употребени за неикономически цели, а част от тези средства бяха изнесени на съхранение в сигурни западни банки.

По този начин “демократичната революция” създаде ограничен кръг от собственици, които в най-добрия случай притежават не производствени мощности, а финансови активи. Така българската номенклатура се превърна не в успешен колективен капиталист, а в тромав рентиер, в безпомощен икономически посредник на процеси, управлявани от небългарски фактори и превръщащи България в зона на скрит европейски неоколониализъм. Капиталистическата революция в България произведе тесен кръг от собственици-рентиери, но не и капитализъм.

Поглеждайки в миналото, можем да видим нещо наистина парадоксално. Никакви комунистически преобразования през 40-те, 50-те и 60-те години , провеждани под знамето на българския комунизъм в този период не са били толкова радикално, дълбинно и същностно антикапиталистически, колкото „капиталистическите реформи” на българските демократи. Борбата на българската номенклатура за капитализъм го унищожи от корен – и като действителност и като възможност, и като перспектива, и като хоризонт на развитие. Вместо обещания капитализъм българската късно-социалистическа номенклатура създаде на територията на Република България един общоевропейски заден двор - смесица от евтин пазар за човешка плът и глобално европейско сметище. Новите собственици на България успяха да се конституират като такива по пътя на съзнателно провежданата от тях икономическа разруха.

8. Втората цел, обаче, на тази политическа система си остана недостигната, защото по смисъла си беше недостижима.

Номенклатурното съсловие, което узурпира властта в България (нека напомним - с руска помощ и с американско съгласие) не можа да превърне себе си в класа. Днешната власт в България си остана такава, каквато беше в момента на зараждането си. Съсловната власт си остана съсловна, именно поради това тя не е в състояние да спазва писаните закони, които тя самата огласява, не успява да създава и поддържа обществени отношения, които да имат своята историческа трайност и които да не се срутват под собствената си тежест.

Представата, че днешната власт в България е корумпирана е дълбоко невярна. Самото понятие за корупция е пренесено и изкуствено засадено в България от общества, където корупцията наистина съществува, но има природата на страничен (макар и много трудно преодолим) ефект на повече или по-малко успешно функциониращо държавно управление. Важно е да се разбере, че там където корупцията съществува - а тя съществува навсякъде, макар и в различна степен - тя е страничен ефект на успешно управленско функциониране. Българската “корупция” не е страничен ефект, а е всеобща задължителна норма, закон на държавно функциониране, фундаментален принцип на държавно управление. В този смисъл е методологически неправилно т.нар. българска “корупция” да се сравнява и съизмерва с явлението на Запад, което носи същото име - тук природата на явлението е принципно различна.

Но методологически невярно е също така и българското общество да бъде отнасяно в изкуствено конструирания тип “източни или азиатски общества”.

Съдържателни аналогии не бива да се търсят нито на Запад, нито на Изток от България, а само в историята. Съдържателни аналози на днешното българско държавно управление, основаващо се – да повторим - на системно нарушаване от страна на българската политическа класа на своите собствени закони, може да се търси в такива екзотични исторически моменти и места като пиратската република на остров Тортуга през 17 - 18 век, в пиратската свободно управляваща се зона на северната покрайнина на полуостров Ютланд (това е днешна Дания). От подобен тип са били и криминално-политическите зони в Бахрейн в арабското Средновековие, а също и някои свободни политически зони в далечния изток и тихоокеанския регион в първата половина на 19-ти век. Важното тук е да се разбира, че т.нар българска корупция е не грешка в системата – напротив, това е самата Система, не е патология – а тържествуваща Норма, „закон на живота”.

Директното срастване на обществено-политическата тъкан с корупционните схеми не ни дава възможност да говорим за развита корупция в България. Природата на това явление по-скоро е в изначалната неспособност на съсловието, което в България узурпира властта, да изгради обществени отношения от модерен тип, основаващи се на рационална прозрачност (т.нар. формална рационалност), и допускащи възможността за публичен контрол. Днешната българска политика е крипто-феодална, което е възможно само в условията на продължаваща несуверенност и чрез механизмите на един успешен, макар и не съвсем добре прикрит неоколониализъм.

Истината за днешното българско държавно управление и за самата същност на днешната българска политическа система, разбира се, не е тайна за общоевропейската “супервласт” в Брюксел, и затова са така смехотворни всички опити „да се оплачем в Брюксел”.

Тъкмо напротив, българските компрадори и неоконолониалисти са напълно приемливи от идеологическа, морална и управленско-политическа гледна точка на Брюкселската власт. В края на краищата нима очевидния разпад на българската държавност не потвърждава правилността на общоевропейската идеология за отмирането на националната държава и за успешното (макар и не много бързо) излекуване на европейското гражданство от една от най-срамните болести, завещани на днешна Европа от 19-ти век – национализма?

9. Важно е да се подчертае, че в криза днес в България са не отделните партии (за които ще стане дума по-долу), а самата политическа Система, самия политически организъм, който на пръв поглед е съставен от партии, но който всъщност сам предхожда логически партиите и ги произвежда.

Колективен и ексклузивен субект на политическата власт в Българие е българската политическа класа. В противоречие с името си, това е една твърда, затворена корпорация, която има своята трудно подвижна периферия и почти напълно неподвижно ядро. В институционален план тази политическа класа има своето най-добре защитено ядро в т.нар. българска съдебна власт, подстъпите към която (социалните лифтове) работят само по роднинско-кланов метод. Относително по-динамична в институционален план е структурата “правителство”, където промени все пак са възможни, макар и изключително трудно. Най-волатилната част на българската политическа класа е т.нар. “парламент”, който има простата функция да придава формата на закон на непрекъснато променящата се воля на българската политическа класа. Това е весела, шумна и безотговорна дейност, която се извършва под непрестанния контрол на реалните центрове на политическата власт в страната (кланове и родове, фамилии, агентури, тайни общества от непрозрачен тип и отделни посолства).

Безмислеността на т.нар. парламентарна дейност (която произтича от простия факт, че българския парламентарист не е нищо друго, освен икономически посредник), не пречи българския парламентаризъм да изпълнява своите фасадно-протоколни функции. Днес в България като висша форма на политическа успешност, като лелеяно встъпване в мистичното Царство на Властта се смята т.нар “влизане в Парламента”. Политическите институции на България днес съществуват без всякаква връзка със своята провъзгласена и обещана същност. Така цялата политическа механика на България може да се разглежда като един голям съвкупен комитет за уреждане на вътрешно-съсловни, предимно икономически отношения, в условие на защитеност от всякакви външни, публични обществени въздействия. Подстъпите към днешната политическа власт в България са надеждно барикадирани, тъй като са от реално съсловно-феодален тип. Целият претенциозен и шумен „български европеизъм” е прикритие на новата българска феодалност.

Духът на новите времена беше изгонен от България в края на 80-те и началото на 90-те години. Българското общество посрещна третото хилядолетие “на обратен ход” - носено от динамиката на една успешна демодернизационна вълна, която донесе неизчислими щети на огромното мнозинство от българите, но заедно с това и произведе златната управленска цитадела на 10-те хиляди избрани, които получиха правото да говорят не само от името на българската държавност, но и да управляват българската национална Съдба.

10. Новият феодализъм в България създаде своите причудливи и екзотични политически псевдо-партийни структури. Първо, следва да се посочат така наречените стари партии на прехода, т.е. българската политическа класика - партиите, които в своята съвкупност и взаимодействие представляваха официално “мотора” на прехода, а реално (но не и официално) фактически представляваха в своята съвкупност политически инструмент за постигане на двете основни цели - преразпределяне на държавната собственост (което, нека повторим, се състоя като страничен резултат от целенасоченото разрушаване на социалистическата икономика в полза и по поръчение на новите приятели на българската демокрация). Втората цел, която така и не беше достигната, беше ефективното превръщане на съсловието в класа, в превръщането на съсловната власт в класова власт, като стана ясно, че това е невъзможно логически, физически и исторически.

Основните партии на прехода, които се предполагаше, че съвкупно ще го реализират, бяха БСП, СДС и ДПС. Към края на 90-те тази политическа машина беше вече амортизирана.

Елитът на БСП желаеше да бъде в сферата на властта, но без да носи властна отговорност. През 90-те год. партията на българските социалисти в името на тази цел разви и специална оправдателна идеология - преходът е десен и затова БСП няма да поема бремето на властта, но чрез елита си винаги ще присъства в сферата на властта, като по този начин я легитимира. За постигането на тази цел се оказа, че сериозна пречка представлява масовия характер на БСП - в първата половина на 90-те години БСП продължаваше да бъде най-масивното политическо тяло в България, с членска маса около 600000 души, което представляваше реална опасност за реализацията на целите на нейния собствен елит. Толкова масивна, многочислена и политически мотивирана общност от хора заплашваше непроизволно да печели властта, което представляваше огромна заплаха за плановете на т. нар. български преход. Поради това основна, макар и неофициално огласена задача на върхушката на БСП през 90-те год. беше “да се научи БСП да губи избори”. В тази насока работеше политическия лозунг на ранното Лукановско ръководство на БСП от началото на 90-те години - “45% стигат”. На пръв поглед шеговита, тази постановка имаше инструктивен и директивен характер, това беше указание - предупреждение от столичния център на БСП до регионалните и местни партийни структури „да не смеят да побеждават”. Същата “стратегема” се утвърждаваше настоятелно и с хипнотизаторска упоритост в постановките на тогавашния председател на БСП Ал. Лилов. Съдържанието на стратегемата беше, че елегантните загуби на БСП в бъдеше следва да се превръщат в стратегически победи („никой не знае какво губи, като печели, и какво печели, като губи” – казано на езотеричния език на Председателя-Стратег). С други думи, една хипотетична победа на БСП, която разбира се, тогавашното ръководство на партията ситуираше отвъд хоризонта на настоящето, в едно неопределено бъдеще, следваше да се кове чрез серия от системни загуби на всички текущи избори. Победата като загуба и загубата като победа - това беше езотеричното послание на тогавашното ръководство на БСП отправено само към посветените в окултните тайни на политиката.

“13% са много за тази провалена партия” пък беше стратегемата на ръководството на БСП в периода на Г.Първанов. Тогавашното ръководство на БСП направи всичко възможно да се прехвърли властта от БСП в разпореждане на братската партия СДС. Този замисъл успя през 97-ма год. И отговорността на властта легна върху неукрепналите плещи на фаворита на българския демократичен преход, на хегемона на новата българска история, на политическата сила, призвана от съдбата да доведе изстрадалата от тоталитаризъм страна до демократичния Ханаан - СДС.

Следва да се признае, че СДС тогава направи всичко, което беше по силите му и реализирайки (макар и не докрай, а само докъдето беше възможно) проекта Ран - Ът - Луканов - Лилов доведе политическата и икономическата ситуация в страната до състоянието на реална необратимост. Управлението на И.Костов беше успешно с оглед на заложените цели. Правителството на СДС (на ОДС) в края на 90-те год. успя да изпълни всичко, което беше възможно да се изпълни като реализация на първоначалния замисъл. Нищо странно няма в неговия последвал разпад - така се разпадат структури, станали вече ненужни, поради изпълнените си функции.

Изпълнявайки ролята си на политически посредник във всички мислими и немислими политически ситуации, партията на Ахмед Доган - която само на пръв поглед е етническа, а всъщност представлява действен политически съюз на турско-българската регионална номенклатура - успя през тези години да концентрира не толкова власт, колкото значителна собственост и вече чрез тази собственост ДПС намира трансмисии за влияние върху реалните властови процеси в страната.

От височината на изминалите две десетилетия следва да се признае, че ДПС се състоя като едно удивително успешно политическо хрумване. Либерална, когато трябва, и турска, когато трябва, партията на Доган се превърна във виртуозен инструмент за номенклатурни игри, включващи заплахи (включително със сепаратизъм от Косовски тип) когато е необходимо, и обилна псевдо-демократическа ултра-либерална фразеология във всички други случаи. Партията на универсалното политическо посредничество, която е и лява, и дясна когато трябва, а в отделни случаи е лишена от всякакъв идеологически профил, обаче стигна до своята закономерна смислова задънена улица. Днес, след напускането й от своя ръководител ДПС е политическа формация с неопределено бъдеще. Главният фактор, който проблематизира това бъдеще, обаче, е не толкова вътрешното политическо състояние на Движението, колкото радикалната амортизираност и деформираност на нейния политически контекст, т.е. на системата, център на която ДПС беше призвана да бъде. Посредникът става безсмислен, когато се променят условията за опосредяване.

11. Десетте години на 21 век представляваха качествено нов политически етап. Промени се не толкова и не само смисъла на думата „преход” (което, впрочем, постави в забавно-деликатна ситуция кликата на новоизпечените български ‘транзитолози’), колкото стана ясно, че досегашните политически механизми от една страна са изчерпани, а от друга страна - са неефективни. СДС отиде в историята, разпадайки се на враждуващи крила и пера, като от него останаха няколко скарани политически секти, за които думата „политически успех” означава вече не субектност във властта, а синекурно пребиваване в Парламента. Остатъците на СДС днес са фактически кантори , които при необходимост са готови да издадат сертификат за политическа благонадежност, сиреч демократичност. Партията на И.Костов е единствената централа в България, която има право да издава сертификати за дясна автентичност (т.е. никой в България не е десен, ако Pontifex Maximus Иван Костов не го е признал за за такъв, в Русия такава позиция заема В. Новодворская). Политическата формация СДС днес запазва своите позиции главно чрез средствата на политическата носталгия и вероятно ще остане завинаги в българския политически живот като политическа формация, вечно призвана да се бори “за нашата и вашата свобода”.

Накратко може да се обобщи състоянието на класическите партии на прехода така: СДС (по-скоро остатъците на СДС) функционират сега и вероятно завинаги като елитарно-маргинални и екзотични политически общности, без реално влияние в политическия живот на страната.
Бъдещето на ДПС зависи от способността на днешното ръководство на Движението (под патронажа на вечно живия си основател, разбира се) да намери ситуация, в която е необходим посредник, тъй като политическото опосредяване е действителната политическа стихия на движението.

БСП запази своето относително тегло (макар и силно намалено) като действителния проблем на БСП е окончателната (и по всичко изглежда необратима) политическа деморализация на нейното ръководство. Днес то успешно претворява на практика (макар и с друга фразеология) „стратегемата Лилов” - всяка загуба да бъде обявена за победа по същество. В резултат на това между ръководството на БСП и нейната членска маса тлее неподдаваща се на прикриване истинска идеологическа вражда, която сама по себе си не дава възможност да се говори за каквото и да било политическо бъдеще на БСП в днешния й вид.

Общоприета истина сред членската маса на БСП и сред нейните симпатизанти е, че няма такова поражение за БСП, което да не е победа за нейното ръководство.

Началото на 21 век в България беше времето на партиите от нов тип, на политическите субектности от тип “мероприятие”.

Такова мероприятие с неясни корени, но с откровено ясни резултати беше партията за еднократна употреба на Симеон Сакскобурготски.

Мероприятие беше също така и изключително екзотичната конструкция, която ще остане в историята на българската политика с весело - загадъчното наименование „3-5-8”. Това беше политическа клика, която обедини, макар и временно, части на българската политическа върхушка, чиито официални идеологии бяха напълно противоположни, но чиито интереси съвпадаха напълно. Успешното завършване на мандата на „3-5-8” беше тържество на политическата технология, отпразнувано върху гроба на политическия морал; представляваше блестяща победа на силите на здравия разум над силите на здравия смисъл.
След успешния завършек на мандата на тази формация в българския политически живот се утвърди ясното разбиране, че вече нищо не е невъзможно, т.е. че българската политическа върхушка е успяла да доплува до спасителния бряг на свободата в смисъла на окончателна безконтролност.

Следващото политическо мероприятие, което в момента приключва, е политическия хепънинг с работно название „Генералът спасява България”, т.е. ГЕРБ. Особеността на това мероприятие се заключаваше в грубото несъответствие между генезис и резултат. ГЕРБ се появи на сцената на българската политика като партия от тип “последна надежда” (или Endlösung) на изключително притеснената и практически отиваща си българска средна класа. Важен фактор за успеха на партия ГЕРБ беше умело поддържаната надежда, че „най-после слънцето е изгряло и на улицата на българската средна класа”. Още на втората година, обаче капанът се затвори, като стана ясно, че ГЕРБ е политически инструмент не на остатъците от българската средна класа, а на 500-те най-правилни (т.е. най-богати) български семейства.

Чрез политическата формация ГЕРБ в България окончателно се утвърди и укрепи по необратим начин позициите си съсловната и родово-племенна власт на късната социалистическа номенклатура, на нейните деца и на нейната челяд (феодалната природа на днешната българска власт налага да припомним смисъла на позабравената вече дума „челяд” - това са не наследниците или членовете на семействата и рода, а хранените хора, т.е. юрисконсулти, адвокати, охранители, фризьори, шофьори, приближени архитекти, опитомени или направо купени депутати, редактори и ръководители на медии, писачи на речи, чесачи на пети, майстори на интимни подстрижки - и всякакъв друг обслужващ персонал).

Независимо от настоящата политическа нестабилност на днешния български политически живот, нищо по същество не се е променило в политическата формула на България. Тази формула гласи: цялата политическа власт в България принадлежи единствено и само, изцяло и завинаги, необратимо и непоклатимо на цялата българска политическа класа, която няма никакво намерение да я изпуска и да я отстъпва на когото и да е било.

Колективният политически субект на Българи т.е. колективният български Луканов (който използва като персонификатор личността Б.Борисов) се чувства съвсем комфортно и през последните седмици успешно подготвя своето възпроизводство във властта чрез очакваните през месец май избори.

Може да се прогнозира, че предстоящите избори ще променят персонификатора на българската власт. Но дори и това да стане (а то съвсем не е сигурно), няма да се промени природата на колективния политически субект в страната.

Със сигурност ще бъдат възпроизведени олигархизма и компрадорщината на досегашните управленски формули. Най-вероятно е - тъй като последните български правителства бяха par exellаnce комитети (своеобразни изпълнителни бюра) на българското нео-феодално властно съсловие за уреждане на вътрешно-съсловни въпроси, очакваното правителство да бъде от същия тип. И тъй като властта в България доста отдавна има своята цена (която впрочем непрекъснато пада), някоя по-влиятелна съсловна групировка може да плати между 10 и 30 милиона евро, за да си купи следващото българско правителство, като необходим инструмент за решаване на разни насъщни задачи.

A “насъщните задачи” на всяка българска изпълнителна власт днес не могат по никакъв начин да бъдат други освен икономически. Проблемите на социалната защита в широк смисъл са табуирани в българското общество твърде отдавна, като всеки опит да се постави някакъв социален проблем е априорно заклеймен като рецидив на комунизма. Официалната идеология на почти всички български политически власти през последните десетилетия утвърждаваше две прости истини - че в едно демократическо общество, каквото без съмнение е българското - всеки получава заслуженото (т.е. Jedem das Seine), и че социалната структура в този смисъл е оптимална, и второ, същата истина, но изказана още по-просто във формулировка, удобна за масова пропаганда: “Драстичното разделение на бедни и богати е първо условие за успешно икономическо развитие на всяко общество”. Поради това днес в България не е прието изпълнителната власт да поема и да решава никакви социални проблеми, с някои малки изключения.

Собствено политическата проблематика също не влиза в компетенцията на изпълнителната власт в България през последните десетилетия. Фундаментални и насъщни политически проблеми от рода на национална сигурност, вътрешна сигурност, отбранителна политика, международно-политическо положение на България, геополитически ангажименти на страната и, разбира се, класическите проблеми “на Войната и Мира” много отдавна са прехвърлени за решаване на нашите нови партньори. Например, неотдавна българския парламент прие документ, ангажиращ Република България със всички действия на американската администрация в Близкия изток. По същество това означава, че българската политическа класа разглежда територията на българската държава като подмандатна територия на САЩ.

В този смисъл, от политическа гледна точка българският политически елит пребивава в сладка колониална дрямка - всички жизненоважни проблеми, които касаят националната политика, са извадени от компетенцията на българския политически елит и са доброволно прехвърлени в компетенцията на съответните западни учреждения (Държавен Департамент на САЩ, Департамент по Отбраната на САЩ, а също и съответните западноевропейски - предимно американски и британски - тайни служби).

По този начин бремето на Голямата политика не тежи върху плещите на българската политическа класа, тя успешно прехвърли отговорността за българската държавност като политически Дом на българите върху своите по-големи и по-опитни западни партньори.

Затова насъщните задачи на всяко българско правителство през последните години могат да бъдат описани главно в три групи:

- първо, уреждане на икономическите отношения между отделни олигархични групировки и спасяване от дългове на някои по-изтъкнати българи от рода на Иво Прокопиев, Васил Божков и др. национални първенци и нотабили,

- втората група задачи включва оптималното управление на финансовите потоци, които постъпват в България по линия на ЕС. Така например, в последно време в България се очаква да постъпят твърде значителни суми по линия на образователните програми на ЕС, което е и скритата причина за един истински драматизъм в предстоящите избори. Правилното разполагане на свои хора на такива държавни постове, които имат стратегическо значение за управлението на тези потоци е въпрос с ключово значение за стабилността на българската изпълнителна власт. Обратно, един конфликт между български олигархични структури по повод подялбата на тези твърде значителни европейски суми може да има твърде силен дестабилизиращ ефект върху българската изпълнителна власт. Казано накратко, всички тайнства на българската политика днес имат преобладаващо икономическа природа и касаят явно и скрито разпределяне и преразпределяне на икономически блага - това е характерно за всеки колониален режим.

- но има и трета група задачи, които стоят пред всяко бъдещо българско правителство. Техния смисъл е в системното възпрепятстване до степен на открито саботиране на всички икономически програми с руско присъствие на територията на Балканите. Да се пречи на Русия на всяка цена и с всички средства - това е Веруюто на българския политически елит. В средите на този елит е прието като очевидно вярно, че американската подкрепа за статуквото днес в България и съответната американска благословия за властта на днешната политическа българска класа могат да бъдат придобити единствено чрез непрекъснато демонстриране на готовност да се изпълнят всички американски пожелания. Съвсем точно тази позиция на целия български политически елит беше формулирана от един български влиятелен икономически и политически функционер - “Евразийство - да, но само след разрешение от американския посланик”, заяви той.

С други думи, българският политически и стопански елит разглежда своите клиентелни отношения със САЩ като гаранция за своето политическо и икономическо благосъстояние.

Затова формулата на новата българска власт, която се очаква да се появи след предстоящите избори е проста. Тъй като нито една от няколкото български олигархични групировки няма доминиращи позиции в българската икономика, и тъй като, от друга страна, проамериканския консенсус между тях е безпроблемен, може да се очаква правителството, което ще се появи да има следните белези:

- да бъде откровено проамериканско, както всички досегашни правителства в България през последните 20 години. На практика това означава, че ще бъдат анулирани и то в близко бъдеще - всички реални възможности за участие на България в някакъв мащабен проект с руско участие.

- скоро след изборите, на българските гласоподаватели ще бъде обяснено в достъпна за тях форма, че Развития Европеизъм в България (а това е идеологическото клише, което безпроблемно беше завинтено на мястото на Развития Социализъм) е невъзможен без мащабен добив на шистов газ на българска територия. За утвърждаването на тази нова за България перспектива следващия български парламент се очаква да гласува с конституционно мнозинство.

Съставът на бъдещото правителство с висока степен на вероятност следва да бъде коалиционен (поради всеобщото изчерпване на политическия потенциал на всеки отделен участник в предизборната кампания). Не е невъзможна също и изпълнителна власт от хиперкоалиционен тип, с други думи така нареченото “програмно правителство”, за необходимостта от което обяви наскоро председателят на БСП.

“Това което не го може никой поотделно - го могат всички заедно” - това може да бъде формулата на една нова българска изпълнителна власт, толкова повече, че в областта на този тип политически технологии България вече има натрупан опит - коалицията „3-5-8” беше власт именно от този тип.

Две седмици преди изборите е трудно да се предвиди техния резултат, но е възможно да се посочат основните фактори, които ще играят роля спрямо резултата на изборите:

- управляващата досега политическа сила ГЕРБ няма как да получи действително масова политическа подкреп на тези избори от този вид, който тя успя да събере на предишните избори. Обаче ГЕРБ може да разчита както на огромен финансов ресурс, с който безпроблемно да закупи необходимия брой социолози, журналисти, пропагандисти, медийни босове и членове на избирателни комисии, а така също и на значително увеличаващата се през последните месеци прослойка на градския плебс и на т.нар. „нови антикомунисти”, т.е. на групата от ниско образовани, често пъти без образование и основно занятие хора - млади и на средна възраст, живеещи в градовете и виждащи източника на всичките свои проблеми в „заплахата от камунизите” и от „дългата ръка на Русия”. Антируският антикомунизъм се очаква да изиграе съществена роля при оформяне резултатите от гласуването на 12 май.

- другият фактор, който влияе в много висока степен на очакваните резултати от изборите е политическата воля на БСП, но не толкова на членовете и симпатизантите, както и на местните елити на БСП, колкото на нейното централно ръководство. Съществува дълъг списък от реални, макар и косвени белези, които убедително свидетелстват, че днешното ръководство на БСП се ориентира не към победа, (която впрочем, съвсем не е невъзможна), а към скрито съглашение с ГЕРБ на базата на съвпадението на дълбинни икономически интереси.

Каквито и да бъдат резултатите на предстоящите избори, те със сигурност няма да променят политическата картина в страната. Днес българското общество има нужда не от пренареждането на столовете около масата, а от решителна подмяна на самия национален политически елит. Единствено изпълнението на тази задача ще даде възможност да започне решаването (макар и трудно) на еднакво наболелите два основни въпроса - национално-държавния въпрос, който касае стабилизирането на българската държавност и отвоюването на националния суверенитет като базово условие за всяко обществено развитие. И едновременно с това решаването на другия нетърпящ отлагане въпрос - социалния въпрос на България, който буквално заплашва страната с истински демографски колапс.

Въпрос на въпросите днес за Българи е не процентното съотношение на силите в следващия парламент, а радикална подмяна на националния елит. Единствено нова национално отговорна политическа класа - със своите съответни леви и десни формации - може да постави и да реши задачите от национално-демократичен тип, които стоят днес пред българското общество.

Съвсем не е сигурно, обаче, че абсолютно необходимата подмяна на днешния български елит е задача, която може да се реши по парламентарен път.

24 април 2013 г.,

София

Можете да коментирате статията в профила на Омда във  Фейсбук