23 август 2019г.

Ден за почитане на паметта на жертвите на тоталитарните режими. Ден в памет на жертвите на робството.

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Насилственото прогонване на духовниците от алтернативния синод, ускорено

преди 12 години заради Оранжевата революция в Украйна


Майя Любомирска, специално за Faktor.bg


12 години след операция „Расо" държавата е осъдена от Съда по правата на човека в Страсбург, досиетата на владиците лъснаха изпод расата им и никой не пое отговорност и не поиска прошка. Църквата остава все по-далече от хората. Това е жалката равносметка за повече от десетилетие след онзи срамен юлски ден на 2004 г., когато с прокурорски заповеди полиции нахлуха в църквите и манастирите, в които служеха свещениците на алтернативния синод на Пимен, изгониха ги и върнаха имотите на синода на тогавашния патриарх Максим.
Така стратегическата цел на бившата Държавна сигурност чрез операция „Расо" беше постигната: имотите отново се върнаха в ръцете на синодалните владици, църквата в лицето на висшия й клир не се реформира, ченгетата не бяха прогонени, а напротив върнаха се на бял кон в Олтара. Много от духовниците и до днес остават прогонени от храмовете. А обществото е все по-обезверено и без духовен пастир. Това е отвъд всяко съмнение. Ето какво пише в донос на един от митрополитите от казионния Синод по това време на патриарх Максим, известен с псевдонимите си на секретен сътрудник на ДС „Христов" и „Торис": „От днес, мой пръв дълг ще бъде изпълнението на Партийните поръчения, а на второ място остава професията. Благодаря Ви другари за всичко, което направихте за мен". Това е достатъчно красноречиво доказателство за моралния облик на някои Божии служители, които отвън са се окичили с масивните златни кръстове, а под расото се кълнат във вярност пред червената петолъчка, и което не се нуждае от коментар. Тези владици, някои от които о.Боже почивши вече, продължават да дърпат конците, да определят съдбата на Българската православна църква, да вземат решения в Синода и 
да слушат и изпълняват заповеди на наблюдаващите ги ченгета от уж бившата ДС
И това е отвъд всяко съмнение.
Важно е обаче да се знае историческата истина за онзи срамен 21 юли на 2004 г. Операция „Расо" е ускорена заради Оранжевата революция в Украйна.
Малцина зная, че така нареченият Алтернативен синод на дядо Пимен имаше изцяло поддръжката на Украинската църква. Това е особено важно в църковните среди. Украинската църква се е отскубнала от опеката на руския патриарх, независимо че още не е призната от Константинопол. Държавна сигурност и, разбира се, нейният наставник КГБ не могат да понесат обединението на два големи демократични синода – този на дядо Пимен и Украинският. Затова след като вече са имали оперативна информация за наближаващата Оранжева революция, службите са ускорили унищожаването на синода на Пимен. Така се стигна до срамния акт на гонение на свещенослужители.
Хронологията на събитията в Българската православна църква след преврата на 10 ноември 1989 г. следва Цезаровата римска максима :"Разделяй и владей".
Така още през 90-те години висшият духовен клир изживява сериозна криза, под съмнение се поставя законността на избора на патриарх Максим и Синодът се разцепва. Така се създава втори синод, наричан от някои „алтернативен", оглавен от неврокопския митрополит Пимен, оспорващ законността на избора на Максим за патриарх. Този процес е известен като разкол в Българската православна църква. През юли 1996 г. в София се провежда църковно-народен събор, организиран от „алтернативния синод", на който
Пимен е обявен за патриарх
През 1998 г. в София се провежда Всеправославен събор, по искане на патриарх Максим, за решаване на спора. На него присъства вселенският патриарх Вартоломей, който изразява подкрепата си за Максим.
Пимен почива през 1999 г., а през 2001 г. държавата в лицето на президента
Георги Първанов и премиера Симеон Сакскобургготски изразява категорична подкрепа за патриарх Максим.
Тогава народният представител от НДСВ Борислав Цеков – явно по поръчение - внася законопроект за вероизповеданията, насочен към легитимиране на Максим. Този проект заляга в основата на приетия през декември 2002 г. от Народното събрание Закон за вероизповеданията, а през 2003 г. Конституционният съд потвърждава, че Законът за вероизповеданията съответства на Конституцията. Както се вижда действията спрямо църквата не са без прякото участие на държавата!?
През юли 2004 г. с ускорени темпове се провежда операция „Расо", в която активно се включва и тогавшният главен прокурор Никола Филчев. Полицията и прокуратурата предприемат силовашка акция по отстраняване на представителите на „алтернативния синод" от църквите и имотите на Патриаршията.
Сцените, които и телевизиите показват, са потресаващи: свещениците са изхвърляни насила, влачени са по улиците, нахлуването в храмовете на много места е с взлом, а
в пиринско има и убит духовник
От рано сутринта в столичния храм "Света Параскева", център на алтернативния синод, полиция заварди храма и със сила изкара от административната сграда отец Камен Бараков и колегите му. Отец Бараков, епископ Гервасий и служителката в храма Лиляна Щерева са арестувани и отведени н Пето РПУ за оказана съпротива; С викове "У-у-у", "Убийци", "Атеисти", "Комунисти" обкръжилите храма миряни огласяха акцията на полицията.
Веднага свещеници обградиха и полицейското управление, където протестираха с църковни песнопения. След разпита отец Бараков обяви, че свещениците отново ще излязат на протести по площадите в София.
Последваха протести, бдения и шествия, дълги години изгонените от храмовете свещеници служеха на открито на палатки. Всичко това обаче не стана и без съучастието на някои интелектуалци, които бранейки синода на Максим, всъщност узаконяваха статуквото на ДС в БПЦ. Ето как коментира пред Faktor.bg операция „Расо“, 12 години по-късно архиепископ Христо Писаров, изгонен от православния храм:
„Извърши се една подмяна на това, което се случи исторически в църквата. Част от владиците имаха желание да се реформира Синодът, т. е. постепенно да отпаднат старите владици и да се сменят с нови. Това беше идеята на дядо Пимен. Това остана като глух отклик в ефира. Хвърли се вината върху него, че той иска да замести патриарха, едва ли не като някакъв вид реваншизъм. И когато го интронизираха дядо Пимен, последните му думи бяха: Аз не съм част от бъдещето, аз съм част отминалото. Но залагам себе си за вашето бъдеще. Така той искаше да ни даде път да се промени църквата.
Това, което се случи преди 12 години, не е случайно. Много малко хора знаят, но Синодът на дядо Пимен имаше поддръжката на Украинската църква. И службите знаеха, че в Украйна ще се извърши Оранжевата революция и затова избързаха да унищожат синода, защото една поддръжка от една голяма църква с държава, която е различна от Русия, можеше да доведе до други промени в българската църква. Иза да запазят статуквото на проруското лоби ни унищожиха много бързо 
по руски модел
Това е истината. Въпросът е, че всичко това беше потулено и ние останахме като някакви дяволи, които искаме да унищожим църквата.
Ще се обърна към интелектуалците, които защитаваха и защитават Българската православна църква, хора с десни убеждения, хора, които искаха да се промени въобще обществото да премине от комунизъм и посткомунизъм към някакво демократично развитие, тези хора са съучастници в унищожаването на църквата. Защитавайки тази църква, те защитават бивши ченгета на ДС. Така те узаконяват статуквото на ДС в църквата.
Колкото до бъдещето на БПЦ, ще говоря по-мащабно. Православието принципно е
средновековна религия, която винаги е живяла в автократична среда
То не е могло да се развие, поради простата причина, че то след падането на Византийската империя, остава в две империи, които са автократични – едната е Османската, а другата е Руската. Така че то винаги и живяло в автократична среда и няма жизнени сили да излезе от това състояние. И бавно трудно – важно е как ще развива източния регион, дали ще има повече демократични режими – православието би могло да се развие. Ако остане в такива автократични форми като в Русия, православието ще си остане музеен експонат. Ако остане в границите на една съвременна Европа, или друго съвременно общество, то ще се промени."
Наследилият дядо Пимен митрополит Инокентий заведе дело срещу България в съда в Страсбург. Съдът уважава претенцията на Инокентий и неговите шестима бивши служители, че влезлият в сила през 2002 г. Закон за вероизповеданията представлявал "незаконна намеса на държавата в делата на църквата", която нарушава човешкото право н а жалбоподателите по член 9 от Конвенцията, който гласи:
"1. Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата на всеки да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или в частен кръг, чрез богослужение, преподаване, практикуване и спазване на ритуали.
2. Свободата да се изповядват религията или убежденията подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здравето и морала или за защитата на правата и свободите на другите."
По това дело държавата беше осъдена от Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург, който прие окончателно решение по делото на митрополит Инокентий и други срещу България, с което наложи 50 000 евро глоба в полза на жалбоподателите.
ЕСПЧ постанови също, че за да бъдат изпълнени неговите решения, България следва
да промени Закона за вероизповеданията от 2002 г., 
който налага единни ръководства на всички вероизповедания и по-специално на Българската православна църква. Според стандарта, установен от Съда, православните вярващи, които не се доверяват на синода на патриарх Максим, следва да имат възможност да се регистрират отделно и да уредят имуществените отношения между двете спорещи страни допълнително по гражданско-правен ред. Изпълнението на решенията на ЕСПЧ се следи периодично от Комитета на министрите на Съвета на Европа.
Ето и мнението на адвокат Иван Груйкин за решението на Съда в Страсбург:
„Държавата бе осъдена, че е нарушила правото на български граждани на свободно практикуване на религия. Българската конституция и Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) признават правото на религиозно самоопределение и на изповядване на избраната религия свободно, според личните убежденията и воля на човека.
В една демократична и правова държава не може да се каже, че един човек или една общност не са православни, ако самите те твърдят това. Достатъчен е актът на самоопределянето. Конституцията и ЕКЗПЧОС защитават религиозния плурализъм и забраняват държавата да се намесва в религиозни спорове.
Да се твърди, че спор няма, понеже такъв синод не съществува – не е сериозно и не е почтено. Ако беше вярно, съдът в Страсбург нямаше да образува дело и щеше да върне жалбата без разглеждане. Пък и нали помним кадрите от 21 юли 2004 г. – това определено не беше театър.
Държавата в лицето на законодателната и на изпълнителната власт не може да каже – този е легитимен, а този не е.
Това може да направи единствено независимата съдебна власт след проведен процес в съответствие със закона. Може някой изобщо да не ни харесва, може да не приемаме неговия начин на изповядване на религия, но не можем да се намесваме и да му пречим в това, което той е избрал за себе си. Плурализмът в религиозната сфера означава и право на разделение в рамките на съответната религиозна общност, и тогава държавата също няма право да се намесва, за да въведе отново съществувалото преди това единство. Без значение е, че съответната религиозна доктрина има единството за принцип.
Нека го кажем направо – ако в рамките на православната църква се извърши разделение, това е защитавано от закона право на вярващите, на което държавата не може да се противопостави, независимо какво казва патриархът (дори да е безспорен в това си качество).
И на тези, които веднага ще скочат и ще кажат, че това при православието не може да стане и който се е отделил, сам се е изключил, ще повторя това, което и съдът в Страсбург е приел по делото – че в този случай и двете спорещи страни претендират да са легитимната БПЦ и че другата страна се е отделила от единната църква. Това, че в Законът за вероизповеданията бе направен нескопосан опит да се обяви едната страна за легитимна, а другата – за отделила се – е незаконно и това също бе прието в решението на съда. Така че ако човек е демократ, ако е за правова държава и за върховенство на закона, дори да ненавижда хората от синода на митрополит Инокентий и да не признава изобщо съществуването на такъв синод, трябва да признае незаконността на действията на държавата в случая и основателността на осъдителното решение.
Църковният спор може(ше) да бъде решен единствено от независим и безпристрастен съд, а не изпълнителната власт (и дори законодателната) да посочва кой е легитимен и кой – не. Всеки спор в правовата държава се решава от съда, а не от правителството или от парламента – те имат други правомощия...
Има нарушение на конституцията и ЕКЗПЧОС, засегнало хиляди хора – няма виновни. Никой не е наказан, никой не се е извинил. ..Както винаги данъкоплатците ще платим сметката."