22 октомври 2018г.

Ден на заекващите. Ден на Папа Йоан Павел II за католиците Годишнини - Майн Рид, Зл. Бояджиев

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Моята мисия в Югославия - ІV

 

 

Първите дни след моето пристигане в Белград бяха заети с редица технически въпроси по приемането на сградата на легацията, установяване на връзка с новото Министерство на външните работи и пр. Трябваше да се бърза, тъй като предните части на I българска армия бяха вече започнали да преминават през югославянската столица.

През втората седмица на декември поисках среща с Маршала. От Белия двор, където сега беше неговата резиденция, ми отговориха, че той отсъствува, но че те ще ме потърсят, като се върне. През това време аз се срещнах с г-н Смодлака, който тогава изпълняваше длъжността министър на външните работи.

Той бе стар, побелял човек с патриархално отношение към целия рой млади генерали, които сновяха нагоре и надолу по мраморните стълби на “Княгиня Олга” (Става дума за двореца, в който преди е живяла княгинята.). Правеше ми впечатление, че новите хора се бяха приспособили към дворцовия етикет и чувствуваха като своя блестящата обстановка на сръбските Медичи. С г-н Смодлака ние уговорихме подробностите по моята мисия. До признаването на българското правителство аз щях да имам положението на политически представител към правителството. Според него формалното признаване нямаше да закъснее. Тогава щяха да се уредят и въпросите с моето акредитиране.

Срещата с Тито се състоя няколко дена по-късно. След малката церемония, за която вече споменах и на която присъствуваше и г-н Смодлака, разговорът се води насаме около един час. Предадох на Маршала впечатленията си от София. Казах му по-специално за доброто разположение на министър-председателя към идеята за българо-югославянско федериране. Споменах му за това, че Кимон Георгиев ме е информирал за водената между комунистите преписка и в една доста сдържана форма му обясних, че у нас и трите отговорни лица по този въпрос ­ министър-председателят, министърът на външните работи и пълномощният министър в Белград не са партийци.

Маршала изглежда, че се засегна от моята последна забележка. Той помълча няколко секунди и почна изчерпателно да ми обяснява докъде са стигнали разговорите им с българските комунисти по този въпрос. В общи черти той ми каза следното:

От разменените писма се очертава желание и на двете страни да се стигне до едно федериране. Засега обаче налице са сериозни различия.

Югославяните считат, че федерирането може да стане само на основа на равното участие на всички югославянски федерални единици ­ Сърбия, Хърватско, Македония, Словения, Черна Гора, Босна и Херцеговина ­ с България. Българските комунисти считат, че федерирането може да стане само на паритетни начала ­ между България, от една страна, и Югославия като цяло, от друга.

Освен това Маршала добави, че у българските комунисти досега не се очертава една постоянна линия по македонския въпрос. В разменените писма се застъпват противоречиви становище. В едно се твърди, че обединението на цяла Македония може да стане като отделно събитие, а в друго се застъпва тезата, че обединението на Македония може да стане само в рамките на една федерация на южните славяни.

Това бяха според Тито главните въпроси, по които са разменени писма между двата централни комитета. Той ме помоли да ги съобщя на министър-председателя и се изясни неговото становище.

Във втората, по точно в третата част на разговора, присъствува отново г-н Смодлака. Главният въпрос, който Маршала засегна, бе спорът за Триест. Той ми съобщи, че Югославия поставя официално въпроса за присъединяването на Триест и цялата обитавана от славяни зона към Югославия.

Този въпрос никога не е бил свалян от дневен ред, но сега идва времето, когато той трябва най-енергично да се отстоява и разреши. Тито говори с голямо увлечение и енергично подчерта, че югославяните са готови да се борят докрай за разрешаването на този техен национален идеал.

След ауденцията аз казах на шофьора да ме чака долу пред града (Там, където свършва аристократическият квартал Дедине и започва Белград.) и тръгнах сам полека по главната артерия на малкия балкански Версай. Усилени патрули охраняваха двореца и заобикалящите го вили. Дедине бе пуст и безлюден. Високи каменни огради, строени някога от Стоядинович и Йефтич, за да прикриват може би галантните им авантюри, сега скриваха от погледа новите югославянски управници, които усилено се готвеха отново да изненадат света.

Въпросът за Триест щеше да създаде според мене отново усложнения около Югославия. Аз си представях реакцията, която щеше да предизвика появяването на сянката на Русия над най-голямото пристанище на Адриатика. Почувствувах изведнъж ясно голямото значение на Югославия като фактор в европейската политика. Още не напълно освободена, наполовина окупирана, Югославия си позволяваше да предизвика двама от мощните си съюзници. Никога англосаксонците нямаше да приемат едно подобно искане. Тонът, с който Тито ми съобщи за новата си политическа акция, ме изненада. Само един месец не го бях виждал и в него съзрях вече голяма промяна ­ станал бе много по-самоуверен, бих казал ­ дързък.

Седнах да си почина на безлюдната тераса на един ресторант по пътя. Затворени капаци и врати. Замислен и загледан в отсрещния парк, аз неволно се усмихнах, като си спомних за желанието на нашите българи да играят паритетна игра с Тито, който едва ли не започваше да се счита равен на Великите сили.

С това потиснато настроение се завърнах в легацията, където ме очакваше още по-потискаща новина. От София на път за фронта беше пристигнал млад офицер, който ми разправи подробно за сериозния конфликт, избухнал в правителството около Дамян Велчев във връзка с така нареченото четвърто постановление. (То предвижда провинени офицери преди 9 септември 1944 година да не бъдат арестувани и съдени, а да им се разреши да се сражават на фронта срещу хитлеристките войски.) Младият офицер трезво ми обясни, че авторитетът на Дамян Велчев като военен министър е сериозно разклатен и че той вече няма реална власт в Министерството на войната, след като длъжността началник-щаб и началник на разузнаването не е вече в негови ръце.

Междувременно Белград беше започнал да води горе-долу един нормален политически живот. Вече бяха пристигнали грамадни съюзнически мисии, които контрастираха рязко с бедния изглед на останалите. Американци и англичани бяха докарали, кой знае през къде, множество коли ­ различни по размери и багри, които предизвикваха учудване и натрупване около тях. В някои от хотелите, които бяха запазени за мисиите, се установяваха вече и първите контакти между мои сътрудници и членове на чуждестранните мисии. В Белград бе пристигнал вече и водачът на британската мисия ­ Маклийн. С този високомерен англичанин впоследствие сме се срещали често, седели сме по азбучен ред един до друг, без обаче да се “виждаме” и да се запознаем. В своя интимен кръг той никога не е споменавал моето име, а само ме е наричал с прозвището “политическият контрабандист”.

Около средата на месец декември в Белград пристигна генерал Кирил Станчев. Неговата армия бе вече завършила военните действия в Косово и Метохия и се оттегляше към родината. Преди да се завърне, той беше отскочил до мене. Със Станчев ни свързваше най-тясно приятелство още от времето, когато бяхме заедно в затвора по процеса на Дамян Велчев. Станчев е един от най-чистите идеалисти, които съм срещал в моята обществена кариера. С много будно обществено чувство и големи интереси, още като млад офицер той е вземал участие в борбите. Винаги се мъчеше да види истината и когато я намираше, беше готов да се жертвува за нея. Държанието му в процеса на Велчев беше безупречно, даже и в момента, когато бе произнесена смъртната присъда над него.

Със Станчев имахме много да си кажем. В последните месеци, през които не бяхме се виждали, той бе участвувал в една военна, аз ­ в една политическа битка. Той беше завършил успешно своята, аз вярвах, че също така моите усилия ще бъдат успешни. Тръгвайки за София, той ми каза, че никога според него такива надеждни перспективи не са се очертавали пред българския хоризонт.

Няколко дена по-късно военният куриер ми донесе един брой на нашия партиен вестник “Изгрев” от 16 декември. Уводната статия беше от Васил Юруков под наслов “Разбирателство на Балканите”. Авторът цитираше няколко изречения от речта на Станчев пред бойците на II армия, в които се казваше:

“Ще разбием и прогоним врага, ще се върнем горди по домовете си, че сме турили основи на едно велико дело ­ делото на братството между българи и югославяни. Ако има честни хора и у нас, и у тях ­ нека довършат градежа!”

А Васил Юруков довършваше статията:

“Има честни хора, които да довършат градежа ­ градеж на пълно разбирателство и братство между тъй близки по раса и минало хора. Усилията на великия маршал Тито и на нашия министър-председател Кимон Георгиев, и на техните сподвижници ще се увенчаят с успех.”

Трябва да подчертая големите усилия на Васил Юруков през този съдбоносен месец декември 1944 г. за популяризирането на идеята за федерация.

Няколко дена по-късно той бе измъкнал от старите архиви и публикувал на уводно място във вестника извадки от една реч на Т. Г. Влайков, държана още през 1902 г. в Народното събрание, в която старият радикалски мъдрец бе казал:

“...Веднъж задоволително разрешен въпросът за автономията на Македония, няма пречка да се отиде по-нататък, да се стигне и до осъществяването на Балканска федерация и на отдавнашната мечта: Балканите на балканските народи.”

На 18 декември получих от Маршала по адютант строго поверително писмо, което съдържаше разменените проекти по федерацията. В кратка придружителна бележка той ме уведомяваше да ги проуча и да отида на другия ден в Дедине.

Вече беше се свечерило. Аз слязох в просторния хол на легацията и въртях в ръцете си цяла вечер няколкото листа, написани на руски на машина. Голямото здание беше съвсем тихо. Моите млади сътрудници бяха отишли в отсрещната кръчма да вечерят и да слушат певачките, които отново пропяваха из града.

Холът се осветяваше само от далечни аплици при входа на вътрешната стълба. В полумрака едва се очертаваха изящните строги силуети на венецианските столове, подбирани на времето с вкус от големия естет, който бе строил и мебелирал това прекрасно здание. Имах чувството, че в цялата обстановка има нещо тържествено, театрално и че ей сега някой залутан Шекспиров герой ще прекоси с бързи крачки огромния персийски килим.

Изглеждаше, че вън беше много студено. Сред разбития, заспал и зъзнещ Белград, българската легация беше почти единственото затоплено място. Без жива душа наоколо, без прислуга и охрана, с отключени врати, аз стоях изправен до малките стенни лампи и разглеждах за стотен път съдбоносните документи.

Съгласно моите съкратени стенографски бележки, по-главните точки на двата проекта бяха следните:

Български проект:

Двете правителства заявяват, че пристъпват към обединението на южните славяни, като създават федеративна държава, състояща се от двете федерални единици ­ България и Югославия.

Име на държавата ­ Федерация на южните славяни ­ ФЮС.

Общи институции ­ външни работи и войска.

Окончателна конституция ­ след референдум и избори.

Преходни форми ­ създава се временен орган ­ Съвет на югославянското единство със седалище Белград.

Състав на съвета ­ на паритетни начала от представителите на двете страни.

Югославянски проект:

Във федеративната държава се обединяват седем федерални единици: България, Сърбия, Хърватско, Словения, Македония, Черна Гора, Босна и Херцеговина.

Име ­ неуточнено.

Общи институции ­ външни работи, войска и митници.

Окончателни институции ­ след конституцията въз основа на референдум и избори.

Преходни форми ­ българо-югославянска комисия със седалище в Белград и название “Комисия на Югославянското единство” с права да избере правителство и да създаде проект за конституция.

Състав на комисията: по равно число представители на България и на шестте федерални единици на Югославия.

Сгънах внимателно двата проекта и писмото , пъхнах ги в джоба и продължих разходката си от единия до другия край на хола.

Трябваше да определя моето лично становище.

Бях изпратил своевременно по военен куриер доклад до Кимон Георгиев за срещата ми с Тито. Беше изминала вече една седмица и министър-председателят още не ми отговаря. Утре Маршала сигурно ще ме попита какво е нашето становище и трябва да призная, че не ми е известно. При последното тръгване за Белград Кимон Георгиев ми беше казал да не изпращам шифровани телеграми по този въпрос, така че тази вечер стоя с празни ръце.

Преценявам аргументите за и против.

Ясно е, че югославянските ръководители не ще се съгласят на паритетни начала. Искрено или не ­ те създават една федерация, и поне външно дават на отделните си федерални единици автономия.

Че Македония получава за първи път в историята си известна автономия в рамките на Югославия ­ за това носят цялата вина българските политици от 1912, 1913, 1915, а даже и 1941 година.

Югославия излиза от последните събития с огромен престиж. Начело стоят хора с големи възможности. Когато се сбогувахме при последната си среща, Тито подчерта:

-­ Ако ние стигнем до обединението на южните славяни, то аз ще считам това за най-голямото събитие на моя живот. Всеки от нас вярва, че има своя мисия в живота си. Нека това да бъде нашата мисия.

Но въпросът за паритета на бъдещата федерация е капитален.

На мене лично Тито вдъхва доверие като държавник и човек. Той не е нито Пашич, нито Александър Караджорджевич, които създадоха сръбската Югославия. Тито е по рождение хърватин, по идеи интернационалист. Претопена в толкова много кръв ­ днешна Югославия изглежда очистена от сръбския шовинизъм.

Сега, през декември 1944 г., Югославия е една напълно разорена победителка. България е една напълно запазена победена страна.

Нека използуваме югославянския външнополитически престиж и да дадем на българските сравнително запазени производствени сили широкото стопанско поле да се развиват през идните години. При липса на граници към Македония, както от страна на днешна Сърбия, така и от страна на днешна България, българските възможности за идните няколко години ще бъдат несравнимо по-големи.

Какво ще спечели България, ако сега остане сама и напълно изолирана?

Моите бегли наблюдения в София и върху събитията на Балканите ми подсказаха, че бъдещата българска държавна независимост ще бъде напълно илюзорна. Малка България сама не може да се измъкне от една продължителна фактическа или формална руска окупация, чийто край в този момент никой не може да предвиди.

Образуването на федерацията ще постави на Балканите една голяма славянска държава, със значителни международни връзки и възможности. Новата политическа комбинация на Балканите неминуемо ще създаде и международни трудности в този район на Европа. Но от всички тези трудности ние, българите, какво собствено можехме да загубим?

Вътре в тази държава неминуемо щяха да се появят търкания и национални борби. Това нещо обаче е неизбежно и нека сега да не се мъчим да предвиждаме всичко. Нека оставим и на бъдещите поколения задачи.

България влиза във федерацията като най-големия хомогенен блок. Без граници към Македония тя неминуемо ще излъчва своята притегателна сила върху българските елементи в тази област, които естествено при новата обстановка няма да се чувствуват откъснати и щяха да се развиват все повече. А в новата обединена македонска република една трета щяха да бъдат чисти българи ­ родени и отрасли в Пиринския край, който е еднакво български, както и всички останали краища на България.

Ако настояваме на паритета? Според мене ние няма да го получим.

Ако се откажем от паритета?

Няма ли отново да ни нарекат предатели, отстъпници от националните идеали, гробокопачи на българската независимост? Няма ли веднъж завинаги да признаем ролята на Сърбия като Пиемонт ( Обединител, по името на град Пиемонт, изиграл решаваща роля за обединението на Италия.) на Балканите? Имаме ли право изобщо да сторим това?

Аз не държа сметка за мнението на професионалните родолюбци. Повече се страхувам, че голяма част от българското обществено мнение, че много здравомислещи люде, които лично познавам и които следят моята дейност в Белград, не ще ме разберат.

Във Вършац казах на Тито, че “болезнено или не, трябва да тикнем развитието напред”. Давах си и си давам добра сметка, че тази стъпка ще се почувствува много болезнено от много български честномислещи среди, но вярвам, че близкото бъдеще ще ги увери в правилността на решението, което предстоеше да вземем.

Така движещ се между илюзии и реалности, аз продължавах да се разхождам от единия край до другия на хола, като погледът ми се луташе по едва осветените ловджийски арабески на разнобагрения персийски килим.

На следващия ден преди обяд се състоя срещата с Маршала и Едвард Кардел.

Още в началото Тито ми каза, че след един или два дена Едвард Кардел ще замине за Скопие за да присъствува на второто заседание на Антифашисткото събрание на народното освобождение на Македония (АСНОМ). Това бе фактически учредителното събрание на Македонската република. Първото се беше състояло на Илинден същата година в манастира Прохор Пчински, но имаше повече символично значение.

На отиване за Скопие Кардел ще се отбие в София, дето ще разговаря с ръководителите на Българската комунистическа партия и с министър-председателя Кимон Георгиев.

В подготовката на това пътуване ние трябваше да разменим отново мисли върху проектите за федерация и затова извадихме документите на масата. Тъй като и двамата мълчаха, трябваше да говоря аз. В началото на моето изложение, аз изброих възраженията, които считам, че ще срещне в София принципа на паритета.

-­ Наслоеният от десетилетия антагонизъм между сърби и българи ще накарат много среди в София да посрещнат идеята с голям скептицизъм. За тях и сега Югославия е една сръбска формация, каквато безпорно беше до войната. Много от моите другари с решаващо положение в София не са още убедени в това, в което аз тук, благодарение на постоянния контакт с вас, съм убеден. Моето лично становище е и това ще бъде моят доклад, който днес ще изпратя, че не можем да настояваме върху едно паритетно разрешаване на въпроса. Ние правим федерация с оглед бъдещето, а напълно ясно е, че федерацията на южните славяни по необходимост ще постави въпроса за балканска федерация. На първо място Албания ще се стреми да влезе вътре. Румъния, при сегашната политическа обстановка, не може да остане изолирана. Ето защо ние, българите, трябва да се примирим с ролята на обикновена федерална единица, след като имаме гаранциите, че и Сърбия е фактически една федерална единица, а не хегемон в Югославия.

-­ Изглежда, че и Вие, господин Тодоров, не вярвате напълно в делото, за което сте един от инициаторите ­ ме прекъсна Маршала.- Как може да говорите за “примиряване” в един момент, когато на България се предоставя първо място във федерацията. Вие знаете, че ние това не го правим по сантиментални причини, а поради това, че България ще бъде най-голямата федерална единица.

-­ Господин Маршал, аз вярвам не само в делото, за което казвате, че съм един от инициаторите. Аз вярвам преди всичко в хората, с които съм поел тази инициатива. Бъдете уверени, че ако срещу мене седяха сега други хора, а не вие двамата, по никой начин не бих взел това становище. Аз познавам управниците на Югославия в последните четиридесет години. Аз знам какво можеше да се очаква от тях и мога да направя разлика от сегашното положение. Единствено във Вас виждам съществена гаранция, че България ще бъде равен партньор на останалите федерални единици. Според мене, за момента това е достатъчно. Но знам, че трябва да държа сметка за едно обществено мнение, което ще бъде силно развълнувано и ето защо внасям следните предложения, без да съм ги предложил на моето правителство:

1. Столицата на бъдещата федерация да бъде Ниш.

2. Административната граница между България и Сърбия (друга граница естествено няма да има) да минава по абсолютно права линия, свързваща двете най-западни точки на днешната българо-югославянска граница. Тази линия, по мои изчисления, ще съвпадне в общи черти с трасето на 22 меридиан 18 минути и ще минава малко по-източно от Крива паланка (изключена) ­ Бяла паланка (включена) ­ Зайчар (изключен).

3. Да се създаде от българо-сръбската граница до Ниш включително един федерален дистрикт (Окръг, околия.) ­ подобно на дистрикта Колумбия в САЩ, който да бъде под сръбска администрация, но под общо федеративно подчинение.

4. Градът Ниш да има специално положение, като в него ще се намират само учрежденията от общо федеративно значение. Имиграционната политика в него съответно ще се разпределя между федералните единици.

5. Пиринска Македония, географски изразена в границите, получени от България с договора от 1913 г., се предава към Народна република Македония.

Настъпи продължително мълчание. И двамата мои партньори бяха изненадани от конкретността на моите предложения и от духа на недоверие, който лъхаше от тях. Кардел ги отбеляза върху бялото поле на един от документите, които бяха на масата пред него и каза:

-­ Ще ги проучим най-внимателно. Има много ново, има нещо интересно в тези предложения. Все пак и Вие психологически сте направили крачка назад в това направление. Това ми прилича на илюзорните гаранции, които буржоазното гражданско право дава на зестрата на съпругата от разсипническите действия на съпруга й. Нека разгледаме сега въпроса как една подобна федерация ще се посрещне от Великите сили.

Кардел каза, че русите ще одобрят една подобна федерация. Той е имал възможност преди един месец, когато е бил в Москва за преговорите с Шубашич, да говори с руските ръководители и лично със Сталин по този въпрос. Сталин ясно е дал да се разбере, че ако българи и югославяни искат едно обединение, никой не може да се противопостави.

Колкото се отнася до англосаксонците, той е на мнение, че те отначало ще реагират остро против федерацията. Но при сегашното политическо положение, те сигурно ще се примирят със свършения факт. Ето защо въпросът ще трябва да се държи в строга тайна. В Белград са посветени само няколко души. В София трябва да бъдат посветени не повече от трима-четирима.

Към края на разговора Маршала ме уведоми, че новините от Лондон относно становището на крал Петър по споразумението Тито-Шубашич не са благоприятни. Кралят все още не иска да одобри това споразумение и вероятно може да се очакват усложнения в това направление. Това с нищо обаче няма да измени развитието в Югославия. Най-многото, което може да стане, е да позабави това развитие.

Преди да се разделим, Тито повтори думите на Кардел, че всичко трябва да се пази в най-строга тайна и да се бърза. Добави, че Кардел ще уговори в София датата на подписването и ако няма съществени различия, това може да стане идната седмица в Белград и федерацията да се обяви на 1 януари 1945 година.

Веднага щом се завърнах в легацията извиках един военен куриер ­ мой познат поручик, в когото имах пълно доверие.
Написах доклада до Кимон Георгиев и му го предадох с молба да бърза и да пази пълна тайна. Казах му само, че може би след няколко дена ще разбере, че е носил един от най-важните документи в историята на България.

Младият човек се усмихна съучастнически.

-­ Знам, това сигурно е договорът за федерацията.

-­ Отде знаеш и какво знаеш? ­ попитах го сопнато аз.

Младежът направи едно движение във въздуха с ръка като че ли лови мухи.

-­ Носи се из въздуха. Всички очакват това. Не се тревожете, господин министре. И аз ще изпълня моят дълг като Вас.

На 21 декември един майор-адютант на Маршала дойде към 10 часа в легацията и ми съобщи, че същата сутрин Едвард Кардел е заминал за София. Маршала ме уведомяваше, че ще ме извика при първите известия от него.

Прекарах няколко дена в тревожно очакване.

През Белград минаваха усилено частите на армията на ген. Стойчев. От фронта бяха върнати първите ранени. Докладваха ми за едно тежко сражение, което нашите части са водили недалеч от Белград при първия контакт с германците. Матеев, който поддържаше връзка с Щаба на I армия, ми съобщи, че нашите войски започват да се прехвърлят през Дунава, за да заемат нови позиции в Унгария.

На 26 декември ме повикаха бързо в Белия двор.

Тито ме прие в присъствието на Пиаде. Той ми предаде по-важните моменти от доклада на Кардел от София.

1. Кардел е водил продължителни и изчерпателни разговори със секретаря на Българската работническа партия (комунисти) Костов и неговите помощници Владимиров (Вълко Червенков.) и Терпешев.

Срещал се е също така и с министър-председателя Кимон Георгиев.

2. Българските комунисти са представили нов проект, който е разочаровал Кардел. Югославянските предложения не са били приети от българските комунистически водачи.

3. Новият български проект е бил изработен по указания на Георги Димитров от Москва. Проектът на Димитров не предвижда федерация, а само създаването на някакъв отбранителен съюз и пакт за взаимопомощ. В първия вариант на този проект имало точка, по силата на която се предвиждало федерацията да стане още преди края на войната. По време на преговорите обаче (вероятно след телефонен разговор с Димитров), Костов и Владимиров са пожелали тази точка да отпадне.

4. Българите все още поддържали принципа на паритета. Въпреки, че някои текстове не са били много ясни и допускали федериране с “държавите на Югославия”, в други те настоявали за паритетна комисия.

5. Българите не са искрени по отношение на Македония. На няколко пъти те са менили мнението си. Те не искат една ясна размяна на мисли по този въпрос и още поддържат свои стари становища, останали от времето на окупацията.

След тази искрена информация, Тито добави:

-­ Пактът, който ни се предлага, е без всякаква стойност. Нашето международно положение е такова, че ние можем да сключим пакт с такава формулировка с десетина държави още утре. Ние трябва да направим нещо, което би задоволило стремежа на нашите народи към единство. Ако не можем да го направим изведнъж, то още в първите стъпки трябва категорично да очертаем пътя към единство, който искаме да следваме. В разговорите, които е водил др. Кардел в София, съзирам или изобщо нежелание за федерация, или страх на ръководителите на БРП (к) да поемат историческата отговорност. Характерно е съобщението на Кардел, че у Кимон Георгиев е намерил по-голямо разбиране. Още снощи телеграфирах на др. Димитров в Москва, за да му изясня нашето становище. Помолих го да влезе във връзка със София и да изиска нашия последен проект, за да го проучи. Ще му протелеграфирам и Вашите последни предложения, направени на мене и на др. Кардел при миналата среща. Съжалявам много за времето, което губим, но сега, докато се върне Кардел, не можем да предприемем нищо. Мисля, че след неговото връщане ще бъде най-добре Вие лично да отидете в София, за да им обясните нашите становища.

Маршалът ме задържа на обяд заедно с г-н Смодлака и Пиаде. През останалото време ние не говорихме по политически въпроси, а за живопис.

Тито излагаше своите материалистически схващания за холандската и фламандската живопис. Аз му противоречех на няколко пъти, като не исках да обяснявам Рембранд само с икономическото развитие на Нидерландия. В разговора взе дейно участие и Пиаде, чийто познания в материята ми направиха впечатление. По-късно аз научих, че той по образование бил художник.

Предстояха ми няколко дена почивка до завръщането на Кардел, който още се бавеше в Скопие по откриването на АСНОМ.

Преживявахме последните дни на 1944 година.

На 31 декември един военен куриер ми донесе от София лично писмо от министър-председателя, в което той изказваше задоволството си от срещата с Кардел. Кимон Георгиев ми благодареше за положените от мене усилия.

В приложение към писмото намерих нашия партиен вестник “Изгрев”. На уводно място бе поместена статия, подписана от началник-кабинета на минисър-председателя ­ Георги Кулишев под заглавието: “Неповторими моменти”. Статията завършваше с думите: “Една толкова благоприятна обстановка за осъществяване на тясно балканско споразумение, на първо място между южните славяни, не е настъпвала досега в цялата история на Балканите. От това гледище моментите, които прекарваме, са може би неповторими. Ако те бъдат проспани и ако балканските народи не се възползуват от щастливия шанс, който историята им предлага сега, те биха доказали, че не заслужават една по-завидна участ”. (30 декември 1944 г.)

Тази статия ме ободри много.

Виждах, че моят стар приятел Кимон Георгиев стои на думата си. Изпратих веднага вестника в Белия двор на Тито и след един час получих отговор, придружен с поканата да прекарам посрещането на Новата година с него.

Отиваш си, съдбоносна година!

Година, която лично на мене, на цялата наша страна, на целите Балкани причини такива дълбоки, сериозни сътресения.

За щастие или нещастие и аз, и моята група приятели сме завъртени във този водовъртеж. Едни потънаха стремглаво към дъното, други мислят, че още се носят на повърхността.

Дошъл ли е моментът, когато трябва да положим зрелостния си изпит и като мъже, и като общественици, изпита за който сме се готвили половин век?

Дошъл ли е моментът, когато трябва да скъсаме с традиционните представи и понятия, да търсим нови форми на балканското съществувание, на балканското общежитие?

Да, дошъл е! Тогава няма място за колебание. С всички сили на работа.

В големия хол на светлия дворец на княгиня Олга, аз наблюдавах как новите югославянски държавници играеха хоро. Някой ме дръпна енергично и повлече в множеството. Цял запотен, Пиаде ме прикачи на хорото и весело викна:

-­ Хайде, старата гвардия мре, но не се предава.

И аз скачах, бъркайки често стъпката, няколко минути, когато моят Вергилий ме поведе към друг салон и като си бършеше потта от врата, добави:

-­ Вие знаете навярно, че крал Петър II отказва да подпише споразумението Тито- Шубашич.

Аз не можах нищо да отговоря, тъй като в този момент гръмнаха топовете и възвестиха настъпването на Новата година и на новата историческа епоха, която 1945 г. откриваше за Югославия.

Още първите дни на Новата година очертаха бурното развитие на югославянската държавна криза. На 3 януари няколко телеграми на Ройтер обявиха, че всички съобщения, относно назначаването на регентски съвет от страна на краля, са преждевременни и че той още не е дал одобрението си на споразумението Тито-Шубашич. На другия ден пак Ройтер добави, че кралят ще изчака срещата на тримата велики министър-председатели и едва след това ще вземе своето решение.

Политическите борби на Балканите навлизаха в остра фаза. Отраженията от тази борба се почувствуваха веднага и в другите части на Европа. На следващия ден Съветският съюз образува свое комунистическо правителство в Полша. Двадесет и четири часа по-късно тържествено го призна.

В Белград телеграмите на Ройтер не предизвикаха официална реакция. Белият двор беше подготвен за тази новина, но изглежда не бе още решил какви контрамерки да предприеме.

През тези дни аз имах почти всекидневни срещи с Маршала и неговите най-приближени хора. Кардел се завърна от Скопие и имах възможност да чуя от него едно обстойно и аргументирано изложение, както по пребиваването му в София, така и по положението в Македония. Той беше явно разочарован от българските комунисти, които не са били искрени с него. Не можеше да си обясни причините за тази неискреност. Според мене тя се дължеше на липса на самостоятелност.

Кимон Георгиев му беше направил добро впечатление. Българският министър-председател беше поддържал пред него идеята, че ако ще се прави нещо, то трябва да бъде значително. Кимон беше загатнал, че една евентуална среща между него и Тито би улеснила както преговорите, така и решенията.

На 5 януари 1945 г., след един продължителен разговор, когато ставах да си отивам, Кардел ме помоли да дойда пак на другия ден ­ 6 януари отново, за да се срещна с Тито. На уречената среща бяхме само тримата: Тито, Кардел и аз.

Това беше кулминационната точка на моята мисия в Югославия. Разговорът беше делови ­ между хора, които бяха наясно по въпросите, които ги интересуваха.

Бяха взети следните решения:

1. На 9 януари да замина за София, като на това мое пътуване няма да се дава гласност нито в София, нито в Белград.

2. Ще отнеса със себе си един нов вариант на договор за федерация, в който първоначално въпросът за паритета нямаше да се изтъква на преден план. Това беше основата за едно компромисно решение.

3. Аз бях упълномощен да предложа на българското правителство избор между: договора, който носех със себе си, и договора, изработен в София по директивите на Димитров от Москва, като в него бъде изрично спомената клаузата за създаване на федерация до края на военните действия срещу Германия.

4. В София трябваше да остана най-много три дена. След това трябваше да заведа българската делегация в Белград за подписването на договора.

5. Окончателното редактиране на договора, измененията и допълненията щяха да се направят лично от двамата министър-председатели в Белград преди подписването.

6. Подписването ще стане в Белград ­ в двореца Топчидере на 12 януари 1945 г. с подобаваща тържественост.

7. След подписването двамата министър-председатели ще излязат с допълнителни изявления пред печата.

8. До момента на подписването, тайната трябва да бъде напълно запазена. В Белград са осведомени само петима души, казаха ми ги поименно: Тито, Кардел, Пиаде, Ранкович и г-н Смодлака.

9. От българска страна съм осведомен засега само аз. По никой начин да не се осведомяват повече от петима души до момента на тръгването: министър-председателя, двамата подпредседатели на Министерския съвет ­ Добри Терпешев и Никола Петков и министърът на външните работи Петко Стайнов.

10. Най-късно на 11 януари да осведомя писмено Кардел по специален куриер за състава на българската делегация. По въпроса да не се изпращат никакви шифровани телеграми или да се водят телефонни разговори.

11. На 8 януари към 10 часа да посетя отново Тито, за да взема проекта, който дотогава ще бъде редактиран и преписан на чисто.

Уговорихме се официалният език на документите да бъде руски.

Върнах се в легацията и дадох нареждане да се започне почистване на помещенията с оглед на някакво военно тържество, което уж ще се състои след един-два дена. По това време ми съобщиха по новопрокарания пряк телефон от военното министерство в София, че ще пристигне помощник-главнокомандуващият генерал Козовски, придружен от сина ми, който по това време бе негов адютант. Това пристигане ми помогна да разсея подозрението у моите секретари, че приготовленията не се отнасят до някакво военно тържество.

Колата с Козовски пристигна късно през нощта от София. Аз не знаех целта на неговата мисия, нито неговото положение в комунистическите среди. Затова внимателно го изслушах и останах с впечатление, че той не знае нищо за водените разговори. Той пожела да му се уреди на следния ден среща с Маршала и да бъде обявен под псевдонима полковник Петров, както е познат на Тито от Испания.

На сутринта сина ми ме уведоми за заседанието на АСНОМ в Скопие преди десетина дена, на което е присъствал и той. Приветствие от страна на българското правителство е произнесъл Добри Терпешев. В присъствието на представители на руското, английското и американското командуване, той е произнесъл една архифедералистична реч, като е казал между другото, че федерацията е предстояща и че “ако югославяните не ни искат през вратата, ние българите, ще влезем през комина.”

Срещата Тито ­ Козовски се състоя на следния ден ­ 7 януари. След един разговор от около пет минути насаме в кабинета, Тито го е задържал на обяд, заедно с десетина други лица. Разговорът се е водил на общи теми и Маршала се е държал много резервирано. На връщане в колата Козовски е изразил своето недоволство и е казал:

-­ Да му се не надяваш на този Тито. Това момче даже не беше член на Президиума на Коминтерна! (Тито е работил в Коминтерна през периода 1935-1936 г., когато е пребивавал в Москва.)

На 8 януари в 10 часа се състоя последната ми среща с Маршала преди заминаването ми. Тя беше извънредно кратка. Тито ми предаде проектите на руски, поясни ми някакви изменения в един текст от второстепенно значение и като ме прегърна, ми каза:

-­ Господин Тодоров, Вашата мисия е историческа! Знайте, че ще Ви чакам всеки момент, че мисълта ми е свързана с Вашето пътуване. Вложете цялата си енергия. Събитията не чакат.

-­ Бог да ни е на помощ! ­ казах развълнувано аз.

След това се усмихнах на собствените си думи. Това бе един от редките моменти в живота ми, когато съм чуствувал искрено нуждата от вяра в нещо.