25 ноември 2017г.

Св. Климент Охридски, имен ден празнува Климент и др.; празник на Софийския университет

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Моята мисия в Югославия - ІІІ

 

 

Във Вършац прекарахме още десетина дена. След разговора с Маршала ние бяхме в постоянен контакт с неговия щаб. Полковник Матеев бе държан ежедневно в течение на военните операции.

Доколкото можех да разбера, самият Тито беше в постоянно движение. Той отлиташе и се връщаше за по един-два дена. В този период той бе отлетял до Неапол, за да се срещне с д-р Шубашич. В града не видях нито един от неговите приближени хора. Те всички бяха изпратени напред, за да участвуват непосредствено в развръзката около Белград.

На 26 октомври Матеев се върна от щаба и ни каза, че на следващия ден ще отлетим за Земун, който вече окончателно е разчистен.

На уречения час бяхме откарани до близкото съветско полско летище, където ни чакаше вече съветска транспортна машина. При нашето пристигане витлата бяха пуснати в действие. Комендантът ни каза, че с нас ще пътуват и други. Вътре заварихме няколко пътници,облечени в английска партизанска униформа. Най-възрастният от тях се запъти към мен и ми се представи ­ Димитър Влахов.

Аз знаех, че Влахов се намира в щаба на Тито, но не можех да го позная, тъй като повече от тридесет и пет години не бях го виждал. Въпреки дългата емиграция, Влахов говореше на чист български език, без да го изкълчва с несмислени македонски диалекти, сърбизми или русизми. С чудна за възрастта му жизненост, той ми предаде от Вършац до Земун своите схващания по македонския въпрос и плановете си за бъдещото развитие на Македония като федерална единица във Федеративна република Югославия. Аз останах доволен от този разговор, защото той ме въведе в някои страни на проблемите, които до този момент не познавах. Също така за мене беше едно успокоение, като разбрах, че Влахов, който сигурно щеше да играе ръководна роля в Македония, е умерен и разсъдлив човек.

Полетът до Земун не трая дълго. Скоро ние кацнахме виртуозно върху разрушеното летище между бомбените ями. Общата картина беше тежка. До вчера тук са бушували боеве, днес още димяха пожари. Съветските въздушни части бяха още в пълно действие и ние за няколко минути бяхме изведени вън от летището от комендантския офицер, който ни предаде на един смесен ескорт от югославяни и руснаци. До вечерта прекарахме в един ресторант ­ военен стол в Земун и вечерта бяхме отведени в Белград и настанени в хотел “Москва”, където се помещаваше част от щаба на Тито. Друга част беше настанена в хотел “Мажестик”.

На следния ден почти не излизахме в града, тъй като съветските пионерни части претърсваха за мини. Други части разчистваха някои главни улици за парада, който трябваше да се състои на следващия ден.

Към обяд получих лично писмо от маршал Тито. Той ме поздравяваше с добре дошъл в столицата на Югославия. По адютанта и аз му изпратих поздравително писмо за освобождаването на Белград и го помолих да ме приеме за кратка среща, тъй като исках да замина, колкото се може по-скоро за София, за да докладвам на моите другари от правителството.

Маршала ме прие след парада ­ на 30 октомври.

Колата ме отведе към Дедине*, където цялото възвишение бе блокирано за нуждите на Националния комитет. Външната и вътрешната охрана бе поета изключително от съветски войски. Почти не видях югославянски части.

Тито бе настанен в една вила, почти незасегната от войната. В хола ме посрещна неговият началник-кабинет и началникът на охраната ­ съветски полковник. И двамата имаха много уморен вид.

-­ Това е третото денонощие, без да сме спали ­ ми каза началник-кабинета, ­ но то не е страшно. Страшното е, че преди малко свършиха цигарите.

Погледнаха ме много жално, като разбраха, че не съм пушач.

В трапезарията на вилата имаше някакъв съвет ­ военен или политически, не знам, тъй като всички бяха с ботуши и шинели. Трябваше да почакам около двадесет минути, защото не искаха да прекъсват Маршала, който говореше в момента. Когато му съобщиха, че съм дошъл, той прекъсна заседанието и ме заведе в една малка странична стая. Казах на Маршала, че искам да замина за София, за да докладвам на моето правителство за развоя на нещата в Югославия и същевременно да узная лично от министър-председателя становището му по политическите въпроси, свързани с българо-югославянските отношения. Казах му, че ще положа усилия за бързото уреждане на стопанските въпроси, главно за извозването на въглищата, което считах за най-належащо. Попитах го кога счита, че жп връзката между Белград и София ще бъде възстановена.

Тито бе явно преуморен. Той ми отговори, че и той счита въпроса за въглищата за най-спешен. Според него след около месец връзката ще бъде възстановена, ако не ги забавят разрушените мостове. По политическите въпроси Тито ме помоли само да сондирам министър-председателя Кимон Георгиев в духа на нашите разговори във Вършац. Колкото се отнася до комунистическите водачи в България, добави, че той ще има грижата да влезе във връзка с тях чрез централните комитети на югославянската и на българската партия.

След това Тито ме информира доста подробно за главните моменти от разговора с д-р Шубашич, както и за проекта за споразумение, което той в този момент докладваше на Националния комитет в трапезарията на вилата.

-­ Тъй като Вие прекъснахте моето изложение пред другарите, засега сте по-информиран от тях ­ завърши той и ми подаде приятелски ръка.

Когато излязохме в хола, началник-кабинетът беше вече си намерил цигара и задълбочено я смучеше. Тито се обърна към него с нареждане да ми се осигури самолет за другия ден. Каза му също така да се погрижи помещението на българската легация да бъде освободено и възстановено, докато се върна.

Сбогувахме се отново сърдечно и Маршала влезе в заседателната зала. Аз останах известно време в хола, докато се осигури кола за връщане, тъй като колите бяха малко и в постоянно движение. Докато чаках, началник-кабинетът ми подаде да прочета току-що полученото поздравително послание от Чърчил. По дух и по форма, то беше послание между двама напълно равноправни министър-председатели.

На другия ден със съветска машина отлетяхме за София.

Пред журналистите аз се ограничих само да кажа:

-­ Постепенно, със съдействието на маршал Тито и на българското правителство, на Балканите се изгражда една нова епоха.

Същата вечер имах дълъг разговор с министър-председателя Кимон Георгиев. Бяхме само двамата в кабинета му във временното здание на Министерския съвет на бул. “Фердинанд”. След като изслуша моето изложение, Кимон Георгиев ми зададе редица въпроси относно спогодбата Тито- Шубашич. Аз му отговорих това, което предишния ден ми бе казал набързо Маршала:

1. Фактически спогодба още няма. Има разменени само мисли, които ще се оформят в една втора среща. След това ще се подпише самият документ, който ще се представи на крал Петър за одобрение.

2. Рамките на спогодбата са следните: На първо време кралят няма да се върне в Югославия, докато не се произведе референдум дали изобщо да се върне, или не. През този период кралската власт ще се изпълнява от регентски съвет, който ще се предложи от Тито и от Шубашич и ще се назначи от краля с конституционен акт.

3. До свикването на учредителното събрание, върховната власт ще се изпълнява от АВНОЮ. (Антифашистко вече на народното освобождение на Югославия, създадено през 1943 година.)

Към тази проектоспогодба аз направих следния коментар:

1. Ако кралят одобри спогодбата, то ще означава, че той за неопределен период се отказва от връщане в Югославия. Положението в Югославия е такова, че Маршала винаги може да спечели един референдум в полза на републиката. По този въпрос у мене няма съмнения.

2. Ако това зависеше само от краля, той никога няма да подпише, обаче моето впечатление е, че англичаните ще го заставят да подпише. Имам чувството, че засега англичаните са жертвували краля. Те виждат, че засега поне те не могат да поддържат монархията в Югославия и че ще направят всичко необходимо, за да работят с Тито.

3. Англичаните приемат, че по известни нам съображения, Тито представлява реалната власт в Югославия. Следователно те ще се борят за политическо влияние върху него. Изгледите засега не са много благоприятни, обаче аз считам, че в антуража на Тито има хора ­ от старата сръбска политическа аристокрация ­ Рибникар, Рибар, Симич, Попович и др., което дава основание да се предполага, че всемогъщият антантофилски дух на Белград е все още жив, макар че не се проявява открито.

4. Моята основна работна хипотеза е следната: Югославия няма да влезе напълно в една от зоните на влияние на Балканите. В Югославия ще има дълъг процес на политически компромиси на двете групировки от побеждаващата коалиция.

Разделихме се късно през нощта, като си насрочихме тристранна среща с министъра на външните работи Петко Стайнов за следващия ден. Заредиха се срещи със Стайнов, Терпешев, Петков и Дамян Велчев. Във всички тези срещи аз се задоволих само с общи приказки за гълъбовите очи на Маршала, като запазих основните политически въпроси да ги разгледам само с Кимон Георгиев. Даже с Дамян Велчев, с когото ме свързва също така дълбоко приятелство, не разисквах въпросите, които впоследствие бяха наречени “въпроси, свързани с федерацията”. И ако днес съжалявам за нещо, това е че не посветих още в началото Дамян Велчев по този въпрос.

В него момент аз се считах еднакво интимен приятел и на двамата. Бяхме свързани с повече от двадесетгодишна политическа дружба, бяхме прекарали заедно много напрегнати моменти, бяхме рискували заедно живота си няколко пъти. Не можех да подозирам, че в началото на ноември 1944 г. между двамата съществуват вече сериозни политически различия.

Към края на зимата на 1945 г., когато всичко отдавна вече беше напълно проиграно, Дамян Велчев се връщаше от фронта и ми гостува в Белград. Когато пътувахме заедно, за да положим венец на Авала, той ме попита:

-­ Бай Петре, кажи ми точно как стои въпроса с федерацията.

Разправих му подробно развитието на събитията. Дамян ме погледна със спокойните си, винаги малко зачудени очи, и каза:

-­ Мен защо не ме постави в течение тогава? Аз имах възможност решително да ти помогна.

През седмицата от 1­-7 ноември 1944 г. бях постоянно зает с посещения и разговори, между които и с Димитър Нейков за уреждане на материална помощ за Югославия. Бях помолил Петко Стайнов да ми изпраща служебните бюлетини във връзка с резултатите от срещата Чърчил ­ Сталин и речите на Чърчил в Камарата на общините. Както в комюникето, така и в речите се подчертаваше желанието на двете правителства да провеждат обща политика в Югославия.

Чувствувах се много уморен и исках да си почина. Говорихме с жена ми да отидем за няколко дена в Банкя. На 9 ноември Кимон Георгиев ме повика бързо в съвета и ми каза, че още същия ден трябва да отлетя с Терпешев за Югославия, за да присъствувам на откриването на АСНОС (Антифашистко събрание на народно освобождение на Сърбия.). Много се изненадах от това, тъй като миналата седмица Маршала нищо не ми бе казал по този въпрос. Поради технически причини не можехме да отлетим вечерта и тръгнахме на другия ден с кола. Пътят до Белград не бе добре разчистен. Между Бяла паланка и Пирот едва се провирахме между една разрушена българска танкова колона, която още стърчеше като паметник на некадърността на командира на бронираната дивизия. Поради големите разрушения стигнахме в Белград едва на 11 ноември и спряхме направо пред Колрачевия университет, където заседаваше АСНОС. Никой не ни очакваше, защото никой не знаеше, че пристигаме, тъй като от София до Белград нямаше още никакви контролни постове. Влязохме в предверието. Един квестор със запасан пистолет и в шинел отиде да предупреди. След една минута същият квестор ни въведе в залата.

Влизането ще остане завинаги в съзнанието ми като изключителен момент в моя живот. Залата гръмна от възторг, от невъобразимо опиянение. Всички станали прави размахват ръце и викат: “Живели, живели, брача бугари”.

Изведнъж някой запя “Хей славяни”...

Цялата Скупщина ­ партер, президиум, галерия ­ пеят. Пеем и ние, застанали като втрещени. Всеки чувствува посвоему величието на преживяната минута. Сълзи блестят в очите на мнозина. Голяма група млади хора излизат напред и почти изнасят Терпешев на трибуната. Той произнася възторжена федералистична реч, пред която моите схващания изглеждаха даже консервативни. Понеже Скупщината от възторг не го остави да продължи, той трябваше накрая да се задоволи само с издигане на лозунги.

При сравнително по-утихнала атмосфера след това говори Благой Иванов от името на армията. След двамата българи думата взе председателят на АВНОЮ д-р Иван Рибар, който междувременно беше седнал на председателското място. За първи път виждах и слушах Рибар. Не го бях срещал нито в Крайова, нито във Вършац.

Старият демократ се беше изправил и чакаше залата да утихне. Този път овациите бяха отправени към него. Загубил и двамата си синове, и жена си в съпротивителното движение на Югославия, този стар славонски дъб бе устоял на всички бури, бе израснал като могъщ символ на стремежа на югославяните към свобода. Личният му авторитет пред Тито беше огромен. Веднъж, на голям официален прием, Маршала искаше да отдаде особена почит на българския пълномощен министър. Той ме покани да седна между него и Рибар и каза:

-­ Моля, седнете до нашия Рибар!

Скупщината най-сетне утихна.

С ерудицията на голям и културен парламентарен оратор д-р Иван Рибар приветствува пратениците на братска България. Той говори кратко, бавно и завърши:

-­ Ние с вас, братя, имаме общ език, обща вяра, обща племенност, обща съдба. Нека винаги вървим заедно, нека бъдем едно!

На 12 ноември надвечер българската далегация бе приета от Маршала в неговата резиденция и бе задържана на вечеря. Присъствуваха някои от видните членове на Националния комитет за освобождаването на Югославия, който вече действуваше като правителство в Белград. Спомням си, че бяха Пиаде, Темпо, Влахов и няколко македонски дейци. Мисля, че беше и Кардел, но той не взе думата. Другите не познавах и затова не можах и да ги запомня.

След вечерята Тито ме задържа на къс разговор, в който го осведомих за срещите ми в София. От своя страна, той ме уведоми за следното:

1. Отношенията с Шубашич се развиват добре. Шубашич, изглежда, е един разумен буржоазен държавник, който има много реално разбиране за съотношението на силите в Югославия. След известно време ще посети Москва, където вероятно ще трябва да отиде и Тито. В развоя на отношенията с емигрантското правителство едва ли ще трябва да се очакват някакви изненади.

2. Отношенията с България. Тито е влязъл вече във връзка със секретаря на българската партия Костов и вече са разменили по едно писмо. Той се надява, че докато съм в София, преписката ще се развие и след моето връщане и двамата ще има да си съобщим нови неща в тази насока.

Върнах се в другия салон. Разговорът беше в разгара си върху единствената тема на вечерта: Македония.

В момента говореше Пиаде. Той казваше, че разделянето на Македония между трите балкански държави през 1913 г. е вече отживяла епоха за нова Югославия. Създаването на Македонската народна република в рамките на Федеративна Югославия има значение на отбиване на всякакви сръбски претенции за превръщането на Македония в част от сръбската нация. Сега другите две балкански държави и най-вече Отечественофронтовска България, трябва да изразят своето становище по този въпрос. Македонската нация иска да има гаранции и срещу българския шовинизъм и трябва да получи подобни гаранции. Трябва да се отбие всякаква българска претенция за Македония.

Седнал в един от ъглите на салона, аз слушах и преценявах таланта и опитността на Пиаде. Освен голяма интелигентност, дължаща се може би и на неговия расов произход, освен гъвкавостта и бързината на неговата мисъл, старият комунист ­ доайен на югославянските политзатворници, беше ненадминат и в своята политическа ерудиция, в остротата и яснотата на политическите си формулировки.

Наблюдавайки Пиаде и хората, които движеха съдбините на Югославия в него момент, пред очите ми изникваше безцветната и безпомощна маса на българските политически водачи и държавници.

Въпреки че можеше лесно да играе ролята на учител между ученици, Пиаде съзнателно стоеше малко по-настрана и подкрепяше авторитета на по-младите. С него ние ще се срещнем още веднъж в страниците на тази книга, в трагичния момент, когато всичко бе вече проиграно, и тогава аз ще се постарая да затвърдя интересния му образ в съзнанието на читателя.

На вечерята присъствуваше също така и Темпо. Според мене той е едно буйно, самоуверено и сравнително ограничено момче, което говори повече, отколкото трябва. Те се спречкаха с Терпешев по някакъв въпрос от македонския комплекс и тръгнаха да търсят Маршала в другата стая, за да ги оправя.

При раздялата казах на Тито, че ще поканя българския министър-председател да излезе с изявление по отношенията с Югославия.

На другия ден тръгнахме обратно за София и стигнахме благополучно вечерта. В София престоях около петнадесет дена, зает между другото с уреждането на състава на бъдещата легация в Белград. Една от най-главните грижи на Стайнов беше каква форма да даде на моята мисия. Залутан в дреболии, той се чудеше как да ме акредитира, какво е положението на АВНОЮ, на Националния комитет за освобождение, нещо, което аз ни най-малко не знаех. В последния ден преди заминаването ми, той донесе вкъщи един красиво написан лист.

Когато няколко дена по-късно се явих при Маршала и застанах тържествено, за да му го чета, Тито го дръпна от ръцете ми, бутна го в едно чекмедже и сърдечно каза:

-­ Молим Вас, от това няма никаква нужда.

През време на престоя ми в София имах няколко продължителни разговора с Кимон Георгиев. По мое внушение неговият началник-кабинет Кулишев написа и предаде от името на Кимон на 20 ноември 1944 г. на списание “Славянски юг” едно изявление, с което потвърди моята политическа линия в Белград.

Там между другото се казваше:

“Убеден съм, че България на Отечествения фронт и нова Югославия на маршал Тито, съзнават ясно какви исторически моменти преживяваме и се надявам, че от двете страни ще се направи всичко необходимо, за да не се пропуща този момент, без да се изградят отношения на дълбока и трайна взаимност... Българският народ е напълно подготвен да подкрепи идеята за тясно сближение и сътрудничество на южните славяни.”

В София следях с особено внимание, доколкото това бе възможно, подробностите около посещението на Шубашич в Москва, където той бе пристигнал по това време. Правеше ми впечатление желанието на русите да се затвърди едно споразумение между двете групи. По този въпрос русите бяха поне външно много отзивчиви, нещо което напълно контрастираше с тяхното становище по полския въпрос. За Полша те нямаха никакво намерение да търсят споразумение с Лондон.

Публикуваното комюнике в края на разговорите на Шубашич в Москва беше благоприятно. В него се говореше, че трябва да се държи сметка за положението на Югославия сред Обединените народи, че е необходимо едно обединено югославянско правителство въз основа на сключените споразумения. В него да се включат всички истински демократични сили и те да станат градивен фактор за постигането на победата и изграждането на Европа.

На 30 ноември, преди моето заминаване, имах нова продължителна среща с министър-председателя.

Изложих му отново подробностите по моя разговор с Тито във Вършац. Той ме изслуша пак внимателно и ми предаде от своя страна разговора, който е имал с някои комунистически водачи по югославянския въпрос. Кимон Георгиев ми каза, че между двата централни комитета се водела вече някаква преписка по този въпрос.

-­ Добре ще да е ­- ми каза той, ­- да не изпускаш инициативата от ръцете си и по възможност да движим нещата чрез тебе. Би трябвало да се внуши на югославяните, че това са държавни, а не партийни въпроси.

Разделихме се сърдечно, както правехме винаги, когато ни предстояха сериозни действия. Надвечер дойде вкъщи Васил Юруков. Този стар и искрен русофил беше сериозно разклатен от действията на руснаците в България. С голямо огорчение той ми предаде някои факти из вътрешния живот на страната. Той предвиждаше в най-скоро време криза около Дамян Велчев, чиито позиции се минирваха от амбициозни хлапетии от нашите редове, произведени генерали след 9 септември.

От цялото настроение на Юруков вееше тъгата, личеше голямо политическо разочарование. Никога той не беше правил досега пред мене такива горчиви исторически паралели между действията на Каулбарс (Има предвид руския генерал Каулбарс (1844-1922), който по най-груб начин се намесва във вътрешните работи на българското княжество.) и на Бирюзов, между които според него не съществува никаква разлика.

Юруков смучеше бавно старата си луличка, погледът му обгръщаше последователно мъгливите контури на дърветата в градината, есенна и пуста, и като се усмихна, може би над собствените си илюзии, завърши:

-­ Най-омразната фигура в българската история за мене е бил Стефан Стамболов. Знаеш ли, че на тези години, започнах да го разбирам. Според мене руснаците могат да въведат ред в България само за 24 часа и да вразумят нашите. За съжаление не искат. Руската политика в България е и ще си остане безогледна. А колкото се отнася до нас, бай Петре, нашата роля е свършена. Руснаците нямат повече нужда от русофили, занапред те се нуждаят само от руски агенти.

Говорихме още надълго върху положението в Югославия. В общи черти аз казах на Юруков задачата на моята мисия, както я схващам. Когато той стана да си върви и куцукаше към вратата, спря се, прегърна ме и каза:

-­ Бай Петре, дано завършиш делото, което си започнал. От мене знай и разчитай на пълна подкрепа.

Доколкото си спомням, това бе последната ми среща с него. Вечерта прекарах вкъщи. Имах чувството, че силите ми не ще издържат в това надпрепускане със събитията.

1 декември 1944 година. Отново по разбития път за Белград. Кал, дъжд, разрушени мостове, бедни кирпичени къщи с разкъртени мазилки. Всичко, както го помня от четиридесет години насам. Бури и войни бяха шествували по тези калдаръмени шосета, бяха отнасяли и разпилявали по вятъра коравия залък на балканския селянин, бил той сърбин или българин, и бяха оставили само нищетата да се шири.

Нови сега бяха само грамадните червени букви, които от Цариброд до Белград разкрасяваха стени и сгради. Чрез тях новата власт самоуверено възвестяваше на шумадийците, че благоденствието е предстоящо.