25 ноември 2017г.

Св. Климент Охридски, имен ден празнува Климент и др.; празник на Софийския университет

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Междуетническите отношения в България

 

Автори

проф.дсн Валентина Златанова - ръководител колектив, Светла Стаменова, Боян Ерменков

Заглавие Междуетническите отношения в България. Междуетническата и гражданската национална идентичност
Издател Omda.bg
Дата 10-06-2013
Език български
Раздел наука, социология
Формат електронно издание - ISBN 978-954-9719-26-0 - EPUB
ISBN 978-954-9719-27-7 - EB2

Свалете във формат fb2.zip

 Свалете във формат epub

 

Анотация

Много въпроси свързани със състоянието и перспективите на развитие на междуетническите отношения в България търсят отговори: Каква е посоката на развитие на националната идентичност на основните етнически групи (българска, турска и българо-мохамеданска); Дали тя се движи в направление към по-голяма етнизация, колективно и етно-културно дефиниране на националната им принадлежност, или води до по-очертано надмощие на гражданската национална идентичност, където всеки гражданин на страната, независимо от етническта си или религиозна принадлежност, има равни индивидуални права с другите; По какъв начин индивидуалния избор на типа национална идентичност на представителите на посочените по-горе етнически общности се отразява на междуетническите отношения в страната.

На отговорите на тези и много други въпроси е посветена тази книга.

 

МЕЖДУЕТНИЧЕСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ В БЪЛГАРИЯ

МЕЖДУЕТНИЧЕСКАТА И ГРАЖДАНСКАТА НАЦИОНАЛНА ИДЕНТИЧНОСТ

 

СЪДЪРЖАНИЕ

1. Увод

2. Теретични основания на изследването на междуетническите отношения: гражданските срещу етнически основи на формиране на нацията

3. Конструиране на етническата и национална идентичност

4. Формиране на националната държава в Западна Европа

5. Формиране на нацията и държавата в Югоизточна Европа

6. Особености на културната история на Югоизточна Европа и нейните социално-структурни и политически последствия

7. Междуетническите отношения на Балканите и у нас

8. Българската специфика в междуетническите отношения

9. Състояние на научните изследвания на междуетническите отношения у нас

10. Цели, задачи и хипотези на социологическото изследване

11. Анализ на резултатите

12. Основни изводи

13. Ползвана литература

14. Информация за текста 

    

 

 

 

 

 

УВОД
 
    Днешните общества се характеризират с културно разнообразие и етнически различия. Това е съпроводено с нарастващо напрежение от социално изключване, което на свой ред влияе върху успеха на социалната интеграция.
    Идеологически-нормативното значение на мултикултурализма, като инструмент за политическо действие акцентира върху познаването на съществуващите етнически дефиниции за социална интеграция. Те осигуряват правата на индивидите да поддържат своята култура, като се радват на пълен успех в участието в съответствие с конституционните принципи и общосподелени ценности, битуващи в обществото и спазването на техните конституционни права.
    Интеграцията не трябва да се разглежда само като позитивен факт. По различни начини тя е нож с две остриета. От една страна вътрешната солидарност стимулира и сътрудничеството, и социалния контрол, и възможно — дори субординацията на груповите норми. В същото време силната вътрешна солидарност води до ненавист, омраза към другите, резултираща в ксенофобия или още по-лошо в екстремни прояви: Спектърът се простира от чувства на принадлежност през толерантност до нетърпимост и насилие.
    Общото виждане е, че всяка нация има една единствена специфична култура, а тя е била превърната в политическо средство, където идеалът за равенство е свързан с притежаването на културна — и в този случай национална — идентичност. А в условията на глобализация религиозни или етно-културни специфики и тенденции, първоначално свързани със специфичен регион, етнос или период, се разпространяват в други части на света. Глобализацията засяга и традиционни функции на семейството, общността, църквата, националната държава.
    В същото време развитието на глобализацията накара много хора да се обърнат към своята собствена етническа идентичност. Да търсят традиции и история, които те понякога използват, за да изтъкнат и стимулират индивидуални и групови интереси. С други думи, с нарастването на глобализацията се създадоха благоприятни условия за всички видове партикуларизация, локализация и дори фрагментация. Има възраждане на национализма, регионализма и етничността и засилваща се културна хетерогенност. Тясно свързан с този парадокс е несигурния и опасен баланс между „глобални потоци“ и „културна (етническа — бел. моя) затвореност“. Има много емпирични доказателства в подкрепа на факта, че усещането за включеност в отворени глобални потоци изглежда отключва търсене за фиксирана ориентация и дейностни рамки, както и определени опити за заявяване и утвърждаване на стари и конструиране на нови. Налице е установяване на икономически, социални, организационни, етнически, религиозни, политически и лични взаимоотношения които надхвърлят географски, културни, етнически и политически граници. Тази ситуация позволява нови форми на културен и етнически транснационален опит. Светът, макар и бавно, отстъпва на мултикултуралното глобално общество. В този процес се очертават две тенденции:
    От една страна хората участват в транснационални мрежи и са под влияние на различни култури. От друга страна, понякога паралелно в този процес, хората се връщат към тяхната „собствена“ култура и утвърждават тяхната „собствена“ етничност. Т.е. тенденцията на глобализация върви успоредно с локализация. А под влияние на миграцията се извършва по-скоро трансформация на култура, отколкото загуба на „собствена“ култура, традиции и идентичност или стриктно приемане на „друга“ идентичност.
    Първата перспектива е за еднообразие, смазващо, отричащо и елиминиращо различията по пътя на нарастващата културна стандартизация и уеднаквяване, разбирана като културен империализъм.
    Втората перспектива на развитие на междуетническите отношения осветява аспектът, игнориран от тезата за хомогенизацията, като акцентира върху различията. В рамките на тази перспектива са възможни както хармония, така и конфликт. Поддържници на двата варианта акцентират върху социо-културните и/или етнически различия между различните групи заради тяхната трайна и неизменна природа, включваща или артикулираща проблеми, които биха възникнали, ако тези различия биват отричани или потискани, като се различават само в оценката и интерпретацията на тези различия.
    В „хармоничният вариант“ различието е реакция на „разочарованието от света“, форма на алиенация. (Nederveen Pieterse, 1996:1389). Акцентира се върху съществуването на различия, които не просто са толерирани, а признати като трайни и стойностни, и активно защитавани и популяризирани с правото и публичните политики (Taylor 1992).
    В конфликтния вариант, различията са разглеждани като генериращи съперничество, стремеж към доминация и конфликт. Което води до компроментиране на социалната интеграция в обществото и има обратен ефект, вреди за общата национална ориентация вследствие на намаляващия общ принос на всеки един към държавата и нейната култура.
    В този аспект мултикултурализмът може да бъде извинение за маргинализация, изключване и потискане. Всичко много често може да бъде повод за насилствен конфликт и дори кампания за геноцид и гражданска война. През последното десетилетие повечето конфликти по света са вътрешни по природа, свързани с етнически, културни и религиозни различия. Хора с различен етнос, история и култура имат проблеми да се разберат помежду си. Различията могат да пробудят сили, които или да искат принудителна интеграция или да пречат за нея. Освен това хората по-трудно създават отношения с хора и групи, различни от тях. Това отваря врати за расизма, национализма, религиозния и етнически фундаментализъм и е свързан с философията на апартейда, както и с етническото прочистване. Води до „съпротиви, до уязвимост и натиск, противоречия, или непрекъсната борба за жизнени и трудови условия"(Maier, 1996).
    Въпреки че мултикултурализмът е „основан на идеология, която поддържа, че различието се толерира, цени и приема в общество на основата на всеобщи принципи на ценностите на либералната демограция — гражданската общност и равенството на всички хора в държавата, както и индивидуалните права“. (McAllister, 1997: 2), той на практика ефективно подхранва доминирането на една етническа група. Търси се опитомяване, култивиране, рамкиране на различията и „впрягането“ им в ярема на доминантния социокултурен ред и икономика.
    Дали мултикултурализмът като идеология и политика ще доведе до категоризация, поляризация или изолация на хората с мобилизация по линия на етническото?
    Това е предмет на дискусия на социално, етниническо, културно и политическо равнища. Всички тези нива се събират в концепцията за „етническата“ и „гражданската“ идентичност.
    В концепцията на мултикултурализма и социалната интеграция гражданската идентичност е основен мощен инструмент за социална защита на правата на етническите малцинства (политически, религиозни, социални). Идеал на демократичното общество е всяка група и индивид да бъдат третирани еднакво като граждани. И едновременно с това, и това е втория идеал — всеки да има правото да бъде различен и уникален. В този смисъл има автори, които отбелязват каква е ролята на идентичността (културна, етническа, религиозна) за качеството на живот (Kymlicka, 2002) Културата на мнозинството е стандарт, който останалите малцинства трябва да приемат за постигане на пълни равни права. По такъв начин се дава малко пространство за различие и разпознаване, но това различие е предпоставка за невъзможност за задоволяване на определени потребности и в този смисъл за ограничаване на определени права. В двата резултата могат да доведат до провал на социалната интеграция и вместо социална интеграция да се генерират условия, които я препятстват.
    У нас тези проблеми също се нуждаят от изследване и анализ.
    Много въпроси свързани със състоянието и перспективите на развитие на междуетническите отношения в България търсят отговори: Каква е посоката на развитие на националната идентичност на основните етнически групи (българска, турска и българо-мохамеданска); Дали тя се движи в направление към по-голяма етнизация, колективно и етно-културно дефиниране на националната им принадлежност, или води до по-очертано надмощие на гражданската национална идентичност, където всеки гражданин на страната, независимо от етническта си или религиозна принадлежност, има равни индивидуални права с другите; По какъв начин индивидуалния избор на типа национална идентичност на представителите на посочените по-горе етнически общности се отразява на междуетническите отношения в страната.
    На отговорите на тези и много други въпроси е посветена тази книга.
  
 
Теоретични основания на изследването на междуетническите отношения: гражданските срещу етнически основи на формиране на нацията
 
    Докато в литертурата демокрацията винаги се разглежда като свързана с гражданствеността, то етничността е високо подценена в анализите на демократичните промени в различните общества (Schopflin 2000). В последните десетилетия два основни процеса доведоха до засилен интерес към етничността. Първият е предизвикан от промените в природата на развитите демокрации в резултат на глобализацията, което доведе до появата на понятието за политика на идентичността като ѝ даде водеща роля при структурирането на демократичния ред. По този начин правата на етническите малцинства за самоопределение и политическо представителство получиха щироко внимание като нов политически дискурс в развитите демокрации, заместващ класовия дискурс, доминиращ почти целия 20 век (Bauman 2004; Фрейзър 2003). Терминът „мултикултурализъм“ стана влиятелна тема в социалните науки днес (Tailor 1994; Kymlicka 2002).
    Втората тенденция е от страна на по-малко развитите и все още в процес на демократизация страни и е свързана с междуетническите конфликти там, които се смятат за препятстващи демократичното им развитие. Често обяснителната логика на междуетническите конфликти в тези страни е обърната. Недостатъчното развитие на демокрацията в тези страни се използва като основен мотив, обясняващ междуетническите сблъсъци и напрежения там. Следователно, две логики на взаимоотношение между демокрацията и междуетническото разбирателство се прилагат съответно за развитите демокрации и за развиващите се страни. В случая със Западните страни, развитието на етническите идентичности и правото за политическо и културно самоопределение на всяка етническа група в тяхната мултикултурна версия се счита като средство за още по голям напредък на демокрацията, докато в Източния случай етничността се оценява като деструктивна за демократичното строителство (виж Kymlicka 2002)
    Никой не отрича вредните ефекти от етническите конфликти в някои части на света. Това, което трябва да се направи, е да се разбере кога те се случват, което задължително изисква включването в анализа на понятието за етническа и национална идентичност, процеса на формиране на нацията и държавата, национализма и ролята на политиката на идентичност. Целта на следващите страници ще е да намерим точното място и роля на етничността в демократичното общество и да видим дали наистина етничността се движи в посока, противоположна на гражданството. Различните визии за ролята на етничността в Западна и Източна Европа следва широко дискутирания модел на разглеждане на национализма, познат като „граждански“ срещу „етнически“ модел на формиране на нацията.
    Ще започнем нашия анализ с изучаване на процеса на етническо и национално изграждане на идентичността, което е генетично свързано с формирането на нацията-държава и модерността. В този смисъл подходът ни ще се опита да бъде генетично-процесуален.
    Националната идентичност, чувството за принадлежност към дадена държава или общество е прието да се счита за основано на два различни критерия за членство в националната общност — „граждански“, който е идентичен на гражданството и включването в общността, и етнически, синоним на наследяването, културата и изключването от общността. Тези две измерения на националното конструират основните източници на политическа лоялност към държавата и политическия режим и се считат за два типа национализъм. Тази най-разпространена класификационна схема на видовете национализъм, разграничава нациите като основно два вида — граждански, политически или териториални нации и етническите нации, основани на общ произход и култура. Тези класификационни разграничения са приложени географски. Така повечето страни от западна Европа и САЩ са дефинирани като граждански нации, докато Източна Европа и Германия се определят като етнически. Първите учени, които правят фундаменталното разграничение между граждански и етнически нации са Фредетик Meincke (Cosmopolitanism and the National State, 1907) и Ханс Кон (The Idea of Nationalism, 1944). Кон твърди, че национализмът на запад — Англия, Франция, Холандия, Швейцария и Съединените Американски Щати — е предимно политически, докато в изостаналите общества на Източна Европа и Азия, национализма съвпада с културните и етнически граници на нацията.
    Всъщност това разделение има корени в диспута между френските философи от Просвещението и германския романтици от осемнайсти и началото на деветнайсти век като разграничение между републиканското понятие за граждански консенсус и „естествената“ принадлежност. Тези теоретични понятия са онтологически основани на различната история на Англия и Франция от една страна и Германия, от друга (Brubaker 1992). Докато гражданското понятие за националност е родено от историческия опит на „държава без нация“ или в процеса на построяване на нацията, културното или етническо понятие идва от опита на държавно строителство в условията на „нация без държава“ (Bauman 2004: 59). България и останалите страни от нашия регион попадат в групата на така наречените етнически нации, при които нацията се обединява на основата на коструиране на национално самосъзнание до образуването на държава.
    Гражданският модел на национализъм и образуване на нацията се смята за основан на индивидуалния избор за принадлежност към дадена общност и е чисто политически, състоящ се от граждани, които са равни пред закона, „една общност от граждани с равни права, обединени в патриотична привързаност към споделена мрежа от политически практики и ценности“ (Ignatieff 1994: 3–4). Етническата версия на национализма и образуването на нация е основана на патриархално вписване в дадена колективност и е чисто културно явление. То се основава на „oнаследеност или предполагаема oнаследеност“ (Smith 1991) и на „ предварително съществуващите етнически характеристики на хората: техния език, религия, обичаи и традиции“ (Ignatieff 1994: 4). Така в литературата съществува набор от дуалистични разграничения, които предизвикват ценностно основано разбиране за „лош“ и „добър“ национализъм (Spencer and Wollman 2002: 94–120). Спенсър и Уолман правят списък с дихотомични характеристики на двата типа националност, които са географски приложени както следва:
Западен национализъм Източен национализъм
Политически Културен
Граждански Етничен
Либерален Нелиберален
Индивидуалистичен Колективистичен
Волунтаристки Органичен
Рационален Мистичен/емоционален
Универсалистки Партикуларистки
Конституционен Авторитарен
    Източната версия на национализма и разбиране на националността се разглежда в термините на изостаналост и неразвитост за разлика от толерантния и рационален Западен модел. Нещо повече, тази дихотомия освен всичко е и европоцентрична, защото Западът е смятан за базисен модел за останалите, а останалата част от света се определя като изначално нуждаеща се от усъвършенстване периферия, която е предопределена така или иначе да следва Западния модел виж (Greenfeld 1992). Така европоцентричността на това схращане е изначално обременено и с телеологизъм. Според Норман Дейвис, този дискурс на разграничаване има дълбоки исторически корени които отиват чак до враждебността на Римската империя към варварските орди от Изток. Свързано е и със схизмата между Източното Православие и Западния католицизъм, а по-късно между християнството и исляма, представен от Отоманската Империя, и последвана от неприрязънта на някои мислители на Просвещението към Изтока. Тази дихотомизация е основана на предпоставянето на култутната изостаналост на Изтока, един етноцентричен аргумент, който се основава на пред-поставянето на Западното превъзходство за сметка на малоценността на Изтока.
    Много учени анализират недостатъците на определянето на западния тип нации и национализъм като граждански и „включващ“, посочвайки различни характеристики на източния национализъм, които биха могли да се намерят на Запад, като например враждебността към имигрантите, десния националистичен дискурс във Франция, Великобритания и Съединените Американски Щати, етнически обусловени актовете на насилие в много части от Западна Европа през последното десетилетие (Bjorgo and Witte 1993; Billing 1995; Brubaker 2004). Дори когато въпросът се разглежда исторически, ще открием, че още от началото на 19 век има сериозни опити културата да се използва като основен идентификатор на френската национална идентичност като противоположна на германската или келтската, което днес се манифестира във възгледа, че френската култура е в основата на националната идентичност (Тhom 1995; Brubaker 2004). Твърдението, че „естествените“ културни различия са база за национално включване или изключване е скрита форма на въвеждане на висши и нисши култури и е характеристика на „новия расизъм“ (Baker 1981). Така днес етничността и расата са по-често дефинирани чрез идеите за култура и идентичност (Gilroy 1993).
    Понятието за национална или споделена (обща) култура се явява като истинската основа на политическия и граждански нация и национализъм. Аргументът за националната култура напоследък се използва за значително ограничаване на имиграцията с цел да не се застраши културната интеграция извън нейния капацитет (Miller 1995). Както Спенсър и Уолман твърдят „В тази точка, границата между „отворения“ политически и „затворения“ етно-културен национализъм може да се окаже наистина размита.“ (Spencer and Wollman 2002:100).
    Гражданската срещу етническата дихотомия на нацията и национализма освен това води до въпроса за взаимоотношението между демокрация и национализъм. Всеобщо е разбирането, че национализмът е неотменима част от развитието на националната държава (Gellner 1983; Held 1995) и че демокрацията се появява в рамките на нацията (Manent 1997), така че демокрацията е напълно съвместима с националните сантименти (Mill 1996). Разграничението между тези две понятия ще изясни връзката между тях и ще помогне за разкриване на историческата и географска дихотомия между „граждански“ и „етнически“ нации. Много от съвременните изследвания показват несъвместимостта на демокрацията и национализма, основавайки се на специфичната логика на двата феномена (Spencer and Wollman 2002).
    Първо, демокрацията се разглежда като „включваща“ в общността и основана на гражданството, докато нацията и национализма са "изключващи" и основани на онаследеното членство в общността на нацията, тъй като се отнасят за очертаване на граници. Всички описания на гражданския вариант на националността на Запад екстраполират "включващата" логика на гражданството като характеристика на самата "включваща" гражданска форма на нация и национализъм. Това обаче се оказва съмнително не само теоретически, но и емпирично, като се вземе предвид изключващата и радикализирана логика на съвременните „граждански“ нации по отношение на имигрантите например.
    Според Спенсър и Уолман, основни характеристики на демокрацията са гражданското участие, отчетността, защита на правата на гражданите и отвореността, докато нацията и национализма са основани на онаследено членство, идентификация и затвореност (Spencer and Wollman 2002: 121). Гражданството става изключващо, когато започва да се основава на националност и етничност. Това е така, защото, какато Ригман казва, гражданството и националността са основани на две различни понятия за представителство — интерес и идентичност (Ringmar 1998). Аргументът, че западната част от света е по-гражданска и повече ориентирана към интереси, докато Източната част е по-етнична и по такъв начин ориентирана към националната идентичност, трябва да се докаже. Един съвременен анализ на данни от сравнително социологическо изследване показва, че комунистическото управление не засилва културната насоченост на източно-Европейската националност за сметка на гражданския аспект, докато на Запад културното дефиниране на националността е все още живо, а подкрепата за мултикултурализма е относително слаба (Shulman 2002; Брубакер 2004). Тук ще си позволим едно изясняващо отклонение. Трябва да споменем, че в последните години идеологията на мултикултурализма среща сериозна критика не само сред изследователите, но и от населението на западните демокрации, както и в самата родина на мултикултурализма — Канада. Понятието за мултикултурализъм израстна на основата на определена социална база, каквато е Канада, и се поде от учените в цял свят поради факта, че отрязява същностните изменения на епохата на пост-модерността, в която груповите и класови интереси отсъпват пред глобалния капитал и престават да са структуро-определящи, а различието на културите вътре в една държава става все по-всепоглъщащо поради огромните миграционни процеси, променящи изцяло културния облик на развитите демокрации. Мултикултурализмът дойде да смени асимилационните политики на националната държавата не защото те са неефективни, а защото са ненужни форми на принуда на индивида в новия глобализиращ се свят. След провала на мултикултурните политики в повечето страни поради засилване на липсата на интеграция на имиграционните малцинства (Barry 2001) има едно завръщане към асимилационистичните политики към малцинствата, но вече във формата на интеграция и приобщаване (Brubaker 2004).
    За да преодолеем оценъчния характер на дуалистичната интерпретация на различията между Запада и Изтока, трябва да се върнем към проблема за формиране на националната държава и да проверим има ли наистина различия в процеса на формиране на нациите в двете географски части на света. Бидейки далече от намерението да отхвърляме дихотомията „гражданска-етническа“ концептуализация на нацията и националната принадлежност, ще използваме процесуално-генетичния подход за откриването на различията във формирането на националните държави в Балканските страни и на Запад. Нашата методологическа предпоставка не ни позволява да разглеждаме понятията като изначално дихотомни, а в тяхната генетическа и по този начин логическа форма на съществуване. Следователно, дори ако „гражданската срещу етническата“ основи на нацията се разглеждат като основани на различни принципи, трябва да има някаква генетична логика, при която демокрацията се появява първо на Запад под знамето на държавата и народния суверенитет и правото на национално самоопределение. Затова трябва да изследваме процеса на формиране на националната държава и идентичност.
    На теоретично равнище това което искаме да покажем по-нататък е, че нито „гражданската“ или политическа нация и национална принадлежност е напълно политически обусловена, нито "етническата" или културна нация и национална принадлежност е чисто културно детерминирана. Ние твърдим, че етническата и културна национална принадлежност е основана в действителност на политически конструирани идентичности, докато „гражданската“ и политическа национална принадлежност далеч не е толкова политическа, колкото се претендира от дихотомичния географски модел, описан по-горе. Също така, смятаме, че поставянето на равенство между демокрацията и построяването на западния тип либерална държава, характеризираща се с граждански тип нация и принадлежност има дълбоки исторически корени. Въпреки това, съвременният процес на глобализация вече промени отношението между демокрация и нация/национална принадлежност, като по този начин трансформира Западните нации в много по-изключващи общности, отколкото са били в ранния етап на създаване на модерните национални държави. Изменената природа на западната нация измени и самото взаимоотношение между гражданствеността и Западната национална принадлежност, при което гражданствеността става все по-изключваща. Днес има почти припокриване на гражданството и националността, на демократичното гражданство и националното членство, което само по себе си лишава идеята за гражданство от нейния изначaлно демократичен тласък.
    От друга старана, искаме да покажем политическия и конструиран характер на Балканската етничност и нейната културна уникалност, което често се счита за differentia specifica на Балканския национализъм и национално формиране.
   

 

Конструиране на етническата и национална идентичност
  
    Някои изследователи на национализма в неговото примордиалистко направление разглеждат националната идентичност като имаща етническа основа, като по такъв начин приемат, че има реална генетическа връзка като формираща основа на етническите групи, и следователно, на нациите. Един от най-известните изследователи на национализма, Антъни Смит, счита, че съществува реално ethnie (етническа общност) като „ чувството за социална група, която притежава уникални онаследени биологически черти, за които се предполага, че детерминират менталните атрибути на тази група“ (Smith 1991: 21). Тези групи са различими чрез някои характеристики, които са централни за етническата общност. Тези характеристики са: обособено колективно име, мит за общия произход, споделени исторически спомени, елементи на обща култура, асоцииране със специфична територия — родина, и чувство на солидарност (Smith 1991: 21). Смит дефинира националните и етнически идентичности обратно на тяхното разбиране като предимно политически идентичности от модернистки ориентираните изследователи на нацията и национализма като Гелнер и Гидънс. Следователно, примордиалисткото направление в изследването на национализма разглежда етничността като основен материал за построяването на националната идентичност, дефинирайки етничността в културни термини. Етничността, според примордиалистите, е вечно съществуваща социална характеристика, която е по-стара от нацията и която се описва чрез нейните културни характеристики и особености.
    Ако погледнем историята на понятието за етничност, ще се окаже, че това е едно сравнително ново модерно понятие, което се появява в социалните науки едва през двайсти век (McCrone 1998: 22; Spencer and Wollman 2002: 65; Fine 2006). Всъщност, понятието за етничност се появява в началото на 20 век и е било използвано за да обясни продължителните неравенства като основани на неизменими и дълбоко вкоренени различия (Мalik 1996). Тези факти придават политичска тежест на самото появяване на това понятие. Така може да се твърди, че понятието за етничност е по-ново от понятията за нация и националност. Спенсър и Уолман правилно отбелязват, че генезиса на понятието етничност оставя съмнения за приемането му като исторически първична културна различимост на социалните групи (Spencer and Wollman 2002: 66).
    Следователно, поради своята относителна културна „новост“ и поради факта, че това е термин, роден в модерното време, етническата идентичност трябва да се разгледа в своята взаимовръзка с националната идентичност като генетични и по този начин логически свързани процеси. Нещо повече, ние предполагаме, че етническата и национална идентичност са едновременно появили се идеи и реалности. От историческа гледна точка ще е по-прецизно да говорим не за етнически идентичности, а за локалности, от които се конструира националната идентичност. И да използваме израза на Бауман: пред-модерността се състои от „локално конструирани светове“ които се характеризират не от идентичности, а от чувство за принадлежност към тези мини-светове. Според него, може да се говори за идентичност само когато членовете на общността могат да излязат от своите всекидневни локални взаимодействия и да влязат в не-персоналните взаимодействия на модерното време. Само по този начин е възможно да разберем разликата в това да бъдеш вътре в общността и вън от нея. С други думи, границите на общността стават видими точно в такива ситуации на трансцедентност на локалността във „въобразена общност“, ползвайки израза на Бенедикт Андерсън (Аnderson 1983). Формирането на идентичност става възможно тогава когато принадлежността към общността започва да се основава на абсрактна или въобразена общност (Bauman 1999). Първата въображаема общност, която провокира чувството за идентичност, е националната общност, организирана чрез разрушаване на локалните култури и асимилация на пред-модерните локалности в една национална идентичност, като по този начин фиксира границите на персоналната идентифицация. Всяка идентичност се отнася до създаване на граници и съществуването на етническата или национална категория зависи от поддържането на границата чрез културни средства, използвани като гранични постове (Bauman 1999).
    Следователно, след Фредерик Барт и Зигмунд Бауман можем да кажем, че границата е тази, която дефинира етническата или национална група, а не културното съдържание и специфика на групата. Така произвеждането на граница и нейното опазване произвежда културата на групата, а не обратното, какато твърдят примордиалиститите — че културното съдържание е това, което определя границите на групата.
    „Самата идентичност на културното съсдържание е артефакт от прилежно начертана и добре пазена граница, въпреки, че дизайнерът на границите ще настоява точно на обратния ред на каузалност“
    (Bauman 1999: xxxi).
    
    Следователно, можем вече да говорим за внедрения или привнесен, въобразен характер и на етническата, и на националната идентчност. Наистина изглежда, че етническата идентичност е логически и исторически първа, т.е. че етническата идентичност предхожда националната идентичност и е основата за нейното създаване. Но всъщност е точно обратното — има процес на конструиране на националната идентичност от локалните идентичности, които по-късно се дефинират като етнически.
    Основен принцип на ранния етап от формирането на нацията — „една нация — една държава“ е бил необходим, за да потиска разнообразието от локалности в едно общество. Така локалното разнообразие се е считало като възможен източник на политически лоялности, които противоречат на новата държава и са фактор, насочен срещу политическата унификация на държавата на основата на държавната националност. Споделената държавна националност е била главен „инструмент на идеологическа мобилизация — производството на патриотична лоялност и подчинение“ вътре в държавните граници (Bauman 2001: 91).
    Можем да обобщим, че формирането на етническата и национална идентичност, които изглеждат като основани на специфичната етническа култура, в действителност са политически произведени и са едно историческо доказателство за теоретичното твърдение, че културата наистина е просмукана от отношения на власт.
    Няколко извода могат да се направят до тук. Първо, дори ако националността на Изток се мисли като етническа или културна срещу Западната, която е гражданска и политическа, не културата и етничността са факторите, които определят нацията и националността, а политическия проект зад всяка класификация и след това идентификация на етническа или национална група. С други думи, има политически проект (и политически дизайнери) за конструирането на граници, което резултира в налагането на групови класификации и след това на идентифицация чрез интериоризация на тези класификационни схеми в мисленето на членовете на групата за себе си. Тези прaвила се прилагат и за построяването на етнически и за национални идентичности. Резултатът от конструирането на границите и съответно, на самата група (етническа или национална), е създаването на специфична култура, която разграничава групата от другите групи.
    Така, ние защитаваме възгледа за изобретения и въобразен характер на етническата и национална култура във формата на обща история, митове, етнос и т.н. Самите инвенция на някои митове, граници и класификации, има съдбата да бъде въвлечена в социалното съзнание на хората и да започнат да функционират в обективирана форма като нещо реално съществуващо. Така митовете стават внедрени (въобразени) обективности, реално съществуващи форми на мислене с видими последствия в света. С други думи, въобразеното и конструирано културно съдържание реално съществува и има видими последици и следи в обществото и в историята. Не можем да не се съгласим с Бурдьо, че митовете, етническите класификации и идентификации стават реланости, фиксирани, обективирани и реално съществуващи факти на страната на човешките агенти, които действат като мотивации за действие, способни да изменят света, в който съществуват (обективни социо-политически факти). (Bourdieu and Wacquant 1992).
    Следователно, можем да дефинираме етническата група като организирана около два взаимо-свързани процеса на класификация и идентификация, чийто отличителен знак е процесът на конструиране на границата. В този смисъл формирането дори на най-етнически и културно дефинираната националност е скрита политически формирана такава. Тънката разлика е, че в случая с Източния етнически или културен национализъм, строителите на националната държава целят не толкова асимилация на локалните общности в една нацинационална общност чрез включването на всички, които обитават държавната територия, както това се е случило в Западна Европа. Балканския национализъм цели конструиране на етническа идентичност чрез разделяне на разнообразните и смесени локалности. Така конфликтната и свързана с насилие и кръв природа на етническите отношения в региона се дължи на „войната“ за създаване на класификации и идентифицации, в която няколко различни етнически класификации се борят за правото да класифицират и идентифицират една локална група, какъвто е случая с македонците например. Това е така, първо заради флуидността на балканските граници и трудностите в констрирането на отчетливи граници, и второ, заради факта, че формирането на балканските държави става след старта на формирането на балканските нации. Оспоримите граници на ново-формираните балкански държави и липсата на добре дефинирани държавни територии, както и невероятната хетерогенност на населението тук е провокирало стратегия за държавно строителство, която напълно се различава от тази в Западан Европа. Тя се основава на разграничение на локалните общности чрез конструирането на тяхна основа първо на етнически общности, и след това на нации. Строежът на етническите общности на Балканите често върви едновременно със създаването на нациите. Конструирането на етничността става в яростна конкуренция за това коя от етническите дефиниции да бъде наложена на отделна локална общност.
    Създаването на етническата общност се основава на различни критерии за идентичност — религията, езикът, въобразената история и митове. Този процес е много труден поради смесения характер и разнообразието на Балканските локалности. Поради това разнообразие никой от диференциращите критерии не се оказва достатъчно силен, за да очертае достатъчно ясни граници за фиксиране на етническите идентичности. Така например, няколко етнически и национални групи в региона използват един и същи език (Хърватия, Босна, Сърбия и Черна гора), докато една нация — албанската — се състои от население, изповядващо различни религии — Ислям, Православие и Католицизъм. В същото време, в Босна и Херцеговина можем да намерим етнически идентичности, определени само на основата на религията, а не на езика. И още, съществуването на общи митове като един от основните елементи, разграничаващи една етническа общност от друга, е също проблематично. Например, в България съществува стар мит за средновековния герой Крали Марко, който всъщност е историчесли съществувала личност със сръбски произход, т.е обитаваща територията на днешната сръбска държава.
    Има не само общи митове, които се считат за национални в различните Балкански страни, но и общи фолклорни песни, които и до сега се пеят в региона. Днес те се смятат за национални фолклорни песни, върху които е построена и идеята за национално-етническо наследство и култура. Документалният филм на Адела Пеева „На кого е тази песен?“ , направен през 2003 година, разглежда териториалните граници на стара фолклорна песен. Авторката открива, че песента, която изследва, е добре позната и много популярна в целите Балкани — от Турция през България, Македония, Сърбия и Босна, като всички нации я считат за своя национална песен. Интервюираните хора от разлияните балкански държави дори не могат да си представят и да повярват, че тази песен съществува и в съседните им страни и е документиран скандал около претенциите за националността на тази песен. Авторката на филма, която интервюира хората, е почти бита когато разкрива на група хора, че тази песен не е само тяхна, а също така и сръбска, босненска, турска и българска.
    Етническото и национално формиране на Балканите е сравнително нов процес и процес, който все още продължава. Достатъчно е да споменем ранното създаване на „македонска нация“ (средата на 20 век) и процеса на формиране на национална идентичност на босненските мюсюлмани, който бе ускорен по време на войните в бивша Югославия. Конструираният характер на етническите и национални идентичности е най видим на Балканите.
    Можем да заключим, че балканското фомиране на „етническа“ и „културна“ национална държава цели разделянето на смесените общностни принадлежности вместо тяхната асимилация в цялостна национална идентичност, както това е в Западна Европа. Формирането на етничността е използвано за легитимизация на териториалните претенции на Балканските държави през 19 век, а и по-нататък, като всяка държава претендира, че настоящата ѝ територия не включва цялата етническа общност, която съответната държава притежава, т.е.няма съответствие между държавна територия и нация, дефинирана като етническа общност. Следователно принципът „една държава — една нация“, който е водещ при формирането на Западните национални държави, е нарушен в балканския случай. По този начин балканските държави считат, че държавната им територия не съвпада с нацията, а се разпростира и в съседни балкански страни. Очевидно новосформиралите се балкански държави имат трудности не само при определянето на своите национални територии, но и в определението на ясни и фиксирани национални идентичности. Флуидността на балканските граници и съществуването на многообразни и изменящи се принадлежности от пред-модерното време прави изключително трудно формирането на фиксирани идентичности и причинява добре познатата слабост в легитимизационните опити на балканските държави. Наистина, трудностите при създаването на твърди идентичности като продукт на образуването на националната държава формира слаба база за държавна легитимност (Diamandouros and Larrabee 2000).
    В изследването си, ние споделяме конструктивисткото разбиране за формирането на националната и етническа идентичност като политически феномен. Анализът на създаването на балканската и съответно на българската етническа и национална идентичност ни кара да приемем това разбиране, както ще покаже и по нанататъшното ни изледване. Предстои ни да видим защо балканския регион е едно от местата, където изобретяването на националните и етнически идентичности разкриват своето политическо лице.
 
    
 
Формиране на националната държава в Западна Европа
 
        За да разберем особеностите на българската визия за етничността, трябва да дефинираме основните разлики между формирането на държавата и нацията в Западна и Югоизточна Европа. В Западна Европа модерната държава предхожда създаването на модерно национално самосъзнание и генерира полититическо самосъзнание. Създаването на модерната държава се основава на добре утвърдена пред-модерна централизирана власт, която не е преживявала големи териториални изменения и където „територия, политическа власт и общност съвпадат в продължение на няколко века“ без „значителни етнически промени“ (Schopflin 1995: 41, виж още Gellner 1983; Bauman 2001). Основният източник на легитимност на пред-модерните общества — династичния и религиозния — са също ясно определени. Така националната идентичност в Западна Европа е била конструирана около вече съществуваща рамка от държави и институции и е основана на относителна културна хомогенност.
    Това, което модерната Западна държава изисква на ранния етап от своето формиране, е преформулирането на взаимоотношенията между управляващ и поданици. От еднопосочно отношение, характерно за средновековното време, то се трансформира в реципрочно и секуларизирано. По този начин се осъществява придвижването от религиозна и династична към секуларизирана и национална легитимност на държавата. Така нацията става новата легитимираща идеология на модерната държава, която узаконява използването на власт от модерната държава и увеличаването на контрола над населението. Това узаконяване идва чрез овластяване на населението и се отразява в понятието „народен суверенитет“. Рационализиращите дейности на модерната държава започват от 17 век нататък и довеждат до появата на модерното гражданство във формата на законови, политически, социални, културни и икономически права и задължения, които регулират взаимоотношението "управлявани и управляващи" (Schopflin 2000:37). Както Шопфлин правилно отбелязва, „народния суверенитет е отговор на интензификацията на държавната власт и на увеличаващата се регулация от страна на държавата, което поражда необходимостта от по-голям консенсус, за да може регулацията да бъде успешна“ (Schopflin 1995:39).
    Следователно, основна характеристика на западната национална държава е управлението чрез консенсус. Основните цели на модерната интервенционистка държава са, първо, да обедини населението, и второ, да улесни упражняването на власт от модерната държава чрез консенсус. Нацията се появява като политическа общност, основана на консенсуса да бъдеш управляван на дадена територия. Правото да участваш в политиката се дава на членовете на нацията, а самата нация е дефинирана като политическа тяло (Schopflin 2000: 40). Поради тази причина нацията на Запад се определя като политическо понятие.
    Целта на всяка легитимация е да трансформира възприятието на политическия ред от договорен в самоочевиден и естествен, един социален ред, който не се поставя под въпрос. Най-високото ниво на легитимност премахва самия консенсус от полититическия дневен ред. Докато това се постигне, понятието за консенсус поставя въпроса за опозиция и несъгласие и възможните заплахи за обединеността на нацията, и следователно, поставя проблемът за доверието. Това е причината въпросът за доверието в обществото да е толкова важен. За да може да стане безвъпросно, доверието трябва да почива на споделено културно възпроизводство. Следователно, за разлика от средновековните времена, модерната политика става твърде директно включена в културата, която трябва да отговаря на изискванията на политическата власт. Така културното възпроизводство става държавно управляван процес. Основата цел на този процес е създаването на национална идентичност от различните локалности, вече заклеймявани като провинциални (Bauman 2004). Главният стремеж на националната държава е да потисне локалните и разнообразни идентичностти и да формира една идентичност — националната. Според Бауман, в модерната държава има две течения — либерално и националистическо (Bauman 2001). Докато либералното течение ражда понятието за индивидуалната свобода на избор, националистическото течение поставя ударението върху колективните движещи сили на националната държава като общност, вътре в която е възможна и разрешена свободата на избора. Всъщност либералното течение е невъзможно без националистическото. Това е така защото идентифицитането на народа с държавата чрез нейните институции и държавни норми е недостатъчна като основа на доверието.
    С други думи, развитието на модерната държава създава нуждата от нови основания за доверие, които се оправдават и узаконяват с езика на национализма и нацията. Както Шопфлин отбелязва, нацията в западна Европа е конструирана около съществуващата рамка от институции и е посредникът, чрез който политическата власт се трансферира към други социални страти. Така нацията предлага „комплекс от лоялности, които са достатъчно силни, за да предпазват ново-овластените групи от откъсване.“ (Schopflin 2000: 118). Тези лоялности са получени чрез асимилация на локалните общностти и чрез унищожаване на тяхната различност и многообразие. Основна характеристика на ранната модерна държава е налагането на единични и твърди идентичности, атрибут на до-модерните времена. Строежът на националната държава става чрез отричане на локалното многообразие и чрез асимилационни политики, използвани от държавата.
    През последните години на така наречената късна модерност станаха големи промени, които доведоха до трансформация на взаимоотношението между нация и държава в западните стари демокрации. Тези промени се дължат на изместване на функциите на националната държава като резултат от глобализационните процеси, което на свой ред трансформира и природата на политиката на идентичността. Днес ние сме свидетели на залез на класовата идентичност и на изчезване на идентичносттите, основани на стари йерархии за сметка на етническите идентичности, расата и пола (Bauman 2004; Fraser 1998). Значението на „гражданството“ се изпразва от своето старо значение и се построява наново, но не на основата на йерархични класови и политически лоялности, а на основата на хоризонтални културни версии на идентичностите. Причината се корени във факта, че една от неочакваните последици на глобализацията е редуциране властта на държавата и отслабване на връзката между нация и държава като резултат от ерозията на държавния суверенитет (виж Bauman 2004: 45–49; Spencer and Wollman 2002). Държавата на късната модерност не се нуждае от националната солидарност в същата степен, както това е било в ранния модерен период, когато държавата е трябвало да пази своите териториални граници и да утвърждава своята политическа легитимност.
    Това, което се изменя на сегашния етап на пост-националната държава е разделението на властта от политиката. Политическата власт продължава да бъде локална, въплатена в държавните политически институции, докато икономическата власт става глобална (екс-теритириалност на капитала). Има продължителен процес на „обезвластяване на националната държава“, която „става твърде слаба, за да осъществява независима социална политика и няма друг избор освен да инициира де-регулативни стратегии“ (Bauman 2001: 97–98). Така съвременната национална държава предава своя контрол върху икономическите и културни процеси и прехвърля властта си към глобалния пазар. Понеже държавата на късната модерност не може да контролира процесите на социална интеграция, тя не се нуждае от легитимност чрез нацията и културната и идеологическа мобилизация на своето население, т.е. тя се отказва от нормативната регулация, която някога е осъществявала. Според Хелд глобализационните процеси са отслабили националната държава като една част от политическата власт и „националните правителства не може повече да се считат за място на ефективната политическа власт“ (Held, 1999: 80). Единствената функция, оставена на националната държава е „организацията и поддържането на ред на администрираната територия“ (Bauman 2001: 98). Така държавата загубва своята суверенна власт и нациите изведнъж се оказват в институционално празно пространство (Bauman 2000:95).
    Чувството на несигурност сред различни групи от населението в съвременния свят ги принуждава да търсят етнически или други идентичностти. Там където класифициращата и унифицираща роля на националната държава не е успешна, появата на конкуриращи се идентичности е неизбежна за културното възпроизводство на общностите в обществото. Националният патриотизъм от ранния модерен етап на националната държава е заместен с тесни и локални лояалности и „войни“ за признаване, а проблемите на експлоатацията се замества от нов дискурс — този на социалното и/или културно изключването (Bauman 2004: 39–41). Днес политиката на идентичността изисква нова роля. Бауман правилно отбелязва, че това, на което днес сме свидетели не е възраждане на национализма, а прекалено подчертаване на етническата идентичност за сметка на класовата идентичност, която доминира по-голямата част на 19 и 20 век (Fraser 1998). Р. Коен твърди, че благодарение на увеличените миграционни процеси, идентичността става де-териториализирана и вече не е свързана с определена национална държава. Процесът на де-териториализация сериозно подкопава традиционния национализъм, който резултира в процъфтяване на суб-националните и транс-национални идентичности, които не могат лесно да бъдат контролирани от националната държава (Cohen 1997: 136).
    Съвременната държава е изоставила своите асимилационни амбиции по отношение на етническите идентичности и, както казва Бауман „ си измива ръцете с мултикултурния характер на обществото“ (Bauman 2004:61). Изоставянето на асимилационните политики от страна на държавата на глобализационната фаза на развитие и построяването на идеологията на мултикултурализма раждат проблема за имиграцията и имиграционните политики. Съвременното масово безпокойство от имиграцията в страните от Западна Европа е основано на старата икономическа и национална логика на държавата. Глобализационните и мултикултултурни тенденции в западните страни обаче противоречат на тези масови страхове. И глобалния капитал от една страна, и групите за защита на човешките права от друга, застават в позиция на защита на имиграцията, докато териториалните правителства и техните поданици, представляващи политиката като локален/местен феномен, продължават да затягат имиграционните закони. Но логиката на глобализацията изисква едновременно свободно движение на инвестиции и търговия и свободно движение на работната ръка. Така имигрантите стават ключови играчи в залязването на фиксираните и твърди национални идентичности (Cohen 1997: 133).
    
 
Формиране на нацията и държавата в Югоизточна Европа
 
        След опита ни накратко да осветим процеса на построяване на националната държава в Западна Европа, както и съвременната трансформация на взаимоотношението между държава и нация там, нека се върнем към формирането на националната държава на Балканите и в България в частност.
    В югоизточна Европа, формирането на националното съзнание е резултат от етническа мобилизация около езикови линии, което се следва от формиране на независими държави. За разлика от Западна Европа, която се характеризира с относителна културна хомогенност и ясно определени териториални граници преди старта на формирането на националните държави, Балканите се отличават с огромна културна и религиозна хетерогенност и подвижни териториални граници. Преди началото на процесите на формиране на нации, преобладаващата част от региона е част от Османската империя. Поради факта, че Османската империя има слаба интегрираща сила, имперското течение на пред-модерната принадлежност е била слабо развита. Османската милет система — административни структури, съдържащи субекти от една и съща религия — оформя религията като основния носител на идентичност. Така религиозната идентичност се институционализира на Балканите и става основна форма на идентичност почти до средата на 19 век, когато разцъфтява и самия процес на на формиране на нации.
    Периферният характер на Балканския регион и липсата на фиксирани териториални граници правят балканските идентичности обтекаеми и амбивалентни в сравнение със западните национални държави, където идентичностите са по-малко подвижни и повече институционализирани. Липсата на ясни граници и съвместното съществуване на смесица от различни религии на едно и също място, създава ситуационни и променящи се принадлежности в рамките на живота на индивида (Duijzings 2000: 24–25). Така религиозната конверсия е била добре установена практика през вековете за много хора. Нещо повече, Мазовер пише за феномена на двойната религиозна идентичност, която е била пректикувана в широки части от региона през 17-ти и 18-ти век, при която значителна част от населението изповядва едновременно Исляма и Християнството и съответно притежава по две имена — мюсюлманско и християнско, като спазва и мюсюлманските, и християнски ритуали (Mazower, 2000). Според Дюйзингс, този вид религиозна мимикрия се използва като стратегия за оцеляване, която заедно с практиката на религиозна конверсия, основана на икономически причини и би- и мултилингвизма, резултира в невероятна културна и религиозна хетерогенност на региона (Duijsings 2000: 35).
    Всички тези фактори допринасят за амбивалентността на Балканските идентичности. Мултикултурната смесеност създава многобройни и съ-съществуващи принадлежности, които се определят по-добре като локални идентичности. Следователно, можем да говорим за конструиране на етничността в региона на основата на локалните и религиозни принадлежности, където демаркационната линия между различните етничности не е единична, а множествена — езика и религията са използвани едновременно като разделящи линии при конструиране на етническите (и след това национални) граници. Политическите усилия да се създадат етнически разделителни линии са най-видими в нашия регион. Етническите лоялности прескачат някои граници и създават други граници, при които нито демаркационните линии на религията, нито тези на езика са преки и ясни основи на идентичността. След разпадането на Югославия в края на 20 век се правят сериозни политически опити от сърбо-хърватския език да се създадат два езика — сръбски и хърватски. Подобен е случаят с македонския език. Както споменахме по-горе, религиозната принадлежност определя етническите идентичности в Босна поради факта, че всички етнически групи там говорят един и същ език. Споменахме също, че в Албания албанската етническа идентичност се основава на базата на три религии — Ислям, Католицизъм и Православие. Дюйзингс пише за активната роля на албанските католици и много водещи католически служители в движението за независимост на Косово, за изолирането на католическото хърватско малцинство там (Duijsings 2000: 30).
    Етническите и национални идентичности в региона започват да се формират с разпространението на националисточеските движения, което бележи и началото на борбата за независимост от Османската империя. Този процес на формиранене на нации и етноси не приключва дори в самия край на миналия век. Дезинтеграцията на бивша Югославия интензифицира процеса на формиране на нови нации и държави заедно със създаването на нови етнически групи, претендиращи да имат свои собствени национални държави. В много изследвания, насилствения характер на процеса на формиране на нации на Балканите се приписва на многовековните междуетнически вражди тук. Тези обяснения на балканските войни разглеждат резултата от насилието като негова основна причина. Истината е, че само насилието може да раздели локалните, многопластови и амбивалетни принадлежности в региона и да ги превърне в единични, непротиворечиви и твърди идентичности, защото насилието е начин за конструиране на твърди идентичности (Duijsings 2000).
    Следователно, не всекидневните междуетнически вражди са в сърцевината на последните балкански войни, а противоречивия и неясен характер на идентичностите тук. Насилието се оказва главен инструмент за засилване на процеса на формиране на етнически групи и нации чрез създаването на твърди и самоизключващи се идентичности, построени на основата на невероятното разнообразие на населението в региона. Както Дюйзингс отбелязва, насилието и етническото прочистване се използват като средства за национална хомогенизация чрез промяна на идентичностите и изтриване на „елементите на смесеност, които заплашват ново-образувалите се национални държави“ (Duijsings 2000: 33). Според него, насилието е незаменимо за де-конструиране на „наследствата на споделения живот и общото съществуване в умовете на жертви и екзекутори“ и за създаването на неделими лоялности. Той дефинира насилието като „двигател за констриране, интеграция и хомогенизация на идентичности“ (Duijsings 2000: 34) . Затова насилието в региона винаги се е използвало като средство за формиране и трансформация на идентичност.
    Така по време на процеса на формиране на националните държави, самата основа на нацията — етничността, е трябвало също да бъде създадена от локалните и смесени общности чрез един труден и често кървав процес на трансформиране на принадлежност и агресивно формиране на национална идентичност, основана на няколко носителя — митологизирана история, митологизирана територия, религия и език.
    Една особеност на формирането на балканските модерна държава е построяването на нормите на модерните балкански държави на основите на институционализираните традиции и обичаи на самоуправление в региона. Поради това някои автори описват формирането на Балканските нации и в частност, българската нация, като задруга, т.е. като основана на дълговечни общности и роднински връзки (Хаджийски, Mishkova 2002; Свинтила 2007). Изключителното място, което заема свободното оземлено селячество вътре в социалната структура на социално недиференцирания регион в края на 19 век, я прави най-значимата социална група, която трябва да се мобилизира за целите на строежа на модерната държава. Единственият начин това да бъде направено е чрез използване на егалитарните социални ценности на селското население и чрез политическата институционализация на традиционните институции, характерни за региона и за нашата страна.
    Българската дефиниция за нация, основана на общността, е лишена от индивидуалистичния порив на либерализма на запада. Така свободата се разглежда като „народна свобода и свобода на националното цяло, разбирана като почти физическото цяло на селячеството, а управлението на закона — като коренящо се в народното самоуправление (Mishkova 2002: 110–111; Свинтила 2007). Така българските граждани трябва да се направят от балканските селяни, а единственият начин това да стане е чрез предоставянето им на правото да гласуват. Следователно, политическата мобилизация на селячеството е била възможна на основата на запазване на статуквото в селото и на запазването на държавния патернализъм, основан на ценностите на задругата и стария до-модерен общностен живот.
    Липсата на аристокрация и силна и богата буржоазия в региона също допринася за ориентирането на държавното строителство към селяните. Новият и доста млад политически елит идва от селячеството и няма традиционно осигурено право да упражнява власт. Нещо повече, в повечето случаи новоформираните балкански елити споделят същите традиционни ценности на егалитаризма и патернализма на селячеството, от което идват. Така на политическите управляващи и държавната власт на Балканите и в България винаги се гледа като на не напълно легитимна власт и не напълно легитимни политици. Културата на клиентелизма в региона се основава на роднински мрежи, свързващи младия политически елит с техните семейства и съседи от локалната общност, от която идват и от която не се отказват. Политиката се разбира като институционално удължаване на роднинските връзки до нивото на държавната институция (за вековната традиция на клиентелизма у нас (Свинтила 2007).
    Политическото представителство и представителството на интереси не се основава на класов или индивидуално-базиран интерес, а е свързано с представителството на интересите на роднински кръгове и на лоялности, основани на родство или локална принадлежност. Политиката се схваща и наистина представлява в голямата си част преследване на лични и/или роднински интереси от страна на политическите елити, което води до все още съществуващото масово мнение, че всеки човек може да бъде на власт (да се присъедини към политическия елит) и да управлява държавата, като използва политическата власт в свой собствен интерес (виж Kostis 2002: 47–63). Така политическата власт се възприема като изначално корумпирана. Политическите различия не отразяват интереси, основаващи се на социалната и класова структура на обществото, а представляват различията на различни родови и локални интереси. Не е случаен и фактът, че когато правителствата в България (и в региона) започват да загърбват интересите на селячеството, се появява феноменът на аграрните партии. Традиционните отношения са толкова жизнени у нас, че дори интензивната модернизация по време на комунизма не е в състояние да ги разруши.
    От представеното до тук можем да заключим, че дихотомията „гражданска срещу етническа“ идентичност в процеса на формиране на нацията може да се смята за валидна за региона в цялост и за България в частност. Концептуализацията на формирането на балканските нации като етнически и културно основани се оказа възможно за доказване благодарение на създаване на етничността и етническата идентичност като основа за формиране на националната държава. Самата етническа и съответно национална идентичност е „въобразена“ и се опира на специфични етнически и културни различия — език, общи митове и история, религия. Обаче, формирането на етническата идентичност е политически предизвикана и организирана и служи за целите на политическия проект за създаването на независими национални държави.
    Конструираният характер на етничността в региона и огромното културно и религиозно разнообразие на населението тук създава трудности при формирането на нациите. Балканските държави имат проблеми с консолидирането на нациите си поради трудности при дефинирането и построяването на етническите разделения. Това е причината балканският национализъм да е толкова много свързан с насилие и основан на изключващия кртерий на етничността. Гражданството е било дефинирано в етнически термини, което е предизвикало многобройни изселвания, на които сме свидетели дори и днес по време и след Югославските войни, както и в Косово, което бе масово напуснато от сръбското население след конфликта през 1999 година. Арбитражното налагане на държавните граници от Великите сили в края на 19 век се променя няколко пъти за две десетилетия и спомага за крехкостта на националните държави, като по този начин подкопава тяхната легитимност. Прекрояването на граници и образуването на нови национални държави днес преживява нов цикъл на развитие с разпадането на бивша Югославия и появата на новата балканска държава Косово, като няма изгледи този процес да бъде завършен в близко бъдеще.
    Легитимността на институционалните рамки на новите държави в края на 19 и началото на 20 век е също твърде слаба. Селячеството получава статуса на централен идеологически символ, който предопределя популистката ориентация на балканския политически живот. Липсата на практиката за идентифициране на населението с каквато и да било централна власт и липсата на връзка с пред-модерните времена (високи социални структури, елит) води до значителни трудности при създаването на политическа общност и свежда гражданското общество до равнището на съществуващата традиционна локална селска обшност. Както Олкок отбелязва, населението на Балканите винаги е било пасивната страна в процеса на националното строителство (Allcock 2000). Нивото на доверие между държавната власт и населението винаги е било ниско, както и равнището на доверие между тънката градска прослойка и селячеството от провинцията. Според Д. Мишкова, балканските държави никога не стават достатъчно силни, за да навлязат в периферията на политическия електорат и да разширят политическите права надолу, към народа (Mishkova 2002: 114).
    Следователно, формирането на балканските национални държави се основава на слаба политическа легитимност, на оспорвани териториални и етнически граници. Този процес се базира на политически предизвикано създаване на етнически и национални идентичности и политически опити да се използва етничността като инструмент за национална мобилизация. Консенсусът да бъдеш управляван е достигнат с цената на патерналистична грижа за пасивното селячество. Построяването на формални (независима от личността, иснтитуционални) рамки на политическия живот и търсенето на индивидуална свобода са подкопани поради увековечаването на роднинските и локални връзки и тяхното разрастване до политическото равнище на държавната власт.

 

   
Особености на културната история на Югоизточна Европа и нейните социално-структурни и политически последствия
    
    За да разберем особеностите на българската национална идентичност , първо трябва да посочим основните разлики между Западния и югоизточно-европейския модел на историческо развитие. Западно-европейският пример ще бъде използван като рамка за отчитане, чрез който ще се анализират процесите в югоизточно-европейските страни и в България в частност, което детерминира и начина, по който стравнението ще бъде осъществено. Контрастът с някои западни исторически особености ще направи по-ясни различията, които се считат за значими за целите на нашия анализ, като разкриват образуването на структурните особености, които са решаващи за спецификата на националното ставане в региона и у нас. Няма да има предпоставена аксиологическа оценка за висше и низше в анализа на историческите характеристики на двата региона.
    Ще се опитаме да изясним някои от по-видимите черти на балканската културна история, които съществено се отличават от тези в западна Европа. Двата региона имат различен тип Християнска традиция от Средновековния период: Католицизма и Православната форма на Християнството. Тези религиозни традиции оформят два културни модела, които имат значително въздействие върху ценностната система на населението под тяхно влияние. Тези две различни цивилизационни орбити са създали и различни разбирания за значението на живота и смъртта, ролята на дейността и нейното значение в човешкия живот, степента на солидарност между хората и особеностите на моралните норми.
    Различните религиозни модели имат важни последствия за самия тип взаимоотношение между църквата и държавата, които са определящи за средновековното общество. Балканската религиозна култура се развива под прякото влияние на Византийската православан култура, основаваща се на Цезаро-паписткия принцип, който свързва организационно църквата със секуларните политически власти. Византийският културен модел повлиява силно формирането на балканската държавност. Не само православното християнство, но и социо-политическата структура на Византийската империя са взети като основни модели при основаването на средновековните държави в региона. Тези културни черти формират съответните социално-структурни и политически особености, които са ключът за разбирането на нагласите към политическите власти, възпроизвеждани и пре-предавани през годините.
    Има някои особености на социално-политическата система на Византийската империя, които са доста по-различни от западно-европейския модел. Основната специфика на западната политическа традиция е в разделението на религиозната и светска легитимност. Конкуренцията между управляващия аристократ и църквата прави възможна появата на трета страна със свой собствен източник на власт. Така автономията и разделението на сфери и разделението на властите остава основна черта на западно-Европейския политически модел и става базата за разширяване на гражданската свобода (виж Schopflin, 1990). Източният културен и политически архетип е много по-йерархичен отколкото Западния. Една от особеностите му е субординацията и зависимостта на религията и нейната институция — църквата — от държавата. Самата държава също е силно централизирана. Няма земевладелци, независими от централната власт, а самото притежаване на земя се осъществява чрез система от императорски подаръци. Тези подаръци са давани на онези аристократи, чието поведение съответства на императорската воля, като по такъв начин усилва подчинението на поземлената аристокрация (за повече информация виж Каждан, 2001). Тази социално-политическа система е „заета“ от средновековните Балкански държави след средата на 9-ти век.
    Така държавата се оказва водещ фактор в цялата система на политически, социални и религиозни отношения. Тази черта определя и отношенията на собственост на най-висшата социална страта — аристокрацията. Аристокрацията не се основава на частната собственост, а на държавното разпределение и преразпределение. Този факт поставя аристокрацията в позицията на бюрократи, които изцяло зависят от централната власт в ръцете на императора/царя. Ако някой аристократ в даден момент е поземлен аристократ и притежава земя, това е защото е на власт в момента, а не защото е поземлен аристократ, както е при класическия феодализъм на Западна Европа. Няма феодална собственост с гарантиран имунитет, и следователно няма феодална йерархия, а държавна и политическа йерархия. Балканската аристокрация на Средновековието не е икономическа, а политическа категория.
    Също както аристокрацията, културата и в частност религията и нейната главна институция, Църквата, също са подчинени на политическата власт. Всяка промяна в отношенията вътре в политическата власт се отразява на църквата и духовенството. Това, което се отнася за царските/императорски подаръци от земя на аристокрацията се отнася и до православното духовенство. Следователно, моделът на средновековната църковна власт в региона също е заимстван от Византия. Следвайки духа на Византийските политически понятия, главата на Църквата също е подчинен на царя, който ръкополага не само висшите свещеници, но и главата на православната църква. Така този, който доминира държавата, доминира и културата. Държавата е тази институция, която определя силата и съдбата на културата (Генчев 1988). Тези особености на Византийския социално-политичеси модел кара историците да говорят за два различни модела на феодализъм — икономическия феодализъм на Западна Европа и политическия феодализъм на Източно-европейския културен модел, който носи своите корени от Византийския културен и политически модел.
    Византийският културен модел повлиява в значителна степен моделът на социални и политически отношения в Югоизточна Европа. Обратно на широко разпространения аргумент за прекъсването на политическата история на Балканския регион поради Османската инвазия, последните изследвания подчертават континюитета между Византия и Отоманската империя по отношение на упражняването на власт и централизиращата роля на държавата (Sugar 1977; M. Mazower 2000; Свинтила 2007).
    Специфичният цезаро-папистки принцип на тясна връзка между църквата и държавата означава, че разрушаването на старата държавна власт от османците е в същото време един културен инцидент, който разрушава официалната културна система и изтиква културата до нейните всекидневни форми, като ограничава до минимум елитистката линия в нейното развитие. Религиозните центрове, църквите, са разрушени в началото на Отомаскоите завоевания и това предизвиква дълбоки промени в народния културен живот. Доминиращата роля на Православната религия на нивото на официалните структури е подчинена на народното и всекидневно равнище на балканската култура. Тази култура на ниските социални слоеве увековечава за столетия странната смесица от балканско-турски манталитет, където културната сфера съвпада с всекидневните практики (Генчев 1988).
    Като резултат семейството и местната общност, основана на отношения на родство, се оказват основната институции, които предават и запазват българската култура във формата на език и християнска религиозна традиция. Последната се запазва само на нивото на всекидневен морал. Така структурите на родство изпълняват функциите на цяла една културна система, но на нивото на архаичните патриархални всекидневни отношения. Връзката между индивида и обществото се осъществява чрез патриархални институции на всекидневно равнище като селската (локална) общност и семейството, а не чрез църковните културни институции (както става в западна и централна Европа). Тази особеност произвежда някои важни характеристики на системата от значения и социалното поведение на българите и до наши дни. Поради всички тези причини, едновременно структурни и културни, след Османското нашествие балканското/българско население се формира и съществува като предимно селско по характер, с изявени егалитарни характеристики, които се засилват още повече от липсата на йерархична социална стратификация.
    Упражняването на власт в Османската империя може да се опише като се използва Веберовото понятие за патримониален тип управление. Основна характеристика на патримониализма е високо персонализираното упражняване на власт, липсата на ясна разграничителна линия между държавата и владението на управляващия, както и липсата на разграничение между частни и публични (официални, държавни) работи, непосредствено упражняване на власт, лично подчинение на поданиците на управляващия, тенденцията да се счита държавата като източник за обогатяване на властимащия, както и използването на традицията като основен принцип на легитимация (Diamandouros and Larrabee 2000: 29–30). Така за разлика от западна Европа, наследството на Византия и Османската империя по отношение на политическата власт, държавата и създаването на гражданско общество е много по-неизгодно.
        Накратко, какви са спецификите на исторически формиралата се социална среда в югоизточна Европа и България:
    Балканският регион представлява исторически различно формирали се общества с определена логика на собственост и властови отношения, имащи много дълбоки корени още от Византийските времена. Тези столетни традиции в региона овековечават водещата роля на държавата вътре в цялата система на политически, социални и културни взаимоотношения. Тази черта определя и спецификата на отношенията на собственост. Тези особености не се променят и след Османското нашествие, защото Османската империя може да се характеризира като нова версия на Византийския тип политически феодализъм, който в основата си е противоположен на икономическия феодализъм на Запада.
    Селячеството е перманентна и всеобхватна социална категория в историята на България и обществата от Югоизточна Европа. Най-значителната особеност на балканското селячество е липсата на опит с крепостничеството по време на Отоманския период — с изключение на Румъния (Sugar 1977). Системата на крепостничеството е непозната тук за разлика от западна и централна Европа и руските региони. Османската политическа система се поддържа на базата на политическата и военна власт, а не чрез икономически механизми, както е в западна Европа. Сложната система на собственост и многобройните данъци и ограничения върху притежанието на земя от селячеството заедно с някои специфики на унаследяването на земя от селяните, прави невъзможно поддържането на големи поземлени имоти. Този факт увековечава доминирането на дребния селскостопански собственик почти до началото на комунистическата власт, повторно възроден у нас след 1989 година. Този вид дребна собственост на земята, типичен за доминиращото селско население в региона и страната, произвежда и оцветява спецификата на социалното мислене на населението тук. Като резултат от специфичните отношения на власт и собственост, социалната структура на страната е доста по-различна от тази в западна Европа. Тя се характеризира с огромно селячество и липса на родна коренна аристокрация, черти, които подсилват силните егалитарни нагласи сред населението.
    Османското нашествие прекъсва за много дълго време елитистката културна линия в българската история. Старата аристокрация е елиминирана и по този начин механизмите на предаване на стария културен опит са нарушени, а континюитетът на културната продукция е прекъснат. Изчезването на елитистката линия в културата на България, а и на Югоизточна Европа (с изключение на Румъния и до известна степен на Гърция), поражда трудно преодоломи последствия за социалната структура и социалното мислене на населението тук. Това променя изцяло условията, при които тези общества влизат в модерния си период през 18 и 19 век (Генчев 1988). Липсата на опосредяващото тяло на арисокрацията, както и липсата на религиозно-идеологически център, независим от Османската държава, лишава за векове българското селячество от институция, която може да обедини хората и да създаде идея за всеобщо благо. Затова е много трудно за българския селянин да излезе извън неговите лични или (дефиниран вътре в общността) интереси и да намери връзката между частното и общественото, или казано с други думи — да види връзката между хабитуалното възприемане на това какво е добро за него и локалната общност от една страна, и държавата от друга.
    Особеният характер на отношенията на собственост, социалната структура и упражняването на власт, създават специфичен тип социално мислене, който може да се опише като възприемане на социалните, икономически и властови отношения като игра с нулева сума. Традицията на възприемане на обществените отношения като игра с нулева сума поддържа вярването, че „придобиването на дадени права, права и т.н. от един е еквивалент на (потенциалната) загуба на тези вещи права от друг“ (Shopflin, 2000). Идеята, че и двете страни могат да спечелят се счита за наивна и невъзможна.
    Исторически формираното високо ниво на недоверие и мъглявата идея за обществено благо и обществени добродетели подсилва мисленето в термините на игра с нулева сума. Това мислене се засилва от негативния (/Shopflin) или изравняващ (Diamandouros) егалитаризъм, който се опитва да изравни всичко, което изглежда различно. Изравняващия характер на егалитаризма в региона и персонифицираното упражняване на властта в Османската империя подхранва създаването на изключително мъгливо и подозрително възприемане на политическат власт и нейната най-мощна институция — държавата. Поради силно персонифицираното и неопосредено упражняване на властта, тези общества се характеризират със слаба способност на формалните институции да предпазват населенето от арбитрарното упражняване на властта (Diamandouros and Larrabee 2000).
    Допълнителна специфика на тези общества е тяхната силна антипатия към политическите разделения (Diamandouros and Larrabee, 2000: 35). Страхът от политическите разделения е всъщност до-модерен феномен и обикновено е характеристика на общества с предимно селско население. Селските общности са съшествували векове в опозиция с Османската държава и нейните институции. Както Димандурос и Ларъби отбелязват, резултатът е увековечаването на условията, затрудняващи появата на плуралистични общества, което от своя страна затрудява приемането на интересите, компромиса и положителната логика като основополагащи нагласи, необходими за осъществяването на една модерна политика (Diamandouros and Larrabee 2000: 34; за наивизма на домодерното българско съзнание (Свинтила 1997).
    Така преобладаващо селския характер на българското общество, както и на обществата от Югоизточна Европа през по-голямата част от тяхното историческо битие, подпомага появата на силни колективистични настроения и практики, включително недоверие към политическите разделения. Поради забавената и слаба модернизация на региона, която започва в края на 19 и началото на 20 век, българското население остава предимно селско до идването на комунистическата власт. Икономическата изостаналост на страната не позволява създаването на силна и многобройна работническа класа и силна буржоазия. Социалният статус на наемния труд в селското стопанство и индустрията през до-вонния период е също специфичен. Население, напълно депривирано от средствата за производство, включително и земя, съществува в изключително ограничено количество през целия пред-военен период. Българският работник запазва за векове смесеното съзнание едновременно на работник и дребен собственик. Тави особеност се запазва дори и по време на комунистическата модернизация, през която „работникът продължава да храни и възражда дребния собственик….“ (Генчев 1986: 153). По този начин слабата класова идентификация остава една от основните черти на страната поради предимно селската природа на местните общества до комунистическия преврат и дори и след това.
    Буржоазията ни също се отличава съществено от класическия западно-Европейски капиталист по своя генезис, размер на дейността и менталност. По време на периода на Османското господство, егалитарната социална структура се запазва поради липсата на условия за появата на заможна горна класа и икономически независими социални групи. Буржоазията у нас е родена от селячеството и дребните занаятчии в един труден социално-икономически процес. Тя започва своя социален живот от едно много ниско икономическо и културно равнище — за разлика от Румъния и Гърция, например. Така всички характеристики на социалното мислене на селячеството са приложими и за новата българска буржоазия.
    Двата принципа на политическата легитимност на до-модерните общества — имперската и религиозната — са доста слаби у нас. Така традицията на слаби политически лоялности е дълбоко вкоренена в социалното съзнание на населението в България. Най-разпространеният тип политическа лоялност е клиентелистката мрежа, която води началото си от политическата структура на Византия и византийската социално-политическа традиция, засилена в периода на Османското управление и разцъфнала след освобождението та до наши дни. Този вид лоялност се основава на неформални и роднински отношения и е ориентирана към получаването на възнаграждения за преданост (Свинтила 2007).
    Наличието на силни до-модерни социално-културни форми на социална връзка, които са запазени и до сега, създава значителни трудности в процеса на изграждане на формалните институции, основани на не-персонифицирано доверие. Българското общество е било и все още е организирано повече или по-малко около доверие, основано на лични, местни и роднински връзки, които функционират като заместители на формалните и извън-личностни правила в управлението на човешките взаимоотношения. Тези стари вековни социални връзки се оказват по-силни от която и да е модерна деперсонализирана /формална/ институция и този феномен е в основата на слабостта на гражданското общество у нас. Изграждането на чувство за гражданственост, основано на не-персонифицирано доверие и управлявано от закона, е затруднено от до-модерната привързанот към локалното пространство и роднинските отношения, което трансформира целия процес на модернизация в България. Тези комунални връзки стоят в основата на ниското равнище на спазване на закона в региона и у нас.
    Можем да обобщим, че регионът (и България в частност) се отличава със силни общностни връзки, дефинирани от локални идентичности — нито чисто религиозни, нито изцяло етнически. Тези връзки се засилват във времена на социална несигурност и институционален вакуум, каквото се явява времето на пост-комунистическия преход в региона.
    Силната етническа основа на процесите на държавно и национално изграждане в стравнение със западна Европа предполага доминиране на етнически-основани национални идентичности, а не на политически или класови идентичности. Този факт предопределя водещата роля на културата (главно във формата на народна култура) и езикът за националното и държавно строителство, за разлика от силната роля на институциите в западно-европейските общества. По този начин националната хомогенизация по време на периода на формиране на нация се основава предимно на вернакуларна етничност, а не на понятието за гражданство, както е в Западния свят. Както вече показахме по-горе, самият генезис на нацията и държавата в региона предполага водещата роля на етническото за националното и държавно сцепление. Следователно, етничността, а не формалните институции стават основният компонент на националните идентичности на Балканите. Етническите основи на тези общества се засилва от езика като основния индикатор за национална принадлежност и по този начин на етническата природа на националната държава. Поради липсата на идентичности, основани на институции, е много трудно да се развие гражданското измерение на принадлежността към нацията. Както Шопфлин правилно отбелязва, на Балканите гражданската добродетел се свежда до културно-етническа такава и се идентифицира с моно-езичността (monolingualism) (Schopflin, 2000: 125). Езиково-ориентираната национална идентичност се засилва от липсата на развита висша култура, (заменена от традиционната народна култура), която би могла да служи като полезна основа за изграждането на по-развита и устойчива национална идентичност.
    Социалното мислене в термините на игра с нулева сума, подкрепено от политически лоялности, организирани около клиентелистки отношения, както и разбирането на упражняването на власт в категориите игра с нуева сума в периода между двете световни войни е причината за много слабото гражданско измерение на Балканските общества. Отношенията между държавата и обществото в региона се характеризират със слаба организационна способност на социалните агенти /населението/ и ниско ниво на артикулация на интересите. Липсата на исторически формирани посреднически структури при упражняването на властта подкопава способността на гражданското общество да определи себе си активно в отношенията си с държавата и да развие и артикулира чувство за колективна гражданска идентичност. Тези особености правят трудна появата на мрежа от споделени обществени ценности, които са в основата на гражданството. Почти невъзможно е да се конструира гражданството на основата на етническа мобилизация. Идентифицирането на държавата с клиентелистки структури засилва нагласите на подозрение по отношение на държавата и прави проблематично развитието на гражданското общество, където взаимоотношенията между публичната и частна сфери са ясно регулирани и прозрачни. По-скоро едно разбиране за публичната сфера като за приватизирана остава доминиращо в региона, като засилва патримониалната линия на неговото развитие и в наши дни. Комунистическият режими в България след Втората световна война използваше неприязънта на българското население към политиката, а пост-комунистическите политически практики имат тенденцията да възраждат старите клиентелистки отношения.
  
 
 
Междуетническите отношения на Балканите и у нас
 
        Нито една от обяснителните схеми за корените на Балканските междуетнически конфликти като „завръщане към вековната междуетническа омраза“ и „сблъсък на цивилизациите“ не са достатъчно основателни или доказани. Междуетническите противоречия в региона, които бележат почти целия 20-ти век са естествен резултат от модернизационните процеси (и в частност — процесите на формиране на нации), които се разпространяват от Западните страни към Изтока. Средата, към която тези модернизационни процеси трябваше да се адапрират, за да я променят, е по-скоро специфична и произвежда специфични ефекти, на които сме свидетели и до днес.
    За да разберем природата на етническите конфликти на Балканите трябва да разберем региона чрез неговите собствени понятия и да сме внимателни при използването на европоцентричната гледна точка, или с други думи, гледната точка на „по-висшия“ Запад срещу „по-нисшия и недоразвит“ Изток.
    Има няколко погрешни възприятия на историята на региона:
    1/ Първото и най-погрешно схващане засяга старото Западно възприемане на османското управление като изцяло „чужда субстанция в живото тяло на Европа“. Това погрешно възприятие се дължи на поставяне знак на равенство между Европа и християнството, което лежи в основата на обяснителната схема, наречена „сблъсък на цивилизациите“. Както само малко историци отбелязват, трудно е да се говори за тотално прекъсване на политическата традиция в региона поради Османското нахлуване, защото истинският наследник на християнската православна Византийска империя е Османската държава, която наследява най-значителните характеристики на Византия като отношенията между държава и общество, природа на властовите отношения и зависимост на църквата от държавата. Отричането на легитимността на Османското наследство и обявяването му за изцяло насилническо, е част от Европоцентричната гледна точка, възпроизвеждана от балканските националисти като начин да легитимират националистическите борби за независимост на новоформираните държави в края на 19 век. Те описват Османското упраление като чисто насилническо и нетолерантно към християнското население на империята. Този мит функционира до днес и е все още възпроизвеждан в учебниците и средствата за масова информация в региона. Истината обаче е, че съвместното съществуване на различните религии в Османската империя е повече прието там, отколкото в християнска Европа. Това се дължи не на толерантността, а на липсата на понятие за националност на Балканите, която се заражда едва с разпространението на идеята за националната държава от страните на Запад към Изтока (Mazouer 2000; Greenfeld 1991). Това мирно междуетническо съвместно съществуване приключва с появата на националистическите движения, които ерозират първенството на религиозната идентичност. Така, в контраст с визията на „вековна омраза“, често приписвана на региона ни, междуетническите проблеми в югоизточна Европа се коренят в сравнително близкото минало — средата на 19 и началото на 20 век.
    2/ Процесите на формиране на нации на Балканите започват като резултат от влиянията на западно-европейското изграждане на държави и нации. Особеността е, че обществата от югоизточна Европа са различни, защото са конструирани на общностна, а не на гражданска основа. Така че етническият национализъм, а не гражданският национализъм става основата на дефинирането на формирането на нации и на политическото поведение на Балканите. Поради липсата на идентичност, основана на модерни обществени институции, е трудно да се развие гражданското направление на националната идентичност.
    Така етничността, построена около локални общностни връзки, става единствената идентичност, която може да се използва като мобилизационен инструмент за изграждане на модерни национални държави в региона. Следователно, формирането на нации и самото въвеждане на понятието за националност на Балканите в края на 19 век и началото на 20 век, разрушава векове съществувалото междуетническо мирно съвместно съществуване. От тогава Балканският регион се опитва да догони Западното развитие чрез понятията на самия Запад или с други думи, опитва се да се модернизира (Mazower, 2000).
    Национализмът в региона често се описва като агресивен и нетолерантен. Причината за тези особени черти на Балканския национализъм се коренят в етническите основи на национализма в региона и важността на етничността като принцип за легитимизация на новите държави, които са постоянно застрашени от слаба легитимност. Причината за крехката легитимност на новите Балкански държави се основава на два фактора. Първо — дължи се на слабото зачитане на държавните власти и авторитети, една специфика на региона, както и на липсата на възприемане на отношенията между властимащите и населението в термините на игра с позитивна сума. Второ — в общества, характеризиращи се с липса на формални социални структури (или институции), които могат да обединят населението около общи ценности, единствената основа за изграждане на общ легитимизиращ принцип на новите национални държави може да бъде само общността, организирана около етноса. Това е така, защото няма нищо друго освен общността, на което да се основава мобилизацията и легитимността на националната държава.
    Така, независимо от мултиетническия и мултирелигиозен характер на населението в региона, логиката, която твърдо повлиява стратегиите на Балканските държави за изграждане на националните държави е етническа. Това означава, че етничността на доминиращата национална група в дадена държава служи като организационен принцип, чрез който се изгражда национализма, но също и като принцип на изключване на другите малцинствени етнически групи вътре в етнически дефинираната национална държава. Наличието на големи и разнообразни етнически малцинства вътре в държавните граници допълнителни усилват слабостта на новите държави чрез увеличаване на страховете за тяхната теритириална цялостност. Това е и причината, поради която тези държави се страхуват да признаят етническите малцинства, намиращи се на нейна територия, защото предполагат, че това ще доведе до претенции за отцепване на част от нейните съседни държави.
    В Балканската историография съшествува един интересен феномен — повечето от книгите на историците от региона, изследващи период от края на 19 до средата на 20 век са озаглавени „Националният въпрос (в България, Македония, Югославия и т.н.). Обяснението на понятието „ национален въпрос“ в региона е най-добре представен от Бърг и Шоуп в тяхната книга „Войната в Босна и Херцеговина. Етнически конфликт и международна интервенция“. Според тях понятието „национален въпрос“ в региона е свързано с дефиниране на правото да претендираш за държаво-образуващ статус на етническата група, която има мнозинство и определя правата на малцинствените етнически групи в дадена страна. Да се постигне държаво-констуиращ статус означава дадена етническа група да постигне привилегировани (или по-висши) културни и политически права, включително контрол над самата държава (Burg and Shoup 1999). По този начин борбата за права и борбата около националния въпрос са свързани на Балканите и целят получаването на контрол върху държавата от различните етнически групи в нея. Това означава, че повдигането на въпроса за груповите права на Балканите се възприема от по-голямата част от населението като претенция за държаво-образуващ статус на някои етнически групи и така се възприема отново в термините на игра с нулева сума.
    Опитите на международната общност по отношение на превенция и разрешаване на етническите конфликти в региона са концентрирани върху природата на правата, разбирани в дихотомията „колективни срещу индивидуални“ права. Поради особеностите на историята на формиране на Балканските нации обаче, въпросът за правата незабавно се "превежда" от населението като национален въпрос или като правото различни етнически групи да претендират за държаво-образуващ статус.
    Единственият начин да се разрешат старите „национални въпроси“ в региона е да се избягва поставянето на проблема за правата на общностна (комунална) етническа основа. Всички чисто етнически дефинирани права в един регион, който е белязан от векове от невероятна мулти-етническа смесица от хора може да провокира появата на старите „национални въпроси“ тук. С други думи, може да провокира претенции на която и да е етническа група за държаво-конституиращ статус, което неминуемо би довело до претенции и до евентуални промени на съществуващите граници в региона.
    Затова в емпиричното изследване разглеждаме корпоративното решение на етническото политическо представителство (принцип на разделение на властите между отделните етнически групи) като манифестация на мислене в термините на игра с нулева сума. Този възглед се основава на чисто местни/локални аргументи, отнасящи се до природата на междуетническите отношения в региона и в частност в България. Следователно, ние не се опитваме да отречем помиряващата роля на корпоративния подход към етническите конфликти, а по-скоро твърдим, че този подход не предлага подходящо решение на специфичните междуетнически конфликти в региона и може да причини повече вреда, отколкото полза.
    Разрешаването на етническите конфликти чрез разделяне на властта между отделните етноси се основава на предположението, че етническите конфликти се създават поради контакт между групи, притежаващи несъвместими културни ценности, така че това, което е нужно, е разделяне на етническите групи една от друга чрез разделящи мрежи от социални и политически организации. Така междуетническите контакти са ограничени само на нивото на елитите и лидерите на всяка група взимат решения по въпроси от общ интерес (Burg and Shoup 1999).
    Но в клиентелистката политическа култура на Балканите няма традиция на отчетност на лидерите на която и да е етническа група пред населението, чиито интереси претендират да представляват. Непредсказуемостта на поведението на елитите в региона е по-голямо отколкото в другите европейски региони. В развитите демокрации съществува институционализирана протекция на гражданските свободи и респект към човешките права, което позволява на различни етнически, езикови и други групови идентичности да превърнат своите искания в електорална сила. Едновременно с това, институционализираната защита на тези свободи ограничава възможността на правителството да преследва или оказва натиск върху етническата си опозиция. В развитите страни, средствата за мирно разрешаване на конфликтите са институционализирани и се радват на всеобща обществена легитимност. По този начин отчетността пред избирателите ограничава елитите (Burg and Shoup, 1999:8).
    Но институционализираната защита на гражданските свободи на Балканите и отговорността и отчетността на елитите пред електората не работи по същия начин, както работи на Запад. Демократичното развитие на Югоизточна Европа е в самото си начало и поради споменатите по-горе исторически специфики (възприемането на политиката и политическата власт, както и традицията на клиентелизъм във властовите отношения) колективната дефиниция на етническите права, определени чрез електоралния процес, трудно би имала успех. Това само ще институционализира съществуващите етнически противоречия и дори ще провокира нови от самите политическите лидери на самите етнически групи, когато те съзрат личен или корпоративен интерес от появата на такъв конфликт. А неразвитата гражданска култура и липсата на традицията на търсене на отговорност от управляващите няма да позволи на населението да ограничи действията на своите политически лидери.
    Гражданският подход към етническото политическо представителство, което ние считаме за най-подходящо за нашата страна предполага избягване на дефиниране на държавата и държавните институции в етнически термини и разрешаване на междуетническите конфликти на основата на гражданската солидарност и гражданската интеграция — независимо от принадлежността си към различни етнически групи — в едно общо цяло на една демократична и толерантна национална общност (Minchev 2000). Следователно, ние твърдим, че колкото по-развита е гражданската идентичност в България, толкова по-слаби ще са междуетническите противоречия — корелация, която ще се опитаме да проверим чрез анализ на данни от емпирично социологическо изследване.
    

 

Българската специфика в междуетническите отношения
    
    По-горе обяснихме, че поради голямата си и разнопосочна смислена натовареност, терминът "идентичност" трудно може да се използва за аналитическо понятие за анализ, тъй като се явява самото „обяснявано“ и анализирано. Тази слабост на терминът "идентичност" се пренася върху всички изследвания, които се опитват да обясняват идентичността със самата нея. Такъв подход е използван и от най-новите разработки върху българската национална идентичност на Мая Косева, Желязкова и Хайдинджак, озаглавено „Catching up with the uncatchable: European Dilemmas and identity construction on the Bulgarian path to modernity"(Kosseva et.al. 2009). Интересното им изследване се съсредоточава върху класическото за България търсене на национална идентичност между „фили“ и „фоби“, межу „наше“ и „чуждо“ и главно на европеизацията на българската идентичност по посока Запад. Така в крайна сметка това изследване се явява изучаване на модернизацията на българите, тяхното догонване на Европа и не толкова на тяхната идентичност. Идентичността на българите в изследването се дефинира спрямо европейската, като читателя остава с впечатлението, че европейската идентичност дава легитимност на българската такава. Телеологичният подход, който използват изследователите, предопределя и съдържанието на изследването като изследване за европеизацията на българската идентичност.
    Този телеологичен подход трябва да бъде избегнат в нашия случай, за да избегнем посоката на изследване, която разглежда българската идентичност само като степен на европеизираност и модернизираност. Това, което ни интересува е самоопределянето на българските граждани — етнически малцинства и мнозинство — между етническата и гражданската самоидентификация, поради което до тук направихме обширно изследване на историческите основания за образуването на двата типа национализъм и национална идентичност. Затова по-интересно и важно е да видим какви са различията на българското национално самоопределение или идентичност, сравнено с тези на останалите балкански страни. Защо България остана извън сферата на етническите войни и конфликти, за разлика от страните от бивша Югославия? Дали за това е "виновен" българския етнически модел на съвместно и мирно съществуване на различни етноси или този модел е само едно политическо „изобретение“? Отговорите на тези въпроси не могат да имат чисто теоретичен характер без съответна емпирична проверка. Затова ще се позовем на много интересните резултати, които получихме, сравнявайки данните от международно емпирическо социологическо изследване, правено в България, Македония, Сърбия и Черна Гора от 2001 година от Стаменова и Георги Ганев. (Stamenova 2009) Изследвайки самоидентификацията на респондентите в четирите балкански страни, ние открихме, че индивидуализираната самоидентичност чрез професията например увеличава толерантността към малцинствата в Сърбия, Черна Гора и Македония, докато в България този ефект е обратен — колкото повече респондентите от етническото мнозинство се самоопределят в религиозни или етнически термини, толкова по-толерантни са те към етническите малцинства в страната. В България не действат и модернизационните фактори, повишаващи толерантността към малцинствата, характерни, не само за изследваните страни от бивша Югославия, но и за останалите страни в света — секуларизацията, образованието и жителството в големите градове. Модернизационната теория предполага, че секуларизацията, образоваността и животът в големия град увеличават толерантността, което се потвърди от анализа на данните за Сърбия, Черна Гора и Македония, но не и за България. Нещо повече, същите тези фактори, но в обратна посока, подкрепят етническата толерантност у нас — т.е. жителите в селата, религиозните и не толкова образованите са по-толерантни към етническите малцинства в България. Това доказва съществуването на силна традиционна тенденция у нас, която идва като наследство от вековното мирно междуетническо съжителство, на институцията на "комшулука" и всекидневно общуване в смесените райони (Stamenova 2009). Анализът на емпиричеките данни oт 2001 година потвържава съществуването на "български етнически модел" но не като творение на днешния политически елит, а въпреки него (Zhelyazkova 2001), като едно наследство от миналото. Ще бъде интересно да видим има ли промяна във факторите, определящи толерантността на българите в десет годишен период и дали има изменения в "българския етнически модел", повлияни от не особено успешното функциониране на демокрацията през последните години, появата на парламентарно представена националистическа партия и деструктивното действие на ДПС върху българския политически и икономически живот. Още по-интересно ще бъде да видим начина, по-който се самоопределят турското и помашко етнически малцинства у нас, начина, по който виждат себе си като родени и обитаващи българското национално, социално и политическо пространство.
 
 
Състояние на научните изследвания на междуетническите отношения у нас
  
    Социологията на междуетническите отнощения в България е добре развиваща се област на социологическото познание, а регистрацията на социалните дистанции между отделните етнически общности е сравнително регулярна (Мантарова и Захариева 2007; Томова 1995). Появиха се и теоретични изследвания, които разглеждат типовете национализъм в България през призмата на отношението между етно-културния и политически (граждански) модел на национална идентичност (Проданов 2006).
    Липсват обаче изследвания, които да се фокусират върху емпирична проверка на насоката на развитие на националните идентичности вътре в отделните етнически групи в страната, както и изследвания, които изучават взаимовръзката между, от една страна, междуетническата толерантност, измервана чрез социалните дистанции между отделните етнически групи в страната и — от друга страна — отношението към правата на етническите малцинства. Настоящият проект цели да запълни точно тази липса на емпирично ориентирано знание за насоките на развитие на националната идентичност на представителите на отделните етнически общности в България. Проектът се стреми чрез анализ на емпирични данни да открие тенденциите в развитие на национализма в страната като основан на обществените нагласи на етническите общности, както и влиянието на тези тенденции върху междуетническите отношения. Добилата широка популярност класификация на националните идентичности, разделяща ги на етно-културни (характерни за Източна Европа) и граждански (характерни за Западна Европа, САЩ, Канада и Австралия) ще бъде обща теоретична основа на нашето емпирично социологическо изследване.
    В европейската научната литература националната идентичност се счита за основана на два различни критерия за членство в националния колектив — от една страна „гражданска“ национална идентичност, която се основава на равенство на индивидуалните права на личността независимо от етническия ѝ произход и като включваща всички, които са лоялни към политическата общност, олицетворявана от съответната държава, и от друга страна национална идентичност, основана на етнически произход, синоним на онаследяването, специфичната исторически формирана култура, колективизма и изключването от тази общност на всички, които не притежават същия етнически произход, независимо от желанието и лоялността им към нея (Smith 1991; Greenfeld 1992; Ignatieff 1994). Още от началото на 20 век се създава устойчива класификационна схема, която разграничава нациите като граждански, политически или териториални срещу етническите или културно-основани (Kohn 1907, Meincke 1944). Тези класификационни разграничения са приложени географски. Западна Европа и САЩ са дефинирани като граждански нации, докато страните от Източна Европа и Германия — като етнически. В последните години се появяват все повече критики на този модел на класификация на национализма и националните идентичности, както и нови изследвания, които говорят за трансформация на източно-европейския национализъм от културен или етнически в повече граждански ориентиран (Shulman 2002; Brubaker 2004). Но дали тази тенеднция е валидна за България?
    В една мултиетническа страна, каквато е България, развитието на етнически и културно-основан национализъм и национална идентичност крие редица опасности. Крахът на комунизма в страните на Балканите мобилизира характерния за региона етнически национализъм, който намери своето кърваво проявление във войните в бивша Югославия. България не се включи в тази мрачна тенденция, но едно избуяване на етническия национализъм, основан на етнически дефинирана представа за нация, е сериозна потенциална възможност.
    В западните развити демокрации популярност доби мултикултурализма и "политиката на признаване" на колективните права на малцинствата и "корпоративното" представителство на политическите интереси на етнически дефинирани групи. Съвременното развитие на либерализма в западните развити демокрации и засилените имиграционни потоци води до по-големи претенции за права на малцинствата, включително и искания за някои форми на самоуправление, и следователно към мултикултурализъм и мултинационализъм (Kymlicka 2002; Taylor 1992). Според повечето български експерти и изследователи, колективното дефиниране на политическите права на малцинствата у нас трудно може да се разбере в термините на „политиката на признаване“, а по-скоро в термините на Балканското наследство на иреденционализъм и сепаратизъм (Проданов 2006, Минчев 2000, Макариев 1999). Мултикултурализмът се развива в посока делегиране на по-големи колективни права на етническите общности.
    Дали това е подходящо за България? Кое ще доведе до по-голяма стабилност и междуетническа толерантност — развитие по посока на даване на колективни права на етническите общности или поставяне на ударението върху индивидуалните права на всички като граждани, независимо от етническата им принадлежност? Гледната точка на етническите общности в страната ще ни покаже доколко те са податливи на евентуални политически манипулации и доколко груповото и етническо дефиниране на политическите и социални права се вижда от тях като естествено и желано за сметка на гражданското дефиниране на правата на етническите общности като състоящи се от равни в правата си индвиди.
    Темата на изследването задължително предполага поставянето на България в сравнителен Балкански контекст, и след това в един по-широк сравнителна перспектива, ползвайки за отправна точка националното образуване на Западна Европа.
    Ударението на анализа на междуетническите отношения в страната няма да бъде поставено върху дефинирането на термина "идентичност", който има изключително много аспекти и пластове — психологически, социално-групови, социологически и т.н., а по-скоро върху изясняване на понятието „етничност“ и отликата или евентуалната му противопоставеност на гражданствеността. Поради голямата си и разнопочна смислена натовареност, терминът "идентичност" трудно може да се използва за аналитическо понятие, тъй като се явява и самото "обяснявано“, и самият предмет на анализ. Последните изследвания върху теоретическата и аналитична значимост на терминът "идентичност" също показват, че използването му като аналитична категория е не само неудачно, но и теоретически невъзможно (Brubaker, 2004). Така идентичността в изследването ни се явява следствие на определени процеси на идентификация, които ще изследваме в посочените от нас рамки.
    

 

Цели, задачи и хипотези на социологическото изследване1
   
    Основната цел на изследването е да направи емпирична проверка на посоката на развитие на националната идентичност на основните етнически групи в България (българска, турска и българо-мохамеданска) — дали тя се движи в направление към по-голяма етнизация, колективно и етно-културно дефиниране на националната принадлежност, или води до по-очертано надмощие на гражданската национална идентичност, където всеки гражданин на страната, независимо от етническата си или религиозна принадлежност, има равни индивидуални права с другите.
    Другата основна цел, която си поставя изследването, е да провери по какъв начин индивидуалния избор на типа национална идентичност на представителите на посочените по-горе етнически общности се отразява на междуетническите отношения в страната. Междуетническите отношения и по-точно степента на междуетническа толерантност ще се отчитат чрез измерване на социалните дистанции към различните етнически групи в страната, включително и българската етническа група.
    Докато социалните дистанции се измерват сравнително регулярно в България, то емпиричната проверка на отношението към правата на малцинствата е подценено. Затова ще бъде разгледан и втори пласт на междуетническите отношения, който е много по-рядко изследван у нас — отношението на етническото мнозинство към колективните права на етническите малцинства в страната, още повече, че обикновено западните автори измерват междуетническите отношения именно чрез отношението към правата на малцинствата (М. Е. McIntosh, M.A. Mac Iver, D. G. Abele, and D. B. Nolle 1995).
    Много важен въпрос, на който също искаме да отговорим, е има ли кохерентност между социалните дистанции и отношението към правата на малцинствата от страна на българското етническо мнозинство. Отговорът на този въпрос ще ни даде възможност да концептуализираме отношението на респондентите към възможно разширяване на колективните права на малцинствата в страната. Евентуалното отхрърляне на разширяването на колективните права на малцинствата от страна на българското етническо мнозинство няма да бъде тълкувано в ценностни термини, а в координатната система на индивидуална срещу колективна дефиниция на правата на етническите общности.
   
 
Основни задачи
    
    Настоящият проект си поставя за цел да отговори на четири взаимосвързани задачи:
    Първата задача е описателна — да се представи детайлна картина на:
    1. Доминиращият тип национална идентичност между представителите на изследваните етнически групи в България (етническа срещу гражданска национална идентичност).
    2. Преференциите на индивидуалните представители на етническите групи в България по посока на самоидентификацията им с етноса, религията и българското гражданство
    2. Социалните дистанции между отделните етически групи в страната
    3. Отношението на изследваните етнически групи към правата на малцинствата
    4. Гледната точка на етническите групи в страната по отношение на колективно и индивидуално дефиниране на правата на малцинствата — има ли противоречие между отделните етнически групи по този въпрос?
    5. Визията на етническото мнозинство по отношение защитата на колективните права на малцинствата в стараната и вижда ли се увеличаването на колективните права на малцинствата като заплаха за етническото бълграско мнозинство и за целостта на нацията.
    Втората ни задача е диагностична — да отговорим на въпроса има ли тенденция към етнически национализъм за сметка на развитието на политически и граждански дефинирана национална общност и кои етнически общности са техни носители. Това, което ни интересува е какви права е склонно да признае етническото мнозинство на етническите малцинства у нас — колективни или индивидуални?
    Освен това ще проверим дали евентуалната тенденцията към етнонационализъм води до влошаване на междуетническите отношения в България, и съответно дали гражданската национална идентичност е предпоставка за подобряването на междуетническите отношения.
    Друга задача, която си поставяме, е да проверим дали има кохерентност между социалните дистанции и отношението към правата на малцинствата. Липсата на такава кохерентност, например би означавало, че социалната толерантност към етническите малцинства не включва признаване на правата им като малцинства (политическа толерантност). В такъв случай правата на малцинствата трябва да се разглеждат в контекста на приемане — неприемане на мултикултурната версия на отношението към етническите малцинства.
    Третата ни задача е аналитична — ще проверим кои са детерминантите, които определят избора на етнонационализъм или граждански национализъм за отделните етнически групи в страната. Ще разглеждаме като основни детерминанти за избора на типа национална идентичност: 1/ икономическите фактори –личното финансово състояние на респондентите; 2/ социално-структурни фактори — принадлежност на индивида към определена социална страта в социалната структура, както и принадлежността им към губещите или печелещите от пост-комунистическата трансформация. Предполагаме, че има тенденция губещите от процеса на преход да се затворят вътре в етническата общност и в етническото дефиниране на националната идентичност. Трети тип фактори, който може да повлиява избора на етнически или граждански тип национална идентичност на представителите на изследваните етнически общности в страната сме нарекли аксиологични — това са политически и идеологически оцветени нагласи, съществуващи или като ценности, или като проективни (ориентирани към бъдещето) интереси, основани на успешно идеологическо и политическо внушение „от горе“, от политическите елити. Аксиологичните фактори също така отразяват влиянието на глобализационните ефекти върху затварянето или отвореността на етническите групи.
 

 

Хипотези
    
    Първата най-обща хипотеза е свързана с ориентацията на основните етнически групи в страната към гражданската национална идентичност за сметка на етническата (Хипотеза 1). Очакваме, че не само при турците и българските мюсюлмани, но и при етническите българи ще наблюдаваме тенденция на гражданско дефиниране на националната идентичност за сметка на етническата национална идентичност.
    Втората хипотеза изследва взаимовръзката между толерантността между отделните етнически групи и преобладаващата национална идентичност вътре в тези групи:
    Т.е. Хипотеза 2 е свързана с очакването да открием, че тенденцията към етнонационализъм влошава междуетническите отношения в България, и съответно гражданската национална идентичност е предпоставка за тяхното подобряване.
    Освен това ще проверим дали съществува кохерентност между социалните дистанции и отношението към правата на малцинствата: дали малките социални дистанции (социална толетантност) са съпроводени с по-голямо одобрение към правата на малцинствата и съответно големите социални дистанции означават ниска политическа толерантност към правата на етническите малцинства в България. (Хипотеза 3)
    Теоретично са възможни няколко варианти на взаимоотношение между толерантността към етническите малцинства, измервана чрез социалните дистанции и отношение към техните права:
    Хипотеза 3А — възможно е да открием, че малките социални дистанции са съпроводени с нисък респект към правата на малцинствата. Това би означавало потвърждение за продължаващото съществуването на балкански исторически мултикултурализъм и в същото време на етно-културно или изключващо възприемане на нацията. Исторически формиралият се български/балкански национализъм, за разлика от Западния, се основава на вековно мултиетническо мирно съвместно съществуване на всекидневно ниво, съпроводено с разграничение между отделните етноси на политическо ниво и ясно изразено етно-културно разбиране на нацията. Всяко независимо и чуждо културно дефиниране, манифестация и възпроизводство се счита за застрашаващо нацията. Затова правото на културно и етническо изразяване на даден малцинствен етнос в границите на страната се смята за нежелателно. Това разбиране лежи в основата на национализмът на Балканите и е структуроопределящо при формирането му.
    Втора възможна хипотеза Х3Б е малките социални дистанции към етническите малцинства да са съпроводени с висок респект към техните малцинствени права. Тогава тази тенденция би трябвало да се разглежда по посока на едно развиващо се гражданско дефиниране на нацията, където структуроопределяща е лоялността на нейните граждани към нацията и държавата независимо от етническия им произход, съчетано с балканското историческо наследство на мирно мултикултурно съжителство.
    Третата хипотеза Х3В е свързана с откриването на съчетанието от големи социални дистанции между етническите групи в страната и висок респект към правата на малцинствата. Този тип взаимовръзка в междуетническите отнoшения е характерен за общества със силни центробежни и сепаратистки тенденции и развит либерален тип политическа система. Наблюдава се най-вече в Канада, където западният тип мултикултурализъм е най развит и се описва като създаване на паралелни общества (виж Kymlicka 2002).
    Нашите очаквания са по-скоро да се потвърди първия вариант на нашата хипотеза Х3А. Затова предполагаме, че малките социални дистанции между етническите групи в страната ще са съпроводени с нисък респект към правата на малцинствата.
    

 

Параметри на емпиричното социологическо изследване
  
1. Обем на извадката и начин на подбор
 
       В рамките на проекта бяха проведени три проучвания на общественото мнение, в резултат на което бяха интервюирани общо 2 600 лица, в т.ч.:
    А)Национално представително проучване сред пълнолетното население на България — анкетирани са 1000 лица2;
    Б)Представително проучване сред пълнолетното турско население, живеещо в България — 800 лица3;
    В)Представително проучване сред пълнолетното българо-мохамеданско население, живеещо в България — 800 лица4
    Приложен е модел на двустепенна гнездова извадка, при който на първа степен са подбрани 200 избирателни секции с вероятност, пропорционална на обема им, а на втора степен по зададен стартов адрес, са търсени по респондента от всяка секция, селектирани по признаците пол и възраст. Така обемът на извадката е 1000 души за първото проучване. При тази методика максималната стохастична грешка при 95% гаранционна вероятност е 3,1% за 50% относителен дял. Предварителната стратификация на базата данни, от които се формира извадката, е по признака местоживеене, което гарантира пропорционално представяне на всички региони в страната.
    В представителната извадка на пълнолетните турци в България са включени всички административни области на територията на страната, в които живеят български турци, като всяка една от тези области е пропорционално представена спрямо броя на живеещите български турци на територията ѝ. На тази база са подбрани 160 гнезда, като предварителната стратификация е по местоживеене. За всяко едно гнездо е зададен стартов адрес и стъпка.Във всяко едно гнездо са интервюирани по 5 респондента. Респондентите са селектирани по признаците етническа принадлежност, пол и възраст. Обемът на извадката е 800 души.
    В представителната извадка на пълнолетните български мюсюлмани са включени всички административни области на територията на страна, в които живеят българо-мохамедани, като всяка една от тези области е пропорционално представена спрямо броя на живеещите българо-мохамедани на територията ѝ. На тази база са подбрани 160 гнезда, като предварителната стратификация е по местоживеене. За всяко едно гнездо е зададен стартов адрес и стъпка. Във всяко едно гнездо са интервюирани по 5 респондента. Респондентите са селектирани по признаците религиозна принадлежност, пол и възраст. Обемът на извадката е 800 души.

 

    2. Верификация на основните понятия
 
    Верификацията на основните понятия следва приетите в световната литература емпирични индикатори, на основата на които е изработена анкетната карта.
    Етническата национална идентичност традиционно се измерва чрез въпрос за важността на българския етнически произход за чувството на принадлежност към нацията. Политическата национална идентичност се измерва чрез въпроси за значимостта на общата политическа и съдебна система, общите права и задължения, системата за социално подпомагане и националната икономика за чувството за принадлежност към нацията. Патриотичната национална идентичност се измерва чрез значимостта на националния суверенитет, националния характер и общите национални символи за принадлежност към нацията.
    Като гражданско-политически срещу етнически принципи на включване в националната общност се използват следните въпроси:
    „Според Вас колко важни са изброените по-долу неща, за да бъде човек истински български гражданин:
    — Да уважава българските политически институции и закони
    — Да произхожда от български корен“
    Уважението към българските политически институции и закони е индикатор за подкрепа на гражданско-политическия принцип на участие в националната общност, а произходът от български корен е индикатор за подкрепа на етническия принцип на участие в нацията.
    Националните сентименти се измерват чрез въпроси като „Предпочитам да съм гражданин на България, отколкото на която и да е друга страна“, „Светът щеше да е по-добър, ако хората от другите страни приличаха повече на българите“, „Общо взето България е по-добра страна от повечето други държави“ и „Хората трябва да подкрепят страната си независимо дали тя греши“.
    Културната национална гордост на респондентите се измерва чрез въпроси като ролята на историята на страната, културните, научни и спортни постижения за гордостта от българското гражданство. Политическата национална гордост представлява гордостта от икономическите постижения на страната, начина, по който демокрацията работи у нас и системата за национална сигурност.
    Социалните дистанции към малцинствата се измерват със скалата на Богардус и въпроси от рода на „бихте ли се оженили, поддържали постоянно приятелство, разговаряли, работили на едно и също място, бихте искали да живеят във вашия квартал, селище, държава, представители на съответните малцинствени етнически общности в страната (турци, роми и български мюсюлмани). Социалните дистанции определят социалната толерантност към етническите общности. Политическата толерантност отразява готовността на мнозинството да признае колективните права на етническите малцинства, превото им да имат организации и сдружения за запазване и развитие на културата си, да печатат книги и други издания на родния си език, да имат вестници, радио и телевизия на родния си език, да изучават родния език в държавните училища, да имат свои представители в органите на властта и да имат свои политически партии и сдружения.
    Корпоративното (консоциатионално) или етническо предстаивтелство на интересите на етническите общности срещу некорпоративното или граждански тип представителство на интересите се измерва с въпросът „Тези, които заемат ръководни постове в държавата трябва да защитават интересите предимно на представителите на своята етническа общност“ срещу „Тези, които заемат ръководни постове в държавата трябва да защитават интересите на всички хора в страната, независимо от коя етническа група са“. Разрешаването на етническите конфликти чрез разделяне на властта между отделните етноси (консоциатионализъм) се основава на предположението, че етническите конфликти се създават поради контакт между групи, притежаващи несъвместими културни ценности, така че това, което е нужно, е разделяне на етническите групи една от друга чрез разделящи мрежи от социални и политически организации. Така при консоциатионализма, междуетническите контакти са ограничени само на нивото на елитите и лидерите на всяка група упражнява вземане на решения по въпроси от общ интерес. Но в клиентелистката политическа култура на Балканите няма традиция на отчетност на лидерите на която и да е етническа група пред населението, чиито интереси претендират да представляват, затова колективната дефиниция на етническите права, трудно би било успешно. Това само ще институционализира евентуални етнически противоречия и дори ще провокира нови от самите политическите лидери на етническите групи, когато те съзрат личен или корпоративен интерес от появата на такъв конфликт. Липсата на традиция на търсене на отговорност от управляващите няма да позволи на населението да ограничи действията на своите политически лидери. Гражданският подход към етническото политическо представителство, което ние считаме за най-подходящо за нашата страна, предполага избягване на дефиниране на държавата и държавните институции в етнически термини и разрешаване на междуетническите конфликти на основата на гражданската солидарност и гражданската интеграция — независимо от етническата принадлежност — в едно общо цяло на една демократична и толерантна национална общност (Минчев, 2000).
    Взаимоотношенията между етническо мнозинство и малцинства в термините на интеграция, мултикултурализъм и държавно спонсориран мултикултурализъм са отразени чрез следните въпроси:
    - интеграция: „Онези, които не споделят българските традиции и обичаи, не могат да са истински български граждани“.
    - мултикултурализъм: „Етническите малцинства трябва да запазят обичаите и традициите си“.
    - държавно-спонсориран мултикултурализъм: „Етническите малцинства трябва да бъдат подпомагани от правителството и държавата, за да запазят обичаите и традициите си“.
    Икономическата и културна ксенофобия към имигрантите в страната се измерва със следните въпроси: „Имигрантите вземат работата на хората, които са родени в страната ни“ (икономическа ксенофобия) и „Имигрантите правят страната ни по-отворена за нови идеи и култури“ (културна ксенофобия при обръщане на скалата на отговори).
    Социалните дистанции към етническите малцинства, културната и политическа национална гордост, както и политическата и патриотична национална идентичност и националните сентименти представляват адитивни скали, създадени на базата на Алфа коефициентът на Кронбах, които използваме като индекси. Използваме регресионен анализ за да идентифицираме онези независими порменливи, които имат най висок ефект върху изследваните зависими променливи (индекси) — националната идентичност, социалните дистанции между отделните етнически общости и подкрепата за правата на етническите малцинства (политическа толерантност към етническите малцинства).

 

   
Анализ на резултатите
  
1. Българско етническо мнозинство
1.1. Детерминанти на социалните дистанции към етническите малцинства у нас
       Най-ярката характеристика, определяща малките социални дистанции към етническите малцинства у нас е некорпоративното представителство на интересите на етническите общности: Българите, одобряващи мнението, че тези, които заемат ръководни постове в държавата трябва да защитават интересите на всички хора в страната, независимо от коя етническа група са. Те показват по-малки социални дистанции към малцинствата и обратно, мнението, че тези, които заемат ръководни длъжности в държавата трябва да защитават интересите предимно на своята етническа общност, показва увеличаване на социалните дистанции към етническите малцинства и намалява социалната толерантност към тях (.24). Политическата толерантност към малцинствата е фактор, който води до намаление на социалните дистанции към малцинствените етнически общности — признаването на правото на етническите малцинства да имат свои политически и културни организации, в рамките на които да възпроизвеждат етничността си, както и да изучават своя роден език в държавните училища, бележи по-висока толерантност към тях от страна на българското мнозинство. Съответно, намаляването на политическата толерантност намалява социалната толерантност към тях сред българското етническо мнозинство .21).
    Третият по сила фактор, който влияе върху социалните дистанции към етническите малцинства, е мултикуктурализма в отношенията между малцинствата и българското етническо мнозинство: Разбирането, че етническите малцинства трябва да запазят обичаите и традициите си, намалява социалните дистанции към малцинствата от страна на българското мнозинство и обратно, отхвърлянето на мултикултурната версия на взаимоотношения между малцинства и мнозинство, увеличава социалните дистанции по отношение на тях (.151). Интересна е не толкова ролята на одобрението на мултикултурализма за намаляването на социалните дистанции, колкото резултатът по отношение на интеграционния модел на взаимодействие между малцинства и мнозинство — оказа се, че отхвърлянето на интеграционния модел засилва социалната толерантност към малцинствата, а одобрението му я намалява (-.13).
    Чувството за близост с етническата общност, към която принадлежат българите, също намалява социалните дистанции на българите към етническите малцинства, докато липсата на такова усещане за близост с българската етническа общност парадоксално намалява социалната толерантност към малцинствата (.125). Т.е. оказва се, че близостта до етноса не само че не увеличава социалните дистанции на българите към останалите етнически групи, но ги намалява.
    Ксенофобията към имигрантите също има макар и по-слабо влияние върху социалните дистанции към малцинствата. Липсата на културна и икономическа ксенофобия (-.083) към имигрантите намалява социалните дистанции към етническите малцинства в страната, докато наличието на ксенофобия намалява социалната толерантност към тези етнически общности. Липсват социално-структурни и демографски фактори, влияещи върху социалните дистанции към етническите малцинства.
    Тези резултати показват от своя страна, че големите социални дистанции към малцинствата са функция на одобрение и подкрепа на корпоративния модел на представителство на етническите интереси, ниска политическа толерантност, одобрение на интреграционния и отхвърляне на мултикултурния модел на взаимоотношения между малцинства и мнозинство, културна и икономическа ксенофобия към имигрантите, както и на липса на усещане за близост с етническата общност на българите. Хипотезата 3Б за силната връзка между социалната и политическа толерантност към малцинствата се потвърждава напълно.
    
 
1.2. Детерминанти на социалните дистанции на българското етническо мнозинство към турците в България
 
      Най-силен детерминант на социалните дистанции към турците се явява некорпоративната репрезентация на интересите на етническите малцинства — предпочитанието към гражданския принцип на представителство на интересите на отделните етнически общности у нас, при което тези, които заемат ръководни постове в държавата, защитават интересите на всички хора в страната, независимо от коя етническа група са, засилва социалната толерантност към турците, а одобрението на корпоративния тип представителство на интересите на етническите общности, при което тези, които заемат ръководни постове в държавата защитават интересите предимно на своята етническа общност, увеличава значително социалните дистанции на българите към турците у нас (.253). Очевидно, одобрението и подкрепата за граждански тип представителство на интересите на всички български граждани, независимо от етническия им произход, засилва социалната близост на българите с турското етническо малцинство.
    Типа отношение между малцинства и етническо мнозинство също е много важно за намаляване на социалните дистанции към турците от страна на българския етнос — подкрепата за мултикултурализма и мнението, че етническите малцинства у нас трябва да запазят традициите и обичаите си е втори по значимост детерминант на социалните дистанции към турския етнос, докато отхвърлянето на мултикултурната версия на отношение между етнически малцинства и мнозинство, повишава социалните дистанции към тях (.16). Подкрепата за държавно спонсориран мултикултурализъм също намалява социалните дистанции към турците у нас, но в по-слаба степен (101). В същото време, отхвърлянето на интеграционната версия на взаимоотношенията между малцинствата и мнозинството, при което се отхвърля твърдението, че не могат да станат истински българи тези, които не споделят българските традиции и обичаи, също намалява социалните дистанции на българите към турците в България. Така подкрепата за интеграционното взаимоотношение между малцинства и етническо мнозинство увеличава тези социални дистанции (-.123).
    Политическата толерантност към етническите малцинства също значимо засилва социалната толерантност към представителите на турската етническа общност . Одобрението на правото на собствени културни и политически огранизации, на издания и преподаване на турски език в училищата, намалява социалните дистанции към турците, а отхвърлянето на правото на културно възпроизводство на турската общност, увеличава социалните дистанции към тях от страна на българското етническо мнозинство (.14). В самостоятелна регресия, политическата толерантност обяснява социалната толерантност на близо 7% от извадката.5
    Оказва се също така, че близостта с етническата общност не само че не засилва, но намалява социалните дистанции към турския етнос от страна на българското етническо мнозинство (.15) . Това е доказателство , че привързаност към собствения си етнос не затруднява, а улеснява толерантността между етническото мнозинство и малцинствата в България. Ако следваме тази логика на взаимоотношения, то и привързаността към етническата дефиниция на нацията не би трябвало да има негативно влияние върху толерантността и отношението към етническите малцинства у нас. Към този резултат трябва да добавим и ?странния ефект на политическата национална идентичност върху социалната толерантност към етническите малцинства — отхвърлянето на политическата национална идентичност засилва социалната толерантност към турците в България, а високата степен на политическа национална идентичност води до значително увеличаване на социалните дистанции към представителите на турската етническа общност (.-13). В същото време не откриваме взаимовръзка между етническата национална идентичност и социалните дистанции към турците.
    Много голям интерес представлява влиянието върху социалните дистанции към турците на чисто демографската независима променлива, отразяваща съотношението между етническите малцинства и мнозинството по данни от последното преброяване. Оказва се, че в регионите, където етническите малцинства са повече и доминират над българите, социалната толерантност на етническите българи към турците е по-голяма, а там където българите доминират по численост, социалните дистанции към турците са по-високи (.08).
    Културната ксенофобия към имигрантите също има влияние върху социалните дистанции на българите към турците у нас — ниската или липсваща културна ксенофобия към имигрантите намалява социалните дистанции към турците, докато високата културна ксенофобия ги увеличава ( -.11).
  
 
1.3. Детерминанти на социалните дистанции на българското етническо мнозинство към българските мюсюлмани в България
    
    Детерминантите на социалните дистанции на българите към българските мюсюлмани са идентични на тези, определящи социалните дистанции към турците в България. Отново одобрението на некорпоративното представителство на интересите на етническите общности у нас намалява социалните дистанции към българите-мюсюлмани, а предпочитанието към коропративното представителство на интереси е съпроводена с намаляване на социалната толерантност към тях (.211).
    Политическата толерантност към етническите малцинства е вторият по значимост детерминант на социалните дистанции към българските мюсюлмани — засилването на политическата толерантност на българите към малцинствата увеличават и социалната им толерантност към българските мюсюлмани и обратно, слабата или липсваща политическа толерантност към малцинствените етнически общности у нас увеличават социалните дистанции на българите към българските мюсюлмани (.191).
    Третият по сила фактор, влияещ върху социалните дистанции към мюсюлманите от български произход е отношението към интеграционния тип взаимоотношения между етническите малцинства и мнозинството — отхвърлянето на този тип взаимоотношения от страна на етническото мнозинство намалява социалните дистанции към българските мюсюлмани, а одобрението на интеграционния модел ги повишава като намалява социалната толерантност към тях (-.174). За сметка на това, одобрението на мултикултурния подход, според който етническите малцинства трябва да запазят обичаите и традициите си, повишава социалната толерантност на българите към българските мюсюлмани, като понижава социалните дистанции към тях (.145). За разлика от социалните дистанции към турците у нас, няма взаимовръзка между държавно спонсорирания мултикултурализъм и социалната толерантност към българските мюсюлмани. Също така, липсва какъвто и да е ефект на политическата или етническа национална идентичност върху социалните дистанции към българските мюсюлмани.
    Отново откриваме значително влияние на близостта на българите до собствената етническа група върху социалните дистанции към българските мюсюлмани — колкото по-голяма е тази близост, толкова социалните дистанции към мюсюлманите от български произход са по-малки и обратно, слабата степен на близост до собствения етнос увеличава социалните дистанции към тях (.133).
    Икомическата ксенофобия към имигрантите също има ефект върху социалната толерантност на българите към мюсюлманите от български произход — с намаляването на този тип ксенофобия сред българите, се намаляват и социалните дистанции към българските мюсюлмани и обратно — увеличаването на икономическата ксенофобия към имигрантите увеличава и социалните дистанции на българите към българските мюсюлмани (-091).
    Няма взаимовръзка между съотношението между етническите малцинства и мнозинството в населените от респондентите места, и социалните дистанции към българските мюсюлмани. Вероятно причината за този резултат се корени в относителната компактност на населените места на българските мюсюлмани, които обитават затворени общности.
   
 
 1.4. Детерминанти на социалните дистанции на българското етническо мнозинство към ромите в България
 
    Върху социалните дистанции на българите към ромите у нас най-голямо влияние имат демографските и социално-структурни независими променливи. Типът населено място има най-силен ефект върху социалната толерантност към ромите — българите в селата и малките градове имат по-малки социални дистанции към ромите, а онези, които живеят в големите градове са най-малко социално-толерантни към тях (-.18).
    Освен това, българите, които не работят допълнително извън основната си заетост, са по-склонни към социална толерантност към ромите, отколкото онези българи, които упражняват допълнителен труд (.18). Възможно е причината за този ефект да се намира в широко разпространеното мнение, че ромите са само потребители на социални услуги и средства от социалните фондове, които се пълнят от тежкия труд на българското мнозинство. При това положение, е естествено онези българи, които работят на повече от едно работни места, да имат резерви по отношение на безработното в голямата си част ромско малцинство у нас.
    Социалната група на респондентите също има много значим ефект върху социалните дистанции към ромите в България — българите, които са частни предприемачи и тези с интелектуални професии имат по-малки социални дистанции към ромите отколкото промишлените и селскостопански работници, безработните и пенсионерите (.18).
    Извън демографските и социално-структурни детерминанти, одобрението на некорпоративното представителство на интерсите на етническите общности в страната и политическата толерантност към малцинствата също намаляват социалните дистанции към ромите в България. Изборът на некорпоративно представителство на интересите на отделните общности у нас намалява социалните дистанции към ромите, също както към турците и българските мюсюлмани, докато предпочитанието на корпоративния подход ги увеличава (.165). По същия начин и политическата толерантност към малцинствените общности засилва социалната толерантност към ромите, а ниската политическа толерантност или нейната липса, увеличава социалните дистанции към тях (.154).
    Близостта до етническата група на българите няма никакъв ефект върху социалните дистанции към ромите, за разлика от социалните дистанции на българите към турците и българските мюсюлмани. Но културната национална гордост на българите повишава социалната толерантност към ромите у нас, докато слабата или липсваща културна национална гордост, увеличава социалните дистанции към тях (.11). Оказва се, че етно-културната национална гордост не само че не засилва, а намалява дистанциите към най-слабо одобряваното и слабо интегрирано етническо малцинство у нас.
    От независимите променливи, отразяващи взаимоотношенията между етнически малцинства и мнозинство, най-значимо влияние върху социалните дистанции към ромите има крайната форма на мултикултурализъм — държавно спонсорирания. Със засилване одобрението на държавно спонсорирания мултикултурализъм, според който етническите малцинства трябва да бъдат подпомагани от правителството и държавата, за да запазят традициите и обичаите си, намаляват и социалните дистанции на българите към ромите в България. Отхвърлянето на този вид мултикултурализъм усилва социалните дистанции към тях (.10). Умереният мултикултурализъм има значително по-слаба връзка със социалните дистанции на българите към ромите у нас (.082).
    Икономическата ксенофобия към имигрантите или нейната липса нямат ефект върху социалната толерантност на българите към ромите, за разлика от социалните дистанции към турците и българските мюсюлмани. За сметка на това има ефект на културната ксенофобия върху социалната толерантност към ромите — липсата на културна ксенофобия към имигрантите засилва социалната толерантност на етническите българи към ромите, докато наличието на културна ксенофобия към имигрантите е придружена с увеличаване на социалните дистанции към ромите от страна на българското етническо мнозинство (-.09).
  
 
1.5. Детерминанти на политическата толерантност към етническите малцинства
    
    Най-силният фактор, определящ политическата толерантност към етническите малцинства, е подкрепата за държавно спонсориран мултикултурализъм като принцип на взаимоотношението между етническите малцинства и мнозинството. Одобрението на държавното спонсориране на традициите и обичаите на малцинствата засилва одобрението на българското мнозинство за съществуването на самостоятелни политически и културни организации за възпроизводство на етническите специфики на малцинствените общности в страната, както и на правото им да имат собствени печатни издания и да изучават своя език в държавните училища (.255). Ниските социални дистанции към малцинствата от страна на българското етническо мнозинство също увеличават политическата толерантност към тях (.241).
    Третия по сила ефект върху политическата толерантност към малцинствените етнически общности е отхвърлянето на българския етнически произход като основен принцип за дефиниране на българското гражданство — отхвърлянето на етническия принцип засилва политическата толерантност към малцинствата, докато одобрението на принципа за българския корен намалява политическата толерантност към тях от страна на етническите българи ( -.144).
    Политическата национална гордост също засилва, макар и по-слабо, политическата толерантност към малцинствата (.09). И подкрепата за демократичния ред във вид на многопартийна политическа система увеличава политическата толерантност към етническите малцинствени общности, докато изборът на еднопартийна система намалява политическата толерантност към тях (.09), което навежда на изводът, че политическата толерантност към етническите малцинства е в голяма степен политически конструкт.
    И така, липсата на политическа толерантност към малцинствата се основава на отхвърляне на държавно спонсорирания модел на взаимоотношение на етническите малцинства и мнозинството, големи социални дистанции към тях, одобрение на етническия принцип за включване в националната общност и одобрение на еднопартийната система на политическо управление.
   
 
1.6.Детерминанти на некорпоративното представителство на интересите на етническите общности в България
 
        Социалните дистанции на българите към етническите малцинства в страната имат най-голям ефект върху изборът на модел на представителство на интересите на отделните етнически общности за българското мнозинство. Колкото по-малки са тези дистанции, толкова повече респондентите подкрепят некорпоративния модел на представителство на интереси и обратно, големите социални дистанции към етническите малцинства предизвиква подкрепа за корпоративния тип представителство на интересите на отделните етноси от българското етническо мнозинство (.28).
    Вторият по сила фактор са националните сентименти: Силните национални чувства на българите подкрепят изборът на некорпоративен или граждански модел на представителство на интересите, а липсата на национални емоции засилва изборът на корпоративен и етнически основан модел на представителство на интересите сред етническите българи (.135). Но влиянието на тази променлива все пак е не толкова значимо, за да правим фундаментални заключения6. Въпреки това, съществуването на такава насока във взаимоотношенията между националните нагласи и типа представителство на интереси на етническите общности сред българите, е налице.
    Отношенията между етнически малцинства и мнозинство, дефинирани в термините на интеграция или държавно спонсориран мултикултурализъм, също имат значителен ефект върху типа предпочитано представителство на интересите на етническите общности. Засилването на интеграционното разбиране за тези взаимоотношения и подкрепата за твърдението, че „не могат да станат истински български граждани тези, които не споделят българските традиции и обичаи“, предопределя изборът на не-коропоративно или гражданско представителство на интересите на различните етнически групи. А отхвърлянето на интеграционната идея води до избор на етнически основан или корпоративен модел на представителство на интереси сред българското етническо мнозинство (.102). Отхвърлянето на държавно спонсорирания мултикултурализъм също повишава степента на съгласие с некорпоративния модел, докато подкрепата за държавно субсидиране на мултикултурализма на етническите малцинства води до подкрепа на корпоративната или етническа форма на представителство на интересите на отделните етнически общности (-.11).
    Останалите независими променливи7 имат доста слаб ефект върху изборът на типът представителство на интереси — икономическата ксенофобия към имигрантите усилва изборът на гражданския модел на представителство на интересите сред българите, а липсата на икономическа ксенофобия работи за корпоративния или етнически основан модел на представителство (.08), но тази връзка е прекалено слаба, за да ни позволи категорични обобщения. Подобна е ситуацията и с друга независима променлива — политическата национална идентичност. Липсата на политическа национална идентичност сред респондентите от българския етнос увеличава изборът на граждански тип представителство на интересите, докато наличието на политическа национална идентичност води българите до избор на корпоративен или етнически основан модел на представителство на интересите на етническите общности (-.093).
    От социално-структурните детерминанти, слабо влияние оказва месечния доход на респондентите — с намаляването на доходите на респондентите8, има макар и много слабо, увеличаване на предпочитанието на българите към гражданския некорпоративен модел на представителство на интересите на етническите общности в страната(.09).
    Можем да обобщим, че изборът на некорпоративнен или граждански тип представителство на интересите на етническите общности се основава на малки социални дистанции към малцинствата, силни национални емоции и слаба или липсваща политическа национална идентичност с определени интеграционни ориентации по отношение на етническите малцинства, придружени от отхвърляне на държавно спонсорираното възпроизводство на етническите специфики на етническите малцинства у нас. Оказва се, че националните сентименти и липсата на политическа национална идентичност сред българското етническо мнозинство работят за изборът на граждански модел на представителство на интересите на етническите общности, а не обратно, както се предполага от модернизационната теория.
 
    
1.7. Детреминанти на етническата национална идентичност на българското етническо мнозинство
    
    Най-силният фактор, влияещ върху етническата национална идентичност е патриотичната национална идентичност (.29), което говори, че патриотизмът е основа на етничността на българите, разбирана като национална идентичност. С намаляването на патриотичната национална идентичност, намалява и етническата идентичност на респондентите, което доказва липсата на ясни граници между тези два типа идентичност.
    Следващата по сила независима променлива е свързана с етническия произход като принцип на включването в националната общност — приемането на етническия български корен като принцип на участие в нацията засилва етническата национална идентичност на българите (.18), но силата на този детерминант е по-слаба от тази на патриотичната национална идентичност.
    Близостта на респондентите до етническата общност е третият фактор, влияещ върху изборът на етническа национална идентичност: С повишаване на тази близост се засилва и етническото дефиниране на националността сред българите, а с намаляването на чувството на близост до етническата общност на българите, намалява и етническата им национална идентификация (.114).
    Разбирането за интеграция на етническите малцинства и мнозинството също съпровожда етническата национална идентичност на българите, докато отхвърлянето на интеграцията на малцинствата в нацията чрез приемане на традициите и обичаите на мнозинството е характерно за слабата или липсваща етническа национална идентичност на българите (.1(12))
    Чисто политическите фактори, като политическата подкрепа за демократическия режим, също имат, макар и по-слабо влияние върху етническата национална идентичност на българите — подкрепата за многопартийната система като един от принципите на новия политически ред, засилва етническата национална идентичност, вместо да я отслабва, както се предполага от теорията за „гражданските срещу етническите“ дефиниции на включването в нацията (.08). Това е знак за успешна идеологическа включеност на новия политически ред в традиционното етническо съзнание на българското мнозинство. От тази гледна точка, етническата национална идентичност не противоречи на демократичната идеология. Подкрепата на респондентите за некорпоративното представителство на интересите на отделните етноси също засилва етническата им национална идентичност, докато одобрението за корпоративното или етнически-основано представителство на етническите интереси намалява този тип национална идентичност.
    
 
1.8. Детерминанти на патриотичната национална идентичност на българското етническо мнозинство
  
    Резултатите от анализа на данните показва, че политическата национална идентичност е отговорна в най-голяма степен за повишаването на патриотичната идентичност (.33). Това означава, че с намаляването на политическата национална идентичност, която е, както показахме по-горе, в значителна степен политически конструирана, намалява и националния патриотизъм на българина.
    Влиянието на етническата национална идентичност върху патриотичната идентичност на българското етническо мнозинство също е много силно — тя също засилва патриотичната национална идентичност на българите (.27). Влиянието на двата предполагаемо противоположни типа идентичности — етническа и политическа — върху патриотичната национална идентичност, доказва, че в българска среда и независимо от етническа група, отделните типове идентичност (политическа, етническа и патриотична) не са взаимоизключващи се, а взаимо-допълващи се видове идентичност.
    Гордостта от българската етническа принадлежност също увеличава патриотичната национална идентичност на българите, а липсата на гордост от етноса, към който принадлежат, съществено я намалява (.24). Културната национална гордост също засилва патриотичната идентичност на българското етническо мнозинство (.17). Този резултат доказва правотата на нашата Хипотеза 3Б.
 
   
1.9. Детерминанти на националните сентименти и чувството за превъзходство на българското етническо мнозинство
   
    Най-силната характеристика, определяща националните чувства на българите и убедеността им, че България е по-добра страна от другите, е гордостта от българското гражданство (.(26)). С намаляване на гордостта от българското гражданство, намаляват и националните сентименти на българите. Интересното е, че именно гордостта от българското гражданство, а не гордостта от етническата им принадлежност определя националните чувства на респондентите. Това означава, че националните чувства на българите са свързани с възприемането на гражданството, а не на етническата им принадлежност.
    В тази връзка, политическата национална гордост (.163) и политическата национална идентичност (.15) са от съществено значение за повишаване на националните сентименти на етническото мнозинство в страната. Това означава, че липсата на политическа национална гордост и политическа национална идентичност или тяхното отслабване води до липса или отслабване и на националните чувства на българите.
    Вторият по сила фактор, влияещ върху националните сентименти на българското етническо мнозинство, е политически. Това е готовността на респондентите да приемат за кратко време ограничението на някои от демократичните права и свободи, за да се въведе ред и сигурност и да се стабилизира икономиката. Колкото по-силни са авторитарните политически нагласи на респондентите, толкова по-силни са националните сентименти сред тях (-.164). Със засилване на демократичните политически нагласи, намаляват и националните чувства на българите. Можем да обобщим, че националните сентименти са по-скоро политическа функция на политическата национална идентичност, политическата национална гордост и авторитарните политически нагласи. Това означава, че политическата национална идентичност и политическата национална гордост съвсем не се свързват с демократичните ценности в съзнанието на българите, имащи силни национални чувства.
    Други фактори, имащи влияние върху националните сентименти на българите, са социално-структурни. Оказва се, че националните чувства са най-силни сред социалната група на пенсионерите, селскостопанските и промишлените работници. Те съществено намаляват сред интелектуалците и частните собственици (-.154). Освен това, с увеличаване на възможността на респондентите да спестяват част от доходите си, расте и националното чувство, докато сред онази част от населението, което няма възможност да спестява, националните чувства липсват или са много слаби (-.13). Съществува и слаба връзка с наличието на допълнителна заетост, извън основната, на респондентите — онези, които работят и извън основната си работа, са с по-силни национални сентименти от онези, които се трудят само на едно работно място (-.11).
    Моделът на представителство на интересите на етническите общности също има ефект върху националните сентименти на българското етническо мнозинство. Така изборът на граждански или некорпоративен модел на представителство на интересите на отделните етнически общности, при който тези, които заемат ръководни постове в държавата, защитават интересите на всички хора в страната, независимо от коя етническа група са, засилва националните чувства, докато изборът на корпоративен тип представителство, основан на етносът, намалява националните чувства сред българите (.111).
    Изненадващо се оказа, че подкрепата за мултикултурната версия на отношенията между етническите малцинства и мнозинството също засилва националните чувства на българите, докато отхвърлянето на правото на етническите общности да възпроизвеждат своите традиции и обичаи е съпроводено със слаби национални сентименти (.101).
    Икономическата ксенофобия слабо повишава националните сентименти сред българите (.104), а културната ксенофобия няма ефект върху националните сентименти. Съответно намаляването на икономическата ксенофобия намалява националните чувства на българите. Този резултат частично потвърждава резултатите от други изследвания за ролята на националните сентименти върху ксенофобията (Hjerm 1998,2003)
    Можем да обобщим, че националните чувства на българите са свързани с гордостта от българското гражданство и са функция на политически фактори като авторитарни политически нагласи, политическа национална идентичност и политическа национална гордост. Това означава, че евентуално нарастване на анти-системните нагласи в страната ще доведе до засилване на националните сентименти, което се потвърди от февруарските събития на 2013 година и увеличаване на подкрепата за партия „Атака“.
    Националните сентименти на българското етническо мнозинство са социално-структурно дефинирани от сферата и позицията на заетост на респондентите, от това дали притежават допълнителна работа и от възможността им за спестяване. Устойчивата тенденция на обедняване на българското население води до засилване на националните сентименти.
 
 
1.10. Детерминанти на културната национална гордост на българското етническо мнозинство
   
    Най-силен детерминант на културно-основаната гордост на българите от историята на страната, културните ѝ и научни постижения и постиженията в изкуството и литературата, се явява политическата национална гордост (удовлетвореност от начина, по който работи демокрацията у нас, от политическото влияние на страната върху света, равностойното отношение на всички групи в обществото, системата за социална сигурност, икономическите постижения). С нарастването на гордостта, основана на политически по характер предпоставки, нараства и гордостта на българите от културните основания на нацията (.285), и обратно — липсата на гордост от политическите елементи на гражданството води до отсъствие на културните елементи на националната гордост.
    Вторият по сила фактор, влияещ върху културната национална гордост, е не гордостта от етническия произход, а гордостта от българското гражданство — с увеличаване гордостта от българското гражданство на етническото мнозинство, нараства и културната национална гордост, докато намаляването на гордостта от българското гражданство намалява и културно-основаната гордост на българското етническо мнозинство (.23). Патриотичната национална идентичност също повишава културната национална гордост на българите (.213).
    Липсата на културна ксенофобия по отношение на имигрантите също повлиява положително културната национална гордост, докато наличието на културна ксенофобия намалява културно-основаната национална гордост на българите (-.134). По-различно е поведението на икономическата ксенофобия — с нарастването на икономическата ксенофобия към имигрантите и засилване на страха от отнемане на работните места, се увеличава макар и по-слабо, културната национална гордост на българите. Съответно липсата на икономическа ксенофобия към имигрантите се придружава от ниска степен на културна национална гордост на респондентите (.10).
    Политическите фактори като политическата подкрепа за съществуващия демократичен политически ред, също влияят съществено върху културната национална гордост на българите. Подкрепата за многопартийната политическа система засилва националната гордост, основана на културните постижения, докато подкрепата за еднопартийната политическа система я намалява (.133).
    Отношенията с етническите малцинства също има отношение към културната национална гордост на българите — ниските социални дистанции към тях засилват културната национална гордост, докато големите дистанции (ниска социална толерантност) намаляват гордостта от културните достижения на нацията сред българите (091). Изненадващ е ефектът на интеграционното разбиране на взаимоотношенията между етнически малцинства и мнозинство. Има по-слаба връзка между отхвърлянето на интеграционния подход към малцинствата и повишаването на културната национална гордост. Така неодобрението на интеграционния подход към малцинствата засилва културната гордост на българите, а подкрепата на интеграцията им я намалява (-.09). Може да обобщим, че съществува взаимоотношение между социалната толерантност на българите и тяхната културна национална гордост, при което социалната толерантност към малцинствата повишава тази гордост, а социалната нетолерантност я понижава.
    Съществува и много слаба връзка на социално-структурните детерминанти с културната национална гордост на българите — с нарастването на спестителните възможности на респонднетите, нараства и тяхната гордост от културните постижения на страната. А намаляването на тези възможности слабо намалява този вид гордост сред българите (-.074)9. В същото време намираме и слаба връзка между оценката за собственото материално състояние на респондентите, сравнено с това на родителите им, когато са били на годините на респондента: По-слабите финансови възможности на респондентите в сравнение с техните родители засилват много слабо културната им национална гордост, а увеличените на финансовите им възможности, сравнение с тези на родителите им, когато са били на възрастта на респондентите, слабо намалява културната им национална гордост (-.07)10.
   
 
1.11. Детерминанти на политическата национална гордост на българското етническо мнозинство
 
    Най-силният детерминант на политическата национална гордост на българите, е културната национална гордост (.313), което още веднъж показва взаимовръзката между културните и политически основания на чувството на национална гордост на българското етническо мнозинство. Много значим е и ефектът на националните сентименти върху политически основаната национална гордост на българите (.171), което е интересен резултат, тъй като не го наблюдавахме сред детерминантите на културната национална гордост. Оказва се, че националните чувства засилват именно политическата национална гордост, а не културно основаната национална гордост на българите. Политическата национална идентичност също повишава политическата национална гордост, макар доста по-слабо от културната национална гордост и националните сентименти (091). Оказва се, че чисто културните и емоционални национални основания са в основата на политическата национална гордост на българите.
    Политическите фактори също имат силно влияние и са олицетворени от удовлетворението от начина, по който функционира демокрацията в страната (.21) . Т.е. онези, които са доволни от развитието на демокрацията у нас, притежават висока политическа национална гордост, за разлика от недоволните от начина, по който демокрацията функционира в страната. Тъй като степента на задоволеност от начина, по който демокрацията работи у нас, е много ниска, то съответно и политическата национална гордост сред българите е по-слаба — 8 пункта по десет степенна скала срещу 9.4 за етническата национална идентичност. Така, политическата национална гордост се оказва повече функция на политическите фактори, отколкото на фактори, свързани с национални и етнически принципи.
    Социално-структурните фактори също имат значимо влияние върху политическата национална гордост на българите. Най-значим ефект има образованието — с намаляване на степента на образованост на респондентите нараства политическата им национална гордост. Докато високата образованост съответства на отхвърляне на политическата национална гордост (-.132). Това противоречи на модернизационните теории за гражданско-политическата срещу етническата дефиниция на включването в националната общност, което според тези теории е продукт на по-високата просветеност на населението. Освен това, доходите на респондентите, сравнени с тези на мнозинството от населението, също имат значително влияние върху нарастването на политическата национална гордост — по-богатите респонденти, определили своите доходи като по-високи, демонстрират по-силна политическа национална гордост от по-бедните (.14). Това свидетелства за социално-структурна дефинираност на политическата национална гордост. Така бедното население е склонно да не споделя политическата национална гордост, докато именно богатата част от българското мнозинство се идентифицира с политически основана национална гордост.
    Религиозната самоидентификация, противно на модернизационните теории, също увеличава политическата национална гордост сред българското етническо мнозинство (.08), докато самоопределението им в термините на националност и професия, я намалява.
    Одобряването на държавно-дотирания мултикултурализъм, при който държавата подпомага финансово възпроизводството на етно-културната специфика на етническите малцинства у нас, засилва политическата национална гордост сред българите, докато отхвърлянето на държавното спонсориране на възпроизводството на традициите на малцинствата намалява значително политическата им национална гордост (.105). Това потвърждава политическата логиката на държавната подкрепа за мултикултурализма, теоретически конструирана като контра-етническа.
    Като обобщение можем да заключим, че ключови фактори за повишаване на политическата национална идентичност се оказват социално-структурните — политическата национална гордост е характеристика на заможните и ниско образовани българи, които често се самоопределят в термините на религията си, а не в термините на националността и професията си. Бедността и високото образование са фактори, намаляващи националната гордост, основана на политически аргументи. Националите сентименти също се оказват фактор, засилващ политическата, а не културната национална гордост. А подкрепата за държавно спонсориран мултикултурализъм се явява важен елемент от националната гордост на българите, основана на политически аргументи. Така политическата национална гордост на българите се оказва функция на социалното разслоение в българското общество, и е на страната на слабо образованите печеливши от системната трансформация на обществото. Губещите от системната промяна са склонни да не споделят политическата национална гордост.
    
 
1.12. Детерминанти на изборът на българският етнически произход като принцип на включване в националната общност на българското етническо мнозинство
 
        Най-ярката характеристика, определяща подкрепата за етническия произход като главен принцип на приобщаване към националната общност, е етническата национална идентичност. Със засилване на етническата идентификация на българите, се засилва и изборът им на етничността като основен принцип на участие в нацията и обратно, отслабването на този тип идентичност, води до намаляване на подкрепата за етническия произход като основа за включване в нацията (.202).
    Патриотичната национална идентичност също засилва съществено подкрепата за етническия принцип на участие в националната общност, а с намаляването на патриотизма намалява и силата на подкрепата за етничността като основа на българското гражданство (.172)
    Одобрението за интеграционния модел на взаимоотношение между етническите малцинства и мнозинството също засилва подкрепата за етническия принцип за включване в нацията, докато отхвърлянето му значително намалява тази подкрепа (.18).
    Оказва се също така, че намаляването на политическата толерантност към малцинствата усилва поддръжката за етническия произход като основа за участие в националната общност, докато високата политическа толерантност води до отхвърляне на етническия корен като източник на включеност в нацията (-.18). Няма наблюдаван ефект на социалните дистанции към етническите малцинства върху подкрепата за етническия принцип на включване в националната общност.
    Може да заключим, че етническата и патриотична национални идентичности, заедно с интерграционното разбиране на взаимотношенията между етнически малцинства и мнозинство и ниската политическа толерантност към малцинствата у нас, са в основата на приемането на етническия произход като основен елемент на включването в българската нация сред българското етническо мнозинство. С намаляване на етническата и патриотична идентичност и повишаване на политическата толерантност към малцинствата, намалява и привързаността към етническия принцип на участие в националната общност.
    
 
1.13. Детерминанти на уважението към българските политическите институции и закони като основа за включване в националната общност
    
    За целите на анализа използваме регресионен анализ. Обяснителната сила на този анализ в случая е относително скромна — резултатите обясняват изборът на гражданско-политически основаното включване в нацията за 10% от извадката. Това свидетелства за наличието на много скрити фактори, по всяка вероятност чисто политически и икономически, които не влизат в интереса на нашето изследване.
    Социално-структурните детерминанти имат най-голяма тежест върху уважението към българските институции и закони като начин на участие в националната общност. Социалната група според заетостта на респондентите има най-голяма детерминираща сила за уважението към институциите: Пенсионерите, безработните и работниците в селското стопанство и промишлеността посочват най-голямо уважение към българските закони и институции, докато собствениците на фирми и упражняващите интелектуални професии сред етническите българи, са с най-ниска степен на уважение към българските закони като елемент на включването в нацията (-.19). С други думи, едно общество, състоящо се предимно от дребни собственици, какъвто е идеалът на апологетите на пазара, неминуемо би довело до понижаване на уважението към политическите закони и институции у нас във вида и качеството, което те имат в момента. От друга страна, несъвършеното функциониране на тези институции и закони у нас най-силно се отразява именно на тези професионални прослойки, поради което респекта им към нашите политически закони и институциите, които ги олицетворяват, е най-ниско.
    Вторият по сила детерминант, влияещ върху уважението към политическите институции и закони като начин на участие в националната общност, е също социално-структурен — това е самооценка на доходът на респондентите, сравнен с този на останалото население в страната. Колкото доходите на респондентите от българската етническа група са по-големи, по-значително е и уважението им към политическите закони и институции като форма на включване в нацията. И обратно, ниските доходи съответстват на ниска степен на респект към институциите и отхвърляне на гражданско-политическата форма на участие в националната общност (.164).
    Политическата толерантност към етническите малцинства също засилва уважението към институциите и законите като механизъм за участие в нацията. Има тенденция с нарастване одобрението на българите на правото на формиране на самостоятелни политически и културни организации на малцинствата и на правото им да имат свои печатни издания и обучение на роден език в държавните училища, да нараства и респекта към националните институции и закони като начин на включване в националната общност (.14). Съответно, отхвърлянето на тези политически по същността си права на малцинствата, води и до отхвърляне на гражданско-политическата форма на включване в нацията.
    Патриотичната национална идентичност също засилва одобрението за гражданско-политическо участие в нацията, основано на уважението към българските политически институции и закони, докато намаляването на този тип идентичност, отслабва и одобрението за гражданския тип включеност в националната общност, както и уважението към националните институции (.12). Политическата и етническа национална идентичност нямат ефект върху респекта към българските закони и политически институции.
    Следващите по сила детерминанти на уважението към политическите институции и закони, са политически, като най-голяма роля има одобрението на начина, по който демокрацията работи в страната. С нарастване на недоволството от начина, по който демокрацията работи у нас, нараства и уважението на българската етническа група към националните политически институции и закони като гражданско-политическа форма на участие в националната общност. Обратно — с намаляването на одобрението на начина, по-който функционира демокрацията в страната, намалява и одобрението за този гражданско-политически принцип на участие в нацията (.-14). Така доволните от състоянието на обществено-политическия ред в България са най-малко склонни да подкрепят гражданско-политическия начин на включване в националната общност. Освен това, този резултат може да се тълкува като евентуална възможност лошо функциониращата демокрация в страната да засегне междуетническото равновесие в страната.
    Специфичната политическа подкрепа към управляващите и дифузната подкрепа за политическата система също имат ефект върху уважението към политическите институции и закони в страната като форма на участие в националната общност. С увеличаване на подкрепата за демократичния ред и правителството, нараства и одобрението за гражданско-политическия принцип на включване в нацията, докато слабата или липсваща подкрепа за политическия ред и правителството намалява и уважението към политическите институции и закони, разглеждани като необходим начин на участие в нацията. Все пак, специфичната политическа подкрепа за правителството има много по-значим ефект върху гражданско-политическия принцип на включване в нацията (.12), отколкото дифузната подкрепа към демократичния ред (091).
    Икономическата ксенофобия към имигрантите също има влияние върху уважението към институциите и законите като начин на участие в националната общност. Парадоксално, икономическата ксенофобия засилва подкрепата за гражданско-политическото участие в нацията, основано на уважение към българските политически институции и закони, докато намаляването на икономическата ксенофобия към имигрантите, намалява одобрението за това гражданско-политическо участие (.103). Слабата или отсъстваща религиозност на българските респонденти макар и доста слабо също засилва одобрението на уважението към националните институции и закони като принцип на участие в нацията, докато силната религиозност до известна степен намалява това одобрение (.09). Но ефектът на религиозността е твърде слаб, за да можем да направим генерално заключение.
   
 
1.14. Детерминанти на близостта до етническата общност на българското етническо мнозинство
    
    Етническата национална идентичност се оказва факторът, има най-голямо влияние върху близостта на респондентите с етническата им общност (.233). С намаляване на този тип идентичност, намалява и близостта на респондентите с тяхната етническа група. Следващият фактор силно повлияващ етническата близост на българското етническо мнозинство е политическата национална идентичност: По- силната политическа идентичност води до по-голяма близост с етническата общност и обратно, липсата на политическа национална идентичност намалява съществено близостта на респондентите до собствения им етнос (.17). Този резултат е още едно доказателство за това, че етническата и полтическа национални идентичности са по-скоро взаимо-допълващи се, а не взаимо-изключващи се понятия за българското етническо мнозинство.
    Националните сентименти също имат ефект върху близостта до етническата общност, като силните национални чувства засилват тази близост (.14).
    Но най-интересен е резултатът, свързан със социалните дистанции към етническите малцинства в страната — оказва се, че малките социални дистанции към малцинствата засилват близостта на българите към собствения им етнос, докато големите социални дистанции намаляват тази близост (.17).
    Останалите независими променливи, влияещи върху близостта на българското мнозинство с етническата си общност, са социално-структурни и демографски. Най-силно влияние има степента на религиозност — по-религиозните респонденти като правило се чувстват по-близки с етническата си общност отколкото нерелигиозните (-.11). Секторът на месторабота също оказва влияние върху чувството на общност с етноса. Така респондентите, заети със собствен бизнес и работещите в частната сфера, определено се усещат по-близки с етноса си, отколкото работещите в държавния и обществен сектор (.104). И възрастта има слаб ефект върху близостта до етноса при българите — по-младите респонденти са по-склонни да чувстват близост до етническата си общност, отколкото по-възрастните респонденти (-.092). Социалният произход показва слаб ефект — респондентите, чиито родители принадлежат към ниските социални страти са склонни да декларират по-силна привързаност към етническата си общност, отколкото онези, чиито родители са принадлежали към по-високи социални групи (.08).
    В заключение можем да кажем, че не можем да определим близостта на българите със собствената им етническа общност като основана само на етнически фактори поради силният ефект на политическата национална идентичност върху тази близост. Можем обаче да кажем, че близостта до етноса на българите е дълбоко свързана със социалната толерантност към етническите малцинства в страната и че намаляването на тази толерантност води и до намаляване връзките със самата етническа общност, към която българите принадлежат.
  
 
1.15. Детерминанти на гордостта от етническия си произход на българското етническо мнозинство
 
        Гордостта от българското гражданство е най-силният детерминант на гордостта от етническата принадлежност (.562) на българското етническо мнозинство. С увеличаване на гордостта от това да бъдеш български гражданин, се увеличава и гордостта на респондентите от етническия им произход. Това ни дава основание да считаме, че за българите, българското гражданство и етническия произход са по-скоро идентични и взаимодопълващи се категории и общественото съзнание не прави особена разлика между тях. Пиарсон коефициентът на корелация между двете променливи в българската извадка е .655.
    Следващата независима променлива, имаща голям ефект върху гордостта от етническия произход за българите, е патриотичната национална идентичност — с нарастване на патриотичната идентичност на респондентите, нараства и гордостта им от етническия им произход (.20). Културната национална гордост в настоящата регресия има далеч по-скромна роля, вероятно поради изкривяващата резултатите роля на индексът, отразяващ гордостта от българското гражданство (.074). В самостоятелна регресия, културната национална гордост обяснява гордостта от етническия произход на българите на над 11% от извадката с регресионен коефициент .34.
    Близостта до етническата група естествено също има влияние върху гордостта от етническата принадлежност на българското етническо мнозинство: С нарастване на усещането за близост с етническата общност, нараства и гордостта от етническата принадлежност на българите (.11). В самостоятелна регресия близостта до етноса обяснява близо 10% от гордостта от етническия произход на българите в извадката, с регресионен коефициент бета .31.
    Най-голям интерес представлява ефектът на политическата национална идентичност върху гордостта от етническата принадлежност на бългаското етническо мнозинство. Оказва се, че намаляването и отхвърлянето на политическата национална идентичност увеличава гордостта от етническата принадлежност на българите, а засилването на политическата национална идентификация намалява гордостта от етническия произход на българите (-.12). Икономиката, политическата и съдебна система, системата за социално подпомагане като обединяващи маркери на националната идентичност, не работят за засилване гордостта на българите от етническата им принадлежност, защото именно тези политически реалности са в сериозна криза. Кризата на политическите национални институции, а не етническата национална идентичност, са причината за този резултат — както показва анализът на данните, етническата национална идентичност няма влияние върху гордостта на българите от етническата им принадлежност.
    Уважението към българските политически институции и закони, разбирано като гражданско основание за включване в националната общност, има негативно и много слабо влияние върху гордостта на българите от етническия им произход (-.063). Този резултат също трябва да се разглежда в контекста на недоволството от състоянието на политическите институции и прилагането на законите в страната.
    Липсва взаимовръзка на променливите, отразяващи отношението към етническите малцинства върху гордостта от българската етническа принадлежност. Това показва, че гордостта от българския етнос се дефинира в полето на българското гражданство и патриотизъм, противопоставени на политическите маркери на националната идентичност.
    От социално-структурните детерминанти, социалната група или класа, към която принадлежат респондентите, също има значителен ефект върху гордостта им от етническата принадлежност. Така представителите на ниските социални слоеве и работническата класа са по-склонни да изпитват гордост от етническия си произход, а с повишаване на социалния статус и позиция на респондентите от българския етнос, гордостта им от етническия произход намалява (.11). Това означава, че евентуална пауперизация на българското общество и свиването на средните класи ще засили етнически основаната гордост за сметка на отхвърляне на политическия фактор в националната идентичност.
 
    
1.16.  Детерминанти на гордостта от българското гражданство на етническото мнозинство в страната
    
    Както изяснихме по-горе, поради припокриването на гордостта от етническата принадлежност и гордостта от българското гражданство в общественото съзнание, индексът на гордостта от гражданството самостоятелно обяснява близо половината (43%) от гордостта от българското гражданство в българската извадка11.
    Културната национална гордост има най-силно влияние върху гордостта от притежаването на българско гражданство сред българското етническо мнозинство (.27) : С намаляване на културната национална гордост от историята и културните постижения на страната, намалява и гордостта от българското гражданство на българския етнос.
    Следващите по сила независими променливи, са политически — оказва се, че подкрепата за управляващите значително засилва гордостта от българското гражданство, докато липсата на подкрепа за правителството силно намалява гордостта от българското гражданство (.20). Дифузната подкрепа за демократичния режим също има значително влияние върху гордостта от българското гражданство на българите, но не в посоката, която предполага подкрепа за демократичния ред. Оказва се, че предпочитанието на еднопартийна система на управление, повишава гордостта от българското гражданство на българското етническо мнозинство, докато изборът на многопартийна система на политическо управление, значително намалява гордостта от българското гражданство (-.13).
    Политическата национална идентичност също има доста слаб позитивен ефект върху гордостта от българското гражданство на българската етническа група (.09), за разлика от негативния и достатъчно силен ефект, който има върху гордостта от етническата принадлежност на българите12.
    Самоопределението на българите в термините на тяхната националност също засилва гордостта им от тяхното българско гражданство, докато самоопределението в термините на религията или професията, която притежават, намалява гражданската им гордост (.114).
    И социално-структурните и демографски независими променливи имат влияние върху гордостта от българското гражданство. Жителите на селата и малките градове са по-склонни да изпитват гордост от националната си гражданска принадлежност, отколкото онези, които живеят в големите градове (-.114).
    
 
1.17. Детерминанти на културната ксенофобия към имигрантите сред българското етническо мнозинство
   
    Отсъствието на културна национална гордост има най-голямо влияние върху високите нива на културна ксенофобия към имигрантите в българската извадка. Парадоксално, силната културна национална гордост намалява, а не увеличава културната ксенофобия на българското етническо мнозинство (-.211). Така културно-основаната национална гордост от историята на страната и от културните ѝ достижения, се оказва най-важния фактор, намаляващ враждебността към имигрантите. А чувството за културна национална непълноценност засилва в най-голяма степен културната ксенофобия на българите.
    Вторият по сила детерминант на културната ксенофобия към имигрантите, е политически — недоволството от начина, по който демокрацията работи у нас засилва културната ксенофобия към имигрантите, докато удовлетвореността от функционирането на демократичния режим, намалява този вид ксенофобия към имигрантите сред българското етническо мнозинство (-.18). Това означава, че евентуално засилване на недоволството от демократичния ред у нас би засилило в голяма степен културната ксенофобия към имигрантите.
    Интеграционните настроения на българите по отношение на взаимоотношенията между етническите малцинства и мнозинството също имат слаб ефект върху културната ксенофобия към имигрантите: Със засилването на тези интеграционни настроения, се засилва и културната ксенофобия, докато намаляването им води и до намаляване на културно-основаната ксенофобия към имигрантите (091). Наблюдаваме и много слаб ефект на отхвърлянето на държавно-спонсорирания мултикултурализъм върху повишаването на културната ксенофобия (-09). Близостта до етническата група съвсем слабо повишава културната ксенофобия (.084).
    Националните сентименти и социалните дистанции към малцинствата имат слаб, но много интересен ефект върху културната ксенофобия към имигрантите. С намаляването на националните чувства и увеличаване социалните дистанции към етническите малцинства у нас, се увеличава културната ксенофобия към имигрантите сред българите (-.084).13 Оказва се, че евентуалното увеличаване на социалната толерантност към етническите малцинства и засилване на националните чувства, би намалило културната ксенофобия към имигрантите сред етническите българи. Но това заключение все пак се основава на относително слаби регресионни връзки и не може да бъде окончателна диагноза. Въпреки това този резултат очертава възможни тенденции на развитие сред българската етническа група.
    
 
1.18. Детерминанти на икономическата ксенофобия към имигрантите сред българското етническо мнозинство
    
    Обяснителната сила на настоящата регресия е доста скромна, резултатите обясняват малко над 8% от икономическата ксенофобия към имигрантите на българското етническо мнозинство, което свидетелства за съществуването на много скрити фактори, влияещи върху икономическата ксенофобия, за които не знаем.
    Социалните дистанции към етническите малцинства в страната имат най-голяма тежест сред детерминантите на икономическата ксенофобия към имигрантите на българското етническо мнозинство. Според получените резултати увеличаването на социалните дистанции до останалите етноси в страната засилва и икономическата ксенофобия към имигрантите, докато повишаването на социалната толерантност намалява този вид ксенофобия (-.152).
    За разлика от културната ксенофобия, културната национална гордост и националните сентименти засилват икономическата ксенофобия на българите към имигрантите (.115 и .11). Уважението към политическите институции и закони като принцип на включване в националната общност също има тенденция да увеличава икономическата ксенофобия на българското етническо мнозинство, а отхвърлянето на този принцип на участие в нацията, я намалява (.101). Предполагаме, че причината се крие в предимно социалната детерминираност на уважението към политическите институции и закони у нас, при което те са подкрепяни именно от заможната страта на българското общество, която има какво да губи на пазара на труда.
    Некорпоративният или граждански принцип на представителство на интересите на отделните етнически общности в страната също засилва икономическата ксенофобия към имигрантите, докато корпоративният или етнически основан принцип на представителство на интересите има тенденция да я понижава (.11). Това влияние на ниските социални дистанции и подкрепата на некорпоративният модел на представителството на етническите интереси върху засилването на икономическата ксенофобия свидетелства за това, че докато етническите малцинства в страната се разглеждат като неразделна част от нацията от българското мнозинство, имигрантите се възприемат от етническите българи като икономически чужд елемент и такъв, който застрашава работните места на всички местни етнически групи. Когато има големи социални дистанции към представителите на малцинствените етнически групи в страната, респондентите от българския етнос застават зад етническото дефиниране на представителство на интересите на отделните етнически общности. Икономическата ксенофобия към имигрантите намалява, тъй като така мислещите българи не виждат разлика между имигрантите и етнически малцинства в съревнованието за работните места.
    Отхвърлянето на държавно-спонсорираният мултикултурализъм много слабо засилва икономическата ксенофобия, а подкрепата за този тип мултикултурализъм я понижава, но тази зависимост е твърде слаба, за да ни позволи по-сериозни обобщения (-.08).
    Отхвърлянето на самоидентификацията в термините на професията, която респондентите притежават, също повишава икономическата ксенофобия към имигрантите от страна на етническите българи. А изборът именно на самоидентификация в термините на професията намалява икономическата ксенофобия, въпреки, че тази връзка също се явява много слаба за генерални заключения (-.08).
    От социално-структурните и демографски детерминанти като единствен фактор се очертава степента на образованост на респондентите: Ниското образование предполага по-висока икономическа ксенофобия към имигрантите, докато с увеличаване на образованието тя намалява (-.09).
 

 

2. Българските турци
    
2.1. Социални дистанции към българите
 
        Данните показват, че колкото по-малки са социалните дистанции на турския етнос към останалите малцинствени групи в страната — помаци и роми — толкова по-малки са социалните дистанции и към българите. В този смисъл, увеличаването на социалните дистанции към останалите етнически малцинства от страна на турските респонденти води и до съответното повишаване и на социалните дистанции към българите. По този начин българите се възприемат като етническа група наравно с помаците и ромите и социалните дистанции към тях се подчиняват на възприемането на "другостта", характерна и за възприемането на останалите етноси у нас.
    Следващият много силен фактор, влияещ върху социалните дистанции към българите, е представителството на етническите интереси на държавно ниво — т. нар. корпоративна срещу не-корпоративна репрезентация на интереси на етническите групи. Представителите на турския етнос, които са застъпници на разбирането, че заемащите ръководни длъжности в държавата трябва да защитават интересите на всички хора в страната, независимо от коя етническа група са те, а не предимно на представителите на своят етнос, имат по-малки социални дистанции към българите (.22). Това означава, че респондентите от турския етнос, които са привърженици на схващането, че политическият елит трябва да управлява на консоционален принцип, т.е. да защитава интересите предимно на своя етнос, имат съответно по-големи социални дистанции към българите и са по-малко социално толерантни към тях. Данните от регресионния анализ показват, че с намаляване на социалните дистанции към българите сред турския етнос, се увеличават и привържениците на не-корпоративното представителство на интересите на отделните етнически групи, докато увеличаването на социалните дистанции към българите води до по-голяма подкрепа за корпоративното или консоционално представителство на интересите на отделните етноси.
    Гордостта от българското гражданство също повишава социалната толерантност на турците към българите (.165). Следващите променливи, намаляващи социалните дистанции към българите от страна на турското етническо малцинство, са социално-структурни. С намаляването на религиозността сред турците намаляват и социалните дистанции към българите (.131), а отслабването на привързаността към собствената им етническа група също засилва социалната толерантност (-.104). И образованието намалява социалните дистанции към българите, като по-образованите представители на турския етнос са по-социално толерантни към българите (.092). Доходите също имат влияние върху близостта между двете етнически групи — с увеличаването на доходите на турските респонденти се намаляват социалните дистанции към българите, а ниските доходи водят до по-големи социални дистанции към етническото мнозинство. Тези резултати показват, че една тенденция към евентуално засилване на религиозността и намаляване на образоваността сред турския етнос, увеличаване на бедността, както и засилването на привързаността към собствената им етническа група, би довело до увеличаване на социалните дистанции към българите.
    Сред демографските променливи, които имат, макар и по-малко по сила влияние върху социалните дистанции към българите, е местожителството — представителите на турския етнос, които живеят в по-големите градове са с по-висока социална толерантност от онези, които живеят в селата и по-малките градчета, но тази връзка е твърде слаба, за да ни позволи категорично обобщение (.095). Освен това, колкото по-малки са социалните дистанции на турците към българите, толкова по-рядко турските респонденти се самоопределят чрез религията. Ще уточним, че връзката тук също е слаба (-.83), а тенденцията на намаляване на социалните дистанции на основата на по-ниска религиозност вече е проявена от друга независима променлива, отразяваща степента на религиозност на респондентите.
 
   
2.2. Детерминанти на социалните дистанции на българските турци към другите етнически малцинства у нас
 
        Факторът, който в най-голяма степен определя дистанциите на турския етнос у нас към малцинствата (български мюсюлмани и роми), е свързан с патриотичната национална идентичност: С увеличаване на патриотичната национална идентичност сред турците, се намаляват съществено социалните дистанции, които турците имат към малцинствата у нас (.362). Намаляването на патриотичната национална идентичност води до увеличаване на социалните дистанции. Това означава, че чувството за включеност в българската нация на патриотична емоционална основа, увеличава социалната толерантност към малцинствата сред турския етнос, а отсъствието на такава емоционална включеност води до увеличаване на социалните дистанции към роми и български мюсюлмани и до по-малка толерантност към тях. Културната национална гордост също намалява до известна степен социалните дистанции към малцинствата сред турската етническа общност (.114), а липсата ѝ увеличава тези дистанции.
    Гордостта от турския етнически произход не увеличава, а обратно — намалява социалните дистанции към останалите етнически малцинства у нас (.12). В този смисъл, привързаността към собствената етническа група се явява фактор, който увеличава социалната толерантност на турците към етническите малцинства, а не я намалява. Същия ефект на гордостта от етническия произход наблюдавахме и в българския случай, което свидетелства за устойчиви схеми на взаимовръзка между възприемането на собствения етнос и социалната толерантност към другите етнически общности, които, предполагаме, са наследство от миналото и част от „българския етнически модел“.
    Изненадващо, открихме и силно влияние на политическа независима променлива — недоволството от начина, по който работи демокрацията у нас се оказа фактор, намаляващ социалните дистанции към етническите малцинства у нас (-.13). Докато удовлетвореността от състоянието на демокрацията у нас води до увеличаване на тези дистанции. Вероятно недоволството от функционирането на демокрацията се явява сплотяващ фактор, увеличаващ социалната толерантност към малцинствата сред турците у нас.
    Отхвърлянето на включването в националната общност по етнически произход също намалява социалните дистанции към етническите малцинства сред турските респонденти (.12).
    Политическата толерантност се явява много слаб детерминант на социалните дистанции към етническите малцинства (.08), а в самостоятелна регресия тя съвсем загубва значимост. Можем да заключим, че емоционалната патриотична идентификация с националната общност е главния детерминант на социалната толерантност към етническите малцинства сред турската общност, а политическата толерантност, основана на обособяване на институции на малцинствата, в които да се осъществява социалният им живот, нямат съществен ефект върху намаляването на социалните дистанции към българските мюсюлмани и ромите.
   
 
2.3. Детерминанти на политическата толерантност на българските турци към етническите малцинства
 
        Най-значимият детерминант на политическата толерантност към етническите малцинства е крайната форма на мултикултуралистично виждане за отношенията етнически малцинства-мнозинство, в което държавата спонсорира запазването на културната специфика на малцинствата. Колкото повече турските респонденти подкрепят схващането, че етническите малцинства трябва да бъдат подпомагани от правителството и държавата, за да запазят обичаите и традициите си, толкова повече те одобряват създаването на политически и неправителствени организации, сдружения на малцинствата, издаването на вестници и обучението по роден език в държавните училища (.25). Отхвърлянето на тази крайна форма на мултикултурализъм води и до намаляване на политическата толерантност сред турския етнос у нас.
    Близостта на респондентите до турската етническа група също увеличава подкрепата им за политическата и културна самостоятелност на етническите малцинства в страната. А с намаляването на чувството им за близост до собствения етнос, се понижава и подкрепата за съществуването на самостоятелните политически и културни организации на етническите малцинства, в рамките на които да се възпроизвежда етносната им специфика (.131).
    Демографските и социално-структурните фактори имат много силен ефект върху политическата толерантност на турците в България: с най-висока толерантност се оказват населяващите селата и малките градчета. С увеличаването размера на населеното място, намалява готовността на респондентите да отстояват организационната независимост на етническите малцинства у нас (-.261). Образованието също има значимо влияние — има тенденция по-образованите да са по-толерантни към етническите малцинства у нас в политически смисъл, а необразованите да се отличават с по-ниска толерантност (.12).
    Политическата подкрепа за демократичния режим също увеличава подкрепата за организационната самостоятелност на културното и политическо възпроизводство на малцинствата сред турците в България, докато липсата на подкрепа за демократичния режим и предпочитанието към еднопартийна политическа система съществено намалява тази този вид политическа толерантност (.10).
    Останалите независими променливи, имащи някакъв ефект върху политическата толерантност на турците към етническите малцинства, са доста слаби. За да определим ефекта на всяка от тях извън настоящото регресионно уравнение, ние направихме самостоятелни регресии с всяка от тях. Открихме, че съотношението между етническото малцинство и мнозинството в населяваните от респондентите населени места по данни от последното преброяване имат достатъчно голяма самостоятелна обяснителна сила за над 6% от извадката. С хомогенизиране на населението и доминацията на етническите малцинства в населените места, обитавани от турските респонденти, нараства и политическата им толерантност14. Съответно, политическата толерантност намалява с увеличаване на българското население в населените места, в които живеят турските респонденти. Този факт води до извода, че политическата толерантност към етническите малцинства е до голяма степен демографски определена. Т.е. там, където липсват видими национални политически институции на държавата, както и солидно представители на мнозинството, нуждата от институции на доминиращото етническо малцинство става по-голяма.
    Социалните дистанции към етническите малцинства също имат влияние върху политическата толерантност на турския етнос у нас. Има тенденция с намаляване на социалните дистанции към малцинствата, подкрепата им за самостоятелността на политическите и културни организации на малцинствата да нараства (.09). С намаляването на патриотичната национална идентичност и политическата национална гордост, политическата толерантност към малцинствата нараства.15 Тази, макар и слаба, връзка, допълва нашия извод за това, че липсата на чувството за включеност в националната общност засилва усещането за необходимост от изграждането на турски етнически основани институции, особено в малките населени места с доминиращо турско население.
   

 

2.4. Детерминанти на мултикултурното отношение на българските турци към етническите малцинства, спонсорирано от държавата

 

        Крайната форма на държавно спонсориран мултикултурализъм се определя най-вече от разбирането на турските респонденти, че етническите малцинства трябва да запазят своите традиции и обичаи. Това означава, че самия мултикултурализъм на турския етнос е свързан с държавата и нейната финансова помощ, тъй като колкото по- силно изразено е схващането, че малцинствата трябва да запазят обичаите си, толкова повече расте и относителния дял на мнението, че това трябва да става с държавна подкрепа (.361). Политическата толерантност към малцинствата на турците в България (.203) също расте заедно с одобрението за държавно-подпомагания мултикултурализъм. Колкото по-ревностни защитници на правото на собствени политически и културни организации и представителство във властта са турските респонденти, толкова по-силно подкрепят държавното финансиране на запазването на обичаите и традициите си.
    Следващите по сила детерминанти на държавно-финансираното мултикултурно отношение към етническите малцинства и техните традиции са социално-структурни — оказва се, че поддръжниците на държавната форма на мултикултурализъм сред турския етнос са по-скоро неработещи или работещи в държавния и обществен сектор (-.145). Това означава, че работещите в частния сектор и предприемачите сред турските респонденти по правило отхвърлят държавно-подпомаганото запазване на културната специфика на етническите малцинства у нас. Освен това, най-яростните поддържници на държавно-субсидирания мултикултурализъм като цяло нямат допълнителна работа — онези от тях, които имат допълнителна работа са по-негативно настроени към държавния мултикултурализъм (.191).
    По-слаба по сила детерминанта на държавно субсидирания мултикултурализъм като отношение на мнозинството към етническите малцинства се явява патриотичната национална идентичност. Очаквано, с намаление на националния патриотизъм се увеличава одобрението на държавно подпомагания мултикултурализъм сред турските респонденти (-.10). Съответно, с увеличаване на патриотичната национална идентификация, намалява и одобрението на респондентите за развитие на държавно-спонсориран мултикултурализъм у нас. Интересен е и друг фактор, влияещ, макар и по-слабо, върху държавния мултикултурализъм — намаляването на самоопределението чрез националността сред турските респонденти увеличава одобрението на държавно-подпомагания мултикултурализъм, докато увеличаването на самоопределението им чрез турската им националност, го намалява (.09).
    Най-слабите фактори, влияещи върху одобрението за държавния мултикултурализъм са образованието и политическия фактор „удоволетвореност от начина, по който демокрацията работи у нас“: Ниското образование има тенденция да увеличава одобрението на държавния мултикултурализъм сред турските респонденти (-.08), а неудовлетвореността от това как работи демокрацията у нас също увеличава одобрението на държавния мултикутурализъм (-.08)16. Можем да направим извода, че евентуално подобряване на демократичната система и нейната функция в страната би могло да намали подкрепата за държавно-спонсорирания мултикултурализъм сред турската етническа общност.
    До голяма степен, подкрепата за държавната форма на мултикултурализъм е социално-структурно обусловена: Заетите в държавния и обществен сектор на икономиката и незаетите, както и респондентите, незаети с допълнителна работа извън основната си такава, са по-склонни на такава подкрепа. Във всички случаи, подкрепата за държавно-субсидирания мултикултурализъм от страна на турския етнос е мотивирана от опасение за запазването на турските обичаи и традиции, най-разпространено сред незаетите и държавните и общински служители, необразованите и онези, които не са доволни от функционирането на демократичния режим у нас.
   

 

2.5. Детерминанти на подкрепата на българските турци за корпоративното срещу не-корпоративното представителство на етнически интереси
    
    Подкрепата за корпоративната срещу не-корпоративна репрезентация на интересите на отделните етнически общности се изследва с помощта на континуум, от едната страна на който е твърдението че тези, които заемат ръководни постове в държавата, трябва да защитават интересите предимно на представителите на своята етническа общност (корпоративно виждане), а от другата страна — схващането, че тези, които заемат ръководни постове в държавата, трябва да защитават интересите на всички хора в страната, независимо от коя етническа група са те.
    Най-мощният детерминант на отношението към представителството на интересите на етническите общности в страната са социалните дистанции към българите : По-малките социални дистанции към етническото мнозинство в страната предполага избор на не-корпоративно представителство на интересите на отделните етнически общности и обратно, с увеличаване на социалните дистанции към българите нараства и предпочитанието на корпоративното представителство на общностните етнически интереси (.29).
    Следващият фактор, определящ предпочитанието на типа представителство на интересите на етническите групи в страната е демографски — това е населеното място. Респондентите, които живеят в селата са привърженици на не-корпоративното представителство на интересите на турската общност, при което политическите и държавни лидери и институции защитават интересите на всички български граждани, независимо от тяхната етническа принадлежност (-.231). Колкото по-голямо е населеното място, в което живеят турските респонденти, толкова повече нарастват тежненията им към корпоративния тип представителство на интересите на отделните етноси в страната, при което представителството на отделните общностни интереси е разделено на етнически принцип.
    Самоидентификацията на респондентите в термините на националност също увеличава предпочитанието им към не-корпоративния тип представителство, докато отхвърлянето на този вид идентификация усилва изборът на корпоративно представителство на интересите на етническите общности (.16). И изборът на религията като най-важен фактор за самоидентификация на респондентите усилва предпочитанието на гражданското и не-корпоративно представителство на интересите на етническите общности (.122). Това означава, че религиозното самоопределение на турците у нас не предполага избор на корпоративен модел на репрезентация и затваряне в рамките на общността, а точно обратното — предпочитание към не-корпоративния модел на представителство, основан на граждански, не на етничен принцип. Този извод се подкрепя и от ефекта на друга независима променлива върху избора на модела на представителство — политическата национална идентичност. С нарастване на политическата национална идентичност нараства и предпочитанието към гражданския тип представителство на интересите на отделните етноси, докато намаляването на политическата национална идентичност усилва изборът на корпоративен или основан на етничността модел на представителство на отделните общности (.14).
    Мултикултурното разбиране за взаимоотношенията между етническите малцинства и мнозинството също предполага избор на не-корпоративното или гражданско представителство на интереси (.105), което означава, че защитата на турските и мюсюлмански традиции и обичаи не възпрепятства, а напротив, усилва подкрепата за гражданския не-корпоративен тип представителство на интересите на етническите общности на турския етнос у нас. В този смисъл, мултикултурализмът, разбиран като укрепване на културното възпроизводство на етническите малцинства, не противоречи на гражданския модел на представителство на етническите интереси.
    Политическите фактори също имат влияние върху изборът на типа представителство на интересите на отделните етноси, но много по-слабо: Отхвърлянето на авторитарния път на развитие на страната увеличава до известна степен предпочитанието на не-корпоративното преставителство на интересите, а авторитарният път подкрепя корпоративния етнически модел на преставителство сред турските респонденти (.082).17 Т.е. можем да смятаме, че политическата подкрепа за демокрацията засилва нагласите за избор на граждански тип не-корпоративно представителство на интересите на етническите общности сред турското население. Това правим с уговорката, че в настоящия регресионен модел този тип политически фактори имат много по-малка сила от социалните дистанции към българите, демографските фактори, самоидентификацията в термините на националност и религия, мултикултурализма и политическата национална идентичност.
   

 

2.6. Политическа национална идентичност на българските турци

 

        Най-силният фактор, определящ изборът на политическа национална идентичност е патриотичната идентичност, което доказва хипотезата ни за това, че различните типове идентичност в страната не се разбират като взаимоизключващи се, а като взаимо-допълващи се типове национална идентичност. Политическата национална идентичност се усилва от респекта към българските институции и закони като принцип за включване в нацията. Засилва се и от гордостта от притежаваното българско гражданство. Това са все независими променливи, отразяващи политическо-гражданския характер на националната идентичност на турския етнос у нас.
    Културната национална гордост и липсата на културна ксенофобия също увеличават политическата национална идентичност сред представителите на турския етнос у нас. С увеличаване на културната ксенофобия и намаляването на националната гордост от българската култура, намалява и силата на политическата национална идентичност на турците у нас.
    Друг много интересен резултат, който получихме, е влиянието на съотношението между етническото малцинство и мнозинството в обитаваните от респондентите населени места18.Оказва се, че там, където етническите малцинства са доминиращи, политическата национална идентичност сред турския етнос е по-силна, като съответно в населените места, където доминира българския етнос, силата на политическата национална идентичност намалява.
    Данните показват, че интеграционната позиция, според която „не могат да станат истински българи тези, които не споделят българските традиции и обичаи“ също засилва политическата национална идентичност сред турския етнос. Така силата на политическата национална идентичност се увеличава заедно със съгласието с твърдението, че българските традиции и обичаи трябва да се споделят и от етническите малцинства. Мултикултурната позиция, според която „етническите малцинства трябва да запазят обичаите и традициите си“ също има положителен ефект върху политическата национална идентичност, но силата му е много по-слаба (.081) отколкото тази на интеграционната позиция (.153)
    Сред демографските независими променливи, най-силно влияние върху политическата национална идентичност е социалният статус на родителите на респондентите: Работническият социален статус на родителите на респондентите19 увеличава тяхната политическа национална идентичност. В същото време, принадлежността на респондентите към по-висок социален статус също увеличава тяхната политическа идентичност, което показва, че политическата национална идентичност на респондентите от турската етническа общност се увеличава заедно с възходящата социална мобилност (спрямо социалния статус на родителите).
    Местожителството в по-големите градове увеличава политическата национална идентичност. Съответно, живеенето в селата и малките градчета намалява политическата национална идентичност сред турския етнос в България.
   
 
2.7. Патриотична национална идентичност при българските турци

 

        Анализът на данните показва, че най-силните детерминанти на патриотичната национална идентичност сред турската етническа общност са политическата национална идентичност (.30) и гордостта от българското гражданство (.28). Тези детерминанти са по същество функция на принципа на политическата или гражданска включеност в националната общност. Затова наблюдаваме и директен ефект от изборът на т.нар. граждански тип включеност в националната общност — не на базата на етнически произход, а на основата на респекта към българските политически институции и закони. Така увеличаването на уважението към българския политически ред води и до увеличаване на патриотичната национална идентичност сред турците в България (.11). Но появата на етническа национална идентичност, основана на български произход, като фактор, увеличаващ патриотичната национална идентичност сред турците у нас, не ни позволява да направим заключение, че чисто гражданско-политическите принципи са основните детерминанти на патриотичната национална идентичност. И наистина, оказва се, че наред с гражданско-политическите фактори като принцип за участие в националната общност, признаването на правото на съществуване на етнически основаната национална идентичност, също увеличава патриотичната национална идентичност сред турските респонденти (.15). Този резултат е още едно потвърждение на хипотезата, че и за турския етнически етнос е валидно заключението, че етническия и граждански принципи на национално определение съществуват като взаимо-допълващи се, а не взаимо-изключващи се основания за участие в нацията. В същото време ефектът на българската етническа национална идентичност върху патриотичната идентичност на турския етнос показва, че отхвърлянето на правото за национална идентичност, основана на български етнически произход, намалява патриотичната идентичност сред турската етническа общност.
    Друг много силен фактор в повишаването на патриотичната национална идентичност на турския етнос, е културната национална гордост (.295). Има тенденция с повишаване на гордостта от културните достижения на нацията, да нараства и патриотичната национална идентичност и обратно, отсъствието на културна национална гордост лишава представителите на турския етнос у нас от патриотична национална идентичност.
    Важен фактор се явяват и социалните дистанции към етническите малцинства в страната (българските мюсюлмани и роми) сред турското етническа общност — с намаляването на социалните дистанции към тези малцинства, се увеличава патриотичната национална идентичност (.18). А увеличаването на социалните дистанции към ромите и българските мюсюлмани намалява патриотичната национална идентичност на турската общност.
    Много по-слабо влияние върху патриотичната национална идентичност на турския етнос има политическата толерантност към етническите малцинства. Изненадващо, намаляването и липсата на политическа толерантност към малцинствените етноси в страната от страна на турците у нас увеличава патриотичната национална идентичност сред тях (-.07), а усилването на политическата толерантност, от своя страна, намалява патриотичната идентичност. Освен това, отхвърлянето на необходимостта от държавна подкрепа за запазване на обичаите и традициите на етническите малцинства у нас, води до увеличаване на патриотическата национална идентичност сред турците, докато поддържането на схващането, че има нужда от държавно-субсидиран мултикултурализъм, я намалява (-.064) Затова пък отхвърлянето на интеграционното схващане за взаимоотношението между етническите малцинства и мнозинството увеличава патриотичната национална идентичност на турците у нас (-.06).
    Социално-структурните детерминанти на патриотичната национална идентичност също са доста слаби — има слаба тенденция по-нерелигиозните сред турското население и тези, които се декларират като притежаващи нисък или работнически социален статус да притежават по-силна патриотична национална идентичност от религиозните (.061). Съответно силната религиозност и притежаването на по-висок социален статус маркира по-ниска степен на патриотична идентичност. Значимостта на разгледаните по-горе независими променливи е достатъчно ниска, за да не правим категорични заключения за влиянието им върху патриотичната национална идентичност на турския етнос у нас. Изследвани в отделен регресионен анализ, тези независими променливи се редуцират до две, имащи влияние върху патриотизма — ниската религиозност20, и интергационното схващане на отношението към етническите малцинства21.
   
 
2.8. Детерминанти на националните чувства у българските турци
   
    Индексът на националните чувства отразяват позитивните нагласи към България и българите.22 Най-мощният детерминант на националните чувства е политическата национална гордост (.275): С увеличаването на политическата гордост, се увеличават и националните сентименти, докато намаляването ѝ води до намаляване и на политическите чувства. Гордостта от българското гражданство (.21) и уважението към българските политически институции и закони (.211) също предизвиква нарастване на националните чувства. Много силен детерминант на националните сентименти е възрастта — колкото по-възрастни са турските респонденти, толкова по-силни са националните им чувства спрямо страната ни (.195). Това означава, че младите представители на турския етнос притежават значително по-скромни национални сентименти отколкото по-възрастните. Това от своя страна води до извода, че в недалечно бъдеще националните сентименти сред турското население могат да се окажат много занижени.
    Друг интересен фактор, определящ силата на националните чувства, са авторитарните нагласи сред представителите на изследвания етнос. Както и при българите, с нарастване на съгласието да се ограничат за кратко време демократичните права и свободи, за да се въведе ред и сигурност и да се стабилизира икономиката, нарастват и националните чувства сред турското малцинство. Съответно, отхвърлянето на ограничаването на демократичните права и свободи води до намаляване на националните сентименти (-.121) В същата посока е и съгласието с твърдението, че при определени условия, диктатурата може да има положителна роля, което също повишава националните чувства сред турските респонденти. Докато мнението, че демокрацията може да има много проблеми, но тя е най-добрата от всяка форма на управление, намалява националните сентименти (-.10). Оказва се, че ниската степен на дифузна подкрепа за управляващия демократичен режим увеличава националните сентименти сред турците в България, а нарастването на подкрепата за режима води до намаляване на националните им чувства. Тази тенденция, свързана с дифузната политическа подкрепа, не съответства на политическата национална гордост и респекта към политическите институции от страна на турския етнос. Последните са все независими променливи, отразяващи гражданско-политическия характер на националната идентичност на турския етнос у нас. Именно тези фактори увеличават националните чувства към България на турския етнос у нас и не са свързани с политическата подкрепа за режима.
    Социално-структурните фактори също играят значима роля в детерминирането на националните чувства сред турската етническа общност. Високият социален статус на родителите на респондентите предполага усилване на националните чувства, докато ниския статус на родителите води до намаляване на този тип чувства (-.16). Освен това с увеличаването на националните сентименти към България от страна на турските респонденти, намалява самоопределението им в термините на религията, а увеличаването на самодефинирането чрез религията, намалява националните им чувства (-.(12)). Това означава, че евентуално засилване на религиозното самодефиниране на турския етнос за сметка на дефиниране в термините на нация или професия, ще доведе до съществено отслабване на националните им чувства към страната.
    
 
2.9. Културна национална гордост на българските турци
    
    Патриотичната национална идентичност и политическата национална гордост са най- силните детерминанти на културната национална гордост — колкото повече расте патриотичната идентичност сред турските респонденти (.42) и политическата им национална гордост (.384), толкова по-голяма е гордостта им от достиженията на националната ни култура. Това означава, че основните фактори, определящи повишаването на културната национална гордост са главно патриотичните. Известна роля играе и подкрепата за мултикултурно отношение към етническите общности у нас. Респондентите, подкрепящи мултикултурната версия на отношението към малцинствените етноси у нас, имат по-голяма гордост от националната ни култура — тенденция, противоположна на детерминантите на политическата национална гордост (.(12)). Така мултикултурализмът сред турския етнос у нас се явява фактор, подкрепящ гордостта от родната национална култура, а не фактор, затварящ турския етнос в рамките на своята етническа култура.
    Друг детерминант на гордостта от постиженията на българската национална култура сред турския етнос у нас е културната ксенофобия, която не намалява, а увеличава културната национална гордост сред турската етническа общност (.10). Изненадващо открихме, че признаването на българския корен като основен принцип за участие в националната общност също увеличава културната национална гордост сред турците (.11). Този резултат има двояко значение, тъй като предполага, че отхвърлянето на българския етнически произход като принцип на участие в националната общност сред турския етнос, намалява гордостта на турците от достиженията на националната ни култура.
 
 
2.10. Политическа национална гордост на българските турци
 
        Основен детерминант на политическата национална гордост не е политическата национална идентичност, както може да се предположи, ако следваме теорията за "гражданската срещу етническата дефиниция на принадлежността към нацията", а културната национална идентичност и националните сентименти. Повишаването на културната национална гордост сред турската етническа общност у нас повишава политическата гордост (.454), както я повишават и силните национални сентименти (.21). Сред детерминантите, определящи политическата национална гордост, всъщност политическата национална идентичност напълно отсъства. За сметка на това присъстват фактори, характерни за малцинствените мюсюлмански етнически общности в България: Самодефинирането чрез религията (а не чрез нацията или професията) изненадващо също повишава политическата национална гордост (.174), както и гордостта от собствената им турска етническа принадлежност (.16).
    Значителна роля играят и политическите детерминанти като специфичната политическа подкрепа за правителството (.14), отхвърлянето на авторитарна възможност за политическо развитие на страната (.093) и малко по-слабо — дифузната подкрепа за демокрацията (.08). Така увеличаването на подкрепата за управляващите засилва политическата национална гордост на турския етнос у нас, както я повишава и увеличаването на подкрепата за демократичния режим23 и отхвърлянето на варианта да се ограничат за кратко време някои демократични права и свободи, за да се въведе ред и сигурност и да се стабилизира икономиката.
    Културната ксенофобия по отношение на имигрантите и т.нар интеграционна гледна точка към малцинствените етнически общности също имат ефект по отношение на политическата национална гордост : Отхвърлянето на мнението от страна на турските респонденти, че имигрантите правят страната ни по-отворена за нови идеи и култури, увеличава политическата им национална гордост, а намаляването на културната ксенофобия съответно намалява политическата гордост (.11). По този начин, културните и политически фактори са основните детерминанти на политическата национална гордост сред турския етнос у нас. Поради тази причина икономическата ксенофобия има съвсем слаб ефект върху политическата национална гордост на турското етническо малцинство (.063). Въпреки, че съществува известна тенденция икономическата ксенофобия по отношение на имигрантите от други страни да увеличава политическата национална гордост24.
    Отношението към типа интегриране на националните етнически малцинства в страната има далеч по-малко влияние върху националната политическа гордост на турците в България. Оказа се, че анти-мултикултурната гледна точка на взаимоотношението между мнозинството и етническите малцинства у нас, до известна степен увеличава политическата национална гордост сред турската общност. Противниците на схващането, че етническите малцинства трябва да запазят обичаите и традициите си се характеризират с по-голяма политическа национална гордост от тези, които го приемат (-.075), но тази статистическа връзка е доста слаба, за да приемем такава тенденция за даденост. Все пак тази, макар и не така значима връзка, навежда на мисълта, че онази част от турския етнос, която поддържа мултикултурната версия на отношението към етническите малцинства, има вероятност да е с по-ниска политическа национална гордост от тези, които я отхвърлят.
 
   
2.11. Детерминанти на уважението към българските политически институции и закони като гражданско-политически принцип на участие в националната общност
 
        Много мощен детерминант на уважението към българските политически институции и закони, разглеждан като гражданско-политическо основание за членство в националната общност, е чисто демографски фактор, представляващ съотношението между етническото малцинство и мнозинството в населяваното от турските респонденти населено място. Оказва се, че с нарастване броя на българите в населените с турци селища, се увеличава и респекта към българските политически институции (-.164). Обратно, в селищата, където българите са малцинство, обикновено и уважението към политическите институции и закони сред турската етническа общност е по-малко. И така, ако разглеждаме уважението към българските политически институции и закони като избор на гражданско-политическо основание за включване в нацията, то обитаването на населени места с преобладаващо българско население не препятства, а спомага за този избор от страна на турската етническа общност. И обратно — колкото в по-хомогенна в етническо отношение среда живеят етническите турци, толкова повече подкрепата за гражданско-политическия вариант на членство в националната общност намалява сред тях. Доколкото българският етнически произход като вариант на членство в националната общност за турския етнос у нас е изключен по дефиниция и на практика, то гражданско-политическия принцип на участие в нацията се оказва единственият начин на включване в общността. Оттук можем да направим извода, че най-голяма включеност в националната общност сред турците у нас наблюдаваме в районите, където българския етнос доминира и обратно, с увеличаване на хомогенноста на турското население по местоживеене, намалява и включеността му в националната общност.
    Националните сантименти, патриотичната национална идентичност и гордостта от притежаването на българско гражданство също повишават уважението към българските институции и закони сред турския етнос. Колкото по-силни са националните чувства (.18) гордостта от българското гражданство (.115) и нараства дефинирането на националното самоопределение в патриотични термини (.192), толкова повече расте и уважението към българските закони и институции, а намаляването им намалява уважението към законите и политическите институции.
    Липсата на културната ксенофобия към евентуалните имигранти също повлиява положително за уважение към българските политически институции и закони. Колкото по-ниска е културната ксенофобия на турските респонденти, толкова по-силен е респектът им към нашите закони (-.163). Икономическата ксенофобия има обратен ефект върху уважението към институциите у нас, но тази връзка е прекалено слаба, за да бъде коментирана (.08).
    Изненадващо, интеграционното разбиране на взаимоотношенията между етническите малцинства и мнозинството също увеличава уважението към политическите институции. Съгласието с твърдението, че не могат да станат истински български граждани тези, които не споделят българските традиции и обичаи, увеличава респекта към институциите и законите на държавата, а несъгласието с това мнение, го намалява (.153).
    Политическата национална идентичност в нашия регресионен анализ има сравнително по-скромна сила на влияние върху уважението към българските политически институции и закони сред представителите на турската етническа общност (.11) за сметка на патриотичната национална идентичност. С увеличаването на политическата национална идентичност сред турските респонденти, се увеличава и респекта им към политическите закони. Трябва да отбележим, че в самостоятелна регресия, политическата национална идентичност обяснява респекта към институциите в страната от страна на турския етнос за над 7% от извадката с регресионен коефициент бета .275, докато патриотичната национална идентичност самостоятелно обяснява този респект за над 10% от извадката с регресионен коефициент бета .33.
 
 
2.12. Детерминанти на близостта до етническата общност при българските турци
   
    Най-силният детерминант, определящ близостта с етническата общност на турските респонденти, е политическата толерантност към етническите малцинства. Ще припомним, че политическата толерантност към етническите малцинства се измерва с одобрение правото на съществуване на политически и културни организации на малцинствата, както и правото им да изучават свободно езика си в училище, да печатат книги и други издания, да имат свои представители в органите на властта и свои политически партии и сдружения. С увеличаването на политическата толерантност към малцинствата се увеличава и близостта на турските респонденти към собствената им етническа общност (.204). Гордостта от принадлежността към турския етнос също увеличава близостта с него (.142). Най-голяма близост към собствения си етнос чувстват жителите на малките села (-.19). С увеличаване големината на населеното място, в което живеят респондентите, намалява и привързаността им към турския етнос. Същата тенденция следва и религиозността — по-религиозните са по-привързани към етническата си общност от нерелигиозните (-.144). Също така, респондентите, които се самоопределят чрез религията, а не чрез професията си, са по-привързани към собствената си етническа група (.142). Съществува и значима връзка на самоопределящите се чрез националността си и привързаността към етноса (.133).
    Мултикултурното разбиране на взаимоотношенията между етническото мнозинство и малцинствата очаквано увеличава близостта с етническата група на турския етнос (.113), но и културната ксенофобия се увеличава със засилване връзката със своя етнос (.11). Наблюдаваме макар и по-слаба авторитарна политическа тенденция — онези, които биха се съгласили да ограничат за известно време някои от демократичните права и свободи, за да се въведе ред и сигурност и да се стабилизира икономиката, се чувстват по-близки до собствената си етническа група отколкото онези, които не биха се съгласили на ограничаване на демократичните свободи (-.093).
    Сред по-слабите фактори, влияещи върху близостта до турската етническа общност, е независимата променлива, отразяваща корпоративното срещу не-корпоративното представителство на интересите на етническите малцинства. Не-корпоративното разбиране за представителството на интересите на етническите общности увеличава етническата близост сред турския етнос: С увеличаване на близостта до турския етнос, нараства и предпочитанието към не-корпоративното представителство на интересите на етническите малцинства (.09)25.
    В заключение, близостта до турската етническа общност се характеризира със засилена политическа толерантност към етническите малцинства, мултикултурно разбиране на взаимоотношенията межу етническо мнозинство и малцинствата, повишена религиозност, самоидентификация на респондентите в термините на религия и националност, силна културна ксенофобия и подкрепа за не-корпоративния граждански модел на представителство на етническите интереси. Тази етническа близост е най-силна в селата и малките градове. Социално структурните променливи като населено място и религиозност играят голяма роля в близостта до родния етнос.
   
 
2.13. Детерминанти на гордостта от етническия произход на турците в България
   
    Най-силният фактор, определящ гордостта от турския етнически произход сред турската общност, също както в българския случай, е гордостта от притежаване на българско гражданство. Гордостта от българското гражданство се увеличава едновременно с повишаване гордостта от турския етнически произход (.(26)). Обратно, намаляването на гордостта от българското гражданство води до съответно намаляване и на гордостта от турския етнически произход. Следователно, турският етнически произход се разглежда от респондентите като неразривно свързан с българското им гражданство и между двете явления няма противоречие. Политическата национална гордост също увеличава гордостта от турския етнически произход сред турската общност (.181), а с увеличаване на близостта към турската етническа общност, се увеличава и гордостта от етническия произход на турските респонденти (.17). Подкрепата за мултикултурната тенденция в отношенията между етническото мнозинство и малцинствата също усилва гордостта на турците в България от етническия им произход (.124).
    И социално-структурните детеминанти имат съществено влияние върху гордостта от етническия произход на турската общност у нас — оказва се, че има тенденция младите турци да са по-горди от етническия си произход, докато при по-възрастните тази гордост от етническия произход намалява (-.123). Силната религиозност също увеличава етническата гордост (.121).
    Лисата на политическа подкрепа за режима има много слаба връзка с увеличаването на гордостта от турския етнически произход и затова може да бъде пренебрегната (-.73)
 
   
2.14. Детерминанти на гордостта от притежаване на българско гражданство
    
    Най-силно влияние върху гордостта от притежаването на българско гражданство сред турския етнос у нас има патриотичната национална идентичност (.39) и гордостта от собствената им турска етническа принадлежност (.215). Силните национални чувства по отношение на страната ни също са значим фактор, увеличаващ гордостта от българското гражданство (.185). Детерминираността на гордостта от притежаването на българско гражданство от гордостта от турска етническа принадлежност показва, че българското гражданство и турската етническа принадлежност не са в конфликт, при който засилването на етническата гордост да намалява гордостта от българското гражданство, а напротив, взаимно се допълват и усилват.
    Интересен фактор, определяш гордостта от българското гражданство е удовлетвореността от начина, по който работи демокрацията в страната. По същество това е политически фактор, отразяващ до голяма степен отношението към резултатите от дейността на политическите елити в страната. Оказва се, че удовлетвореността от начина, по-който работи демокрацията у нас засилва гордостта от българското гражданство сред представителите на турския етнос, а недоволството го намалява. Този резултат ни дава повод да разглеждаме гордостта от притежаването на българското гражданство сред турската етническа група у нас до голяма степен като политически феномен като съсредоточие едновременно на политически и национални пластове. Ефектът на одобрението на не-корпоративното представителство на интересите на етническите групи върху увеличаването на гордостта от българското гражданство (.135) също е на границата между политическото и националното, както и ефектът от респектът към българските политически институции и закони, който също увеличава гордостта от притежаването на българско гражданство (.11). Освен политическият аспект, респектът към българските институции и закони като основен принцип на включване в националната общност, има и измерение в континуума „гражданско срещу етническо“ дефиниране на българското национално гражданство, където на политическото дефиниране на принципа за националното гражданство, се противопоставя етическото дефиниране като това да „притежаваш български корен“. Колкото по-силно респондентите от турската етническа група отхвърлят етническия принцип на определяне на българското гражданство (.102), и колкото по-силни поддръжници са на политическото дефиниране на гражданството чрез уважението към политическите ни институции и закони, толкова по-горди са те от него. Съответно намаляването на уважението към политическите принципи на определяне на българското гражданство и засилването на одобрението на етническия принцип намалява и гордостта от българското гражданство.
    Интерес представлява ефектът на политическата национална идентичност върху гордостта от българското гражданство. Противно на очакванията, политическата национална идентичност намалява гордостта от българското гражданство (-.17) за разлика от патриотичната национална идентичност, която го увеличава. (Както вече установихме, трите типа национална идентичност — политическа, патриотична и етническа (основана на етническия произход) не са ясно разграничими от респондентите и взаимо-изключващи се типове национална идентичност, а по-скоро са взаимно-допълващи се такива26.
    Можем да обобщим, че политическата национална идентичност сред турския етнос има отрицателна роля по отношение на чувството на гордост от българското гражданство. Колкото повече респондентите дефинират принадлежността си към нацията в термините на политическа гражданска принадлежност, толкова по-малко те се гордеят от притежаването на българско гражданство. Гордостта от българското гражданство сред българските турци е повече функция на патриотичната им национална идентификация, на националните им сентименти по отношение на страната и на политическото дефиниране на гражданството чрез уважението към политическите ни институции и закони за сметка на етническото дефиниране. В случая, широко прокламираната на Запад политическа национална идентичност има обратен ефект на намаляване на гордостта от българското гражданство. Причината трябва да търсим в съдържанието на индекса на политическата национална идентичност, който отразява отношението на респондентите към политическите и социални институции на съвременното ни общество27.
    Единственият социално-структурен фактор, определящ гордостта от притежаването на българско гражданство, е социално-класовата принадлежност. Колкото по-висока е социалната група, към която респондентите смятат, че принадлежат, толкова по-голяма е и гордостта от българското гражданство (-.10) Това означава, че представителите на ниските социални слоеве са значително по-малко горди от принадлежността си към българското гражданство.

 

   
2.15. Културна ксенофобия към имигрантите
   
    Най-значимият фактор, определящ увеличаването на културната ксенофобия сред турския етнос у нас, е свързан с дифузната политическа подкрепа за демократичния режим, и по-точно с нейното отсъствие. Оказва се, че колкото повече респондентите са съгласни с мнението, че при определени условия диктатурата може да има положителна роля у нас, толкова по силна е културната им ксенофобия към имигрантите (.20). Тази политическа детерминираност на културната ксенофобия по отношение на евентуалните имигранти у нас, се допълва от още един фактор — отхвърлянето на гражданско-политическия принцип на индивидуална включеност в нацията. С други думи, отхвърлянето на тезата, че уважението към българските политически институции и закони е много важно за това да бъдеш истински български гражданин, увеличава културната ксенофобия към имигрантите сред турците в България (-.17). В тази посока е и ефекта на политическата национална идентичност върху културната ксенофобия — отслабването или липсата на политическа национална идентичност сред турската етническа общност води до повишаване на културната ксенофобия към имигрантите, а засилването на политическата национална идентичност я намалява ( -.113).
    Културната ксенофобия естествено е придружена и от икономическа. Така онези, които считат, че имигрантите взимат работата на хората, които са родени в страната ни, естествено отричат и мнението, че имигрантите могат да направят страната ни по-отворена за нови идеи и култури (.134). Културната национална гордост също увеличава културната ксенофобия, а не я намалява (.17) В този смисъл, културната национална гордост има функцията на националните сентименти, които в много изследвания са определящия фактор за ксенофобията по отношение на имигрантите (Hejrm, 2003).
    Социално-структурните детерминанти имат сериозно влияние върху ксенофобията на културна основа. Оказва се, че турските респонденти, живеещи в градовете, са по-ксенофобски насторени към представителите на различни култури, отколкото тези, живеещи в селата (.144) Този резултат напълно противоречи на теорията за модернизацията, според която жителите на малките и по-затворени общности в селата се предполага да са по-резервирани към чужди култури и етноси, отколкото тези, живеещи в отворената и разнородна среда на градовете. Предполагаме, че нашият резултат е доказателство за изначално толерантната среда на българското село, наследство от миналото мирно междуетническо съжителство на различни етнически групи в страната. Социално-класовия прозход и възрастта също имат влияние върху културната ксенофобия към имигрантите. Онези респонденти, чийто произход е от работническата класа, както и по-възрастните, са по-ксенофобски настроени към чуждите култури, отколкото по-младите (.10) и онези, които се самоопределят чрез по-висока социална класа (.122)28.
    С отхвърлянето на мултукултурното разбиране на отношението към етническите малцинствени общности и по-точно на мнението, че етническите малцинства трябва да запазят обичаите и традициите си, се увеличава и културната ксенофобия към имигрантите (-.08). Съответно, одобрението на мултикултурната позиция спрямо етническите общности в страната намалява културната ксенофобия сред турското население. В този смисъл, мултикултирализмът не увеличава, а намалява културната ксенофобия спрямо имигрантите на турския етнос у нас29.
    И накрая, специално включихме независими променливи, отразяващи мисленето в термините на игра с нулева сума, за да проверим дали това мислене се отразява на културната ксенофобия. Оказа се, че отхвърлянето на мнението, че в икономиката, когато едни печелят, печели цялото общество увеличава културната ксенофобия (.104). С други думи, наистина сред представителите на турския етнос у нас икономическото мислене в термините на игра с нулева сума увеличава културната ксенофобия, а мисленето в термините на позитивна сума я намалява.
 
   
2.16. Икономическа ксенофобия
    
    Икономическата ксенофобия се измерва с въпроса „Съгласни ли сте с мнението, че имигрантите вземат работата на хората, които са родени в страната?“. За съжаление, обяснителната сила на независимите променливи, определящи икономическата ксенофобия, се оказа доста слаба — малко над 10% от извадката, което говори за наличието на скрити фактори извън нашето полезрение. Данните показват, че най- силният детерминант, определящ икономическата ксенофобия сред турското етническо малцинство, е демографски — местожителството в големите градове е най-важният фактор, определяш икономическата ксенофобия, докато местожителството в селата и малките градове показва липса на икономическа ксенофобия (.183). Очевидно икономическата ситуация в страната и фактът, че евентуална имигрантска вълна би засегнала по-скоро градовете, а не селата, се отразява в отговорите на респондентите.
    Културната ксенофобия също увеличава икономическата (.142), докато обратното не е вярно, както видяхме от по-горните редове. Това показва, че културната ксенофобия е диспозиция, която поражда икономическата ксенофобия, но не е породена от нея.
    Следващия по сила детерминант е свързан с интеграционните срещу мултикултурните позиции по отношение на етническите малцинства в България. Интеграционните възгледи по отношение на малцинствата30 увеличават икономическата ксенофобия, докато отричането на тези възгледи по отношение на различните етноси, я намаляват (.13). Много по-слаба връзка има отхвърлянето на мултикултурното отношение към етническите малцинства и повишаването на икономическата ксенофобия (-.08). Възможно е икономическата ксенофобия да е признак на признаването на общото икономическо пространство в България от страна на турското етническо малцинство, в което те се съревновават заедно с всички останали етноси, което изисква излизане от границите на етноса и определена степен на интеграция с останалите икономически агенти от други етноси. В тази насока е и ефектът от друга независима променлива — некорпоративното срещу корпоративно представителство на етническите интереси. Колкото повече представителите на турския етнос считат, че тези, които заемат ръководни постове в държавата трябва да защитават интересите на всички хора в страната, независимо от коя етническа група са, толкова повече нараства икономическата им ксенофобия. Обратно, онези, които са привърженици на корпоративното представителство на интересите на етническите малцинства и споделят мнението, че тези, които заемат ръководни постове в държавата трябва да защитават интересите предимно на представителите на своята етническа общност, са по-малко предразположени към икономическа ксенофобия (.10). Отново в тази посока на разсъждение може да се тълкува ефектът от увеличаване на гордостта от българското гражданство върху повишаването на икономическата ксенофобия (.101). И макар и да е слаб, има ефект на избора на граждански срещу етническия принцип за определяне на българското гражданство. Така онази част от турските респонденти, които смятат, че уважението към българските институции и закони е много важна част от това да бъдеш истински български гражданин, имат сравнително по-висока икономическа ксенофобия, отколкото онези, които отхвърлят уважението към българските институции (.08).
    Друг интересен факт, който открихме, е авторитарния тренд, подкрепящ икономическата ксенофобия — колкото повече турските респонденти одобряват мнението, че при определени условия диктатурата може да има положителна роля, толкова по-ксенофобски са настроени към икономическата роля на имигрантите (-.11). Тъй като изследваната независима променлива се разглежда като елемент на дифузната подкрепа за демократичния режим, то можем да кажем, че подкрепата за демократичния ред намалява икономическата ксенофобия сред турските респонденти, докато липсата ѝ я увеличава.
 
    
3. Българските мюсюлмани
   
3.1.Детерминанти на социалните дистанции към българското етническо мнозинство
    
    Най-силният детерминант, определящ социалните дистанции към българското етническо мнозинство, е свързан със социалните дистанции към останалите етнически малцинствени групи в България — турци и роми. Малките социални дистанции към етническите малцинства в страната предполагат малки социални дистанции и към българите и обратно, големите социални дистанции към роми и турци увеличават социалните дистанции и към българите сред българите-мюсюлмани у нас (.204).
    Следващият по сила фактор, определящ социалната толерантност към българите сред нашите мюсюлмани с български произход, е патриотичната национална идентичност — с увеличаването на патриотизма на българските мюсюлмани се намаляват социалните дистанции към българите и обратно — ниските нива на патриотична национална идентичност предполагат увеличаващи се нива на социални дистанции към етническото мнозинство в страната (.16). Патриотичната национална идентичност като фактор, определящ социалните дистанции към българите, е придружена от гордостта от българското гражданство като детерминант на социалната толерантност към етническото мнозинство у нас (.11) — гордостта от българското гражданство намалява социалните дистанции, а липсата ѝ ги увеличава. Оказва се, че патриотичната идентичност не води до увеличаване, а до намаляване на социалните дистанции към другите етнически групи сред представителите на българските мюсюлмани. Липсата на национален патриотизъм именно намалява социалната толерантност към етническото мнозинство, а не я увеличава.
    Изненадващо открихме и силен ефект на един политически фактор, отразяващ подкрепата за демократичния режим в страната — това е изборът на многопартийна система на управление. Подкрепата за демократичния режим и предпочитанието на многопартийната система за управление на страната пред еднопартийната намалява социалните дистанции към българите от страна на българските мюсюлмани, докато изборът на еднопартийна система на управление ги увеличава (.15). Така демократично-ориентираните българи мюсюлмани имат по-малки социални дистанции към българското етническо мнозинство, а онези, които са ориентирани към еднопартийната система — по-големи социални дистанции към българите.
    Вторият по сила ефект върху социалните дистанции към българите имат демографските фактори и най-вече обективното съотношение между етническото малцинство и мнозинството в обитаваното от респондентите населено място31 . Оказва се, че малките социални дистанции зависят в голяма степен от това дали българите са доминиращ етнос в населеното място, в което живеят респондентите мюсюлмани, или българските мюсюлмани се явяват доминиращ етнос в това населено място. Там, където българите доминират като етнос, социалните дистанции на българските мюсюлмани към българите са по-малки, а там, където българските мюсюлмани доминират- те са по-големи (.17). Това означава, че в населените места, в които българските мюсюлмани доминират, има тенденция към затваряне в рамките на своята етническа група и съответно увеличаване на недоверието към българското етническо мнозинство.
    Още един демографски фактор заслужава нашето внимание — това е ефектът на възрастта върху социалните дистанции към българското етническо мнозинство — анализът на данните показва, че по-младите респонденти са с по-малки социални дистанции към българите отколкото по-възрастните. С други думи, с намаляване на възрастта на респондентите, се намаляват и социалните дистанции към етническото мнозинство (-.102). И макар тази връзка да е сравнително по-слаба в настоящото регресионно уравнение, самостоятелно има обяснителна сила за близо 3% от извадката и регресионен коефициент от -.164. Този резултат ни води до извода, че социалните дистанции на българските мюсюлмани към българското етническо мнозинство имат поколенческа тенденция на намаляване във времето.
    В същото време, увеличаването близостта до собствената етническа група увеличава и социалните дистанции към българите сред българските мюсюлмани, а намаляването на чувството за близост ги намалява (-.132).
    От социално-структурните фактори, значим ефект има социалната група, към която принадлежат респондентите — най-високи социални дистанции към българите имат пенсионерите, безработните, домакините и селкостопанските работници. С повишаването на социалния статус социалните дистанции намаляват, като са най-ниски сред притежаващите частен бизнес и професии, основани на интелектуален труд (.114). Друг, значително по-слаб ефект, има материалният статус на родителите, когато са били на възрастта на респондентите. С влошаване на материалния статус на респондентите, сравнен с този на родителите им, намаляват и социалните дистанции към българите, а подобреното материално благосъстояние, сравнено с това на родителите, увеличава социалните дистанции към българите, но значимостта на този фактор е прекалено ниска, за да правим окончателни заключения (-.09).
    Повишаването на политическата толерантност към малцинствените етнически групи в страната намалява незначително социалните дистанции към българското етническо мнозинство (.09)32 .
 
   
3.2. Детерминанти на социалните дистанции към етническите малцинства у нас (роми и турци)
 
        Най-силният детерминант на социалните дистанции на българските мюсюлмани към етническите малцинства у нас е българският етнически произход като основа на включването в националната общност. Изненадващо, одобрението за етническия принцип на включване намалява социалните дистанции към роми и турци у нас, а отричането му ги увеличава (.20). В самостоятелна регресия, одобрението на етническия принцип на включеност в нацията обяснява намалението на социалните дистанции към останалите етнически малцинства за над 10% от извадката с регресионен коефициент .322. Етническата национална идентичност също намалява, макар и по-слабо, социалните дистанции към турци и роми сред общността на българските мюсюлмани (.105).
    Липсата на самоопределение на идентичността на респондентите в термините на професията им (за сметка на религията и народността) също намалява социалните дистанции към етническите малцинства. А именно самоопределението в термините на професията, която упражняват, увеличава тези социални дистанции (-.171).33
    Тези резултати ни водят до заключението, че класическите модернизационни теории за взаимовръзката между гражданската дефинираност на включването в нацията и намаляването на социалните дистанции в случая с българските мюсюлмани нямат сила, както при турците и българите. Оказва се, че именно традиционната етническа идентичност, основана на българския етнически произход, както и старите видове самоидентификация в термините на религия или народност, намаляват социалните дистанции към останалите етнически малцинства. А модерната и отричаща етноса и религия самоидентификация в професионални термини съществено увеличава социалните дистанции между българските мюсюлмани и останалите етнически малцинства у нас.
    Интеграционното разбиране за взаимоотношенията между етническите малцинства и мнозинството, основано на мнението, че не могат да са истински български граждани тези, които не споделят българските традиции и обичаи, също намалява социалните дистанции на българските мюсюлмани към останалите етнически малцинства у нас. Докато отхърлянето на интеграционните взаимоотношения между малцинства и мнозинство, увеличава социалните дистанции към останалите етнически малцинства (.12). Некорпоративната гражданска визия за начина на представителство на интересите на отделните етнически общности у нас също намалява социалните дистанции към малцинствените етноси, докато корпоративната гледна точка ги увеличава (.11).
    И политическата толерантност към малцинствата или мнението, че етническите общности на малцинствата трябва да възпроизвеждат етничността си чрез самостоятелни културни и политически организации и изучаване на езика си в държавните училища, намалява социалните дистанции към тях, докато ниската политическа толерантност към малцинствата води и до по-ниска социална толерантност към тях (.132).
    Интерес представлява макар и слабата взаимовръзка между национални сентименти и социални дистанции към малцинствата — намаляването на националните сентименти намалява социалните дистанции към останалите етнически общности, докато увеличаването на националните чувства намалява социалната толерантност към тях (-.10). Този резултат потвърждава последните изследвания на ефектите на националните сентименти ( Hjerm, 2003)
 
   
3.3.Детерминанти на политическа толерантност към етническите малцинства (подкрепа за изграждането на политически и културни огранизации на етнически принцип)
    
    Най-силните фактори, определящи политическата толерантност към етническите малцинства във формата на подкрепа за изграждането на самостоятелни политически и културни организации на етно-културен принцип, са демографски — това са местожителството и степента на религиозност. Жителите на селата и малките градове (-.354) както и силно религиозната част от българските мюсюлмани (-.175) са с най-силна подкрепа за самостоятелността на етноса им, обединен в независими политически и културни организации. Онази част от българските мюсюлмани, които живеят в големите градове и са слабо религиозни, имат по-малка нужда от собствени организации, които да възпроизвеждат традициите, обичаите и интересите им. Подобен ефект на демографските фактори наблюдаваме и при турския етнос у нас.
    Следващият по сила детерминант, определящ подкрепата за независимост на етническите институции на общността на българските мюсюлмани, е ниската културна национална идентичност. Колкото по-малко гордост предизвиква сред българските мюсюлмани историята и културните достижения на страната, толкова повече се увеличава одобрението им за собствени политически и културни институции (-.223).
    Политическата национална гордост обаче (.103), както и патриотичната национална идентичност (104), увеличават, макар и слабо, одобрението за самостоятелни политически и културни организации на етнически принцип сред българските мюсюлмани, докато липсата на политическа национална гордост и на патриотична национална идентичност намаляват подкрепата за независимост на етнически-основани политически и културни институции. Гордостта от произхода и етническата принадлежност (това да бъдеш български мюсюлманин) също увеличават подкрепата за изграждане на независими политически и културни институции за възпроизводство на етничността на българските мюсюлмани (.14).
    Не е учудващо и влиянието на факторът „корпоративно представителство на интересите на етническите общности“, върху подкрепата за формирането на независими политически и културни организации на етнически принцип. Одобрението на представителство на интересите, основано на етнически принцип, увеличава и одобрението за обособяване на политически и културни институции, в рамките на които да се осъществява възпроизводството на етническата общност. Докато одобрението на не-корпоративното представителство на интересите на отделните етнически общности, при което тези, които заемат ръководни постове в държавата защитават интересите на всички граждани, независимо от коя етническа група са, намалява и подкрепата за обособени политически и културни организации, образувани на етнически принцип (-.145).
    Сред социално-структурните детерминанти най-значим ефект има секторът на заетост на респоднентите и това дали имат допълнителна работа извън основната. Респондентите, заети в частния сектор, както и онези, които имат допълнителна работа са по-склонни да одобряват независимите политически и културни организации на етнически принцип отколкото заетите в държавния и обществен сектор (.133) и онези, които нямат допълнителна работа (-.172).
    Чисто политическите фактори също имат ефект върху подкрепата за независими политически и културни организации, формирани на етнически принцип. Така подкрепата за правителството на ГЕРБ значимо увеличава и подкрепата за политическа и културна независимост на етническа основа (.13), а дясната политическа ориентация увеличава тази подкрепа малко по-слабо (.093). Съответно липсата на подкрепа за управляващите и лявата политическа ориентация на респондентите български мюсюлмани намалява подкрепата за изграждането на независими политически и културни организации за възпроизводство на етничността на малцинствените етнически общности.
    В същото време, има слаба връзка между социалните дистанции към българите и подкрепата за независимост на етнически основани политически и културни институции на малцинствата. С намаляването на социалните дистанции към българите слабо се увеличава подкрепата за самостоятелни институции на етнически принцип (.09).34
 
    
3.4. Детерминанти на корпоративното и некорпоративно представителство на интересите на етническите общности
    
    Политическата национална идентичност има най-силен ефект върху изборът на не-корпоративно представителство на интересите на етническите малцинства (.204). В същата посока е и влиянието на етническата национална идентичност, основана на българския етнически произход (.13). Което за пореден път потвърждава факта, че политическата и етническа национална идентичност не са противоположни и взаимо-изключващи се типове идентичност в съзнанието на българските мюсюлмани, а взаимно-допълващи се и съсъществуващи национални идентичности.
    Одобрението на мултикултурното взаимоотношение между етническите малцинства и мнозинството също има съществен ефект върху изборът на некорпоративното представителство на интересите на етническите общности (.195). Одобрението на държавно спонсорираната форма на мултикултурно взаимоотношение между етническите малцинства и мнозинството се явява, макар и по-слаб фактор, увеличаващ одобрението на некорпоративното или гражданско представителство на интересите на отделните етноси у нас (.11). Гордостта от собствената етническа общност (това, да бъдеш български мюсюлманин) увеличава, а не намалява одобрението на некорпоративната форма на представителство на етническите интереси (.130).
    Можем да обобщим, че етнически-специфичните фактори като гордостта от собствения етнос, подкрепата за запазване на традициите и обичаите на общността и дори държавното субсидиране на тази идентичност, както и етническата национална идентичност, усилват одобрението на некорпоративния модел на представителство на интересите на етническите общности сред българските мюсюлмани, както и неодобрението на корпоративния модел, в която има представителство на отделните общностни интереси по етнически признак.
    Интерес представлява влиянието на двата принципа на включване в националната общност — етническия произход и политико-гражданския, основан на уважение на институциите и законите на страната. Анализът показва, че политико-гражданския принцип на включване в националната общност има позитивен, макар и слаб ефект върху подобрението на некорпоративната форма на етническо представителство (.10). Докато етническият произход като принцип на участие в нацията има негативно влияние върху одобрението на гражданския модел на представителство на етническите интереси сред българските мюсюлмани и позитивно по отношение на корпоративното представителство на тези интереси (-.10). Това най-вероятно означава, че българските мюсюлмани правят разграничение между етническа национална идентичност от една страна и включването в националната общност на основата на етническия произход, от друга. Отхвърлянето на етническия принцип на включване в националната общност за сметка на гражданския напълно съответства на същността на некорпоративното представителство на интересите на отделните етнически общности35.
    Т.нар политическа толерантност към етническите малцинства, или правото на самостоятелно съществуващи политически и културни организации на малцинствата, има слаб негативен ефект върху некорпоративното представителство на етническите интереси (-.083). Това означава, че одобрението на възпроизводството на културата на етноса в рамките на отделни етически основани политически и културни организации, слабо влияе с увеличаване на одобрението на корпоративната форма на представителство на интересите на отделните малцинства у нас, при което заемащите ръководни постове в държавата защитават интересите предимно на своята етническа общност.
    Политическите фактори имат много по-слаб ефект от специфичните етнически. Мнението, че демокрацията може да има много проблеми, но е по-добра от всяка друга форма на управление, слабо увеличава приемането на гражданския модел на представителство на интереси (.085)36. Няма влияние на социално-структурните фактори върху изборът на модел на представителство на етническите интереси.
   
3.5. Детерминанти на етническата национална идентичност, основана на български етнически произход
 
        Анализът на данните показва, че най-силният детерминант на етническата национална идентичност и признаване на българския корен сред българските мюсюлмани е социално структурния и това са доходите. Колкото по-ниски са доходите на респондентите (по тяхна самооценка), толкова повече те признават българския си корен като основа за принадлежността им към българската нация (-.209). Съответно с повишаването на доходът на респондентите, нараства и отхвърлянето на българския етнически корен като основание за принадлежност към нацията. Следващият социално-структурен детерминант на българското етническо определение на националната принадлежност сред българските мюсюлмани е производството на селскостопанска продукция, независимо дали това е източник на основен доход за семейството или не. Анализът на данните показва, че българското етническо определение на националната включеност нараства сред онези, които не произвеждат селскостопанска продукция (.114). Заетите с производството на селскостопанска продукция български мюсюлмани са по-малко склонни да приемат българската етническа национална идентичност. В самостоятелна регресия обаче, производството на селскостопанска продукция на респондентите няма никакъв ефект върху етническата национална идентичност на българските мюсюлмани.
    Особено интересно е влиянието на икономическата ксенофобия върху българската етническа национална идентичност на българските мюсюлмани — оказва се, че липсата на икономическата ксенофобия към имигрантите засилва етническата идентичност сред българските мюсюлмани в разрез с теориите, убеждаващи, че именно етническото дефиниране на нацията води до по-висока ксенофобия. Така отхвърлянето на твърдението, че имигрантите вземат работата на хората, които са родени в страната, е съпроводено с повишаване на етническото дефиниране на националната принадлежност, основано на български корен сред българските мюсюлмани, а усилване на икономическата ксенофобия към имигрантите води до отхвърляне на етническия принцип на националната идентичност (-.21).
    Интеграционния подход към отношението между етническо мнозинство и малцинства също усилва етническото определение на националната принадлежност сред българските мюсюлмани. Одобрението на мнението, че не могат да са истински български граждани тези, които не споделят българските традиции и обичаи, увеличава признаването на българския корен като основа на националната принадлежност, докато отхвърлянето на интеграционния модел отхвърля този тип национална идентичност (.192).
    Патриотичната национална идентичност също увеличава етническото определение на националната принадлежност сред българските мюсюлмани, а намаляването на патриотизма им води до намаляване и на българската етническа национална идентичност (.20). В същото време уважението към българските политически институции и закони усилва признанието на българския корен като основен признак на принадлежност към българската нация, докато ниската степен на уважение към тези институции и закони води до отхвърляне на етническия принцип на национална идентичност (.13). Уважението към българските политически институции и закони се разглежда в научната литература като подкрепа за гражданския принцип на включеност в нацията срещу етническият принцип, какъвто е българският корен. Оказва се, че сред българските мюсюлмани тези два принципа съвсем не се намират в противоречие, а взаимно се допълват.
    Последният значим детерминант на признаването на българския корен като основен признак на национална принадлежност е самоопределението в термините на нация, религия или професия. Оказва се, че отхвърлянето на самоопределението в термините на националността (на български мюсюлмани) за сметка на религията, расте признаването на българската етничност като основен принцип за участие в нацията (-.11). Това означава, че несподелящите българския произход като основа за национална принадлежност се самодефинират предимно в национални термини, докато подкрепящите българската етничност — в термините на религията.
   
 
3.6. Детерминанти на политическата национална идентичност

 

        Патриотичната национална идентичност обяснява в най-голяма степен политическата национална идентичност сред българските мюсюлмани (.532), което говори за известна степен на съвпадение между двата вида идентичност и ни дава основания да предположим, че всъщност политическата национална идентичност сред българите — мюсюлмани е основана в много голяма степен на патриотично възприемане на националната общност, от която те са съществена част. Гражданско-политическото дефиниране на включеността в нацията, признак на което е уважението към българските политически институции и закони (.161), както и политическата национална гордост (.153) също увеличават политическата национална идентичност на българските мюсюлмани.
    Вторият по сила фактор, влияещ върху политическата национална идентичност, е социално-структурен — оказва се, че факторът "допълнителна трудова заетост" на респондента, също има значителен ефект върху политическата национална идентичност, която е по-силна сред онези от българите-мюсюлмани, които работят на повече от едно работни места и намалява сред тези, които нямат допълнителна работа (-.172).
    Оказва се също така, че гордостта от етническия произход на българските мюсюлмани намалява политическата им национална идентичност (-.123), докато гордостта от българското гражданство слабо увеличава националната политическата идентичност на българските мюсюлмани (.094). Този резултат съответства на концепцията за политическа национална идентичност, която се основава на предпоставката на изключване на етническите фактори за сметка на гражданско-политическите при включването в националната общност. Както ще видим по нататък в анализа на данните, ниската политическа идентичност се явява един от факторите за увеличаване на гордостта от етническия произход на българските мюсюлмани.
    Разгледани в самостоятелни регресии обаче, гордостта от българското гражданство в значителна степен обяснява политическата национална идентичност на българските мюсюлмани за над 7% от извадката37.
    Чисто политическите фактори на дифузната подкрепа за демократичния режим и специфичната подкрепа за управляващите също участват в определянето на политическата национална идентичност на българските мюсюлмани. Ниската подкрепа за правителството на Борисов увеличава политическото дефиниране на националната идентичност на българските мюсюлмани, докато високата специфична подкрепа намалява политическата национална идентификация сред тях (-.(12)). В същото време наблюдаваме слаб ефект на подкрепата за многопартийната система, която увеличава политическата национална идентичност на българските мюсюлмани, докато подкрепата за еднопартийна система намалява политическата им национална идентичност (.084).38.
    Отхвърлянето на държавно дотирания мултикултурен модел на взаимоотношение между етническите малцинства и мнозинството също увеличава, макар и доста слабо, политическата национална идентичност на българските мюсюлмани (-.081)Единствената социално-структурна независима променлива, която има по-слабо влияние върху политическата национална идентичност на българските мюсюлмани, е материалния статус на респондентите, сравнен с този на родителите им, когато са били на възрастта на респондента. Този фактор е признак на възходяща или низходяща социална мобилност. Респонентите с възходяща социална мобилност и повишено материално благосъстояние в сравнение с родителите си, по-често имат политическа национална идентичност в сравнение с тези, които имат по-нисък материален статус от родителите си (.073).39
    
 
3.7. Детерминанти на патриотината национална идентичност
    
    Най-силният фактор, определящ патриотичната национална идентичност на българските мюсюлмани, е демографски — това е големината на населеното място, което обитават респондентите. Жителите на малките населени места — села и малки градчета, имат по-силна патриотична национална идентичност, която, заедно с увеличаване размера на населеното място, прогресивно намалява ( -.222). Българските мюсюлмани, живеещи в София и другите големи градове, имат най-слаба патриотична национална идентичност. Не наблюдаваме ефект на политическата национална идентичност върху патриотичната, но етническата национална идентичност, основана на наличието на български произход, значително засилва патриотичната национална идентичност на българите-мюсюлмани (.21).
    Вторият по сила детерминант на патриотичната национална идентичност са социалните дистанции към българското етническо мнозинство — малките социални дистанции към българите увеличават патриотичната национална идентичност на българските мюсюлмани, докато големите социални дистанции към тях я намаляват (.22). Културната национална гордост (.184) и националните сентименти (.132) също увеличават патриотичната национална идентичност на българските мюсюлмани, като липсата на културна национална гордост и на национални чувства силно я намаляват.
    Със засилване на одобрението за интеграционния модел на взаимоотношение между етническите малцинства и мнозинството, се усилва и патриотичната идентичност на българските мюсюлмани. Така съгласието с мнението, че не могат да станат истински български граждани тези, които не споделят българските традиции и обичаи, усилва патриотичната национална идентичност сред българите-мюсюлмани, а несъгласието с интеграционния модел силно отслабва тази идентичност.
    Единствения социално-структурен детерминат, който има сравнително слабо влияние върху патриотичната национална идентичност на българските мюсюлмани, е социалната група, към която принадлежат те, дефинирана по сфера на заетост. Домакините, безработните, пенсионерите и работниците са сред онези представители на българските мюсюлмани, които имат най-силна патриотична национална идентичност. С нарастване на социалния статус, намалява и патриотичната идентичност сред мюсюлманите — българи. Частните предприемачи и интелектуалци имат най-ниска патриотична национална идентичност (-.093), но силата на тази връзка е достатъчно слаба, за да ни позволи категорични обобщения.
    
 
3.8. Детерминанти на националните сентименти
 
        Индексът на националните чувства се основава на чувството за превъзходство на страната и хората в нея.40 Оказва се, че политическата национална гордост има най-силен ефект върху националните сентименти на българските мюсюлмани (.34), следвана от културната национална гордост (.202). Увеличаването на политическата и културна национална гордост засилва националните сентименти, а намаляването на националната гордост съответно силно понижава националните сентименти на мюсюлманите от български произход. Националната идентичност играе много по-скромна роля върху повишаването на националните чувства на българските мюсюлмани. Регистрирахме слаб ефект на етническата национална идентичност, основана на българския произход, върху националните чувства (.092) и на патриотичната национална идентичност (.073). И етническата, и патриотичната национални идентичности увеличават националните сентименти41.
    Политическата национална идентичност няма ефект върху националните чувства на българските мюсюлмани. За сметка на това, самоидентификацията на българските мюсюлмани в термините на народността също повишава националните сентименти, макар в по-малка степен (.10). В случая с българските мохамедани, ние не знаем каква народност те имат предвид — тази на българските мюсюлмани или българската. Едно е безспорно — че с увеличаване на националните сентименти намалява самоидентификацията им в термините на религията и професията им.
    Друг силен детерминант на националните чувства на българските мюсюлмани е отношението им към държавно спонсорирания мултикултурализъм : Одобрението на тази форма на мултикултурализъм повишава националните сентименти на българските мюсюлмани, а отхвърлянето на този вид мултикултурализъм силно ги намалява (.16). Това е поредно доказателство, че подкрепата за държавно спонсорирания мултикултурализъм сред бългаските мюсюлмани не само че не представлява заплаха за включеността им в националната общност, но засилва емоционалния елемент на тази включеност.
    Следващите по сила детерминанти са социално-структурни — националните сентименти са по-силни сред по-възрастните респонденти, докато по-младите сред българските мюсюлмани имат значително по-слаби национални чувства (.13). Месечните финансови доходи и възможностите за спестяване също играят важна роля върху националните сентименти — те са по-големи сред онези български мюсюлмани, които са заети със сезонна работа и нямат гарантиран месечен доход.
    Оказа се, че и чисто политическите фактори имат влияние върху националните чувства на българските мохамедани — авторитарните настроения увеличават националните сентименти, както в българския и турския случай, а отхвърлянето на авторитарния вариант на управление на държавата, ги намалява (-.121).
    Интерес представлява ефектът на социалните дистанции към българското мнозинство (-.(12)) и към етническите малцинства (-.111) върху националните чувства. Противно на очакванията ни, големите социални дистанции към българите, турците и ромите стимулират националните сентименти на българските мюсюлмани, а малките социални дистанции намаляват националните чувства сред тях. По този начин чувствата на национално превъзходство, каквито се явяват националните сентименти, са основани на авторитарни политически нагласи, на увеличени социални дистанции към останалите етнически групи на територията на страната, на силно одобрение на държавно споснорирания мултикултурализъм и са характерни за по-възрастната част от етноса на българските мюсюлмани, чието препитание се отличава със сезонна заетост.
    
 
3.9. Детерминанти на културната национална гордост
    
    Индексът на културната национална гордост включва гордостта от историята на страната, нейните научни, културни и спортни постижения, както и постиженията в изкуството и литературата.
    Политическата национална гордост е най-силният детерминант на културната национална гордост за българските мюсюлмани и свидетелства за известната им неразличимост в масовото съзнание на българите-мюсюлмани. И така, ако респондентите имат висока политическа гордост, то това предполага, че и културната им национална гордост ще бъде висока (.24).
    Следващата независима променлива, силно влияеща върху повишаването на културната гордост, е отношението на респондентите към държавно-спонсорирания мултикултурализъм като принцип на отношението между етническите малцинства и мнозинството. С нарастване на подкрепата за твърдението, че етническите малцинства трябва да бъдат подпомагани от правителството и държавата, за да запазят обичаите и традициите си, расте и културната национална гордост на българските мюсюлмани от това, че са български граждани. Съответно, с увеличаване неодобрението на този тип държавно дотиран мултикултурализъм, намалява и културната национална гордост сред тях (.215). Този резултат ни дава основания да заключим, че развитието и разпространението на най-мощната форма на мултикултурализъм сред българските мюсюлмани намалява политическата национална гордост, но повишава културните основания за гордост от притежаването на българското гражданство и в този смисъл не е деструктивна за включването на българските мюсюлмани в нацията на културна, но не и на политическа основа. Общата гордост от притежаването на българското гражданство увеличава именно културната национална гордост сред мюсюлманите — българи, и както видяхме по-горе, няма ефект върху политическата национална гордост (.16).
    Националните сентименти също увеличават гордостта от културните достижения на нацията, като намаляването на националните сентименти сред българските мюсюслмани води и до намаляване на културната им национална гордост (.165). Затова естествено патриотичната национална идентичност се нарежда сред значимите детерминанти на културната национална гордост (.14), за разлика от политическата национална идентичност, която както видяхме по-горе, повлиява единствено политическата национална гордост като зависима променлива.
    Изненадващо, след като открихме, че подкрепата за държавно-спонсорирания мултикултурализъм е много значим детерминант на културната национална гордост, откриваме негативен ефект на политическата толерантност към етническите малцинства върху културната националка гордост. Колкото повече респондентите от етноса на българите-мюсюлмани защитават правото на самостоятелни политически, неправителствени и културни сдружения на етническите малцинства, толкова по-ниска е културната национална гордост сред тях (-.174). Съответно, с намаляване на одобрението и отхвърляне на политическата толерантност към етническите малцинства в определената по-горе форма, нараства гордостта на българските мюсюлмани от националната култура. Този резултат ни дава основание да считаме, че застъпването за крайната форма на държавно-спонсориран мултикултурализъм и политическата толерантност към етническите малцинства (или подкрепата за изграждането на политически и културни огранизации на етнически принцип) не са свързани явления в съзнанието на българските мюсюлмани и имат различни по насоченост резултати, един от които е културната гордост от включването в националната общност.
    Отхвърлянето на твърдението, че тези, които заемат ръководни постове в държавата, трябва да защитават интересите предимно на своята етническа общност и одобрението на противоположната — че заемащите ръководни постове в държавата трябва да защитават интересите на всички хора в страната независимо от коя етническа група са те, увеличава културната национална идентичност на българските мюсюлмани (.10). Така одобрението на корпоративното представителство на етническите интереси намалява културната национална гордост на българските мюсюлмани.
    В същото време, ефектът на одобрението на българския произход като основа за включване в националната общност има негативен ефект върху културната национална гордост, което разбива съмнението, че културната национална гордост е етнически основана и противоположна на политико-гражданския принцип на дефиниране на националната включеност. Отхвърлянето на етническия принцип за включване в българската нация увеличава културната национална гордост, а одобрението на етническия произход като принцип на включеност в нацията, намалява културната гордост от българското гражданство сред българските мюсюлмани (-.101).
    Много важен източник на влияние върху културната национална гордост на българските мюсюлмани е чисто демографски — населеното място. Жителите на селата и малките градчета са с по-висока културна национална гордост от онези, които живеят в големите градове (-.15). Секторът на заетост също има съществено влияние върху културната гордост от българското гражданство сред българите-мюсюлмани — онези, които имат собствен бизнес или са заети в частния сектор са с по-висока културна национална гордост от онези, които работят в държавния сектор или са безработни (.143)
    Липсата на икономическа ксенофобия към имигрантите също увеличава културната национална гордост на българските мюсюлмани, докато увеличаването на икономическата ксенофобия намалява културната гордост от притежаването на българско гражданство (-.124).
    Единственият политически детерминант, имащ ефект върху културната национална гордост в извадката на българските мюсюлмани, е ориентацията на политическите убеждения на респондентите по скалата „ляво-дясно“. Анализът показва, че с относителното увеличаване на десните политически убеждения сред българските мюсюлмани, се увеличава и културната национална гордост на българските мюсюлмани (.11).42
 
   
3.10. Детерминанти на политическата национална гордост
    
    Най-важният детерминант определящ политическата национална гордост, (дефинирана като гордост от равностойното отношение на всички групи в обществото, система на национална сигурност, политическо влияние на страната, въоръжени сили) е демографски — това е местожителството. Жителите на малките населени места — села и малки градчета, са с по-висока политическа национална гордост от онези представители на българските мюсюлмани, които живеят в големите градове (314). Освен това открихме много голямо влияние на съотношението между етническо малцинство и мнозинство в населяваното от респондентите място на живеене. Оказва се, че в населените места, където етническото малцинство доминира мнозинството, политическата национална гордост е по-висока отколкото сред респондентите, които живеят в населени места, доминирани от българското етническо мнозинство (.213). Така чисто демографските фактори се оказват най-важни при политическата национална гордост на българските мюсюлмани. Колкото по-затворена е общността, която те обитават и колкото са по-отдалечени от реалните политически и икономически процеси в държавата, толкова по-голяма е политическата им национална гордост.
    Националните сентименти (.30) и културната национална гордост (.26) също са фактори, значително повишаващи политическата гордост, което я дефинира по-скоро в сантиментално-културни термини, отколкото в политически, поради факта на по-силната сила на културните детерминанти в сравнение с политическите. Политическата национална идентичност увеличава политическата национална гордост по-скромно43 а уважението към българските политически институции и закони (гражданско-политическо дефиниране на включеността в нацията) влияе върху политическата гордост още по-слабо44. В самостоятелни регресии, националните сентименти имат по-значимо влияние45. Те обясняват политическата национална гордост на около 15% от извадката, а индексът на културната национална гордост46 обяснява самостоятелно политическата национална гордост за повече от 10% от извадката; Политическата национална идентичност47 обяснява политическата национална гордост за малко повече от 7% от извадката. А уважението към българските политически институции и закони като признак на гражданско-политическото определение на включването в националната общност обяснява политическата национална гордост на по-малко от 5% от извадката.
    Социално-структурните фактори също имат съществено влияние върху чувството за политическа национална гордост на българските мюсюлмани. Най-силно влияние върху чувството за политическа национална гордост на българските мюсюлмани има самоопределението на социалната група, към която принадлежат респондентите. Респондентите, които се самоопределят като принадлежащи към по-висока социална група, имат по-висока политическа национална гордост от онези, които се самоопределят към по-ниските социални групи (-.17). Високите доходи на респондентите също усилват чувството на политическа национална гордост, докато ниските доходи намаляват политическата национална гордост (.124). Тези фактори се допълват и от далеч по-слабия ефект на социалния произход на респондентите48. Онези от изследваните лица, които декларират принадлежност на родителите им към работническата класа, имат по-силно чувство на политическа национална гордост от тези, чиито родители са били с по-висок социален статус. Съответно, респондентите, чиито родители са принадлежали към по-висока социална група имат по-слабо чувство на политическа национална гордост (.084). В самостоятелна регресия този фактор има бета коефициент -.114. В комбинация с независимата променлива, отразяваща социалния статус на респондента, получаваме факторът социална мобилност, където имаме по-висок статус на респондентите, притежаващи силна политическа национална гордост, от статуса на техните родители. Можем да обобщим, че чувството на политическа национална гордост сред българските мюсюлмани има ясно определена социално-структурно детерминираност сред по-заможните, с по-висок статус и социално-мобилни представители на българските мюсюлмани.
    Липсата на културна ксенофобия към имигрантите увеличава политическата национална гордост на българските мюсюлмани, а нарастването на този тип ксенофобия съществено намалява чувството на политическа национална гордост сред тях (-.151).
    Анализът на данните показа и значимо влияние на мненията за държавно спонсорирания мултикултурализъм върху политическата национална гордост — отхвърлянето на държавно спонсорирания културализъм като основа на взаимоотношенията между етническите малцинства и мнозинството увеличава политическата национална гордост на българските мюсюлмани, докато подкрепата за тази форма мултикултурализъм е съпроводена със слабо или липсващо чувство на политическа национална гордост (-.14).
 
   
3.11. Детерминанти на произхода от български корен като основен принцип на българското гражданство и включване в националната общност
   
    Докато в горния параграф разгледахме детерминантите на етническата национална идентичност, основана на български етнически произход, настоящото регресионно уравнение е свързано с разкриване детерминантите на българския етнически произход като основен принцип за истинското българско гражданство. Най-мощните детерминанти на българския корен като основен принцип на българското гражданство са етническата национална идентичност, интеграционния модел на взаимоотношения между етническото малцинство и мнозинството (.232) и ниските социални дистанции към малцинствата (.23). Одобрението на интеграционният модел на взаимоотношение между етническите малцинства и мнозинството увеличава приемането на българския корен като основен принцип на гражданството, а неодобрението на интеграцията под формата на споделяне на българските традиции и обичаи води до отхвърляне на етническия принцип на включване в българското гражданство. Този детерминант е съпроводен с достатъчно слабия ефект на отхвърляне на държавно спонсорирания мултикултурализъм върху нарастване на одобрението за етническия произход като основание за българско гражданство (-.083).
    Освен това, анализът на данните показва, че с намаляване на социалните дистанции към етническите малцинства в страната, се увеличава признаването на българския етнически произход като най-важен елемент на българското гражданство. Така отхвърлянето на етническия принцип в дефинирането на българското гражданство е свързано с увеличаване на социалните дистанции към етническите малцинства в страната (турци и роми) сред представителите на българските мюсюлмани, а не с тяхното намаляване. Този резултат противоречи на модернистичните теории за зависимост между етническия тип дефиниране на гражданството в една страна и толерантността към малцинствата в нея, според които изборът на етническия произход като основен принцип на гражданството би трябвало да увеличава, а не да намалява социалните дистанции към другите етнически групи.
    Следващият по сила фактор, влияещ върху приемането на българския етнически корен като много важен при определяне на българското гражданство, е социално-структурен — това е самооценката на месечните доходи на репондентите, при което респондентите с по-ниски месечни доходи сред българските мюсюлмани са по-склонни да приемат българския етнически произход като основание за българско гражданство (-.185). Съответно, респондентите с по-високи месечни доходи сред българските мюсюлмани са онези, които не приемат етническото дефиниране на българското гражданство. Другият социално-структурен фактор с ефект върху етническата дефиниция на гражданството в българската национална общност е възможността за спестяване на респондентите. Тук тенденцията е обратната на самооценката на месечните доходи на респондентите — респондентите с по-високи възможности за спестяване са по-склонни на одобрение на наличието на български корен като основа са българско гражданство, докато онези, които не могат да спестяват, са против етническата база за определяне на българското гражданство (-.11). Повечето доходи на българските мюсюлмани са сезонни и от селскостопанска работа, а не месечни, затова едва ли има противоречие между тези два независими детерминанта. Доказателство за това е ефектът на производството на селскостопанска продукция върху приемането и одобрението на българския произход като основа за българското гражданство, характерен именно за заетите със селско стопанство сред българските мюсюлмани (-.11).4950. Затова можем да заключим, че сезонната селскостопанска заетост с възможност за спестяване, както и ниски гарантирани месечни доходи е социално-структурната детерминация на българските мюсюлмани, които подкрепят българският корен като източник на легитимност за българското гражданство. Незаетите в селскостопанското производство български мюсюлмани, които не спестяват, но се радват на сравнително по-високи доходи, са по-склонни да отхвърлят етническият принцип за определяне на българското гражданство.
    Други детерминанти, имащи важен ефект върху етническия принцип на определяне на гражданството, са свързани със самодефинирането на респондентите в термините на религия и националност. Самоопределнието в термините на религията не намалява, а увеличава признаването на българския корен като основен принцип на истинското българско гражданство сред нашите мюсюлмани (.161). Това доказва липсата на противоречие в съзнанието на респондентите между мюсюлманската религиозност и българския етнически произход. Подобен е и ефектът от самоопределението в термините на националността: С декларирането на самоидентификация в термините на националността на респондента, се увеличава и приемането на българския етнически произход като основа на българското гражданство, макар и с по-слаба сила от самоидентификацията в термините на религията (.124).
    Културната ксенофобия към имигрантите е фактор, увеличаващ одобрението на българската етническа принадлежност като основание за българско гражданство, а намаляването на културната ксенофобия намалява одобрението към етническия принцип на включване в българската национална общност (.151). Очевидно, етническото определение на гражданството сред българските мюсюлмани е съпроводено с повишаване на културната ксенофобия по отношение на имигрантите в страната, докато отхвърлянето на етническия принцип за гражданството в националната общност е съпроводено с намаляване на културната ксенофобия.
    Политическите детерминанти също имат, макар и ограничено, влияние върху етническата дефиниция на българското гражданство. С намаляване на удовлетворението от начина, по който функционира демокрацията у нас (-.09) и с увеличаване на подкрепата за демократичния режим, отразена в отхвърлянето на авторитарния вариант на управление на страната (.075), нараства и подкрепата за етническия произход като основа за приемане на българското гражданство. Това до известна степен подчертава политическата определеност на гражданското членство в националната общност5152 , то дифузната подкрепа за демократичния режим и неговите принципи няма самостоятелен ефект върху одобрението на етническото обосноване на гражданството.
 
 
3.12. Детерминанти на уважението към българските политическите институции (като политическо-гражданско основание за членство в националната общност)
 
        Най-силните детерминанти на уважението към българските институции и закони, разглеждани като гражданско-политическо основание за включване в национална общност сред българските мюсюлмани са политическата национална идентичност (.22) и политическата национална гордост (16). Тези резултати на пръв поглед перфектно обособяват една цялостна политико-гражданска визия за членство в нацията срещу етническата, основана на българския етнически произход. Но сред факторите, определящи политико-гражданската визия за включване в нацията, е и етническата национална идентичност, основана на възприемане на българския корен като основа за идентификация с нацията (.11). Този резултат от анализът на данните доказва, че политическата и етническата национални идентичности за българите-мюсюлмани не са взаимно–изключващи се и противоположни идентичности, а съществуваващи съвместно и взаимно-допълващи се гледни точки за идентификация с националната общност. В самостоятелна регресия, политическата национална идентичност обяснява уважението към българските политически институции и закони за близо 11% от извадката53, а етническата идентичност, основана на български произход, обяснява самостоятелно респекта на българските мюсюлмани към институциите у нас за над 4% от извадката54. Тежестта на политическата национална идентичност при обясняването на уважението към българските политически институции като фактор за гражданско-политически тип включеност в нацията, е значително по-силна от етническата идентичност. В настоящото регресионно уравнение не се констатира влияние на патриотичната национална идентичност върху гражданско-политическото дефиниране на включване в нацията. Това е важно различие от изводите на изследването, направени сред турския етнос. Там патриотичната идентичност показва най-голяма тежест върху уважението към българските политически институции и закони сред турския етнос. Предполагаме, че изключването на патриотичната идентичност от детерминантите на гражданско-политическата включеност в националната общност, се дължи на силната корелация между патриотичната и политическа идентичност на българските мюсюлмани.55
    Изборът на не-корпоративно представителство на интересите на етническите общности също увеличава респекта към институциите и законите у нас сред българите-мюсюлмани. Онези от респондентите, които са съгласни с твърдението, че тези, които заемат ръководни постове в държавата, трябва да защитават интересите на всички хора в страната, независимо от етническата група, декларират по-голямо уважение към българските институции и закони. Респондентите, които защитават корпоративното представителство на интересите на етническите общности и считат, че тези, които заемат ръководни постове в държавата трябва да защитават интересите предимно на своята етническа общност, са и с по-ниско уважение към българските политически институции (.144).
    От демографските независими променливи, единственият значим фактор е религиозността — с повишаване на религиозността сред българските мюсюлмани се увеличава и уважението към политическите закони и институции в страната (-.134). Това ни навежда на мисълта, че характерната за силната религиозност социална покорност също играе съществена роля сред факторите, определящи уважението към политическите институции у нас.
    Наблюдаваме и слаб ефект на възгледа за мултикултурно взаимооотношение между етническите малцинства и мнозинството върху респекта към институциите (.082).56 Така одобряващите твърдението, че етническите малцинства трябва да запазят обичаите и традициите си в рамките на нацията усилва, а не намалява респекта към българските политически институции и закони.
  
 
3.13. Детерминанти на близостта до собствената етническа група
    
    Доказателство, че под собствена етническа група българските мюсюлмани разбират етнос, различен от този на мнозинството, е много мощният ефект на религиозността върху близостта до етносът (-.34). С нарастването на мюсюлманската религиозност расте и близостта със собствената етническата общност сред българските мюсюлмани, което означава дефиниране на етносът им в религиозни термини. Очаквано, гордостта от етническата им принадлежност е втория по значимост детерминант на близостта с етносът (.19).
    Културната национална гордост също увеличава близостта до етническата общност (.11). Наблюдавахме тази независима променлива и сред детерминантите на гордостта от собствената етническа принадлежност, което означава, че няма противоречие между българската национална култура и чувството за принадлежност и близост към собствения етнос в съзнанието на българските мюсюлмани.
    Националните сентименти също увеличават, макар и много слабо, близостта до етническата общност сред българите — мюсюлмани (.075). Разгледани в самостоятелна регресия обаче, силата на ефектът им нараства и е в състояние да обясни 5% от близостта до етническата група в извадката (с регресионен коефициент .225). Този ефект още веднъж потвърждава изводът, че не само няма противоречие между националните сентименти и привързаността към собствения етнос, а напротив, националните чувства се развиват в съзвучие с привързаността към собствения етнос сред българските мюсюлмани. Съответно, по-слабите национални сентименти намаляват привързаността към етническата общност на българските мюсюлмани.
    По-различно обаче стои въпросът със социалните дистанции към българското етническо мнозинство. Големите социални дистанции към българите засилват привързаността към собствения етнос сред българските мюсюлмани и обратно, по-малките дистанции към българите намаляват тази привързаност (-.101). Това свидетелства за възможностите за капсулиране на тази общност на основата на намаляване на социалната толетантност към етническото мнозинство57.
    Високите социални дистанции към българите се съпровождат и с повишаване на социалните дистанции към останалите етнически малцинства в страната. Така с увеличаване на социалните дистанции към роми и турци се засилва близостта към собствения етнос сред българските мюсюлмани (-.91).
  
 
3.14. Детерминанти на гордостта от принадлежност към етническата общност на българите-мюсюлмани
 
        Тук е мястото да обърнем внимание, че разглеждаме българските мюсюлмани като етническа, а не религиозна група. Това ни убеждение се основава факта, че българските мюсюлмани имат специфични традиции и обичаи, както и общностен живот, които не се споделят от другите мюсюлмани в страната. Затова те са формирали и изградили, според нас, отделен етнос и напълно заслужават определението „отделна етническа група“. Поради тази причина смятаме, че под "гордост от принадлежността към етническата общност" те имат предвид собствения етнос на българите-мюсюлмани, което се отразява и в силното влияние на близостта до етническата общност и мултикултурните за сметка на интеграционните мнения върху гордостта от етническия произход.
    Най-силният детерминант на гордостта от собствената етническа общност очаквано е близостта до етническата група (.234). По-силното чувство за близост до собствената етническа група естествено предопределя и по-голямата гордост от принадлежността към нея сред българските мюсюлмани. Обратно, липсата на близост определя и липсата на гордост от принадлежността към тази общност. Близък по сила ефект има и гордостта от притежаването на българско гражданство (.22), обяснението на което разяснихме вече по-горе.
    Трета по сила на ефекта си върху гордостта от принадлежността към собствената етническа общност, е обективна демографска променлива, свързана със съотношението между малцинство и мнозинство в населеното място, в което живеят репондентите. Там, където малцинството доминира българското етническо мнозинство, чувството на гордост от принадлежността към етническата група на българските мюсюлмани нараства, а в населените места, където българското етническо мнозинство доминира над етническото малцинство, чувството на общностна гордост силно намалява (.195). В този смисъл животът в по-затворена общност на българските мюсюлмани увеличава гордостта им от собствената религиозна и етническа група, а излизането от тази затворена общност е равносилно на изгубването и размиването ѝ в по-голямото социално цяло. От тази гледна точка, етническата общност на българските мюсюлмани е крайно неустойчива и има живот само докато членовете ѝ поддържат "заедността" си в един затворен начин на живот.
    Подкрепата и отхвърлянето на интеграционните и мултикултурни типове отношения между малцинство и мнозинство също имат силен ефект върху чувството на гордост от принадлежността към своята общност. Несъгласието с интеграционно разбиране на взаимоотношението „малцинство — мнозинство“ е съпроводено с усилване на гордостта от собствения етнос сред българските мюсюлмани, докато интеграционното мнение я намалява (-.124). В същото време, одобрението на типа държавно спонсориран мултикултурализъм, според който етническите малцинства трябва да бъдат подпомагани от правителството и държавата, за да запазят обичаите и традициите си, е съпроводено от силно чувство на гордост от етническия произход сред българите-мюсюлмани (.13). Като имаме предвид споменатото по-горе усещане за застрашеност на етноса на българските мюсюлмани, напълно естествено и социално оправдано е той да търси помощ от държавата за съществуването си. Без закрилата на държавата, този съществувал столетия културен етнос, трудно би оцелял във века на глобализацията.
    Културната национална гордост също има, макар и по-слабо, влияние върху гордостта от това да си български мюсюлманин (.104). Докато политическата национална идентичност, както и в българския случай, намалява гордостта от етническата принадлежност на българските мюсюлмани (-.95). Политическата толерантност към етническите малцинства в България също е съпроводена със слабо увеличаване на гордостта от собствената етническа принадлежност сред българите-мюсюлмани (.082).
 

3.15. Детерминанти на гордостта от притежаването на българско гражданство

 
        Най-мощният фактор, определящ гордостта от българското гражданство сред българските мюсюлмани, е политическата национална идентичност (.25). По този начин, засиленото чувство за принадлежност към българската нация, основано на общата ни политическа система, общите права и задължения, общата ни система за социално подпомагане и единната национална икономика, усилва гордостта от българското гражданство. Обратно — липсата на чувство на принадлежност, основано на горепосочените политически маркери, намалява гордостта от гражданството и включеността на българските мюсюлмани в българската нация. Този резултат контрастира с резултатите от турската извадка, където патриотичната национална идентичност се явява най-силен детерминант на гордостта от българското гражданство сред турския етнос, а политическата национална идентичност намалява гордостта от българското гражданство, а не го увеличава.
    Почти със същата сила влияе и гордостта от етническата принадлежност на българските мюсюлмани върху гордостта от притежаването на българско гражданство (.245). Важен извод на изследването е, че във всички изследвани етнически групи съществува много силна корелация между гордостта от българското гражданство и гордостта от етническата принадлежност. Затова този резултат е очакван и свидетелства не само за липсата на противоречие между етнос и гражданство, но за известната тъждественост между тях в съзнанието на респондентите.
    Сходен по сила е и ефектът на културната национална гордост: Гордостта от историята на страната, нейните културните и научни достижения, усилват и гордостта от българското гражданство, а липсата на културна национална гордост съответно намалява гордостта от българското гражданство сред българските мюсюлмани (.223).
    С много малка значимост е ефектът на социалните дистанции към малцинствените етнически общности. Регресионният анализ показва, че малките социални дистанции намаляват гордостта от българското гражданство сред етносът на българските мюсюлмани, но силата на тази зависимост е твърде малка (.-09) и в самостоятелна регресия тази независима променлива няма значим ефект върху гордостта от притежаването на българско гражданство сред българските мюсюлмани.
 

3.16. Детерминанти на културната ксенофобия към имигрантите
 

        Най-мощният детерминант на културната ксенофобия към имигрантите е одобрението на етническия принцип на включеност в националната общност — с увеличаване одобрението на етническия произход като основа за присъвединяване към нацията, се увеличава и културната ксенофобия към имигрантите (.221). Този резултат потвърждава модернизационните теории за взаимовръзката на етничността като основа на ниската социална толерантност. Но докато тази взаимовръзка е вярна по отношение на имигрантите, тя не е валидна за отношението на българските мюслмани към етническите малцинства в страната.
    Следващият по сила фактор е свързан със социално-икономическите отношения в България като игра с нулева сума — одобрението на твърдението, че когато в България едни забогатяват, други обедняват, засилва културната ксенофобия, а несъгласието я намалява (-.13). Възприемането на социално-икономическите отношения в страната като игра с нулева сума е придружено от мислене на икономическите взаимодействия като основани на игра с нулева сума. Несъгласието с мнението, че е възможна такава развръзка на икономическите конфликти, при която всички печелят, увеличава културната ксенофобия сред българските мюсюлмани, макар и доста по-слабо, а съгласието с евентуална позитивна сума от икономическите конфликти, я отслабва (.09).
    Одобрението на некорпоративното представителство на интересите на отделните етнически общности в страната също увеличава културната ксенофобия, докато подкрепата на корпоративния модел значително я намалява (-.12).
    Отношението към принципите на взаимоотношение между етническите малцинства и мнозинството също има слаб ефект върху културната ксенофобия към имигрантите сред представителите на българските мюсюлмани. В настоящата регресия, интеграционната гледна точка към тези взаимоотношения слабо увеличава културната ксенофобия (.09), както я увеличава и одобрението на държавно спонсорирания мултикултурализъм (.08). В самостоятелни регресии обаче, тежестта на интеграционното разбиране на взаимоотношенията между етническите малцинства и мнозинството е много по-силна (.17), отколкото на държавно-спонсорирания мултикултурализъм (.082).
    Липсват социално-структурни и демографски влияния върху културната ксенофобия към имигрантите сред българските мюсюлмани, но има макар и доста слаб ефект на една политическа променлива, отразяваща политическата подкрепа за демократичния режим — подкрепата за еднопартийна срещу многопартийна политическа система. С увеличаване подкрепата за еднопартийната политическа сиистема, се усилва и културната ксенофобия на респондентите (-.08).58
    Можем да обобщим, че одобрението на етническия произход като основа за включване в нацията, мисленето на икономическите взаимодействия в страната като основани на игра с нулева сума, както и интеграционното разбиране на взаимоотношението между етнически малцинства и мнозинство и слабата политическа подкрепа за режима увеличават културната ксенофобия към имигрантите. С други думи, до голяма степен факторите, които намаляват социалните дистанции към етническите малцинства в страната, се явяват фактори, усилващи културната ксенофобия към представителите на други нации у нас сред българските мюсюлмани.

 

    3.17. Детерминанти на икономическата ксенофобия към имигрантите
    
    Най-силният фактор, увеличаващ икономическата ксенофобия към имигрантите в извадката, е културната национална гордост — с намаляването на културната национална гордост се засилва икономическата ксенофобия на респондентите и обратно, увеличаването на културната национална гордост сред българските мюсюлмани намалява съществено икономическата ксенофобия към имигрантите (-.18). Отхвърлянето на етническата национална идентичност също увеличава икономическата ксенофобия към имигрантите сред българските мюсюлмани, а засилването ѝ намалява (-.164). С други думи, факторът „етнически произход и принадлежност“ повишава културната ксенофобия към имигрантите, но намалява икономическата ксенофобия сред българските мюсюлмани. Интеграционното разбиране на взаимоотношението между малцинствата и етническото мнозинство, според което не могат да станат истински български граждани тези, които не споделят българските традиции и закони, усилва икономическата ксенофобия (както и културната) сред българските мюсюлмани (.15).
    Мисленето в термините на игра с нулева сума, също както в случая с културната ксенофобия, засилва икономическата ксенофобия към имигрантите. Споделянето на мнението, че в България човек може да си осигури добър живот предимно чрез незаконни сделки и кражба, увеличава икономическата ксенофобия, а одобрението на схващането, че у нас човек може да си осигури добър живот чрез упорит труд и честност намалява икономическата ксенофобия към имигрантите (.11). Мисленето на икономическите принципи като основани на игра с нулева сума засилва икономическата, както и културната ксенофобия сред българските мюсюлмани. Одобрението на твърдението, че в икономиката печалбата за едни е винаги загуба за други, увеличава икономическата ксенофобия, а отхърлянето му я намалява (-.11).
    Политическата променлива, имаща отношение към икономическата ксенофобия на българските мюсюлмани, е удовлетвореността от начина, по който демокрацията работи в страната. Удовлетвореността от начина, по който тя функционира у нас, засилва икономическата ксенофобия, а неудоволетвореността от функционирането на демокрацията я намалява (.111).

 

    Можем да направим заключението, че културно-етническите фактори намаляват икономическата ксенофобия към имигрантите сред представителите на българските мюсюлмани, докато мисленето на социално-икономическите процеси като игра с нулева сума, както и възприемане на социалната действителност у нас в тези термини, засилва икономическата ксенофобия. А интеграционното разбиране на взаимоотношенията между малцинства и етническо мнозинство увеличава и културната, и икономическата ксенофобия сред българските мюсюлмани, докато отхвърлянето на интеграционния модел намалява ксенофобията.

 

   
 
1. Междуетническите отношения през погледа на етническите българи
  

1.1. По отношение на социалните дистанции към етническите малцинства

 

        Анализът на резултатите от изследването показват, че:
    - малките социални дистанции към етническите малцинства в страната се определят най-вече от подкрепата за некорпоративното представителство на интересите на отделните етнически общности в страната, където тези, които са на ръководни постове в държавата, защитават интересите на всички граждани, независимо от етническата им принадлежност. Съответно, големите социални дистанции към малцинствата от страна на българското мнозинство, са основани на подкрепа за корпоративното представителство на интересите на етническите групи в страната, при което тези, които заемат ръководни постове в държавата, защитават интересите само на своята етническа общност и в този смисъл поддържат консоциатионалното разделение на властта. Тук ще припомним, че консоциатионалното (или корпоративното) представителство на интересите на етническите общности означава разделение на властта по етнически признак по целия вертикал на властта до равнището на местната власт;
    - Високата политическа толерантност към етническите малцинства, признаваща правото им на самостоятелни политически и културни организации и правото да изучават езика си в държавните училища, също намалява социалните дистанции на етническото мнозинство към малцинствата. Докато ниската политическа толерантност намалява и социалната толерантност на мнозинството. Това означава, че съществува съответствие между социалната толерантност към малцинствените етнически групи и подкрепата за колективните права на малцинствата от страна на българското етническо мнозинство. Мултикултурализмът и отхвърлянето на интеграционния модел на взаимоотношения между малцинствата и българите също понижава социалните дистанции на българите към етническите малцинства. Липсата на културна и икономическа ксенофобия е характерна черта на ниските социални дистанции към малцинствените общности от страна на етническите българи. До тук резултатите отговарят на теоретическите очертания на междуетническата толерантност, където политическата и социална толерантност вървят ръка за ръка, а мултикултурализмът и липсата на ксенофобия към имигрантите са естествено проявление на тази социална толерантност.
    - Определящ фактор, който поставя под въпрос теоретически предпоставената „разрушителната сила“ на етническата привързаност спрямо междуетническата толерантност, е влиянието на близостта на респондентите до етническата група, към която принадлежат. Оказва се, че колкото по-силна е привързаността на респондентите към собствения им български етнос, толкова по-социално толерантни са те към малцинствата в страната. И обратно: слабата привързаност към етноса увеличава социалните дистанции на българите към етническите малцинства, а не ги намалява. Така етничността на българите не само че не намалява социалната им толерантност към етническите малцинства у нас, а обратно — намалява социалните дистанции към другите етнически групи. Това поставя под въпрос приеманата за даденост „разрушителна сила“ на етническата привързаност по отношение на междуетническите взаимоотношения;
    - Политическата толерантност се основава на цялостен политико-идеологически комплекс от фактори, включващи силна подкрепа за държавно финансирания мултикултурализъм, силна политическа национална гордост и подкрепа за демократичния ред, съчетана с отхвърляне на етническата национална идентичност и малки социални дистанции към етническите малцинства у нас. Може да се каже, че политическата толерантност на българите е идеологически конструкт, основан на малките социални дистанции към останалите етнически общности в страната и подкрепата за политическия режим;
    - Подкрепата за некорпоративното представителство на интересите на етническите общности би трябвало да се основава на страха на българите от иредентиализъм и етническо разпокъсване на страната. Но определящо за този тип представителство на интереси, са малките социални дистанции към етническите малцинства, което отхвърля хипотезата, че страхът е най-важният момент от подкрепата за този модел. Националните сентименти също засилват одобрението за некорпоративната репрезентация на общностните интереси. Страхът от иредентизъм59 е отразен във влиянието на одобрението на интеграционния модел на взаимоотношения между мнозинства и малцинства и отхвърлянето на държавно-спонсорирания мултикултурализъм. Съществува слаба връзка между отхвърлянето на политическата национална идентичност и подкрепата за некорпоративното представителство на интересите на етническите общности от страна на българите, което автоматично прехвърля политическата национална идентичност на страната на корпоративното или консоциатално60 представителство на интересите на етническите групи.

 

  1.2.Национални идентичности: детерминанти и тенденции
 
        - Политическата национална идентичност се определя от значимостта на общото споделяне на социални институции, които претърпяха провал и огромен спад на доверие през последните повече от 20 години. Политическата и съдебната система, системата за социално подпомагане, националната икономика, са системи, чието функциониране мнозинството от българите днес поставят под въпрос. Независимо от това, според данните от изследването политическата национална идентичност има много висока средна — 8 (от 10 степенна скала).
    - Най-важните фактори на политическата национална идентичност са патриотичната национална идентичност и националните сентименти. Когато отстраним независимата променлива „патриотична национална идентичност“ от регресионното уравнение поради прекалено силната ѝ връзка с политическата национална идентичност, откриваме друг силен фактор, влияещ върху политическата национална идентичност. Това е етническата национална идентичност. Оказва се, че трите вида национални идентичности далеч не са взаимоизключващи се, а са по-скоро взаимодопълващи се типове национална идентичност. Този резултат съответства на резултатите от други подобни изследвания, правени в Европа (Hjerm 1998,2003)) и отхвърля дихотомичния характер на националната идентичност в континуума „етническо –гражданско-политическо“;
    - Интерес представлява движението на единствената независима променлива, отразяваща междуетническите отношения — това е корпоративното представителство на интересите на етническите общности в страната, което не намалява, а усилва политическата национална идентичност на българите. С други думи, одобрението на етническия модел на участие в управлението, при което тези, които заемат ръководни длъжности в държавата защитават интересите не на всички граждани, а само на представителите на своята етническа общност, усилва политическата национална идентичност на етническото мнозинство. Отхвърлянето на корпоративния модел на представителство води и до отхвърляне на политическата национална идентичност от българите. Виждаме, че политическата национална идентичност на българите се основава на де факто отхвърляне на гражданския принцип на представителство на етническите интереси за сметка на етническия корпоративен принцип. В същото време липсата на гордост от българския етнически произход на българите също засилва политическата им национална идентичност, докато силната гордост от етническия произход води до намаляване на политическата национална идентичност.
    - Детерминантите на патриотичната национална идентичност в най-голяма степен показва взаимосвързания характер на трите типа национални идентичности. И политическата, и етническа идентичности се явяват фактори, засилващи патриотичната. Гордостта от етническия произход и културната национална гордост също повишават патриотичната национална идентичност на българите;
    - Етническата национална идентичност също е детерминирана най-силно от патриотичната, както и от етническия избор на включване в националната общност, основан на етническия произход. Междуетническите отношения имат съществена роля за силата на етническата идентичност — подкрепата за интеграционния модел на взаимоотношения засилва този тип идентичност, докато отхвърлянето му силно я намалява. Няма взаимовръзка между социалните дистанции от една страна и политическата толерантност към етническите малцинства и етническата национална идентичност на българите, от друга. Това означава, че социалната и политическа толерантност, която българите имат към етническите малцинства у нас, не влияе върху етническата им национална идентичност;
    - За разлика от политическата национална идентичност, одобрението на некорпоративното или гражданско представителство на интересите на етническите общности слабо засилва етническата национална идентичност на българите, а не я отслабва. Естествено, и близостта на респондентите с етническата им общност усилва етническата им национална идентичност. Този тип идентичност освен това е свързан, макар и слабо, с подкрепата за демократичния ред във вид на многопартийна политическа система.
    
 
1.3. Граждански срещу етнически принципи на включване в националната общност:
    
    - Етническия принцип на участие в общността се основава на етническата и патриотична национални идентичности, на ниската политическа толерантност към етническите малцинства у нас, както и на интеграционния модел на взаимоотношение между етническите малцинства и мнозинството. Гражданският модел на включване в нацията пък се основава на силна политическа толерантност към малцинствата и най-вече на социлано-структурните детерминанти — високите доходи и възможността за спестяване на част от тези доходи е най-силният фактор за подкрепа на гражданския модел на включеност в нацията от страна на българите. Чисто политическите детерминанти като липсата на удовлетвореност от начина, по който демокрацията работи у нас, високата специфична и дифузна политическа подкрепа също засилват гражданския избор на участие в националната общност. Няма връзка между политическата национална идентичност и гражданския избор за включване за сметка на социално-структурните детерминанти. Икономическата ксенофобия към имигрантите също изненадващо засилва гражданския подход към участието в нацията, докато при етническия подход, тази връзка с отношението към имигрантите отсъства. Очевидно, гражданския подход към включването в националната общност не само не намалява, а засилва икономическата ксенофобия към имигрантите;
    - Националните сентименти на българите не се основават на етническата, а на политическата национална идентичност и политическа национална гордост и на гордостта от българското гражданство. Най-интересният резултат във връзка с националните чувства е свързаността им с авторитарните политически тенденции. Разбирането, че при определени условия диктатурата може да има положителна роля, корелира със засилване на националните сентименти. И обратно — одобрението на мнението, че демокрацията може да има много проблеми, но тя е по-добра от всяка друга форма на управление, намалява съществено националните сентименти на българите. Поради тази причина можем да заключим, че националните сентименти са основно политически дефинирани. Факторите, свързващи националните чувства с междуетническите отношения, са гражданския или некорпоративен избор на представителство на интересите на етническите общности и подкрепата за мултикултурализма във вид на запазване и възпроизводство на традициите и обичаите на етническите малцинства;
    - Анализът на националните чувства, които в западно-европейските страни са свързани с проявата на ниска толерантност към етническите малцинства (и имигрантите), у нас се свързва с одобрението на мултикултурната версия на взаимоотношение между етническото мнозинство и малцинствата. Можем да кажем, че националните чувства на българите не са свързани с анти-толерантни тенденции спрямо етническите малцинства у нас, а напротив — свързани са с подкрепа за мултикултурализма. Макар че тази толерантност на националните сентименти не се отнася до икономическата активност на евентуалните имигранти в България.
    - Близостта на респондентите до етническата им общност се определя едновременно от етническата и политическа национални идентичности, и националните чувства на българите — поредно доказателство, че етническата идентичност не се схваща от българите като противопоставена на политическата им национална идентичност. Най-интересния детерминант на близостта до етническата общност са малките социални дистанции към етническите малцинства в страната — социалната толерантност засилва близостта на българите до етническата им общност, а не я намалява. Силната религиозност на респондентите също засилва близостта им до собствената им етническа общност.
    - По различен начин стои въпросът с гордостта от етническата принадлежност на българите. Най-силният детерминант на етническата гордост е отново гражданско-политически — това е гордостта от българското гражданство, което показва неразличимостта на етнос и гражданство в съзнанието на българските респонденти. Патриотичната национална идентичност и силната културна национална гордост също засилват етносната гордост, но политическата национална идентичност силно намалява гордостта от етническия произход на българите, както и изборът на гражданско-политическия модел на включване в националната общност. Така политическата национална идентичност може и да е в съзвучие с близостта на българите до собствения им етнос, но въпреки това значително намалява гордостта им от етническия им произход. Причината може да се търси в качеството на всички онези политически институции, с които българите трябва да се идентифицират, за да придобият високата политическа национална идентичност според теориите за гражданско-политическото дефиниране на националната общност. Това е общата система на социално подпомагане, политическата и съдебна система, националната икономика. Колапсът на тези институции 23 години след началото на системната промяна в страната предизвика масовите демонстрации през февруари 2013 г. срещу политическото статукво и дори срещу политическата система. Оказва се, че националните чувства и гордостта от етническия произход на българите са основните сфери на идентификация и отразяване на социално-политическите проблеми в националната общност. Основен социално-структурен носител на гордостта от етническия произход на българите са ниските работнически социални страти, също както е и при националните сентименти. Липсва каквото и да влияние на етническата национална идентичност върху гордостта от етническия произход на българите, което още веднъж доказва, че отхвърлянето на политическата национална идентичност е свързано не с алтернативна етническа идентичност, а със самото качество на политическите институции, които съставляват същността на политическата национална идентификация;
    - Културната национална гордост на българите се определя в най-голяма степен от политическата им национална гордост, което изключва противопоставянето на културно-етническото и гражданско-политическото в българското национално съзнание. Гордостта от българското гражданство и патриотичната национална идентичност също засилват културната национална гордост на българите. Няма взаимовръзка между етническата и политическа национални идентичности от една страна и културната национална гордост на българското етническо мнозинство, от друга. За сметка на това се оказва, че малките социални дистанции към етническите малцинства засилват културната национална гордост, а не я намаляват, както би следвало, ако теорията за „гражданската срещу етно-културната“ дефиниция на националното е адекватна и приложима в българския случай. Отново се потвърждава изводът, че както и близостта на респондентите до етническата им общност, така и културно-етническата им национална гордост не само че не се основава на по-малка социална толерантност към етническите малцинства в страната, а напротив, високата културна национална гордост се основава на висока социална толерантност към малцинствата и малки социални дистанции към тях. Отхвърлянето на интеграционния модел (за сметка на мултикултурния) на взаимоотношение между етническите малцинства и мнозинството и отхвърлянето на културната ксенофобия към имигрантите, също не намалява, а увеличава културната национална гордост на българите. Освен това, подкрепата за политическия ред като одобрение на многопартийната система, също усилва културната национална гордост на българите, а не я намалява;
    - Можем да обобщим, че етническата и политическа национални идентичности, гордостта от етническата принадлежност от една страна и гордостта от българското гражданство, както и политически основаната и културно-етнически основаната национална гордост, са взаимодопълващи се, а не взаимоизключващи се понятийни конструкти в българското национално съзнание. А дихотомният характер на двата теоретично-предполагаеми типове идентичност — "гражданско-политически" и "етно-културен", не е валиден за българския случай;
    - Именно етническата съставляваща в националното съзнание на българина е отговорна за социалната толерантност към малцинствата, докато политическата съставляваща е по-скоро свързана с консоционатиалното, корпоративно или етносно-основаното представителство на интересите на отделните етнически общности в страната и разделението на властите по етнически признак;
    - Националните чувства и гордостта от етническия произход на българите крият най-голяма социално-политическа мобилизираща сила за промяна на политическото статукво, а етническите съставляващи на националното съзнание са най-силно свързани със социалната толерантност към малцинствата в страната;
    - По отношение на политическата толерантност към етническите малцинства анализът на резултатите показват, че етническата национална идентичност намалява политическата толерантност към етническите малцинства, но не намалява социалната толерантност към тях. Освен това политическата национална идентичност не е свързана нито с политическата, нито със социалната толерантност към малцинствата. В този смисъл не може да се разчита, че именно политическата национална идентичност ще засили политическата толерантност към малцинствата, както ни съветват модернизационните теории за междуетническите отношения;
    - Малките социални дистанции са тясно свързани с политическата толерантност към малцинствата и с гражданския (некорпоративен) избор на политическо представителство на интересите на отделните етнически общности у нас, както и с подкрепата за мултикултурния тип взаимоотношение между малцинства и етническо мнозинство. Именно социалната толерантност на българите, а не политическата им толерантност към малцинствата, намалява и културната, и икономическа ксенофобия към имигрантите;
    - В сравнение с резултати от изследвания на междуетническите отношения преди 10 години можем да кажем, че ефектът на религиозността и жителството в малките населени места върху социалните дистанции на българите се е размил за изминалия период. Това, което е останало, е близостта до етническата общност като фактор, повишаващ социалната толерантност на българите към етническите малцинства у нас, резултат, който също така противоречи на модернизационната теория за междуетническите отношения.

 

   
2.Междуетническите отношения през погледа на турците в България
  
2.1. Относно детерминантите и тенденциите в социалните дистанции на българските турци към останалите етнически малцинства и българите:
  
    - Детерминантите на социалните дистанции на турците към етническото мнозинство в страната и към останалите етнически малцинства имат съществени различия. Социалните дистанции към българските мюсюлмани и ромите се определя най-вече от патриотичната национална идентичност на турците в България, от чувството им за културна национална гордост, за общност на националния характер и общите символи, които ги карат да се чувстват български граждани. Чувството за споделяне на тези символи и национален характер повишава социалната толерантност на турците към останалите малцинствени общности в страната. Отхвърлянето на етническата национална идентичност, основана на български етнически произход, също намалява социалните дистанции към останалите малцинства у нас, докато приемането на този тип идентичност увеличава социалните дистанции към малцинствата. Гордостта от етническия произход на турците у нас също увеличава социалната толерантност към малцинствата, което означава, че етничността на турците не се явява пречка за социалната толерантност към тях, а напротив — намалява социалните дистанции. Недоволството от начина, по който функционира демокрацията у нас, е онзи чисто политически фактор, който усилва социалната толерантност на турците към останалите етнически малцинства в страната. Липсват социално-структурни фактори, които да влияят върху социалните дистанции на турския етнос към малцинствата;
    - Източникът на социална толерантност към българското етническо мнозинство е по-различен. Въпреки това се оказва, че малките социални дистанции към ромите и българските мюсюлмани е съпроводено и от малки социални дистанции към българите. В този смисъл, социалната толерантност към всички етнически общности в страната се явява единен неделим комплекс, действащ във взаимна свързаност — социалната толерантност към малцинствата означава и социална толерантност към етническото мнозинство и обратно — всяко намаляване на социалната толерантност към малцинствата води и до увеличаване на социалните дистанции към българите;
    - Изборът на некорпоративно или гражданско представителство на интересите на етническите общности в страната има много съществено влияние върху социалната толерантност на турците у нас към българите, докато предпочитанието на корпоративното или етнически основано представителство на интересите, значително увеличава социалните дистанции към българското етническо мнозинство. Гордостта от притежаването на българско гражданство също намалява социалните дистанции към българите;
    - Намаляването на близостта до собствената етническа група и слабата религиозност на турските респонденти засилва социалната толерантност към българите. Това означава, че евентуална тенденция към засилване на чувството на близост със собствения етнос и увеличаване на религиозността на турците у нас, би намалило и социалната им толерантност към българите;
    - Социално-структурните и демографски детерминанти имат относително голяма тежест върху социалните дистанции към българското етническо мнозинство, за разлика от социалните дистанции на турците към етническите малцинства. Освен религиозността, доходите, образованието и населенето място имат съществен ефект върху социалната толерантност към мнозинството. Високите доходи на турските респонденти, доброто образование и местожителството в големите градове намаляват социалните дистанции на турците към българите. Основните социално-структурни фактори, които могат да предизвикат намаляване на социалната толерантност на турците в България към етническото мнозинство са високата религиозност, бедността, ниската образованост и местожителството в селата. Няма влияние на типа национална идентичност и мултикултурните или интеграционните фактори, отразяващи взаимоотношението между етническите малцинства и мнозинството, върху социалните дистанции към българите;
    - Високата политическа толерантност към малцинствените етнически групи е характерна за жителите на селата в населени места, където етническите малцинства доминират мнозинството и сред високо образованите турци. Тя се основава на силната подкрепа за държавно-спонсорирания мултикултурализъм като начин на взаимоотношение между малцинства и мнозинство, висока степен на близост до собствената етническа общност и засилена подкрепа за многопартийната политическа система. В този смисъл може да се каже, че подкрепата за колективните права на етническите малцинства или подкрепата за самостоятелни културни и политически организации на малцинствата, в рамките на които да възпроизвеждат специфичната си етничност, езика и културата си, е по-скоро демографски определена и характерна за селата, където малцинствата доминират етническото мнозинство. Там, където липсват видими национални политически институции на държавата, както и солидно представители на мнозинството, нуждата от институции на доминиращото етническо малцинство става по-голяма;
    - Съществува връзка между социалната толерантност и политическата толерантност към етническите малцинства, но тя е много по-слаба, отколкото в българския случай.

 

   
2.2.Национални идентичности: структура, фактори и тенденции за включване:
    
    - Отхвърлянето на етническата национална идентичност от турския етнос в България, се основава на отхвърляне на българския етнически произход като принцип на включване в националната общност, отхвърляне на патриотичната национална идентичност и значителна подкрепа за политическата национална идентичност. По този начин, при дефиниране на факторите, определящи неприемането на етническата национална идентичност, откриваме противоречие между политическата национална идентичност на турците у нас от една страна, и етническата и патриотичната национални идентичности от друга;
    - Малките социални дистанции към останалите етнически малцинства в страната и отхвърлянето на интеграционния подход във взаимоотношенията между малцинствата и етническото мнозинство, поддържат отхвърлянето на етнически основаната национална идентичност;
    - Приемането на гражданския некорпоративен принцип на представителство на интересите на етническите общности в страната, съществено увеличава отхвърлянето на етническата национална идентичност. Отричането на етническата идентичност е характерно за жителите на селата и малките градчета и на респондентите, чиито родители са принадлежали към работническата класа;
    - Докато отхвърлянето на етническата национална идентичност е характеристика на турците, живеещи в селата, политическата национална идентичност е прерогатив на онези турски респонденти, които живеят в по-големите градове и в областите, където малцинствата доминират етническото мнозинство. Друга социална характеристика на притежаващите силна политическа национална идентичност е социално-статусната мобилност на респондентите от турския етнос, сравнена със статуса на родителите им; Основният и много значим детерминант на политическата национална идентичност на турците в България, е високата патриотична национална идентичност. В този смисъл, политическата национална идентичност на турците в България, за разлика от анти-етническата национална идентичност, е право-пропорционална на патриотичната им идентичност и се подпомага от нея. Поради тази причина не можем да разглеждаме отхвърлянето на етническата и приемането на политическата национални идентичности като тъждествени процеси, а като различни феномени, тъй като политическата национална идентичност на турците у нас не се основава на отричане на патриотична идентичност, какъвто е случаят с отхвърлянето на етническата национална идентичност сред тях. Докато отхвърлянето на етническата национална идентичност се основава на отхвърляне на интеграционния модел на взаимоотношение между малцинствата и етническото мнозинство, то политическата национална идентичност на турците зависи от приемането на този интеграционен модел. И докато най-силният детерминант на политическата национална идентичност на турците е патриотичната им национална идентичност, отхвърлянето на етническата идентичност, основана на българския етнически произход, се основава най-вече на отхвърляне на етническия произход като главно основание за включване в националната общност;
    - Липсва ефект на отхвърлянето на етническата национална идентичност върху политическата. Гордостта от българското гражданство, както и гражданския подход при включването в националната общност, усилват политическата национална идентичност на турците. Липсата на културна ксенофобия към имигрантите, както и значително по-слабата подкрепа за мултикултурализма, също усилват политическото дефиниране на националната идентичност на турците у нас;
    - Патриотичната национална идентичност на турците в България в най-голяма степен се определя от тяхната политическа национална идентичност и в по-слаба степен от подкрепата, а не отхвърлянето, на правото на етническа национала идентичност. Малките социални дистанции към етническите малцинства в страната също засилват патриотичната национална идентичност на турския етнос, а силната политическа толерантност към малцинствата и защитаването на колективното право на самостоятелни политически и културни организации за възпроизводство на малцинствената етничност, намалява слабо патриотичната национална идентичност на турския етнос у нас;
    - Гордостта от българското гражданство и гражданския подход към включването в националната общност засилват патриотичната, също както и политическата национална идентичност. Културната национална гордост също има позитивен ефект върху патриотичната национална идентичност на турците в България;
    - За турците в България, както и за българското етническо мнозинство, различните типове национални идентичности (политическа, патриотична и етническа) са по-скоро взаимодопълващи се, а не взаимно-изключващи се типове идентичности;
    - Подкрепата за некорпоративното представителство на интересите на отделните етнически общности сред турците в България се определя най-силно от социалните дистанции към българите — ниските социални дистанции засилват подкрепата за гражданския модел на представителство на интересите на отделните етноси, а големите социални дистанции към българите и слабата социална толерантност към тях, засилват подкрепата за корпоративното или етнически основано представителство на интересите. Интересно е, че самоопределилите се като представители на турската нация са по-силни поддържници на некорпоративния граждански модел, докато онези от турците, които се считат за принадлежащи към българската нация, предпочитат корпоративния етнически модел на представителство на интересите. Можем да направим заключението, че принадлежността към българската нация няма онова значение, което обикновено би могло да ѝ се припише, свързано с евентуално по-голяма интегрираност в националната общност. Оказва се, че респондентите, които се считат за принадлежащи към турската нация, подкрепят по-силно гражданския модел на представителство, а онези турци, които се смятат за част от българската нация, имат необходимост от по-силно етнокултурно представителство, основано на етническата общност, към която принадлежат. Турците с по-силна политическа национална идентичност и самоопределение в термините на националната си принадлежност, също са по-склонни да подкрепят гражданския некорпоративен модел на представителство на етническите интереси;
    - Подкрепата за некорпоративния модел на представителство има и силни демографска детерминираност — най-силна е сред жителите на селата и малките градчета, докато онези, които живеят в големите градове, по-скоро подкрепят корпоративния или етнически основан модел на представителство на интересите.

 

  

2.3. Граждански и етнически принципи за включване в националната общност:

    
    - Отхвърлянето на етническият български произход като главно основание за включване в националната общност сред турците в България не е свързано с приемането на гражданско-политическия принцип на участие в нацията, основано на уважението към политическите закони и институции в страната, а се основава главно на отхвърляне на етническата национална идентичност, базирана на българския етнически произход. Политическата и патриотична национални идентичности също нямат влияние върху отхвърлянето на етническия произход като фактор за участие в нацията. Гордостта от българското гражданство обаче засилват отхвърлянето на етническия принцип на включване в националната общност и приемането на гражданско-политическия модел на участие. Самоопределението на турците у нас като принадлежащи към турската нация, също засилва неприемането на етническия принцип на влизане в националната общност, докато чувството за принадлежност към българската нация води по-скоро до приемане на етническия принцип на участие в нацията сред турците у нас;
    - Уважението към българските политически институции и закони, разглеждан като начин на включване в нацията, не се основава на отхвърлянето на етническия принцип на включване в националната общност, а на патриотичната и политическа национални идентичности на турците, на националните им сентименти и най-вече на един чисто демографски фактор — количественото съотношение между етническите малцинства и мнозинството в населените места, в които живеят респондентите. Оказва се, че в населените места, в които етническото мнозинство доминира малцинствата, уважението към политическите институции и закони е много по-високо, отколкото в местата, където малцинствата доминират етническото българско мнозинство. Силата на този демографски фактор ни води до заключението, че гражданско-политическия модел на участие в нацията е силно демографски зависим и се осъзнава от турците у нас като особено важен именно в онези региони, където българското мнозинство доминира малцинствата. Там, където доминират етническите малцинства, подкрепата за гражданско-политическия принцип на участие в националната общност, основан на уважението към българските институции и закони, е слаб или липсва напълно. Освен това, приемането на този принцип на участие в нацията е в съзвучие с политическата и патриотична национални идентичности и е характерен за респондентите, които имат силни национални сентименти и предпочитат да са граждани на България, отколкото на която и да е друга страна. С намаляването на националните чувства, намалява и силата на подкрепата за гражданско-политическия принцип на участие в нацията сред турските респонденти;
    - Уважението към българските политически институции и закони е функция на демографския фактор и на привързаността към нацията и страната, а не на отхвърляне на етническия принцип на включване в националното цяло. Отхвърлянето на етническия принцип на участие в нацията се основава на отхвърляне на етническата национална идентичност, основана на българския корен. Гордостта от българското гражданство е общият детерминант, характерен и за отхвърлянето на етническия принцип на включване, и за гражданско-политическия принцип на участие в нацията. Тези два принципа на участие в националната общност — етническия и гражданско-политическия — се отнасят до различни феномени и не са част от единен континуум в съзнанието на респондентите от турския етнос, при което отхвърлянето на етническия принцип не съответства на приемането на гражданско-политическия принцип на включване в националната общност;
    - Близостта до етническата общност и гордостта от етническия произход на турците у нас са свързани до известна степен независими променливи, но са различно детерминирани. Докато гордостта от етническата принадлежност на турците е неразривно свързана, също както и при етническите българи, с гордостта от българското гражданство, то близостта до етническата общност на турските респонденти се основава най-вече на подкрепата им за самостоятелно политическо и културно възпроизводство на специфичната им етнокултурна идентичност, както и за изучаване на турски език в държавните училища. Подкрепата за колективните права и самостоятелното културно и политическо възпроизводство на малцинствените етноси у нас, няма влияние върху гордостта от етническата принадлежност на турците у нас в нашето регресионно уравнение. В самостоятелна регресия такава взаимовръзка съществува, но в много по-слаба степен в сравнение с близостта до етническата общност;
    - Близостта до етническата общност е демографски зависима от населеното място — жителите на селата се чувстват много по-близки до своята етническа общност от онези турци, които живеят в градовете. Религиозността също е фактор както за близостта със собствения етнос, така и за гордостта на турците от етническия им произход. По-младите респонденти от турския етнос се чувстват по-горди от етническата си принадлежност, но не и по-близки до етническата си общност;
    - Подкрепата за некорпоративния и граждански принцип на представителство на интересите на отделните етнически общности, засилва близостта до етническата общност, а не я намалява.
  
 
3. Междуетническите отношения през погледа на Българските мюсюлмани
   
3.1. По отношение на социалните дистанции на българските мюсюлмани към българите:
 
        - Те са в съответствие със социалните дистанции към етническите малцинства, което ни води до заключението, че отношението на българските мюсюлмани към другите етнокултурни групи в страната, както и при турците в България, са свързани в единен комплекс;
    - Демографските детерминанти имат много значително влияние върху социалните дистанции към българите, като най-важно от тях е съотношението между малцинствата и етническото мнозинство в населените места, в които живеят респондентите. Българските мюсюлмани, живеещи в населени места, доминирани от етническото мнозинство, имат значително по-ниски социални дистанции към българите, а онези от тях, които живеят в населени места, където малцинството числено доминира българското население, имат по-големи социални дистанции към българите. Положителната тенденция е свързана с възрастта — налице е тенденция по-младите български мюсюлмани да са с по-малки социални дистанции към българите, отколкото по-възрастните;
    - Гордостта от българското гражданство и патриотичната национална идентичност засилват социалната толерантност на българските мюсюлмани към българите, но увеличаването на близостта им до собствената етническа общност естествено увеличава и социалните дистанции към българите. Можем да заключим, че затвореността на мюсюлманската етническа общност и нейното доминиране над етническото мнозинство в населените места, обитавани от нея, в най-голяма степен увеличава социалните дистанции към българите и свидетелства за възможностите за капсулиране на тази общност на основата на понижаване на социалната толерантност към етническото мнозинство. Но тенденцията младите да са по-социално толерантни към българите, ни дава увереност в едно евентуално отваряне на общността към българите с по-нататъшната смяна на поколенията;
    - Що се касае за социалните дистанции към останалите етнически малцинства в страната, оказа се, че решаващо значение за увеличение на социалната толерантност има подкрепата за етническия произход като основен начин на включване в националната общност . С нарастване на това одобрение намаляват социалните дистанции на българските мюсюлмани към останалите етнически малцинства. Съответно, отхвърлянето на този етнически принцип на включеност повишава социалните дистанции към малцинствата, което показва, че етническия принцип на включване не само че не намалява социалната толерантност на българските мюсюлмани, към останалите малцинства, но я усилва. Този резултат противоречи на модернизационната теория за междуетническите отношения и на теорията за гражданско-политическото срещу етническо дефиниране на националната принадлежност, според която етничността предполага намаляване на толерантността към останалите етнически групи в обществото;
    - Българската етническата национална идентичност на мюсюлманите също намалява в някаква степен социалните дистанции към останалите етнически малцинства, а политическата толерантност има много по-силно влияние върху социалните дистанции към малцинствата, отколкото в турската извадка: Високата подкрепа на българските мюсюлмани за колективните права на етническите малцинства увеличава социалната им толерантност към тях;
    - Подкрепата на интеграционният модел на взаимоотношение между малцинства и мнозинство и некорпоративния граждански подход към представителството на интересите (отсъстващи като детерминаннти на социалните дистанции към малцинствата в турската извадка) също намалява социалните дистанции на българските мюсюлмани към другите етнически общности;
    - Демографският фактор "населено място, в което живеят респондентите" има най-голямо влияние върху т.нар политическа толерантност (подкрепа за колективните права на малцинствата или подкрепата за самостоятелни културни и политически органцизации, в рамките на които да възпроизвеждат етно-културните си специфики). Живеещите в селата и силно религиозните български мюслмани, както и онези от тях, които притежават значителна гордост от етническия си произход, са по-склонни към одобрение на самостоятелността на етническите малцинства в политически и културен аспект. Съответно, живеещите в големите градове и слабо религиозните български мюсюлмани са по-резервирани спрямо идеята за колективни права на малцинствата и за тяхната политическа и културна самостоятелност;
    - Подкрепата за корпоративното или етнически основаното представителство на интересите на етническите общности влияе позитивно върху колективните права на малцинствата. В този смисъл, една тенденция към засилване поддръжката на самостоятелността на политическите и културни организации на етническите малцинства сред българските мюсюлмани би засилила етно-центристките тежнения в тази общност и би задълбочила затвореността ѝ. Което е естествено, предвид факта, че етническата общност на българските мюсюлмани е крайно неустойчива и има живот само докато членовете ѝ поддържат "заедността" си в един затворен начин на живот;
    - Не открихме връзка между типовете национална идентичност и подкрепата за колективните права на малцинствата сред българските мюсюлмани. Затова пък националните идентичности са водещи детерминанти на подкрепата за некорпоративното гражданско представителство на интересите на етническите общности. Политическата национална идентичност в най-голяма степен повлиява изборът на некорпоративен граждански модел на представителство, парадоксално допълнена от етническата национална идентичност в термините на български етнически произход. Този резултат доказва, че и за българските мюсюлмани, както и за българите и турците, политическите и етнически национални идентичности не са взаимно-изключващи се идентичности;
    - И гордостта от етническия произход има позитивен ефект върху одобрението на некорпоративния модел на представителство на етническите интереси, както и намаляването на политическата толерантност към етническите групи. Последното означава, че със засилване на подкрепата за самостоятелност на политическото и културно възпроизводство на етническите общности сред българските мюсюлмани, се засилва и подкрепата им за корпоративното представителство на интереси, основано на разделение на властта на етнически признак. В този смисъл, подкрепата за колективните права на малцинствата (или поддържането на идеите за самостоятелно възпроизводство на етнокултурните специфики на етническите малцинства в рамките на самостоятелни политически и културни организации), крие известен потенциал за репрезентативен сепаратизъм;
    - Липсва социално-структурно и демографско влияние върху подкрепата за гражданското или етническо представителство на интересите на етническите общности сред българските мюсюлмани.
    
 
3.2. Национални идентичности на българите мюсюлмани
    
    - Политическата национална идентичност на българите мюсюлмани се определя от патриотичната национална идентичност, политическата национална гордост и уважението към политическите институции и закони като начин за включване в националната общност. Гордостта от притежаването на българско гражданство и от етническия произход също засилват политическата национална идентичност сред българите — мюсюлмани. Чисто политическите фактори — ниска подкрепа за управляващите и висока дифузна подкрепа за демократичните принципи като многопартийната политическа система — имат позитивно влияние върху политическата национална идентичност, за разлика от турския случай;
    - Патриотичната национална идентичност е характерна най-вече за онези български мюсюлмани, които живеят в селата, а жителите на градовете са с най-слаба патриотична национална идентичност. Малките социални дистанции към българите и високата културна национална гордост също способстват за засилване на патриотичната национална идентичност сред мюсюлманите от български произход. Макар патриотичната национална идентичност да е основният фактор, определящ политическата национална идентичност, самата тя зависи до голяма степен от етническата национална идентичност, базирана на българския произход, както и на националните сентименти. Затова можем да заключим, че и в случая с българските мюсюлмани, както с турците и българите, политическата и етническа национална идентичност съществуват като взаимно-допълващи се, а не взаимно-изключващи се национални идентичности;
    - Важен извод на анализа на детерминантите на етническата национална идентичност, основана на българския произход, е че социално-структурните детерминанти имат най-голяма тежест. Доходите на респондентите имат най-голямо влияние върху етническата идентичност на българските мюсюлмани — онези от респондентите, които са с по-ниски доходи, са по-склонни да определят националната си идентичност в етническите термини на български произход, докато по-заможните има тенденция да отхвърлят етническата национална идентичност, основана на българския корен. С подобна сила е и липсата на икономическа ксенофобия към имигрантите като фактор, повишаващ етническата национална идентичност сред българските мюсюлмани в разрез с теориите, които твърдят, че именно етническото дефиниране на нацията води до по-силни ксенофобски настроения;
    - И патриотичната национална идентичност, и подкрепата за гражданския принцип за участие в националната общност засилват етническата национална идентичност на българските мюсюлмани;
    - Българската етническата национална идентичност на българските мюсюлмани е най-силният фактор, определящ подкрепата за българския произход като основен признак за включване в националната общност. Парадоксално, малките социални дистанции към етническите малцинства и подкрепата за интеграционния модел на взаимоотношение между малцинствата и етническото мнозинство имат силно влияние върху подкрепата за етническия подход на участие в националната общност. По същия начин, самоидентификацията с религията (самодефиниране чрез религията), която изповядват, не намалява, а усилва приемането на етническия принцип за участие в нацията на българските мюсюлмани. По този начин българската етничност не се възприема като противоречаща на мюсюлманската религия и религиозната мюсюлманска идентичност на българите, изповядващи исляма, а е в унисон с нея;
    - Политическата национална идентичност, гордостта от българското гражданство и подкрепата за гражданското некорпоративно представителство на интересите на етническите общности са главните детерминанти на подкрепата за гражданско-политическия модел на участие в националната общност. Етническата национална идентичност също засилва изборът на граждански модел на представителство на интересите, което още веднъж доказва взаимно-допълващия, а не взаимно-изключващия се характер на типовете национална идентичност сред българските мюсюлмани. Тези резултати ни водят до заключението, че класическите модернизационни теории за взаимовръзката между гражданската дефинираност на включването в нацията и намаляването на социалните дистанции нямат сила в случая с българските мюсюлмани, както при турците и българите;
    - Близостта до собствената етнокултурна общност зависи най-вече от нивото на религиозността на българските мюсюлмани — колкото е по-силна религиозността на респондентите, толкова по-силна е и привързаността им към собствения им българо-мюсюлмански етнос. Гордостта от етническата им принадлежност също способства за засилване близостта със специфичната етническата група, към която принадлежат. В същото време увеличаването на социалните дистанции към всички останали етнически общности — българи, турци и роми — увеличава близостта до собствения им етнос, което още веднъж доказва социалната изолираност на този етнос, тъй като намаляването на социалните дистанции на българите-мюсюлмани към останалите етнически общности, става за сметка на намаляване на чувството им за близост със собствената етническа група;
    - Подкрепата за колективните права на малцинствата (подкрепа за самовъзпроизводството на етнокултурните специфики в рамките на самостоятелни културни и политически организации), няма влияние върху близостта на българските мюсюлмани до собствената им етническа общност, за разлика от турската извадка, където т.нар. политическа толерантност има най-силен ефект върху близостта на респондентите с турския етнос;
    - Близостта до собствената етническа група и гордостта от притежаването на българско гражданство са най-силните детерминанти на гордостта от етническия произход сред българските мюсюлмани. Във всички изследвани етнически групи съществува много силна корелация между гордостта от българското гражданство и гордостта от етническата принадлежност, затова този резултат е очакван и свидетелства не само за липсата на противоречие между етнос и гражданство, но за известната тъждественост между тях в съзнанието на респондентите от всички изследвани етнически общности;
    - Много силен ефект върху етническата гордост има една демографска променлива — това е съотношението между числеността на етническото мнозинство и малцинствата в населените места, в които живеят респондентите. Там, където малцинствата доминират етническото мнозинство, гордостта на българските мюсюлмани от етническия им произход е значително по-висока, отколкото в местата, където доминира етническото мнозинство. Този резултат още веднъж показва социалната уязвимост на българо-мюсюлманския етнос и опасността да се разтвори в цялото при евентуално нарушаване на изолираността на общността;
    - За разлика от турския случай, не се наблюдава ефект на религиозността и възрастта върху етническата гордост на българските мюсюлмани. И не политическата национална гордост, както е в турската извадка, а културната национална гордост повишава гордостта от етническия им произход;
    - Най-голяма разлика между турци и български мюсюлмани се наблюдава при типа взаимоотношение между етническото мнозинство и малцинствата като детерминанти на гордостта от етническата принадлежност. Докато при турците в България, умереният мултикутурализъм, изискващ запазване на традициите и обичаите на малцинствата, е важен фактор за повишаване на етнически основаната гордост, при българите-мюсюлмани отхвърлянето на интеграционния модел и подкрепата за държавно спонсориран мултикултурализъм определят в достатъчна степен гордостта от етническия произход. Имайки предвид споменатата по-горе застрашеност на етносът на българските мюсюлмани, напълно естествено и социално оправдано е той да търси помощ от държавата за съществуването си. Без закрилата на държавата, този съществувал столетия културен етнос трудно би оцелял във века на глобализацията.
    - Националните сентименти на българските мюсюлмани се определят от политическата и културна национална гордост и подкрепата за държавно спонсориран мултикултурализъм. Последното означава, че подкрепата за държавно финансиран мултикултурализъм не се отразява негативно на националните чувства на българските мюсюлмани, а е именно форма на изразяване на национални сентименти.
    Изследването показа, че и в трите извадки — българи, турци и български мюсюлмани — авторитарните нагласи имат позитивен ефект върху националните чувства, като най-силно е влиянието им в българския случай, а най-слаб — в турския.
    Гордостта от българското гражданство има влияние върху националните чувства и при българите, и при турците, но отсъства като фактор при българските мюсюлмани за сметка на културната национална гордост. И при тях, и при турците у нас, откриваме засилване на националните сентименти с нарастването на възрастта. Това свидетелства, че сред младото поколение турци и български мюсюлмани националните чувства имат тенденция значително да отслабват, като тази тенденция е малко по-силно изразена сред турците.
    

 

    
    Генчев, Николай (1986) Очерци. Социално-психологически типове в българската история, София: ДИ „Септември“;
    Генчев, Николай (1988) Българската култура ХV-ХІХ век. Лекции. София: Издателство на СУ „Климент Охридски“;
    Каждан, А. (2001) Византийската култута- 9–11 век“, София: Фабер
    Макариев, Пламен. (2007) Мултикултурализмът между толерантността и признанието, София: Изток-Запад.
    Мантарова, Ана и Мариана Захариева, (2007) Етническите отношения: толерантност и дистанции, В: Евроинтеграция и устойчиво развитие, София: Фондация „Фридрих Еберт“ 123–140 стр.
    Проданов, Васил (2006) Ще оцелее ли българският народ през ХХІ век ? София : Унив. изд. „Св. Кл.Охридски“
    Свинтила, Владимир, (2007) Етюди по народопсихология на българина, София: Изток — Запад
    Свинтила, Владимир, (2008) Грифонът и химерата. Българската душевност през възраждането, София: Изток-Запад
    Томова, Илона, Янцислав Янакиев (2002). Етническите отношения в армия, София: Фондация „Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия“,
    Хаджийски, Иван, Бит и душевност на българския народ, София: Изток-Запад;
    Allcock, John B. (2000) Explaining Yugoslavia, New York: Columbia University Press
    Anderson, Benedict (1983) Imagined Communities, London and New York: Verso
    Baker, M. (1981) The New Racism, London: Junction Books
    Barry, Brian, (2001) Culture and Equality, London: Polity Press
    Barth, Frederick, (1969) Ethnic Groups and Boundaries, Waveland Press, Long Grove, Illinois;
    Bauman, Zygmund, (2004) Identity. Conversacions with Benedetto Vecchi, London: Polity Press
    Bauman, Zygmund, (2001) Community: Seeking safety in an insecure society, Camrdige: Polity Press
    Bauman, Zygmund (2000) Liquid Modernity, Cambridge: Polity Press
    Bauman, Zygmund, (1999) Culture as Praxis, London: Sage Publishing
    Bauman, Zygmund, (1998) Globalization: The Human Consequences, New York: Columbia University Press,
    Berg, L and M. Hjerm (2010), „National Identity and Political Trust“ In Perspectives on European Politics and Society, Vol.11, No.4, December, pp.390–407;
    Billig, M. (1994) Banal Nationalism (1994), London: Sage Publishing;
    Bjorgo T. and Witte, R. (eds.) (1993) Racist Violence in Europe, Basingstoke: Macmilian Press;
    Bogardus, Emory. S. (1959) Social Distance Yellow Springs, OH: Antioch Press;
    Bourdieu, Pierre and Wacquant, L. (1992) An Invitation in Reflexive Sociology, Chicago: Chicago University Press
    Brubaker, Roger, (1992) Citizenship and Nationhood in France and Germany, (1992), New York: Cambridge University Press;
    Brubaker, Roger, (2004), Ethnicity without Groups, Cambridge, Massachussets and London: Harvard University Press;
    Bauman, Zygmund, (2004) Identity. Conversacions with Benedetto Vecchi, London: Polity
    Bauman, Zygmund, (1998) Globalization: The Human Consequences, New York: Columbia University Press,
    Burg S.L. and Shoup P. S. (1999), The War in Bosnia — Herzegovina: Ethnic Conflict and International Intervention, New York: M.E. Sharpe;
    Chandra, Kanchan and Steven Wilkinson (2008), „Measuring the Effect of „Ethnicity“ In Comparative Political Studies, Vol. 41, No. 4/5, April/May, pp. 515–563;
    Coakley, John (2011), „Reifying Ethnicity? Measuring National Identity in Europe“, paper presented on the annual meeting of the American Political Science Association, Seattle WA
    Collins, Kathleen and Erica Owen (2012) „Islamic Religiosity and Regime Preferences: Explaining Support for democracy and Political Islam in Central Asia and the Caucasus“ In Political Research Quarterly, Vol.65(3), pp.499–515;
    Fine, John V. A. (2006) When Ethnicity Did Not Matter in the Balkans, Ann Arbor: The University of Michigan Press;
    Fraser, Nancy (1998) „From Redistribution to Recognition? Dillemas of Justice in a Post-Socialist Age?“, In: Willet, Synthia (ed.) Theorizing Multiculturalism. A Guide to Current Debate, London: Balckwell
    Gellner, Ernest (1983) Nations and Nationalsim, Oxford and MA: Balckwell Bublishing
    Gilroy, P. (1993) Small Acts — Thoughts on the Politics of Black Cultures, London: Serpent"s Tail Fine, John V. A. (2006) When Ethnicity Did Not Matter in the Balkans, Ann Arbor: The University of Michigan Press;
    Greenfield, Liah, (1992) Nationalism. Five Roads to Modernity, Cambridge: Cambridge University Press;
    Hansen, Holley E and Vicki L. Hesli (2009) „National Identity: Civic, Ethnic, Hybrid, and Atomised Individuals“, In Europe-Asia Studies, Vol. 61, No.1, January, pp.1–28;
    Held, D. (1995) Democrcy and the Global Order, Cambridge: Polity Press;
    Hjerm, Mikael (1998), „National Identity: a comparison of Sweden, Germany, and Australia“, In Journal of Ethnic and Migration Studies, Vol.24, No.3, pp.451–470;
    Hjerm, Mikael (1998), „National Identities, National Pride and Xenophobia: A Comparison of Four Western Countries“ In Acta Sociologica, Vo. 41, pp.335–347;
    Njerm, Mikael (2001), „Education, xenophobia and nationalism: a comparative analysis“ In Journal of Ethnic and Migration Studies, Vol.27, No.1, pp.37–60;
    Hjerm, Mikael (2003), „National Sentiments in Eastern and Western Europe“ In Nationalities Papers, Vol.31, No. 4, December, pp.414–429;
    Diamandouros, P. N. and Larrabee, F. S., (2000), „Democratization in South-Eastern Europe. Theoretical considerations and evolving trends“, In: Pridham G. and T. Gallgher (eds) Experimenting with Democracy. Regime Change in the Balkans, London and New York: Routledge;
    Duijzings, Ger, (2000), Religion and the Politics of Identity in Kosovo, London: C. Hurst & Co.
    Ignatieff, Michael (1994) Blood and Belonging, London: Vintage;
    Janmaat, Jan Germen (2006) „Popular Conception in Old and New European Member States: partial Support for Ethnic-Civic Framework“, In Ethnic and Racial Studies, Vol.29 (1), pp.50–78;
    Jones, Frank L. and Smith, Philip (2001) „Diversity and Commonality in National Identities: an exploratory analysis of cross-national patterns, In Journal of Sociology, Vol. 37(1), pp.45–63“
    Jutila, Matti (2009) „Taming Eastern Nationalism: Tracing the Ideational background of Double Standards of Post-Cold War Minority Protection“ In European Journal of International Relations, Vo. 15, No. 4, pp. 627–651;
    Kaufmann, Eric and Oliver Zimmer (2004), „„Dominant Ethnicity" and the "Ethnic-Civic" Dichotomy in the work of A.D. Smith“, In Nations and Nationalism, Vol. 10, Issue 1–2, pp.63–78;
    Kaufmann, Eric (2008) „The Lenses of Nationhood: An Optical Model of Identity“ In Nations and Nationalism, Vol. 14, Issues 3, pp. 449–477;
    Kymlicka, Will (2002), „Multiculturalism and Minority Rights: West and East“, In: Journal of Ethnopolitics and Minority Issues in Europe, Flensburg: European Centre for Minority Issues, Issue 4, pp.1–25;
    Koopmans, Ruud and Paul Satham (1999) „Ethnic and Civic Conceptions of nationhood and the Differential Success of the Extreme Right in Germany and Italy“, In How Social Movements Matter, edited by Guigni, Marco, D. McAdam, and Charles Tilly, University of Minnesota Press, Minneapolis, MN
    Кosseva, Maya, Zhelyazkova, Antonina and Hajdinijak, Marko (2009), Catching up with the uncatchable: European Dillemas and Identity Construction on Bulgarian path to Modernity, Sofia: IMIR
    Kostis, Kostas A., (2002) „The formation of the state in Greece, 1830–1914“, In: Dogo, Marko and Guido Franzinetti (eds.) Disrupting and Reshaping. Early stage of nation-building in the Balkans, Bologne: A. Longo Editore;
    Kunovich, Robert M. (2009) „The Sources and Consequences of National Identification“ In American Sociological Review, Vol.74, pp. 573–593;
    Kuzio, Taras (2001) „"Nationalizing states" or nation-building? A critical review of the theoretical literature and empirical evidence“, In Nations and Nationalism 7(2), pp.135–154;
    Kuzio, Taras (2002) „The myth of the civic state: a critical survey on Hans Kohn"s framework for understanding nationalism“, In Ethnic and Racial Studies, Vol.25, No.1 January, pp.20–39
    Malik, K. (1996) The Meaning of Race — Race, History and Culture in Western Society, Basingstoke: Macmillian;
    Manent, P., (1997) „Democracy without Nations?“, Journal of Democracy, 8 (2) pp.92–102;
    Mazower, Mark, (2000) The Balkans. A Short History, London: Phoenix;
    McIntosh, Mary E., M. Abele Mac Iver, D. G. Abele, and D. B. Nolle, (1995) „Minority Rights and Minority Rule: Ethnic Tolerance in Romania and Bulgaria, Social Forces, March, 73(3), pp.939–968;
    Mill J.S. (1996) „On nationality“, In Woolf, S. (ed.) Nationalism in Europe 1815 to Present, London: Routledge;
    Miller D. (1995) On Nationality, Oxford: Oxford University Press;
    Minchev, Ognyan and Tsekov, Georgi (ed.) (2000) Security and Reconstruction of Southeastern Europe: A Policy Outlook from the Region, Sofia: Institute for Regional and International Studies;
    Mishkova, Diana (2002), „The nation as zadruga: Remapping nation-building in nineteenth-century Southeast Europe, In: Dogo, Marko and Guido Franzinetti (eds.) Disrupting and Reshaping. Early stage of nation-building in the Balkans, Bologne: A. Longo Editore;
    Page, Gill, (2008), Being Byzantine. Greek Identity before the Ottomans, Cambridge and New York: Cambridge University Press;
    Reeskens, Tim and Marc Hooghe (2010), „Beyond the Civic-Ethnic Dichotomy: Investigating the Structure of Citizenship Countries“ In Nations and Nationalism, Vol.16, No.4, pp.579–597;
    Rigmar, E. (1998), „Nationalism: The Idiocy of Intimacy“ In British Journal of Sociology, 49, 4;
    Schopflin, George, (2000), Nations, Identity, Power; New York: New York University Press;
    Shevel, Oxana (2010), „The Post-Communist Diaspora Law: Beyond the „Good Civic versus Bad Ethnic“ Nationalism Dichotomy“, In East European Politics and Society, Vol. 24, No. 1, pp.159–187;
    Shulman, Stephen, (2002) „Challenging Civic/Ethnic and West/East Dichotomies in the Study of Nationalism“, Comparative Political Studies, Vol.35, no. 5, pp.554–585;
    Shulman, Steven (2004) „The Contours of Civic and Ethnic national Identification in Ukraine“, In Europe — Asia Studies, Vol. 56, No. 1, pp.35–56;
    Smith, Anthony, (1991) National Identity, London: Penguin Books;
    Spencer and Wollman, (2002) Nationalism: A Critical Introduction, London: Sage Publications, 238 p.
    Stamenova, S. (2009) „Support for Democracy and Interethnic Tolerance in the Balkans (Macedonian, Serbian, Montenegrin, and Bulgarian Cases Compared“, In Sociology, vol. 2
    Sugar, Peter (1977), Eastern Europe under the Ottoman Rule, Seattle: University of Washington Press;
    Taylor, Charles (1994) Multiculturalism: Examining the Politics of Recognition, Princeton NJ: Princeton University Press;
    Thaler, Peter (2001) „Fluid Identities in Central European Borderlands“ In European History Quarterly, Vol. 31(4), pp.519–548;
    Thom M., (1995) Republics, Nations, and Tribes, London: Verso;
    Weldon, Steven (2003), „Images of Nationhood and Tolerance of Ethnic Minorities: A Comparative Analysis of Western Europe“, Center for the Study of Democracy, University of California, Irvine, http://repositories.cdlib.org/csd/03–09
    Zhelyazkova, Antonina (2001) „The Bulgarian Ethnic Model“, East European Constitutional Review, Vol. 10, Number 4 40
    Zimmer, Oliver (2003) „Boundary mechanisms and Symbolic resources: towards a process oriented approach to national identity“ In Nations and Nationalism, 9(2), pp.173–193;

 

   

 

    Информация за изданието:

 

 
    Валентина Златанова, Светлана Стаменова, Боян Ерменков
    Междуетническите отношения в България. Междуетническата и гражданската национална идентичност
    Рецензенти: Проф.дсн. Валентина Миленкова, доц.д-р Анна Мантарова
    Българска, първо издание 2013
    Омда, 2013
    формат - еpub, fb2
 
 
Бележки  
  
1 Изследването е финансирано по проект на авторския колектив с ръководител проф.дсн Валентина Златанова по договор ДО 02–203/2008 г с Фонда за научни изследвания
 
2 проведено от 1 до 18 декември 2011г
  
3 проведено от 1 до 20 юли 2011г.
 
4 проведено от 1 до 20 август 2011г.
    
5 регресионен коефициент бета
    
6 в самостоятелна регресия
    
7 Включени в регресията
    
8 По самооценка спрямо средните за страната
    
9 В самостоятелна регресия тази независима променлива обяснява културната национална гордост на над 1% от извадката с регресионен коефициент бета .(12).
    
10 В самостоятелна регресия, обаче, тази независима променлива няма връзка с културната национална гордост на българите.
    
11 Поради тази причина го изключихме от регресионния анализ, защото силно изкривява резултата на останалите независими променливи, имащи влияние върху гордостта от българското гражданство.
    
12 В самостоятелна регресия, политическата национална идентичност обяснява над 2% от гордостта от българското гражданство в извадката с регресионен коефициент бета .16.
    
13 В самостоятелна регресия, увеличаването на социалните дистанции обяснява 2% от културната ксенофобия към имигрантите в българската извадка с регресионен коефициент бета -.15, а националните сентименти обясняват около 1% от този тип ксенофобия в извадката с коефициент -.095.
    
14 (26) в самостоятелна регресия и (091) в настоящото регресионно уравнение 15 съответните бета регресионни коефициенти са -.09 и -.08.
    
15 съответните бета регресионни коефициенти са -.09 и -.08.
    
16 Изследван в самостоятелна регресия, политическия детерминант на удоволетвореност от резултатите на демокрацията у нас обяснява 1% от извадката и има регресионенен коефициент бета (-.105)
    
17 В самостоятелна регресия този политически фактор, отразяващ дифузната подкрепа за демократичния режим, обяснява изборът на граждански тип представителство за над 1% от извадката и има регресионен коефициент бета .(12).
    
18 по данни от последното преброяване
    
19  когато респондентите са били на 15 годишна възраст
    
20  която обяснява около 2% от извадката
    
21което има обяснителна сила за по-малко от 1% от извадката
    
22 Включва твърдения като: „Светът щеше да е по-добър, ако хората от другите страни приличаха повече на българите”, „ Предпочитам да съм гражданин на България отколкото на която и да е друга страна”, „Общо взето, България е по-добра страна от повечето други държави” и „Хората трябва да подкрепят страната си независимо дали тя греши”.
    
23 С твърденията „Демокрацията може да има много проблеми, но тя е по-добра от всяка друга форма на управление“ срещу „При определени условия диктатурата може да има положителна роля“)
    
24 Тази връзка е толкова слаба, че изводите по отношение на нея могат да бъдат само спекулативни.
    
25  И макар тази променлива да има по-слаба сила в настоящата регресия, то в самостоятелна регресия тя обяснява близостта до турския етнос за 2% от извадката с регресионен коефициент .15.
    
26 Този резултат важи за всички изследвани етнически групи в страната.
    
27 Факт е, че те (политическата и съдебна система, системата за социално подпомагане, националната икономика) до голяма степен са неработещи и корумпирани
    
28 Произходът на респондентите се изследва с въпроса „Към коя социална група/класа са принадлежали вашите родители, когато сте били на 15 години?“
    
29 В настоящата регресия този фактор има достатъчно слаб ефект, но ако го разгледаме в самостоятелна регресия, то силата му става значителна (-.121) и обяснява над 1% от извадката.
    
30 Одобрението на твърдението, че не могат да станат истински български граждани онези, които не споделят българските традиции и обичаи
    
31 по данни от последното преброяване
    
32 Но в самостоятелна регресия тази независима променлива има обяснителна сила е за по-малко от 1% от извадката.
    
33 Например, в самостоятелна регресия, самодефининирането в термините на народността обяснява намаляването на социалните дистанции на българските мюсюлмани към малцинствените етноси за над 2% от извадката с регресионен коефициент .155.
    
34 В самостоятелна регресия, намаляването на социалните дистанции към етническото мнозинство обяснява подкрепата за етнически основани политически и културни институции на малцинствата за по-малко от 1% от извадката и има регресионен коефициент (.095).
    
35 В самостоятелна регресия, одобрението на гражданския тип включеност в нацията, основан на уважение към политическите институции и закони на страната, обяснява между 4 и 5% от извадката с регресионен коефициент бета .214.
    
36 В самостоятелна регресия, тази подкрепа за демократичния ред обяснява одобрението на корпоративното представителство на етническите интереси за над 1.4 % от извадката с регресионен коефициент .125.
    
37 регресионен коефициент .27
    
38 В самостоятелна регресия, подкрепата за многопартийната система е отговорна за обяснението на политическата национална идентичност на българските мюсюлмани за около 2% от извадката с регресионен коефициент (.141).
    
39 Регресионният коефициент на този фактор при обяснение на политическта национална идентичност в самостоятелна регресия е .14.
    
40 Изразява се с твърдения от рода на „Предпочитам да съм гражданин на България, отколкото на която и да е друга страна“, „Светът щеше да е по-добър, ако хората от другите страни приличаха повече на българите“, „Общо взето България е по-добра страна от повечето други държави“ и „Хората трябва да подкрепят страната си независимо дали тя греши“.
    
41 Разгледани поотделно в самостоятелни регресии, патриотичната национална идентичност има самостоятелна сила на обяснение на националните сентименти сред българските мюсюлмани за около 4% от извадката с регресионен коефициент ..202, а етническата национална идентичност, основана на български произход, съответства на обяснение на националните чувства на около 3% от извадката с регресионнен коефициент .175.
    
42 В самостоятелна регресия, десните политически убеждения на българските мюсюлмани обясняват около 2% от културната национална гордост в извадката с регресионен коефициент бета .142.
    
43 регресионен коефициент .16
    
44  бета коефициент .09.
    
45 регресионен коефициент бета .383
    
46 регресионен коефициент .321
    
47 регресионен коефициент бета .28
    
48 измерена чрез социално-груповата принадлежност на респондента, сравнен с този на родителите му, когато респондента е бил на 15 годишна възраст
    
49 В самостоятелна регресия селскостопанското производство на респондентите обяснява повече от 2% от общото одобрение на българския етнически произход като основание за гражданство в извадката на българските мюсюлмани
    
50 регресионнен коефициент (-.16)
    
51 И докато самостоятелната регресия с единствена независима променлива удовлетвореност от функционирането на демокрацията в България обяснява почти 2% от поддръжката за етническо дефиниране на гражданството сред българските мюсюлмани
    
52 регресионен коефициент (-.132)
    
53 регресионен коефициент .33
    
54 регресионен коефициент .21
    
55 В самостоятелна регресия, патриотичната национална идентичност обяснява уважението към българските институции за 6% от извадката.
    
56 въпреки че в самостоятелна регресия този фактор има обяснителна сила едва за 3% от извадката с регресионен коефициент .18.
    
57 Този извод се потвърждава от самостоятелнен регресионен анализ с единствена независима променлива индексът на социалните дистанции към българите. Увеличаването на социалните дистанции към българите обяснява привързаността към собствената етническа общност на българските мюсюлмани на 3% от извадката с регресионен коефициент -.18.
    
58 В самостоятелна регресия, този фактор увеличава силата си и обяснява културната ксенофобия на над 1% от извадката.
    
59 борба за отцепване на територии по етнически или религиозен признак.
    
60 Разделение на властите по етнически признак