Път: : Моят човек : М

Мария

Надя Шишенска

Това е исторята на живота на един изключителен човек в моя живот - на моята  баба Мария. Може би тя изглежда като обикновена биография на един човешки живот, но за мен е уникална, защото описва живота на един от най-борбените и смели хора, които познавам.

Тя  е родена на 9 февруари 1939 г. в село Макреш, Видинско. Израснала е в бедно семайство. Баща - й Рачо Цветков, и  майка й - Иванка Ценкова, както тя самата казва, са добри, млади хора, с  прогресивни за своето време разбирания и мироглед. Имат 3 деца -  първородната Мария (моята баба),  сестра й Янка и брат й - Никола.  Родителите на баба са участвали  активно в антифашистката борба, укривали  са оръжие в дома си, както и двама партизани. Дядото на баба ми – Никола Куцара, бил известен партизан и след като прекарал  година във Видинския затвор (където по това време лежал и Александър  Стамболийски), станал един от основателите на комунистическата партия в  село Макреш. Чичото на баба ми пък бил известният в нашия край Витко  Иванов – Бако, който от учител, след кратък престой и бягство от софийския затвор, станал патризански командир във Видинския край.  
Непосредствено след бягството си от софийския затвор, той се  присъединил към Габровския патризански отряд и там, в землянките,  обучавал малкия Митко Палаузов на четмо и писмо.

Майката  и бащата на баба ми били и много музикални, спомня си тя. Баща й свирел на кавал, а майката пеела песни на трите си деца. И трите израснали  много музикални: Мария станала начална учителка, специалист по музика в училище, Янка била приета в Ансамбъл „Филип Кутев”, а Никола свирел на  акоредеон и бил участник в надпяванията в Копривщица. Всеки  от тях поел по своя път в живота.

Баба завършила основното си  образование, след което била приета в средно педагогическо училище в  град Враца. Споделя, че ученическите й години във Враца били трудни и  бедни, но тя била упорита в учението и през 1957 г. се дипломирала като начална учителка. Тя била избрана за секретар на комсомола още в 7 клас,  поради факта че и майка й, и баща й членували в комунистическата  партия. След  като се дипломирала, тя постъпила като учителка в родното си село –  Макреш, където се запознала с колегата си Марчо Цолов и по-късно се  омъжила за него. Младото учителско семейство работило в Макрешкото  училище 15 години. Когато двете им деца пораснали, те се преместили в  първото основно училище в град Дунавци, където са работили до  пенсионирането си. И  в двете училища, в които е работила, баба ми винаги се е раздавала като  начална учителка, била е художествен ръководител на хорове и битови състави и активен участник в обществено-политическия живот на  селищата. Двете  й деца – момиче и момче, станали учители също. Любовта на баба ми към  музиката винаги я е карала да се усъвършенства както в музикалната  сфера, така и в професията на преподавател, която тя винаги е обичала. Участвала в много окръжни и международни едномесечни курсове. През лятото на 1957 г. в град Вършец е взимала участие в сатирични състави, с ръководители като Ангел Вълчанов и Георги Черкелов. През  1975 г. е била в Троянския манастир на обучение за хорови диригенти.  През 1978 г. – на едномесечен курс във Видин за художествен ръководител  на фолклорни състави. За  активността й в обществените мероприятя може да се съди по това, че е била председател на кварталния комитет на ОФ, общински женоотговорник на 5 села в АПК, профсъюзен председател в училище, ръководител на  художествени състави към читалищата и други. Тя е спечелила множество дипломи и награди, като най-голяма тя определя наградата за делегат на  IV конгрес на ОФ. Това,  което си спомня от онова време, е, че е била много ангажирана, по цял  ден е имала ангажименти в училището, но въпреки това е успявала да бъде  добра домакиня и да гледа двете си деца. Спомня си периода на  полуинтернатното обучение, когато й се е случвало да отделя по 16 часа  на ден за обществени мероприятия – репетиции в читалища, патрийни и ОФ  събрания, чествания и т.н.

През 1965 г., след като е била едногодишен кандидат-член, е приета за член на БКП, какъвто е била в продължение на 30 години. Баба  разказва как 38-те години учителски стаж са минали неусетно бързо. Като интересен момент отбелязва 10 ноември 1989 г. Спомня си как предната  вечер гледали телевизия, звънели си с колегите по телефоните и с  учудване коментирали  случващото се, но казва, че като че ли не смеели да говорят много. На следващия ден, като отишла в училище, всички били подранили и страхливо  и мълчаливо се споглеждали, не знаели как точно да реагират, какво точно да кажат. Просто мълчали, силно впечатлени от предаването предната  вечер по телевизията, в което се оповестявало за отстраняането на Т.  Живков от власт и за новата действителност – Демокрацията.  „Най-болезнено се прие от някои от старите колеги”, спомня си баба. Спомня си и нападките на новоизлюпените „демократи”, особено върху  членовете на БКП - „ Наричаха ги стари номенклатурчици, профсъюзът стана  „синдикат” и веднага смениха ръководставата” - отбелязва тя. Баба  казва, че колегите й се дразнели, но номенклатурата била много дисциплинирана – влизали и излизали навреме в часовете, работели добре с  учениците и родителите ги уважавали. А не като сега, казва тя, когато  училището е заприличало на бойно поле и няма никакъв ред и дисциплина  сред учениците. Младите  демократи били много емоционални и се е знаело във всяко училище кой е „син” и кой – „червен”. По-късно се и появили и „жълти”, „зелени”, „оранжеви” и т.н. В учителския колектив се били запознали подробно с принципите и законите на демокрацията. Наблягало се на това, че тя не била само свобода (свободия), а представлявала и носела в себе си и много задължения и отговорности. „Приспособихме се много добре и разбрахме що е демокрация” – отбелязва баба ми.

А иначе тя пак си продължила да води художествените състави в училището и читалището. Пак е имало програми и изяви на съставите, но учителите били освободени от много излишни дейности и вече си гледали само пряката работа. И  въпреки всичко, в училищата много неща се били променили. Не само  учителите, но и учениците имали вече много свободно време, родителите се отдалечили от децата си, малко работели с тях, не само в учението им,  но и в духовното им развитие и възпитание. Изчезнали били вече извънкласните дейности. Нямало ги вече пионерските хорове и духовата  музика в училищата, изчезнали и някои кръжоци, спомня си баба. Защо? Защото по-добрите и талантливи ученици отивали в окръжните градове и специализирани училища още от първи клас. Така, постепенно, децата намалявали и колегите й в училището всяка година се страхували от съкращения.

Баба  казва, че може би като по-млада не е усещала преумората - и  физическата, и психическата, но с напредването на възрастта нещата се  променили и през 1994 г. тя се разболява. Диагнозата е рак, а шансовете  за оцеляване са много малки. Заради проблеми с дихателните пътища, не може да й бъде поставена упойка за жизненоважната операция. След тежки опити и многократни разминавания на косъм от смъртта, баба е оперирана и животът й е спасен. След  тежката операция тя е принудена да се пенсионира след 38 г.  педагогически стаж, на 55 години с много нисък коефициент. Казва, че се  срамува да каже пред  другите хора каква пенсия взима, защото не може да стигне дори  до 200 лв. Явила се на ТЕЛК и е определена като инвалид – II група. От тежката болест се бори вече 15 години, а и наскоро мъжът й –дядо, почива и сега тя е сама. Споделя, че днес пенсионерите, особено тези, които са от  по-малките населени места, живеят трудно – особено самотните. Децата им  вече отдавна са поели своя път в живота, имат си и те деца, учат ги, а за пенсионерите държавата не се грижи така, както в другите демократични страни, смята баба. Според нея, нейното поколение е най-изстрадалото, защото е изживяло два  прехода и това му се е отразило страшно много. Според нея всеки стар човек е болен, пенсията не стига да се покрият разходите за сметките и  лекарствата, да не говорим за някакви „удоволствия” като разнообразна  храна и нови дрехи например. „Живеем като циганите – ден за ден, в  несигурност и уплаха за утрешния ден”, казва баба. С тъга споделя как най-добрите й колеги-учители са починали още преди да навършат 60  години.

Баба  ми е изключителен човек и винаги съм й се възхищавала на това, че  въпреки трудностите, които е преживяла в житейския си път, тя не спира да се бори и притежава най-високия дух и желание за живот, които съм  виждала да притежава някой човек. Тя  е силно вярваща и може би именно вярата й в Бог е причината за нейния  непоправим оптимизъм - „Но... да са живи и здрави младите, защото те ще  променят живота в страната ни към по-добро...”, казва винаги тя.

И както се пее в една емблематична песен на една от нейните любими певици - Богдана Карадочева  - „ Дано, дано, дано...”