19 юни 2019г.

Ден на Св. Преподобни Пасий Хилендарски, Годишнина от написването на "История славянобългарска"

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Път: : Реалии

Манифестация

МАНИФЕСТАЦИЯ – Дефилиране на населението по улиците, организирано по месторабота и местоживеене, със знамена, плакати, големи портрети и прочие. Това ставаше на празниците – 1 май, 9 септември, 7 ноември. Учащите се манифестираха и на 24 май. Манифестациите бяха водени от духови оркестри. Учащите пееха.

В началото на шейсетте години на ХХ век се преустанови вървенето по улиците по определени маршрути, като се запази практиката манифестиращите да преминават покрай трибуна, на която стояха местните партийни и държавни началници. В София се преминаваше покрай мавзолея на Георги Димитров, на чията трибуна стояха националните водачи. Населението ги приветстваше, като скандираше лозунги и размахваше байрачета или цветя, а по времето на Хрушчов, когато се заговори за “царицата царевица”, се размахваха царевични кочани – обикновено бутафорни. Начело на манифестацията на платформата на товарен автомобил се караше гигантски царевичен кочан. Водачите махаха ритуално с ръка.

През 50-те и 60-те години (в зависимост и от международното положение) манифестациите в София бяха предхождани от военни паради. След издигането на Людмила Живкова в края на 70-те години, начело на манифестациите вървяха мажоретки. 

Манифестациите бяха задължителни, но дали отсъстващият ще има неприятности, зависеше от непосредствените му началници, които по принцип бяха либерални към това провинение.

Ето как е видял манифестацията на 9 септември 1964 година (20 години от социалистическата революция) британският посланик:

"Преди празненствата имаше специ­ална сесия на Народното събрание, която започна на 7 септември и продължи на следващата сутрин, когато Тодор Живков държа дълга и скучна реч. Главното събитие в програмата на 9 септември беше вое­нен парад, последван от манифестация на работници. Военният парад, за който военният аташе докладва отделно, беше впечатляващ. Оста­налата част от празненството беше скромна и банална. Улиците бяха разкрасени със знамена и почти всички сгради в центъра на София бяха окичени с плакати и портрети на български и руски комунисти­чески лидери и описания на постиженията на България през двете де­сетилетия след установяването на комунистическо управление. Бях обзет обаче от чувството, че ако комунистическите лидери, стоящи на трибуната на мавзолея на комунистическия герой Димитров внезапно се изпарят, ако призракът на Цар Борис се появи на балкона на бив­шия дворец от другата страна на площада, и ако огромните портрети на Ленин и Димитров, заобиколени от портретите на руското и бъл­гарското Политбюро, които обезобразяваха фасадата на двореца се махнеха, тези, които манифестираха край тях с радост по задължение, щяха да се обърнат на другата страна със също толкова щастливи ­вероятно по-щастливи - лица към един монархически лидер.

Това не означава, че манифестиращите излъчваха апатия. Вярно е, че както във всяка тълпа, много от тях нямаха особен интерес към ставащото. Беше очевидно също, че след като им е било наредено да участват от техните началници в работата, те следваха инструкциите на представителите на Партията в процесията. Но въпреки студеното и облачно време, повечето от тях изглеждаха достатъчно щастливи и дори създаваха впечатление за жизнерадост, най-малкото когато пре­минаваха пред трибуната. Каквито и да са грешките на режима в тази страна (а те са много), средният българин, който никога не е бил доб­ре управляван и не е свикнал да живее в комфорт, е по-добре матери­ално от когато и да било; освен това, бидейки изолиран от света извън Съветския блок, той няма начин да научи какви са условията в други страни, където xopaта са свободни да мислят и говорят каквото искат. От още по-непосредствена важност е и фактът, че магазините бяха добре снабдени през последните седмици. Като изключим интелектуалците, средният българин вероятно няма никакви силни политически убеждения. Дълбочината на неговата вяра в комунизма едва ли е по­-голяма от тази на Патриарх Кирил, който заедно със сръбския Патри­арх Герман, въпреки това участва в някои от тържествата миналата седмица и аплодира без ентусиазъм, когато уважението към неговите комунистически домакини го изискваше.

Очаквах в празненствата като цяло и в речта на Тодор Живков в частност да се забележи нотка на гордост от постиженията на българ­ската нация, както и от направеното от Българската комунистическа партия. Но ударението през тези два дни, трябва да отбележа със съ­жаление, беше върху постиженията на Българската комунистическа партия и на помощта, която тази страна е получила и получава от руснаците."[1]

 

[1] Съветска България, книга втора, 1964-1966, Из архивите на Форин офис по времето на първия британски посланик Уйлям Харпъм, стр. 31-32