Мала Преспа, Албания

Таня Магалакова

В района на Мала Преспа, Албания, има девет села, в които днес живеят около 5–7 хил. души, една част от които се самоопределят като българи, други – като македонци.

Селата са православни, имат български и албански названия и са на територията на община Пустец – Горна Горица (Gorica Madh), Долна Горица (Gorica Vogel), Туминец (Kalamas), Глобочани (Golumboc), Шулин (Belas), Церйе (Cerie), Зърновско (Zarosh), Леска (Lepis), Пустец (Liqenas). В началото на ХХ в. Васил Кънчов описва селата в Мала Преспа като български.

Мала Преспа се намира в царството на българския владетел Самуил и неговите потомци с охота разказват легендите за Самуиловото царство.

За първи път срещнах нашенец от Мала Преспа в столицата на Албания в годината след безредиците с въоръжените бунтове – през пролетта на 1997 г. Докато разпитвах къде е българското посолство, попаднах на учител от Мала Преспа. Помолих го да говори на майчиния си език и мъжът заговори на стар български говор. Учителят изглеждаше учуден, че се разбираме без преводач. “Досега мислех, че говоря на македонски език, но сега разбирам, че този език е и български”, направи своето откритие учителят от Мала Преспа.

Първото ми пътешествие в нашенските села на Преспанското езеро в Албания беше в края на октомври 2003 г. с екип на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. Отново пътешествах сред нашенци в Мала Преспа през септември 2009 г.
Районът на Мала Преспа е като малък български остров в Албания. В тамошните села, преди да тръгнат на училище, децата говорят само на нашенски, както наричат тук архаичния български говор. Хората в Мала Преспа пеят стари песни, пазят вековни традиции. Ухото галят изрази като “Ща пулиш” (какво гледаш), “ово есте”.

Мала Преспа е на 30 км от град Корча, Албания, които се изминават за около 40 минути по тесен, криволичещ път в планината. Инфраструктурата в тази част на Албания е много по-лоша отколкото в съседна Гърция. До планинските села край Преспанското езеро се шофира къде по чакъл, къде по асфалт. През 2003 г. дори нямаше път до Пустец, пътуваше се през планината, с компас и карта. Тогава местните хора бяха преизбрали стария си кмет социалист, защото им обещал да направи път. През есента на 2009 г. през планината вече е проправен път, насипан с чакъл, има машини за асфалтиране. По всичко личи, че до една година до Пустец може да има асфалт. Селата в Мала Преспа са свързани с град Корча с “комби”, маршрутка.

Районът е резерват и природата е запазена в дивото си състояние, срещат се пеликани, патици, риби. Няма бетонова джунгла от хотели и замърсяване, цивилизацията още не е стигнала тук с негативните си последици.
Земята е планинска и макар че не ражда много, е старателно обработвана, но реколтата не може да задоволи дори нуждите на семейството. В с. Церйе, което е близо до гръцката граница, селяните са предимно животновъди.

Безработицата принуждава хората да напускат селата и да търсят препитание в чужбина или в големите градове на Албания. Мъжете се препитават като строители, ходят “на печалба” в Македония, Гърция и Италия. Работните места са ограничени – учителите получават заплата по 300 евро, в медицинската служба и общината – по 150–170 евро, най-много – до 200 евро. Рибарството е запазено като поминък за нашенци от Мала Преспа.

МАЛИ ГРАД

Село Пустец (Ликенас на албански) се намира на брега на малкото Преспанско езеро. Преди век тук Васил Кънчов регистрира 410 българи християни. Днес селото има 300 къщи и около 1200 жители. Младите са на гурбет като строители в Гърция, Италия и Македония.

В Мала Преспа има два острова – по-големият се нарича Голем Град и е в македонската част на Преспанското езеро, а по-малкият – Мал Град или Мали Град, се намира срещу село Пустец. Според местната легенда Мали Град е бил седалище на цар Самуил и неговата щерка е идвала тук.

Островът е бил царско преспалище и така се стига до името Преспина, Преспа. Оттук минава пътят “Виа Игнатия”, по който се стига до Битоля, Леринско и Солун. Мали Град бил Мали пазар, който се простирал до старото село Пустец, днес до църквата “Св. Атанасий”.

До остров Мали Град се стига за 20-ина минути с малка дървена лодка от Пустецкия залив. Дамян, нашенец от Пустец, държи ключа от пещерната черква на острова. Този 63-годишен нашенец с лице, обрулено от езерните ветрища, е местният гид срещу скромната сума от 2,50 евро на човек. Преди 100 години етнографът Васил Кънчов описва „чун” – дървена лодка от три коруби, типична за местните българи. Тази лодка вече е история. Днес нашенци в Мала Преспа пътуват с „чунка” – дървени лодки с мотор, които купуват от охридските рибари. На „чунката” на Дамян на кирилица е изписано името й, кръстено на острова на Самуил – “Мали Град”. Лодката на Дамян е далече от “чуна”, с който Кънчов е пътувал в Преспанското езеро. Паянтовото корито на Дамян не вдъхва доверие. Нашият гид обаче с гордост обяснява, че няма проблем, “купена е от Охрид”. Ако Дамян беше чул за потъването на “кайчето” с български туристи в Охрид, станало само преди няколко месеца, щеше да премълчи произхода на своята “чунка”.

На острова заварихме деца от селото, които берат “смокви” (смокини) и слушат българска чалга. Някой помисли, че иде реч за смокове и взе да се оглежда плахо. С основание, защото на острова има доста влечуги. Като разбраха, че сме от България, децата ни се зарадваха и ни поздравиха за добре дошли с песен на певицата Мария. Неведоми са пътищата на българската чалга сред нашенци на Балканите!

В Мали Град е пещерната църка „Св. Богородица” от XV в., която е паметник на културата. Пещерни църкви има не само на о. Мали Град, а също и край с. Гломбочани. Край с. Туминец се намира манастирът “Св. Марена”, където е едноименната пещерна църква.

По живо по здраво стъпваме отново на твърда земя и тръгваме из селото. Къщите на нашенци в Пустец белеят, прясно варосани, на стените висят сушени червени чушки и плитки с лук. По улиците на Пустец ни спират дружелюбни жени с басмени поли, с бели и шарени забрадки, мъжете работят край къщите, някои са край езерото. Нашенци са изключително любознателни и ни питат откъде сме. Ние говорим на български, те – на своя си диалект. “Всички сме македонци”, беше най-често срещаният отговор.

“През 1920 г., когато дойде Гърция, тук беше гръцко и учехме гръцки. Когато през 1924 г. дойде Ахмед Зогу (албански политик и първи крал на Албания – бел.авт.), учехме албански. През 1945 г. дойдоха учители от Македония и започнахме да учим на македонски. Албански започваме да учим от 4 клас на основното училище, дотогава учим на македонски език”, обяснява 73-годишният Лазо Васильовски. След 1945 г. под натиска на Югославия населението в Мала Преспа е признато за македонско малцинство с право на обучение на майчин език. Затова нашенци тук учат македонски език.

Възрастна жена споделя за тежкия си живот. “Работим, но земята ни не е хубава. Много от нашите работят в Гърция и в Македония. Всички имаме македонски паспорти, по-лесно ни е да се прошетаме по Македония. Защо да ходим до България, като нямаме пари”, се оплаква възрастната жена.

Питам сегашният живот по-добър ли е от времето на Енвер Ходжа. “Сега се живее по-добре. Можеш да ходиш, да работиш където искаш”, обяснява възрастен мъж.

Менка (45-годишна) разказва, че цялото село има македонски паспорти. Тя и мъжът й отишли в Скопие и подали документи за македонско гражданство, платили 100 германски марки и след един месец станали македонци. В селото няма никаква работа. С македонските паспорти хората от Пустец ходят на гурбет в Македония. Питаме я какво работят там, щом и в самата Македония има голяма безработица, и получаваме краткия отговор: “Като аргати”. Други отиват да припечелят в Корча или в Гърция – секат дърва, работят в строителството.

Днес православието заема важно място в ценностната система на нашенци в Мала Преспа. По времето на Енвер Ходжа местната черква е била превърната в магазин. При комунизма верският живот в Албания угасва през 1967 г., когато всички църкви и джамии са затворени, много религиозни храмове стават обиталища за домашни животни.

Преди 6 години в Пустец с помощ от Канада е построена черквата “Св. Атанас”, а в центъра се извисява новата черква “Св. Архангел Михаил”. Строежът вървял бавно поради липса на средства. Местните хора не искали да приемат помощ от гръцката църква, смятайки, че са към Македонската православна църква. Според тукашните хора средства за построяването на църквата е дал бившият вътрешен министър на Македония Любе Бошковски. Брат Любе е доста популярен в Мала Преспа, ако се съди по графитите с името му, нашарили доста бункери.

“ЕЗИКОТ Е ИСТОИОТ “
„Друм, друм, дивана,
Я на коня паона,
Па ме удри ведрина, ведри....
Сам бук седеше,
Сама бука...”

Рибарството тук е семеен поминък – мъжът лови, жената продава на пазара в Корча. “През 1963 кога се женаф, пенджерот тука я толко, имаше млогу риби. Вода бе до пенджерот”, спомня си свекърът на Николета.

Най-дълбокото място в Мала Преспа е Рот и през 1946 г. е 74 метра, а сега няма и 54 метра. Изсъхнало е.

- Мажена си? Имаш деца?”, пита майката на Николета, която също е дошла на гости.

Сред нашенци в Мала Преспа въпросите за социалното положение на жената и рода й са от важно значение, затова подробно обяснявам.

- Знаеш македонски зборуваш? – искрено се изненадва жената.

- Езикот наш, що го зборува, е истиот – заявява свекърът на Николета.

От констатацията, че македонският и българският са едно и също, разговорът се насочва към темата за образа на България в Мала Преспа. През 1944 г. тук се е случило следното, разказва един от мъжете: “Втората световна война кога дошли бугарите, собрали сите маже. Тука имаше некои албанци от селата, албанчища, така им викаме ние. Тие биле шумари. Когато разбрали, каже една жена, що дошли бугарите тука, шумарите нема ни йедин тука да остане, избегаа кроз стадото говеда на утрото, во планина. Извикали сите и прашуват “Дали има шумари тука?”. Избегаа тука на йедно место, бегайте да не ви утепат бугарите, йедин не се виде тука. Тие са албанци – талибанци.”

ДОЛНА ГОРИЦА

Долна Горица е едно от най-живописните села на брега на Преспанското езеро, според Васил Кънчов тук са живели 42 българи християни. Днес то е и най-богато в Мала Преспа, наричат го “Малкото Палермо”, около 50 фамилии работят като строители в Италия, доста люде от местните са станали майстори в Гърция и Македония. Долна Горица има 80 къщи, над 300 души население, отскоро има два малки хотела. В селото има нова черква, построена е на мястото на съборената по време на Енвер Ходжа стара църква. Всички млади хора са напуснали селото, доста учат в чуждестранни университети – кой в Гърция, кой в България, кой в Македония.

Надвечер е, края на септември, гроздобер е, нашенци прииждат от съседните лозя, натоварили грозде в големи плетени кошове. Като ме видят, поздравяват и държат да опитам гроздето от бахчата. Ръцете ми са пълни със сладки салкъми, които споделям с моите другари по път. Местните хора са в еуфорията на гроздобера, предчувстват радостта от пивкото вино и ракия, които си варят всяка година.

Отивам на брега на езерото, където са рибарите Таки и Драгица Митревски, тръгнали със своята „чунка” да ловят риба. И те се гордеят, че е купена от Охрид. Ловят по 20–30 кг „крап” (шаран), случвало се е да хванат и 50 кг. Рецептата на Драгица за рибен специалитет е „крап” на тепсия – шаранът се пече в тава с риган, дафинов лист, пипер, люто. Дълъг е пътят на шарана до тепсията. Риба не се лови толкова лесно – цяла нощ Таки хвърля мрежите, ако има късмет, уловът ще е богат. На сутринта жена му се качва на маршрутката и отива на пазара в град Корча, за да продава рибата. Слиза до фабриката за брашно, район където живеят много нашенци от Преспа.

Докато си говорим за риболова в Преспа, имам чувството, че Драгица таи нещо, ала не смее да го изрече. Като видя, че се каня да тръгвам, тя изплю камъчето. Синът им завършва догодина гимназия в Корча и иска да кандидатства в университет. Майката иска да е горда със сина си и затова пита как да дойде да учи в България. Доста младежи от селото учат в България, разказват все хубави неща и родителите им са доволни. Драгица също иска да се гордее със своя син и той да се изучи в европейска София.

В Археологическия музей на Корча срещам още един нашенец от Мала Преспа. Младият художник Генти Постоли, който реставрира иконите в Археологическия музей, е завършил Художествената академия в София. Той е роден в Корча, а дядо му е от село Пустец. Генти обяснява, че вече за трети пореден път в село Глобочани се организира пленер на художници от България. Бъдещите планове на Генти са свързани с България: „Мисля да се върна в България, където са най-добрите ми приятели... Сега съм в Корча, може да си в Лондон или София, да правиш планове и пак да не виждаш ясно бъдещето си”.