21 юли 2019г.

Годишнина от гибелта на Хаджи Димитър, подписан е Кючуккайнарджийският мирен договор, роден Хемингуей

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

МОСТЪТ

Седмицата - въртележка. Все по-бързо се върти, а годините стоят на място и изведнъж се сменят. Така усещам календарния вървеж. С деня на пенсията месеци отмятам. Имената им дори пропускам.  Познатите нейде заминават, навиците се протриха. Вицовете остаряха и в моята забрава, пак се подновиха. Сънищата смесват ден и нощ. Попаднал съм във спяща будност.

 

Под моста гора с опадали листа. Мост над бездна, цепнала града от край до край. Мост, километър дълъг. В края, до парапета, за пешеходците опнали пътека. Пътека за разминаване на двама слаби, възпитани и отстъпчиви.

До тяхната пътека се втурва път еднопосочен. Коли фучат, спирачки скърцат, гуми асфалта стържат. Неизречено кънти - „Не изпускай ти деня“!

Вони дъхът на раззината уста със зъби загнили. Мостът се уригва. Лъха на дъвкани тела немити.

До колите, на отвъдната страна, громолят влакове в обратната посока. Пред тях лети крилат човек. Влаковете са товарни. С локомотиви черни. Стари огнени коне, хранени с кюмюр. Обвити в пара, ритмично тракат. Пуф-паф, пуф-паф...

Превозват идещите дни. Миговете са кубове, прозрачни като вкаменена изворна вода. В тях прашинка се не види. Диамантено блестят. Сажди не полепват. В бъдещето ще пристигнат скъпоценно чисти.

На товарна гара ще ги разтоварят, разфасоват и опаковат. Мигове за всеки има. Ангели в съня им ще ги разнесат...

Тракат влакове по моста. Саждите им на кълбета се въртят и стават на комари. Комареното ято прелита над колите и дебне случайния глупак, тръгнал по пешеходната пътека.

Той маха със ръце, опитва да се пази, комарите налитат, други идат и вече не са комари.

Плътна жива топка бързешката обезкостява свойта жертва и скелет от моста се понася. Разпада се и кокали по клони на дърветата засядат.

Този мост сънувах го нощес.

Кучето изведох. То ме води по обичайния маршрут. Вече съм разсънен. На лекар трябва да отида. На двете плешки ми растат крила. Засега подават се пера. Това проблем не би било, но петите ми добиват вид и форма на копита. А перата, дето сърбешката се подават, според жената били са бели. Пред огледалото, като се въртя и друго с ръката си държа, на бели ми приличат.

Все пак да се допитам.

По интернет попаднах на сайт с моя случай. Човекът ..., с кратки думи, беше лекар-чернокож. Той лекувал такива като мен, но на място, тук у нас. Да му пратя кочан билети. За самолет! За него, за жените и децата и другите роднини. Хотел, храна. Подходящи дрехи и обувки. Транспорт... Отговорих му „мерси“! Той нарече ме расист.

Моят джипи доктор, падам му се вуйчо, ми даде направление. Да ме прегледа специалист! Но сам ми каза – може да е нищо, дай Боже, така да бъде (прекръсти се човекът!), но тъй като те знам, да ти го река. Напиши си завещание. Ако от старо гадже имаш нещо оцеляло, хвърли го. Не бива, като умреш набързо, а май натам вървят нещата, да има това па онова, и леля да припада. Но тъй като не знаем кой кого ще изпревари, довечера ела до нас да пием по една ракия. Дай копитата да видя пак. (Той от крака разбира.)

Прегледа ме и рече – цапни петите, за да личи, че нещо те лекувам. Да не е безцветно. Йод! Омацай ги със йод...

Не спах от притеснение и само този мост сънувах.

С кучето по маршрута си вървим. То ме води. В махалата мислят, че съм възгордян. Пъчел съм гърди, стъпвал съм, уж съм много важен.

Обувки, дрехи са ми тесни.

И както подир кучето по маршрута си вървя, от  орех със листа наболи, падна орех. Зрял, едър и красив.

Поличба беше. Днес ще ми върви! Сънят за моста няма никакво значение...

Стана ми приятно и препсувах своя сън.

По компютъра разбрах къде и как навреме да отида. Болницата всеизвестна – занимават се с мутации. Облъчват, режат, имат църква, синагога и джамия. Гробищата са от другата страна. Пред болничните сгради са адвокатските кантори и съдът. До съда е на крематориума коминът. Ако спреш където трябва, отдалеч се вижда.

По интернет питам за маршрута. Сложен ми се струва. Но ето го бутона - „кратък път“. Кликам. Искат да платя. И тях препсувах и жената рече: „Престани!“

Намерих пиратски сайт, учтив – вземи метрото, избери си спирки две. Едната е на клиниката до вратата, другата е по-далеч, но ще се повозиш с един билет.

Билетите са скъпи. Реших да се повозя. Слизам от метрото, наоколо е непознато. Няма накъде да се върви. Само странни стълби, водещи надолу.

Колената ме болят, но пътят е един – няма зор, стъпало по стъпало. На почивки стигам долу. А там от изненада щях да падна. Това е наш’та махала. От детските години. Улицата - изровено шосе. „Джиде“ бабите му викат. Съветска кола с друсане минава. Прах се вдига, тя бибитка, хлапета тичат, ръце размахват, викат и „ура“. Като деца правехме така. Колите бяха рядкост.

Отсреща виждам наш’та къща.

До мен мъж продава семки. Каскет, фланела, протрити панталони на коленете с кръпки, сандали с дървени подметки. Налъми подобрени.

- Коя година сме сега? - го питам.

Подозрително ме гледа.

- Ти не си оттук.

- Коя година сме, те питам.

Той, като не знае кой съм, къде ще ходи, ще ми каже.

- Четиресе и шеста - вече не ме гледа. Главата е навел.

Не рекох нищо и подминах. Защо се върнах? Дори не ми е любопитно.

Срещам някакво девойче. Рокля от хасе, галоши, ръчно плетена жилетка. Коса на букли. Носи кошница с гевреци. Питам го директно:

- Как да стигна клиниката за мутации?

Тя не се учуди:

- И ти ли се загуби?

И с ръка посоката посочи:

– Надясно, пак надясно и по стълбите нагоре, нагоре, после по равното ще тръгнеш към сградите големи.

Тръгнах с куфарче в ръка. Куфарчето старо, но дръжката държи. Преди години лаптопово било.

Следвам аз маршрута, свивам дважди вдясно, следват стълби. Изкатерих се по тях. Въздъхнах, потта избърсах, огледах се и с учудване видях. Пред мен е мостът от съня.

Не мога да се върна. Стълбите вече не личат. Към миналото няма път. Достига от шосето трополене на преминаващи камиони. Миналото е вече шум.

По моста трябва да премина!

Сънят ми оживява, но с поправки. От мое дясно е еднопосочна магистрала, но след нея няма влак, а ръкав от метрото в призрачна обвивка.

Мостът е такъв, съновен.

Пътека за пешеходци тясна, няма метър. Мантинела откъм колите. Откъм зеещата гориста бездна, парапет до пъпа. Мантинелата е някъде изтръгната, извита и пробита. Весела кола не е признала притеглянето на Земята. В спор със Нютон е омела парапета от другата страна. На пътеката краят в невидимост се губи.

Вдясно в три редици коли фучат.

Вървя по моста, решен да го премина. Мен лекар ми е нужен. Свивам се и гърбав ставам. Стъпвам, не поглеждам настрани. Броя дъските. Виждам счупена дъска. Зее дупка. Прескачам я и вече не съм човек.

Охлюв ставам. Въртя очите си на четири.

Пълзя, залепнал за дъските. Лошото е, че крилата ми само са наболи. Не бих могъл да литна. Колите профучават. Ако мен ме няма, те по пътеката ще карат.

През счупена дъска зървам лешояди как кръжат. Долу, над голите дървета.

Ако се налага, като плесен ще премина през таз пътека. Пълзя напред. Напред! И изведнъж го зърнах. Стоеше на самия край. Гледаше към мен. Беше със балтон и със бомбе.

Старомоден, но реален. В съня ми нямаше човек.

До него стигнах. Той подаде ми ръка:

- Добре направи, че премина.

С намачкани думи му отвърнах. Нещо като сумтене на прасе. Чувство изразих – да, добре стана, беше ме страх, кой измисли таз пътека и...

Вдигнах очи. Там, където беше той, имаше бомбе.

Бомбето взех и в куфарчето го заврях.

Огледах се. Вместо площадче или кръстопът да има - тревист сокак съвсем заврян между ровина и магистрала. Съдбата му била такава.

Не бих могъл да му помогна.

В тревата виждам обрасли плочки. По тях поемам и вече съм на софийски тротоар.

Спирам първи минувач (нататък броя им загубих).

– Моля, къде е значи, клиниката за мутации?

Той се чуди, мисли, после махна със ръка „не знам, върви натам!“

Минават часове. Упътват ме хора все добри – аптекарки, книжарки, кифладжии и даже минувачи съвсем случайни... Няма край. Часовете си вървят, вървя и аз.

Обиколих квартал, чието име не запомних, защото не го знам. Иначе съм паметлив! Младеж се спря, когато объркан до някаква ограда бях застанал.

Клиниката е далеч, ще минете по моста и оттатък ще вървите и ще питате, защото е далеч.

Ако се налага, клошар в тоз квартал ще стана, но по моста няма отново да премина. Със сънищата не бива да се срещам често. Стига ми, когато охлюв бях, как през дупка зърнах бели кости и над тях кръжащите орли.

Може да се возя на метро, будала не съм, ще прежаля още един билет.

Бях уморен и нервен. Аз ли спрях такси, то ли спря пред мен? Не помня. Шофьорът главата си подаде:

- Къде си тръгнал, старче?

- Старец аз не съм! Няма и да бъда, дори с векове годините да си броя. Спирка на метрото търся!...

Засмя се той.

- По моста и аз не бих преминал даже със кола.

- И защо? - питам аз.

- Защото мостът е език, изплезен на беззъб тунел. Следва гърло. Гърло и преплетени черва на улиците на града. Накрая си лайно глобено. Хубаво е, ако останеш цял.

- Защо в града ще те глобят?

Смекчи ме с думите си той, като ме удави със баналност:

- Данъчно съм нелегален. Копърка съм аз. Тук с кварталните съм се разбрал. Завра ли се в града, влизам във война с тамошни пирати...

Би лъгал още той, но се намесих:

- Ти си ми познат – му рекох и го заковах.

Беше от пътеката мъжът.

- Как изчезна? - го запитах, а той отвърна:

- Трябваше да бъда там. Въпроси не задавай. Бомбето нарочно го оставих. Дали ще го подминеш, или прибереш. Проверих те, значи.

Бдителността ми се събуди. Какъв е този мъж?...

- Сбъркал си адреса. Пари не търси от мен. Обувките ми виж и повече не питай... Май съм болен, драги... Не е заразно. Съдя по жената. Тя е здрава. Крила започнаха до ми растат. Като пипам, боцкат първите пера наболи. Пера са!... Трябва да отида в болницата за мутации. Да кажат какво да правя... Бомбето ти прибрах. Не исках да го стъпчат. То е твое! Няма спор...

Той излезе от колата:

- Всичко знам за теб! От бебе те познавам. Неприлично е да кажа, че бях свидетел на твоето зачатие. Зачатието беше съвсем нормално... Нататък ден по ден съм бил със теб. И ето те сега. Вече имаш и крила. Само кожата опъват и костите на плешката разместват... После? Няма да ти кажа... До болницата за мутации трябва да отидеш. От преглед се нуждаеш...

Ядосах се на тоз глупак:

- Кой си ти, така да ми говориш?... Ето ти бомбето... Кой си ти?

Ще спомена таксито. Негово или чуждо, то се разтопи. Сякаш въздухът беше разтворител. Онемях, вторачен. За секунда-две стана на мъгла. Вятърът го завъртя. Раздроби го на кълбета и ги разпиля.

Той бомбето взе, направи крачка назад и рече:

- В джоба си държиш два билета за метрото – до клиниката за мутации и сетне да се прибереш, ако се откажеш да хвърчиш. Аз, приятелю, съм твоя ангел, ти в сърцето си криеш мойто име. Знаеш, че ме има! Вярващ или атеист себе си ще наречеш, ми е все едно... Ще стигнеш до метрото сам. Върви подир ума си. В болницата на гишето ще почакаш, ще постоиш пред докторския кабинет. Процедурата ще бъде кратка, няма да боли...

Метла помете всички звуци. Доплака ми се, значи. Някой да ми подарява билети за метрото!

- Ти ме разбери ! Ако там решат, че трябва да остана? Прослушване, кръв, снимки, биопсия, рентгеноскопия, консултации... Аз какво?... Пет лева в джоба имам... Е, стотинки също, жълти, шепа. Схващаш ли, че е вероятно да не умра набързо? Кошмар... Да ме въргалят по болнични легла в коридори мрачни и студени. Да ме бутат насам-натам с месеци наред. Накрая в многодневни мъки да издъхна... Добре, че поне то е без пари...

- Всичко зная! - каза той. – Не бива тревога теб да те тревожи. Иди на лекар в болницата за мутации, защото редът все още е такъв. После някак ще се нареди.

Сложи си той бомбето и изчезна.

Постепенно на себе си дойдох.

Своя Ангел бях видял. Караше такси.

Тръгнах, без да зная накъде вървя. Сдъвкан и умислен, видях пред себе си знака на метрото.

По стълбите паднах и някаква жена подаде ми ръка.

- Върви! - рече тя – трябва да успееш в приемно време.

Влакът на метрото пристигна празен. Седнах и по уредбата съобщиха, че на следващата спирка – аз, с трите имена споменат и с ЕГН накрая, трябвало да сляза.

Слязох и с очите си видях как изчезна влакът. Първо неговите звуци и после той. Една реклама над релсите увисна: „Свински крачета, по два лева килото!“ Беше с размер на простряна риза.

Никаква опашка. Сам в клиниката бях. Лекарят ме посрещна на вратата. Кабинет 102!

- Съблечете се, моля! Имате десет секунди! - докторът рече и с дясна длан избърса уста и нос. Без кърпа. Ръката си отри в престилката отляво. Влажно петно покриваше дясната страна. – Дрехите на закачалката. Омръзна ми да обяснявам. Тук пристигат хора от цялата страна. Зная, на гърба си имате крила.

- Нямам - реагирах аз, подават се пера...

- Това е без значение. По корем легни!

Комар ме боцна по врата.

Легнах и не помня нищо.

Стоях на клиниката пред вратата. Под ръка държеше ме жена в престилка бяла, чиста. А тя красива. Усмихнато лице, коса прибрана, стройна, с бюст нормален и очи любопитни и добри.

- Във времето се разминавам с хора най-различни – казах, загледан в нея. – Виждал съм ги по снимки, картини, пластики, посмъртни маски, по филми разни... Често съм тъгувал, че сме разделени. Понякога със векове. Но сега, когато усещам твоята ръка и те гледам отстрани, лошо е, че съм стар. Хубаво е все пак, че не сме роднини.

- Да-а – отвърна тя – случва се и с жена да е така... Операцията беше проста. Освободихме порасналите ти крила. Усещанията за опъване и болка във гърба са били от там. Тънка кожна ципа. Трябваше да се разреже. И ти разцъфтя с крила! Полежа, докато костите ти се наместят. В болницата бяло цвете беше. Цвете на система. Беше ми приятно перата ти да подредя. А сега предавам те на този господин, бил ти най-близкия роднина.

Тогава го видях. Мъжът с балтона и бомбето. Усмихнат беше.

- Сети ли се кой съм аз? Името ми вече знаеш, нали така?

Хубавицата без довиждане изчезна. Небето се смрачи. Гледката доби релеф раздвижен. Изникнаха и посивяха блокове панелни. Дървета, хора, коли и на клиниката дългата ограда... Наболяваха ме колената. Наведох се и размахах си крилата. Прахоляк се вдигна. Някаква тълпа от хора край портала спря. Загледа се към мен.

Рекох:

- Зная кой си ти! Името ти няма да го кажа. Тайна има между нас. Разбрах... Помогни ми да направя първи стъпки на крилат. А после... може би да литна?

Той добродушно се засмя:

- Сам тръгни. На крилата не се подпирай. Краката ти държат сами. Крилата си пази! Не са бастуни! Нека бели си останат.

Направих първите си крачки.

Разперих си крилата и вятъра усетих. Зовеше ме подемната му сила.

Литнах неумело. Ударих се в клоните на някакво дърво. Щях да падна, но чух гласът на моя ангел:

- Раздвижи крилете. С тях назад се отдръпни... Сега въздух загреби и дай нагоре.

Издигнах се и клиниката под себе си видях. Покрив керемиден. Керемидите на петна с мъх покрити.

До мен летеше моят ангел със сив балтон и бомбе кафяво. Не помръдваше с ръце, крака. Движеше го някакво вълшебство.

Махах със криле и ми беше леко. Да ходиш пò е трудно. Можеш да се спънеш, хлъзнеш, някой да те блъсне, в шахта да пропаднеш, а краката те болят.

Виж крилата, понеже бяха нови, млади, с мускули и кости здрави, размахвах съвсем свободно, развеселих се значи.

- Ангеле, посоката показвай и ме наблюдавай. Може да сгреша и да, от високо да се строполя... Защо сега не ме е страх?

- Сега си ти крилат, не може да изпитваш страх... Да направим кръгче - каза той, – да свикнеш да летиш. Няма страшно. Вятърът е тих. Не е студено. Плетената шапка ти стои добре, а зная, че те топли. Пази тя от простуда кипналата ти глава... Небето се синее, облаче едно пълзи, малко е и сега се учи да върви. Погледни надолу! Тълпата от зяпачи се събра. Коментират, по телефони се обаждат, някои снимат... Предлагам да станем невидими. Може някой нервен със законен пистолет да започне да гърми по нас... Съгласен ли си ти?

Наистина народ се бе събрал. Виреха глави и сочеха към нас. Съгласих се аз.

- Предпочитам да сме невидими. Току-виж, някой ме познал и се обади на жената... Мани, мани...

Видях как сред тълпата от зяпачи настъпи смут и се досетих, че се чудят де сме. А ние направихме няколко осморки над техните глави. Заобиколихме две клонести дървета и кацнахме на стърчащ съседен блок. Ангелът ми рече:

- Браво. Бързо усвои изкуството да си хвъркат... Поеми си дъх сега, огледай се добре. По-високо не бива да летим. Тук минават самолети. Радарите не ни ловят, но ако се блъснем в самолет, ще стане необяснима катастрофа. Жал ми е и за пътниците, за посрещачите им, и за щъкащите долу, и ти ще загинеш, а за теб съм отговорен. Ти си ми на склад и съм се подписал.

Викнах възмутен:

- Аз съм индивид свободен!

Отговори той спокойно:

- О-о, няма спор. С кое не си съгласен?

- Че съм ти на склад!

- Прощавай! - извини се той и бомбето си повдигна. – Думата „склад“ не е уместна. Бих те хубаво напляскал, но нареждането на самия Бог е друго. Прашинка да не падне върху теб, докато той не те извика.

- Ти искаш нещо да ми кажеш?

- О, да, но няма да ме разбереш, а и когато те извикат, ще останеш в неведение... Да не губим време. То е само твое... Да литнем, казвам. Посоките избираш ти. Влаковете натоварени с миговете на бъдещите дни да поведеш? Да литнем над старата ти махала, там, под моста, тя е цяла, мило да ти стане и така? Оттам – посоките са две. Пред влака или при жената да се прибереш. У вас, ти вече си крилат, можеш и през прозорците да влизаш...

- Ако влака избера?

- Ще ти кажа „сбогом“. От мойта ведомост отпадаш. Там на стоковата гара, както знам, ще станеш на кристал. Ще те начупят и дали ще те омешат в миговете бъдни, или пък ще те сметат като боклук ненужен, аз не знам. Ти за мен си ценен. За теб съм се на ведомост разписал. Няма как да преценя дали си смет ненужна, или кристал за бъдни дни...

- А ако у нас се прибера?

- Ще си живееш. Не зная кога ще те извикат. Накрая пак ще летиш пред влак през моста.

Перспективите ми три се оказаха една.

Литнахме под моста, над махалата. Майка ми переше до чешмата със зачервени от студа ръце. Дворът тъмнееше осланен. Белезникав. Щрихован от полегнали стъбла на зеленчуци и цветя. На улицата тичаха деца. И себе си видях. Топка от чорап, натъпкан със парцали. Ритахме я боси. Кучетата тичаха сред нас.

Изведнъж всичко замря. Сирената засвири. Започна нова тренировка за война...

Бързо литнахме от там и вкъщи през прозорец се прибрах. Жената без изненада ме видя. Ровеше в някакви кутии.

- Не ти ли правя впечатление? - я запитах.

Огледа ме и рече:

- Вземи се обръсни.

- А крилата? Какво ще кажеш? - завъртях се гърбом.

Тя с досада ми отвърна:

- За две невинни пришки до болница ходи. Изведи кучето и изхвърли боклука.

Не беше впечатлена. Ръце размахах. Жалко. В дома си нямах аз криле.

До жената зърнах познатото бомбе.

- Абитуриентската ти шапка – рече тя и се засмя. – Намерих я в таз кутия. Я! Сложи я.

Отказах.

Кучето изведох. Крилат ще стана, но не сега.