Път: : Моят човек : Л

Любен Лачков

Мария Пиронкова

 

Човекът, за когото искам да ви разкажа, е дядо ми. Макар че вече не е сред нас, той си остава един наистина изключителен човек. През живота си той се е сблъсквал с много трудности, които не са го сломили, а дори са го направили по-силен.

Дядо ми  е роден в село Мененкьово, малко селце в близост до град Белово, и е  бил най-малкият брат от общо четири деца. Живял е в бедност, лишен е от много неща, но може би това е една от главните причини за неговия борбен  дух и умението да се  наслаждава на простите неща в живота. Бил е болнаво дете и още от малък  дядо научава, че животът постоянно те сблъска с изпитания. През  онези тежки времена дядо успял да завърши 3-ти клас, което в днешно  време ще рече 7-и клас. За повече учене не стигнали парите. Родителите  на дядо били бедни, а училището било чак в съседното село на 7 километра  и през тежките зими било непосилно да се стигне пеш. До 16-ата си  годишнина дядо работи като чирак при един известен в селото обущар, но  по-късно заминава на работа в село Црънча и работи там в тогавашното ТКЗС. Въпреки трудното си детство, той е един изключително позитивен към  света и хората човек.

В това малко селце се запознава и с бъдещата  си съпруга – моята баба. Любовта им започва точно като в приказките от  пръв поглед, но първоначално е възпрепятствана от родителите на моята  баба, заради бедното потекло на дядо ми. Връзката им обаче е силна и след кратко време се женят въпреки неодобрението от страна на родителите  на баба ми. Но животът отново изпраща едно тежко изпитание. Докато дядо берял череши през пролетта, паднал от стълбата и счупил кръста си. Било необходимо да прекара 6 месеца в гипсово корито, през които месеци  баба била неотлъчно до него и това съвсем скрепило любовта им.

След  тези тежки изпитания, дядо ми е отново но крака и решават с баба да се  преместят в родното му село Мененкьово, където година и половина по-късно се ражда моята майка. Занимавали се със земеделие и  животновъдство, били трудолюбиви и никога в къщата не настъпил недоимък, както в много други къщи по това време. Винаги помагали на другите  нуждаещи се от селото с каквото могат и станали прочути с добродушието  си. Баба и дядо живеели щастливо. От малката къщурка, в която  първоначално живеели, построили двуетажна къща, като междувременно се  ражда и моят вуйчо. Баба и дядо живеели щастливо.

До  последните си мигове дядо ми се раздаваше от все сърце, грижише се за  нас и за другите хора. Дядо ми е най-искреният и безкористен човек, когото  съм познавала. Баба се справя със страшно много трудности, наистина  притежава борбен дух, който с всеки изминал ден се закалява  все повече. Не мога да си представя колко тежко й е било,а може би и колко все още е, когато е загубила дядо ми. Много се радвам, че съм  внучка на такива прекрасни хора!

Дядо ми се казва Любен Николов Лачков и почина на 69-годишна възраст в родното си село, повален от тежка болест.