Път: : Моят човек : Л

Лиляна Герджикова

още в галерията...

Галя Славова

 

 Лиляна Николова Герджикова /20.01.1920 - 03.07.2008/ е моята прабаба. Тя е майка на майката на моя баща. Родена е в село Царацово, намиращо се до град Пловдив. Семейството й е било седемчленно - освен двамата родители са били още пет деца (Мария, Софка, Ана, Иван и Лиляна). Баща й е бил кмет на селото, а майка й е била домакиня. Като цяло семейството се е занимавало и със земеделие. Още като дете е помагала на родителите си , тъй като майка й е била болновата. Тъй като баба ми е била най-голяма, върху нея падат най-много отговорности. Отглеждала е по-малките си сестри, работела е на полето, а след това е продавала произведените стоки на пазара в града. Учила е до трето отделение, което в наши дни отговаря на основно образование. Завършила го е в село Царацово. Омъжва се на шестнайсет години за дядо ми Васил Герджиков. Историята на тяхното запознаство е изключително интересна. Дядо ми си харесва мома от село, близко до село Царацово. Но по пътя замръкват и тъй като няма къде да отидат да пренощуват, решават да отидат при кмета. Остават да пренощуват в дома му, а на сутринта „отмъкват” дъщеря му. Връщат се в село Мичкюр (сега кв. Прослав), женят се и от този брак се раждат три деца. Тъй като и двамата са били млади, наложило се е родителите да се подпишат в кметството, че са съгласни те да сключат брак.

Техните три деца са Магдалена, Йорданка и Любен. Най-малкият Любен, е починал на 40 години след дълго боледуване. Това оставя дълбока следа в живота на родителите и на цялото семейство. Йорданка е най-голямата сестра. Нея мога да я опиша като много кокетна. Тя е пълно отрицание на своята майка и сестра, които цял живот изкарват хляба си с пот на челото. Магдалена е моята баба и майка на баща ми. Тя е с много добро чувство за хумор и много работлива. Мога да я оприлича като копие на своята майка.

Баба Лили е работела в ТКЗС. С дядо ми са имали голяма любов. Отгледали са децата си сами и с много грижи. Макар и времената да са били тежки, а грижите в повече, тяхното семейство е било пример за подражание. Баба ми почина преди две години. Тогава беше на 88 години. Причината да пиша животоописание точно за нея не е една. Тя е човек, който може да бъде пример за подражание. Много отзивчива, добра, услужлива. Дори на 88 тя не загуби и част от духа си. Макар времето да беше оставило върху нея видими следи, тя остана себе си докрая. Тя е човекът научил ме да чета и пиша, помня пътите, в които учехме заедно стихчета наизуст, уроци. Учела е мен и сестрите ми на труд и постоянство, както и поколенията преди нас. В спомените ми тя е останала като една отрудена жена, която никога нищо не е получила даром от живота, а с работа и с двете си ръце. Макар да беше обикновена жена, тя съдържаше в себе си мъдростта на годините.