ЛЮДМИЛИАДАТА НАБИРА СКОРОСТ

          В края на 70-те години започнах да събирам материали за една книга. На основата на подробен контент-анализ на серия от статии и доклади смятах да докажа психическата неуравновесеност (ама най-меко казано) и теоретичната неадекватност на авторката. Естествено, тогава подобна книга би могла да бъде тиражирана и разпространявана единствено апокрифно, с очевиден риск за живота и здравето на контент-анализатора.
          Всеки непредубеден читател на натрупаните писания би останал потресен от шизофреноподобната и безспорно квазинаучна словесна мътилка. По двайсетина дефиниции (в широкия диапазон между взаимно противоречащи си характеристики) на фундаментални социологически и културологически понятия. Усукани и напъхани една в друга до пълно безсмислие абстракции. Кошмарни бълнувания от сорта на твърдението, че всеки от нас изпраща положителни или отрицателни вибрации в Космоса, които после се връщат и правят живота на Земята лош или добър. Смешни заклинания и припадъци около красотата, творчеството, всестранно развитите недоразвитости и т. н.
          Група студенти от специалността българска филология сигурно се досещат за какво и за кого става дума. На едно упражнение в началото на 80-те си изпуснах нервите и ги запознах накратко с основните моменти от въпросното произведение. Помня увисналите от уплаха челюсти дори на тримата “законни” доносници. Те, впрочем, не набраха смелост да докладват за инцидента. Само споменаването на “божественото” име ги хвърляше в треска. Името Людмила Тодорова Живкова. В епохата на монархизирания псевдосоциализъм медиите ни го натрапваха всекидневно. Напоследък демократичните медии също дадоха газ. Любомир Левчев, Димитър Филипов, щерката Евгения, Димитър Мурджев, Богомил Райнов, цялото принцеско войнство. Нейният интелект, Нейният морал, Нейното дисидентство, Нейното отваряне на страната към Запада, Нейният втори златен век за националната култура, Нейното това, Нейното онова.
          Ако не реагирам, собствената ми памет ще ме заплюе.
          Бих започнал обаче с две задължителни уговорки. Първо, познанието за българската национална съдба не бива да бъде деформирано от позициите на каквито и да било извъннаучни интереси. Доколкото това е възможно, оценката на историческите периоди, събития, лица би трябвало да бъде многоаспектна и справедлива, да обхваща и позитивното, и негативното, да регистрира и постиженията, и престъпленията. Пълното дивашко отрицание, например, на т. нар. социализъм и неговите лидери е равностойно по глупост на адресирания до същите обекти телешки възторг. Второ, категоричен противник съм дори на мисълта за някаква забрана, табу, цензура, за дори и минимално ограничаване на правото на изброените по-горе да защитят публично своите спомени, своята гледна точка, своята истина. Уважавам това право, уважавам чуждото мнение, зад което сигурно стоят известни основания. Чест прави на “Труд” в този смисъл, че не страда от пещерни предразсъдъци и предоставя свободна трибуна за изява на теоретични опоненти и идеологически противници.
          Единственото, следователно, което ме ръководи в случая, е да балансирам до определена степен благовонните песнопения, да обърна към интересуващите се и другата страна на медала, да припомня неща, които не би било правилно да захвърляме с лека ръка в реката на забравата.
          Предполагам, че Людмила Живкова не е била лишена от определени качества. Като цяло обаче не надскачаше средностатистическото равнище на специалист с висше образование. Главоломната й кариера се дължеше само на факта, че бе дъщеря (и престолонаследничка - поради получения у братчето й генетичен спад) на правешкия владетел. Чедото “дисидентстваше” по същия начин, по който “дисидентстваха” дечицата на висшите партийни функционери – просто плюеха съветската нискокачествена и нископрестижна продукция и предпочитаха “империалистическите” дрехи, мебели, коли, магнетофони. Всички нормални хора ги предпочитаха, но, за разлика от върховните “дисиденти”, нямаха никакъв достъп до “неправилните” от идеологическа гледна точка блага.
          Видната наследствена държавничка прахосваше, като другите свои колеги, народната пара с пълна сила: в родината – за помпозни мероприятия; из света – за музейни капризи, модни прически, копринени тюрбани, индийски нирвани и пр. Зад отварянето на България към световната култура (органичен компонент от “втория златен век”) прозираше отварянето на Людмила - след преживяната от нея катастрофа - към йогистката житейска философия, източната мистика, ирационалните учения, парапсихологиите, кармите, преражданията на душите, вибрациите, с които замеряме космическото пространство, и прочие ненаучни и далечни от съвременната култура тъпотии. Наистина не разбирам защо болката и трагедията на едно човешко същество би трябвало да бъдат сакрализирани и възвисявани като гигантски принос към развитието на отечеството.
          Длъжен съм да изясня и причините, поради които събирах и анализирах точно статиите и докладите, публикувани главно в тогавашния вестник “Народна култура”. Това бе фактически автентичното нейно творчество. Това тя пишеше сама. Помагаше й единствено (като художествен редактор) Димитър Филипов. Другата част от “богатото” й творчество нямаше нищо общо с креативните й способности. Кандидатската й дисертация бе сътворена от млад исторически колектив, книгите “Четвероевангелието на цар Иван Александър” и “Казанлъшката гробница” – от авторитетни български учени – историци, “Портрет на Дора Бонева” – от виден български художник. Имената и свидетелствата на скритите й съавтори не са толкова важни – фактът може лесно да бъде доказан с помощта на специална компютърна програма.
          Тук важното е друго. Не приемам да ми представят като високоморален (отрекъл се от материалните мизерии дух, витаеща в облаците чистота, бяла птица, небесен ангел и пр.) човек, който без никакви угризения на съвестта – и напълно в духа на фамилната началническа традиция – се подписва под произведенията на други хора и парадира с тях като със свои. Тоест – крадец. Плагиатстващо нищожество, ако предпочитате прекия изказ.
          Още много неприятни неща бих могъл да припомня. А защо не – и да довърша започнатата преди четвърт век книга. За да я подаря – в очакване на пределно ясната диагноза – на неколцина от най-добрите български психиатри.
          Засега ще се задоволя с една тривиална истина: идеализирането на миналото не е разумна алтернатива на неудачното настояще. Престъпленията на днешните управляващи не са индулгенция за престъпленията на вчерашните управляващи. Наличието на модерен кретенизъм не оправдава наличието на архаичен кретенизъм.

Януари 2003