19 септември 2018г.

1924 г. — Потушено е Татарбунарското въстание на бесарабските българи против румънската власт.

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Културата, глупако!


Вземам повод от случая в Сливен, когато един младеж се опита да обере банка. Фактите може и да са по-различни, но текстът ми не е част от следствието по случая и няма нито прокурорски, нито адвокатски характер.

 

 

Младежът от Кортен направи опит да реализира холивудски модел на банков обир. Дали го е обмислил, ще се разбере, но се заговори, че се колебаел коя точно банка да обере. Ходил си по улицата и се двоумял – тая ли, оная ли? Избира крайно неподходяща.

Следва бурното начало на неговото приключение. Влиза. Крещи: „Това е обир!“ Прострелва охраната. Стреля по появилите се отвън охранители и полицаи. Пълни торбата с парите…

И дотук. Пред него са треперещи жени. Той е обграден. Осъзнава, че е ранил тежко човек. Страхът и безизходицата изпепеляват холивудския модел. Той става този, който е – младеж от Кортен, социализиран в провинциална българска среда.

Лъсва факт: не е морално студен, няма престъпни наклонности. Един нормален младеж, който не знае как да се справи с трудностите.

Сирак. В социализацията му задълго е отсъствал родителят. Фундаментална липса. Възрастни са се грижили за него. Сигурно са били грижовни и внимателни, но връзката родител-дете е от друг порядък. Той завинаги остава и ще бъде в криза на идентичността. И по-нататък. Липсата на бащата го оставя (осъзнавано или не) без пътека през битовите трънаци. А отсъствието на майката оставя празно полето на стандартите на емоционалните жестове. Знае, че е различен от другите, но иска тяхното признание. Признанието ще запълни вакуума в душата му и ще го направи един от тях. Той търси чрез успеха своето „ние“.

Но успехът не идва. Околните нямат причина да му кажат „браво“ или поне „добре“. Понякога не го забелязват. Ами да – той е едно добро момче. Какво толкоз! Това е от българските патенти: да не се дава знак, че се забелязва другия и че той е важен. Обичайно не се поздравяваме, не се усмихваме, не сме учтиви и внимателни един към друг. По българските улици крачат темерути. И дори изпадаме в неудобство, ако някои ни окаже внимание или се усмихне.

Всеки може да попадне в затруднено материално положение. При човек като него това се случва по-лесно. Липсата на пари за елементарни неща мачка индивида и може не само да го разболее – физически или психически, но и да го убие. Гладът, невъзможността да има прилични дрехи, до отиде с приятели някъде, да купи цвете на момиче… Толкова много причини за самоунизеност и желание за бунт.

Къде е борбата с бедността?!

У нас няма традиция за търсене на психологическа помощ. Няма и държавна политика по въпроса. Не зная как е сега, но през 1986 година в страната имаше 11 психотерапевти (не говоря за психиатри и невролози!). Ако се вземеха нормите за психологична помощ в развитите страни, при тогавашния брой на населението, те трябваше да бъдат над 12 хиляди. Един патриотичен извод – българинът има хиляда пъти по-устойчива психика от западняка. И една реална констатация – много сме по-нехайни към духовното и нормата (нормалното, моралното, законното).

Не стигаме до разговор за себе си. Правя асоциация от една импровизация на Илия Наумов по друг повод – има потребност в нашата страна да организираме движение, подобно на „Анонимните алкохолици“ в САЩ, което да се нарече „Анонимните селяни“. НИКАКВА ПОЛИТИКА! Чист човешки разговор за житейски избори, грешки и страдания. Събираме се по групи и обсъждаме какъв е животът ни, защо живеем така и така ли трябва да се живее… Зад тази шега виси със страшна сила фактът, че сме закъсали в самопознанието си и автокорекцията. Поради тази причина и младежът от Кортен така  се стреми напред, че пропуска знака „Стоп“. Вижда го чак когато се пролива кръв.

Но откъде да се научи, че всяка работа има граница, има „стоп“? Откъде да знае, че свободните хора върху думичката „не“ изграждат цивилизацията?

Не сме изработили стандартите за индивидуално мислене и поведение в условията на капитализма. Елитът, чиято задача е да изработва и налага нормата в обществото, се провали. Потопени в „разказа на Холивуд“, неспособни (поне досега!) да експонираме „българския разказ“, ние сме на път да пропаднем окончателно.

Подритваната от държавата култура може да спаси народа. Само тя. Езикът свещен на нашите деди. Тук са медиите и медиаторите. Медиаторите на чужда служба, имуществено-заинтересованите лаладжии няма да свършат работа, те са вредни. Добре е, дето набират авторитет и сила честни и умни гласове. Има светлинки. Реалитата, простащината, чуждите сериали и екшъни са улица без изход. Препускането подир скандала, без да има компетентност, е пагубно…

Културата! Културата! Културата!

И пак опряхме до политическото водачество, а в днешния случай – до Бойко Борисов.