22 август 2019г.

Седмица на Бийтълс, Празник на Резово, на Малко Търново..Годишнина от освобождението на Ловеч

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Кръглата маса 1990 - първият кръг на спиралата

 

В началото трябва да припомня няколко факта, маркиращи политическото и историческо пространство на Кръглата маса в България, проведена от януари до май 1990 година.

До края на 1989 година, България беше тоталитарна държава при авторитарен режим. Цялата власт по конституция беше в ръцете на Българската комунистическа партия (БКП), а цялата власт в партията и държавата де факто беше в ръцете на вожда – Тодор Живков. Така че компартията беше инструмент за реализиране на властовата воля на вожда, който беше марионетка на Кремъл.

И още: България не е била република в състава на Съветския съюз, както мислят мнозина граждани на Запад. Тя граничи само с други балкански страни или образно речено – намира се на балкански остров, а не на Балканския полуостров. Изолацията от Европа е пословична. Като пример – през 1986 г. под едно на сто от населението знаеше и ползваше западни езици. България е една от най-старите държави в Европа и определено е най-старата, която е запазила името си. Тя е родината на славянската писменост – кирилицата, а книжовният старобългарски език е признат през 9 век от Ватикана за свещен редом с еврейски, гръцки и латински.

И сега по темата: От средата на шейсетте години на ХХ век, далеч, далеч преди падането на Стената, в България се провеждаха „кръгли маси“ – една форма на дискусия по някаква (обикновено) казионна тема: за социалистическото съревнование; за последните „указания на др. Тодор Живков“; за „делото на Ленин“; за комунистическото възпитание; за буржоазното влияние и пр. При такива теми изказващите се оставаха в рамките на официалната идеология, но не липсваха и свободомислещи мнения. Тогава следваха скандали и разправии, но поне 15 години преди рухването – някъде от средата на 70-те години, скандалите бързо заглъхваха и бяха без последствия за „особняка“, освен ако той сам не търсеше тежък сблъсък със системата.

Провеждаха се „кръгли маси“ обаче и по смислени и сериозни теми – за демографската криза; за текучеството[1]; по градоустройствени и благоустройствени проблеми; по инфраструктурни въпроси и пр. При сериозните дискусии нямаше никакъв диктат, те наистина бяха свободни. И тъй като се провеждаха в условията на държавна собственост и командна икономика, в застъпваните становища се отстояваха рационални и ценностно ориентирани тези, а не корпоративни интереси.

Намирам това за твърде съществено, защото то подсказва за генезиса на две представи в българската публичност в условията на тоталитарната система – представите за „кръгла маса“ и за „свобода на дискусията на нея“.

Кръглата маса беше мястото, където се обсъждаха важни за обществото въпроси от компетентни лица, като участниците се стремяха да избегнат откритите конфликти с политическата система. Донякъде място на образования конмформизъм, където има свобода на словото с ясна политическа граница – не се дискутират ръководната роля на партията и вожда (Тодор Живков). „Ръководната роля на БКП“ и „Тодор Живков“ бяха станали неделимо табу. Властовата структура на системата в течение на повече от трийсет години беше непроменливо персонализирана от него. В този смисъл комунистическата система в България може да бъде наречена и монархически комунизъм.

Персонализацията на властта от Живков беше толкова силна, че в края на 70-те и началото на 80-те години, той започна открито да подготвя дъщеря си Людмила за свой заместник – наследник. Нейната смърт през 1981 година, сложи край на очевидните му намерения, иначе парестройката на Горбачов, начената от средата на осемдесетте едва ли щеше да попречи на това. Дъщерята Людмила видимо странеше от марксизма-ленинизма и партийните догми, тя свързваше по чудодеен начин тайните на Тибет и върховните интелектуални и художествени постижения на човечеството.

Идентификацията на Живков с ръководната роля на компартията направи така, че противниците на Тодор Живков в БКП се възприемаха като дисиденти – отстъпници, макар и да оставаха комунисти по убеждение. Например поета Христо Радевски и литераторката Искра Панова.

Ще спомена другата представа - Свободата на дискусията на Кръгла маса означаваше – да се говори рационално, ценностно ориентирано, с познания по обсъжданата тема, без да се защитават корпоративни интереси. Словото трябваше да бъде логически аргументирано. Логиката и аргументите определяха степента на свобода, а не интересите. Логиката и аргументите обаче бяха „политически недопустими“, ако атакуваха, оспорваха, издигаха алтернативи на табуто – ръководната роля на компартията и Тодор Живков.

Така че, ако в ГДР символ на края на комунизма беше падането на Стената, у нас такъв знак беше свалянето на Тодор Живков. Веднага, буквално в следващите часове, започна консолидация на силите, които искаха премахването на член първи от конституцията – за ръководната роля на компартията. Заговори се открито за това, провеждаха се митинги и демонстрации.

Иде­я­та за използване на институцията „Кръг­ла ма­са“, на която да се постигне договореност по смяна на системата, ка­то имах­ме пред­вид про­це­си­те в Пол­ша, Че­хос­ло­ва­кия, Ун­га­рия и ГДР, иде­ше от са­мо се­бе си. Но след свалянето на Живков знаехме – тази Кръгла маса няма да бъде като онези, които се провеждаха до този момент, тя щеше да бъде без политически табута. На нея щяха да се изказват свободни мнения, които са безкористно свободни. Важно е да го подчертая.

Ще повторя: въпреки изолацията на страната, поради автогенни процеси и външни влияния, в обществото имаше изградена представа и създадена практика за дискусия по значими обществени въпроси във формата на „кръгла маса“.


Още ко­га­то се про­веж­да­ха кон­сул­та­ци­и­те за съз­да­ва­не на антикомунистическата коалиция Съюз на демакратичните сили (СДС)[2], ста­ва­ше ду­ма за пред­с­то­я­щото учас­тие на новозародената опозиция на Кръг­ла ма­са. Не­що по­ве­че – то­ва учас­тие бе­ше един от мо­ти­ви­те за съз­да­ва­не на ко­а­ли­ци­я­та. БКП е сил­на, тя е управлавала 45 години, има огромен кадрови потенциал, разполага с цялата информация за състоянието на страната, ние от не­фор­мал­ни­те сдру­же­ния и въз­с­та­но­вя­ва­щи­те се пар­тии, за да бъдем нейни опоненти, трябва да обединим силите си.

При първите заседания на управителното тяло на СДС –  Националния координационен съвет, мнозинството настояваше веднага да сядаме на Кръглата маса.

Поддържах различно мнение и се налагаше непрекъснато да го повтарям: за да седнем, тряб­ва да има­ме го­тов­ност. Вън от общи­те фор­му­ли­ров­ки, свър­за­ни с де­мок­ра­тич­но­то ус­т­ройс­т­во на стра­на­та, не мо­жех­ме да го­во­рим кон­к­рет­но. А пред нас стоеше гиганстка задача – да предифинираме социалния ред и социалното нормално.

Опозицията (СДС) страдаше от дефицит на компетентност, който произлизаше от интелектуалната изолация на страната, неразгърната дисидентска мрежа и от познавателните полета, в които развиваха своята дейност всички специалисти в България по икономика, право и политология.

Юристите бяха учили и практикували в рамките на социалистическата правна доктрина – нормативното изграждане и защита на тоталитарната система. На тях им бяха непознати либералното законодателство, касаещо индивидуалните права и свободи, с бариери пред алчността и безотговорността; пазара; многопартийната система; независимия съд. Специализиралите на Запад юристи бяха единици и то дълбинно свързани с компартията и тайните служби.

Икономистите получаваха образование, стъпило върху „Капитала“ на Маркс и разработките на Сталин – държавна собственост, командна икономика, планово стопанство, стопиран пазар, принизени пари. Парите не изпълняваха в пазарен смисъл регулативна функция в социалните интеракции. Търсенията на икономистите бяха в посоката – как да се усъвършенства и развива точно тази система. Те не познаваха пазара като „невидима ръка“ и неговите рискове. Отношението държава – икономическа сфера при капитализма, беше непозната територия.  Допълнителен фактор, който подтискаше ефективността на икономистите, беше липсата на прозрачност за реалното състояние на икономиката. Икономистите, незаемащи ръководни постове в управлението, не знаеха основни параметри на българската икономика: реалния ВНП, размера на външния дълг и неговата структура, донорите, вътрешната задлъжнялост и пр.

Политолозите, проходили в собствената си дисциплина едно десетилетие преди рухването, бяха извикани на живот, за да помагат в развитието, усъвършенстването, подобряването на тоталитаризма. Техните катедри в университетите се наричаха „Катедра по научен комунизъм“.

Малко по-различно беше положението при артистичните професии, философите и социолозите. Артистите, включително литераторите, се нуждаеха от свобода. За тях тя беше професионална потребност. Философите, доколкото настина се занимаваха с философия, познаваха философските основания на либералната демокрация. Социолозите имаха късмет – социологията беше възникнала като наука без възлови изказвания на Маркс, Енгелс и Ленин. Нейният апарат предполагаше независимо научно изследване.

Моята теза е, че в България професията предполагаше дисидентство. Неслучайно в неформалните структури рязко преобладаваха – артисти, литератори, философи, свещеници и социолози. Но професионалната подготовка на тези групи поставяше бариери пред възможностите им да се занимават с конюктурна политика. Те познаваха политиката на конституционално равнище и можеха да поставят и предлагат решения по такъв кръг проблеми. Съвсем не беше случаен фактът, че първите, които създадоха СДС, успяха да излъчат само един, който се задържа в политическия живот през следващите 7 години – президента-философ д-р Желев, чиито пълномощия бяха свързани с най-общите въпроси на прехода.

Прог­ра­ми­те на ста­ри­те пар­тии се нуж­да­е­ха от се­ри­о­з­но осъвре­ме­ня­ва­не, не­фор­мал­ни­те дви­же­ния бя­ха в плен на най-об­щи де­мок­ра­тич­ни прин­ци­пи. За да бъ­дем рав­нос­той­ни на на­ши­те опонен­ти от компартията, тряб­ва­ше да има­ме ек­с­пер­ти, да обсъжда­ме и взе­ма­ме ре­ше­ния на ос­но­ва­та на со­лид­на и сис­темати­зи­ра­на ин­фор­ма­ция. Допълнително: зад гърба ни не беше унгарската 1956, чешката 1968, полската или източно-германската безкрайна съпротива на Съветите, т.е. ние нямахме сблъсъците, които биха извършили кадрови подбор и изградили йерархия сред нас.

В началото не само не разполагахме с експерти, част от членовете на Националния координационен съвет (ръководното тяло на СДС) не виждаха необходимостта от експертиза.

Мог­ли сме вед­на­га да взе­мем власт­та! Едно мнение, продукт на политическа неопитност и историческа некомпетентност.

Отчасти (!) това предопредели трудностите и нелепостите, в крайна сметка и криминалността, на българския преход.

На некомпетентността на опозицията аз ще се върна след малко отново.

Ще повторя: Кръглата маса се проведе при некопетентност на опозицията – без политически и административен опит с дефицит на експертиза. Значима част от нейните представители не познаваха състоянието на обществото, нямаха информация за състоянието на икономиката, не разбираха държавния механизъм – от институционална и системна гледна точка. Опозицията не представляваше общност, сплетена от междуличностни контакти, в нея нямаше утвърдена йерархия. Събраните в нея хора бяха обединени от желанието за свобода и демокрация.

Това имаше и положително значение, защото опозицията се концентрира върху най-общите въпроси на обществото и държавата. Благодарение на тази концентрация, независимо от малкото сили (кадрови, организационни и финансови), с които разполагахме, успяхме да наложим все пак основните принципи на демокрацията – свободите (на слово, на организиране и на инициатива – стопанска и гражданска); процедурите (избори); разделение на властите (законодателна; изпълнителна; съдебна; и солиден арбитраж върху тях: президент и констуционен съд)

Пак поради същите причини, в на­ча­ло­то раз­г­леж­дах­ме СДС не ка­то ко­а­ли­ция, пре­тен­ди­ра­ща за власт­та, а ка­то гражданска сила, ко­я­то ще съ­дейс­т­ва за из­г­раж­да­не на де­мок­ра­тич­но об­щес­т­во. То­ва бе­ше в тра­ди­ци­я­та на не­фор­мал­ни­те сдру­же­ния. Важ­на бе­ше не власт­та, а де­мок­ра­ци­я­та, т.е. не по­ли­ти­ка­та, а мо­ра­лът. На пър­ва­та ко­нсул­та­тив­на сре­ща за за­поч­ва­не на Кръг­ла­та ма­са, про­ве­де­на на 3 яну­а­ри, д-р Же­лю Желев ка­за ду­ми, ко­и­то бя­ха об­съж­да­ни и при­е­ти от НКС: „Ние не же­ла­ем и не се стре­мим да взе­мем власт­та. Цел­та на на­шия съ­юз ка­то де­мок­ра­тич­на опо­зи­ция е де­мок­ра­ти­за­ци­я­та на Бъл­га­рия, де­мон­та­жът на то­та­ли­тар­на­та сис­те­ма и прев­ръ­ща­не­то на стра­на­та в ед­на дейс­т­ви­тел­но де­мок­ра­тич­на дър­жа­ва.“

В по­зи­ци­я­та ни има­ше аб­сур­д­но про­ти­во­ре­чие. Та­зи мо­рал­ност, ко­я­то от­ри­ча­ше по­ра­ди про­вин­ци­а­лис­т­ка скром­ност власт­та, за­гър­б­ва­ше са­ма­та се­бе си. Де­мок­ра­ци­я­та, как­то са­ми приз­на­вах­ме, не е на­го­то­во взет дър­жа­вен и об­щес­т­вен ме­ха­ни­зъм („де­мон­та­жът на сис­те­ма­та“). Не ис­ках­ме да осъз­на­ем оба­че, че пре­хо­дът към де­мок­ра­ци­я­та изис­к­ва власт, ко­я­то да го из­вър­ши. И сре­щу власт­та не мо­же да се стои с учи­тел­с­ка по­ка­зал­ка, за да й се каз­ва кое е доб­ро и кое ло­шо. Един­с­т­ве­но­то е да се пре­тен­ди­ра за ней­ни­те от­го­вор­нос­ти с всич­ки про­и­з­ти­ча­щи пос­лед­с­т­вия – разясняване на цел­та пред об­щес­т­во­то, прог­ра­ма за ней­но­то пос­ти­га­не, кад­ри, ко­и­то мо­гат да я ре­а­ли­зи­рат, ор­га­ни­за­ци­он­ни струк­ту­ри – по­ли­ти­чес­ки и ек­с­пер­т­ни, умения в използването на легитимно насилие.

Казано накратко: демократичните сили имаха идеална мотивация при отстояването на най-общите приниципи, върху които трябва да се гради нова България. На Кръглата маса и в предизборната борба те влязоха в политическа схватка с управляващите, без да имат корпоративни или властови интереси.

За съжаление „чис­то­то“ же­ла­ние за про­мя­на ня­ма гра­ни­ци – то не е гра­див­но и от­ва­ря вра­ти­те за всич­ко и всич­ки – ре­пуб­ли­кан­ци и мо­нар­хис­ти (ре­пуб­ли­ка – мо­нар­хия), ко­му­нис­ти-иде­а­лис­ти и фа­шис­ти, кос­мо­по­ли­ти и на­ци­о­на­лис­ти, ре­во­лю­ци­о­не­ри и ево­лю­ци­о­нис­ти… Да не го­во­рим за раз­лич­ни­те „фи­ли“ и „фо­би“. И тук ще спомена и подчертая, че ако създателите на СДС тръгнаха в началото с „чистото желание“ за промяна, това позволи на множество практични хора да заемат в опозицията свободното място на практицизма, водени от неприкрита алчност. Те осъществиха контакта с хищния елит на управляващите, както го определя Фризон Рош, и се свързаха с кликите, на които се разпадна номенклатурата.

Докато тези алчни хора се наместваха в демократичните сили около лидери и в различни организации, ос­нов­ни­те въл­не­ния на Ко­о­р­ди­на­ци­он­ния съ­вет – от въз­ник­ва­не­то на СДС до пър­ви­те за­се­да­ния на Кръг­ла­та ма­са – бя­ха със­ре­до­то­че­ни вър­ху проб­лем, кой­то ни се стру­ва­ше най-ва­жен: да се съз­да­дат та­ки­ва об­щес­т­ве­но-по­ли­ти­чес­ки ус­ло­вия в стра­на­та, ко­и­то да не поз­во­ля­ват на ни­то ед­на лич­ност, пар­тия или по­ли­ти­чес­ка си­ла в бъ­де­ще да има мо­но­пол вър­ху власт­та или да ус­та­но­ви дик­та­ту­ра. Бях­ме еди­но­душ­ни. Ед­но, че все още се стра­ху­вах­ме от БКП, и дру­го, из­каз­ва­ни­я­та на ня­кои чле­но­ве на Ко­о­р­ди­на­ци­он­ния съ­вет ни ка­ра­ха да нас­т­ръх­ва­ме – не­дай си бо­же тия да за­мес­тят бе­ка­пе­то в сис­те­ма­та на власт­та. Иде­а­лиз­мът в це­ли­те на СДС от пър­ви­те дни бе­ше свър­зан и с вза­и­м­но­то ни не­до­ве­рие, но вза­и­м­ност­та раж­да­ше еди­но­ду­шие, ко­е­то мо­же би стои в ос­но­ва­та на де­мок­ра­ци­я­та.

Та­ка, ко­га­то сед­нах­ме на Кръг­ла­та ма­са, ние от ед­на стра­на се дър­жах­ме ка­то ди­си­ден­ти (не ис­ка­ме власт), от дру­га стра­на бях­ме по­ли­ти­ци (ние сме опо­зи­ция). Застанали в две роли – дисиденти и политици, които се занимават с основните политически проблеми на демокрацията, отворихме пространство за нахлуване в опозицията на псевдоексперти – икономисти, юристи и практични ловки хора, без особени убеждения, водени от интереса си да спечелят. Те станаха съюзници на онази част от върхушката на компаритията, която изцяло се отдаде на грабеж.

Тук вече се докосваме до другата същностна страна на нашата некомпетентност: ние искахме свобода, без да разбираме, че свободата изисква култура.

Не разбирахме, макар точно това да проповядвахме, че свободата е свобода за всички. Тя е не само за талантливите поети, учените-откриватели, изобретателите в техниката и проповедниците, а и за графоманите, еротоманите, измамниците, клеветниците, крадците… Движещата сила на капитализма -желанието за придобиване и печалба, се превърна в разрушителен за стопанството грабеж. Вече двайсет години. Избраното преди една година правителство се опитва да сложи край на това. В така създадения капитализъм у нас вместо „евтаназия на рентиера“, както пише Кейнс за бъдещето на капитализма, се очертава „възкръсение на рентиера“. Нашите капиталисти не са предприемачи, те са притежатели. Формирана е общност от няколкостотин семейства, които притежават основните богатства на страната, без да имат някаква заслуга за създаването им.

По времето на комунизма в страната от Запад се внасяха само филми, награждавани с Оскари, Златни палми и пр. Превеждаха се романите на нобелистите. За антикомунистическите произведения и за продуктите на масовата култура цензурата беше твърде бдителна. Сред широки слоеве от населението се ширеше превратната представа, че лошото, което се говори за живота в развитите копиталистически страни, е само комунистическа пропаганда.

А ние, от ръководството на СДС, не си давахме достатъчно ясна сметка за пазарната мощ на субкултурните пластове у нас. Тоталитарната цензура не позволяваше те да излязат на публичната сцена. Сега вече ги виждаме. В българското публично пространство наред с честни и доблестни политици и творци, наред с независимия и честен медиатор, е подреден многолюдният хор на демагози, корумпирани манипулатори и пошли персони.

Или съвсем накратко: поради непознаване практиката на съвременния капитализъм, ние не предложихме на Кръглата маса да се създадат механизми за защита на свободата. Мисля си, че дори да бяхме с божествена мощ и всезнание, нищо не сме могли да направим, защото населението не беше готово да подкрепи свързването на свободата с отговорността. Накрая отново ще се върна върху тази възлова тема.

Как изглеждаха конкретно нашите най-общи представи за структурата и системата на Нова димократична България?

Всичко беше просто и очаквано:

- Досега тоталитарната система от авторитарен тип е представлявала – вожд и ръководна роля на партията. Вождът беше Тодор Живков. Каква беше бедата? – мислехме ние. И още през шейсетте години се споделяше, че вождът (Тодор Живков), щом като има такава власт, не бива да се избира от ЦК на БКП. Той трябва да се избира от целия народ, както е в САЩ. И после: не е редно, след като е избран, да има властта да управлява всичко. Неговите пълномощия трябва да бъдат ограничени.

А ръководната роля на партията е всъщност ръководна роля на ЦК на БКП. Там се създават и одобряват законите, Народното събрание е само параван. Не бива така, говорехме отначало само по кухни и по паркове ние – на мястото на ЦК на БКП трябва да бъде самият парламент. Парламентът да бъде постоянно работещ орган, който има цялата законодателна власт в ръцете си.

(По една случайност бях един от първите, които заговориха в публичното пространство за този вариант в края на 70-те, началото на 80-те години на миналия век. Бях сравнително редовен коментатор в предавания на националното радио и националната телевизия.)

Разбира се съдът трябва да бъде независим. Туй го знаехме така добре, че когато през 1991 година създавахме новата конституция, го направихме и безконтролен, което ни донесе много бели.

А конституционният съд? Ами разбира се – той е нещо естествено. Няма да оставим на избрания със всенародно гласуване „генерален секретар“ (президент) и избрания при свободни избори „ЦК на БКП“ (парламент) без надзор. Трябва да има някой, който да следи и коригира конституционалността на тяхната дейност. Ето как се появи конституционният съд в новата конституция.

Така възникна институционалната структура на българската демокрация – „поправихме“ заварената тоталитарна държава в нейната цялостна конструкция, без никаква задна мисъл, но раздирани от амбиции и интереси при обсъждането на детайлите.

Ще припомня и факта, че година и половина след изборите за Велико народно събрание (юни 1990 г.), когато тоталитарната система беше нормативно рухнала, съществуваше и действаше една структура, никъде законово не конструирана, но където се вземаха всички най-важни решения – така наричаното и в медиите – Шарено политбюро. Имало е значи Политбюро, което решава всичко, и продължава да има, въпреки че има избран „ЦК на БКП“ (Велико народно събрание), и избран „генерален секретар от опозицията“ (президента Желю Желев). Защо продължава да има такава структура? Ами защото е имало до този момент.

Шареното политбюро се състоеше от председателите (или упълномощени представители) на партиите и организациите в СДС, БСП и БЗНС. Заседанията бяха бурни, имаше дори неприлично груби реплики, избухваха свади. Но в крайна сметка там се вземаха най-важните политически решения.

Успоредно с Шареното политбюро продължаваше да действа, също без никакви нормативно разписани правила, създадената от Кръглата маса Контактна група, за да изработват в приложим вид взетите от Шареното полтибюра решения. В Контактната група влизаха представители на СДС (Димитър Луджев) и БСП (Георги Пирински). За да завърша аналогията, ще припомня, че наред с Политбюрото (на ЦК на БКП) съществуваше Секретариат на ЦК на БКП, който вършеше оперативната политическа работа.

Ще подчертая – българската институционална структура на демокрацията възникна по аналогия със структурата на тоталитарния комунизъм. Основен инструмент за тази трансформация беше Кръглата маса. Ние от демократичните сили не сме искали това, нашият стремеж беше да моделираме България по образеца на развитите западни страни, но нашата компетентост и сила стигна до тук.

Аз мисля, че това е неизбежно, и смея да обобщя българския опит, като твърдя, че рухването на комунизма в Европейските соцстрани и Съветския съюз доведе до сериозно демократизиране на политическия и стопанския живот в тези страни, като възпроизведе (за всяка страна по специфичен начин), системата и структурата на тоталитаризма. Някъде това стана чрез Кръгли маси, другаде с конституционни и законодателни промени, но ние – народите на тези страни, останахме в структурата и системата на предишния си политически живот. По моя преценка най-яркият случай за това е Македония. Ако змията съблича своята кожа, то кожата на тоталитаризма изостави своето тяло и облече демокрацията.

Не искам да омаловажавам настъпилата промяна в България, която някои наричат революция, защото последвалата еволюция в създадените по аналогия институции през изминалите двайсет години коренно ги промени. А индивидуалните свободи са значително повече; демократичните процедури са в постоянна развитие; отварянето към Запада, надявам се, е необратимо; изграждането на пазара продължава.

Но ако на висше държавно равнище – парламент, министър-председател, президент, върховен съд, главен прокурор – структурирането се извърши на Кръглата маса и окончателно затвърди в новата конституция, то по йерархията надолу – до селищната общност и редовия гражданин, процесът на изграждане на демократичен социален ред беше и остана стихиен. В редица стопански структури след премахването (с решение на Кръглата маса) на първичните партийни организации по месторабота – низовата структура на компартията, които бяха инструмент на нейната ръководна роля в икономическите звена, веднага възникнаха властови групи тип „клика“, независимо дали официално се заявяваха (като синдикални или други). На освободеното място на местния комунистически водач (комитет), в наследената властова структура заставаше някой мафиот или клика. Днес на не едно място в страната управляват съмнителни елементи. Някои от тях вече влязоха в затвора, други се избиват помежду си, трети са подсъдни, четвърти се опитват да се легализират не без помощта на партиите и съда. В някои региони на страната политическият ред не е променян. Така например в областите, населени с компактно турско население, на мястото на еднопартийната власт на компартията се установи еднопартийна власт на етническата партия Движение за права и свободи, която е синоним на безогледна корупция от османски тип.

Мога да твърдя, че от рухването на комунизма досега българските президенти не са били корумпирани, премиерите общо взето са честни хора, значителна част от депутатите в Народното събрание са съвестни в изпълнението на своите задължения, не всички министри и кметове са корумпирани, същото се отнася и за съдии, прокурори, следователи, общински съветници, журналисти…

Двайсет години по-късно, можем да констатираме, че Кръглата маса сложи само началото на демократичното изграждане на България и повече от нея не би могло да се очаква. Законовото строителство на демокрацията съвсем не е завършило, а социалната практика, включително и на висши държавни равнища, не е цялостно законово регламентирана и се върши според обичая. Намирам последното за фрапантно, защото дори не се разбира като нередно.

Искам да кажа, че Кръглата маса сложи само началото на един диалог между отговорни граждани за устройването на държавата. Този диалог трябва да продължава, без да оставя нищо на обичая, докато обичаят не добие напълно задоволяващ ни законов вид и окончателно не измъкнем живота си от змийската кожа на тоталитарзма.

Аз съм оптимист, защото българите не са доволни от постигнатото. Значи са мотивирани!

През 1990 година – месеците, в които заседанията на Кръглата маса се предаваха директно по първа програма на държавното радио, а вечер по първа програма на националната телевизия течаха двучасови репортажи за нейните заседания, съзнанието и душата на българския народ беше разтърсена. Улиците опустяваха, театрите и кината бяха празни, в ресторанти и кръчми се следеше и коментираше какво се говори на Кръглата маса. Децата зарязаха футбола, ластика, ръбчето и играеха помужду си или с куклите си на „Кръгла маса“. Кръглата маса изора душите на българите и пося нови семена.

В българското всекидневие като лавина се стовариха нечувани думи – мажоритарна и пропорционална избирателни системи, консенсус, квалифицирано мнозинство, процедура, реституция, приватизация, финансови инструменти, борса. Стари думи добиваха нов смисъл – демокрация, свобода, избори, конституция, закон, съд, държавен бюджет, собственост, пари, организация… и всички други думи, които бихте могли да си помислите за описание на общностния живот. Премахваха се опорни понятия на държавната система – ръководна роля на партията, комунизъм, генерален секретар… Забраненото ставаше позволено. Всичко ставаше друго.

Не бихме могли да бъдем компетентни по Новата реалност, която създавахме.

Пред всички българи се отвориха нови пространства, в които можеха да реализират себе си по недостъпни до този момент начини – чрез пари или власт. А как се добиват пари или власт при липса на закони за собственост, за конкуренция, за индивидуализъм и за антагонизъм?

За да бъда ясен, ще използвам един въображаем пример, който може да не е перфектен, но за моето българско въображение е подходящ.

Представете си, че вие – социализирани в Република Франция, чувате от френския президент и националното събрание, че от този момент всеки може да отиде в банките, магазините, складовете или музеите и да взема каквото въображението му пожелае, но не се знае дали някой няма да потърси сметка за взетото после, но изглежда, че няма, а може и да има…

Ами българите се оказаха в тази ситуация.

Благодарение на Кръглата маса, на предизборната кампания за Велико народно събрание, на самите избори и на избирането на доктор Желев за президент, българите попаднаха в подобна съвсем объркана ситуация. Съществуващият до момента социален ред беше напълно разрушен. Напред излязоха хората, за които и преди това социалният ред беше маловажен, а зад тях вървяха техните водачи – висшите представители на комунистическата номенклатура, които държаха в ръцете си нишките на социалната мрежа.

Предишната социална мрежа на елита цялостно се криминализира поради проста причина – по времето на тоталитаризма всички практики на пазарното общество бяха криминализирани и преследвани от закона. Чейнджаджията (чейндж на валута) и прекупвача (купуваш на една цена – продаваш на по-висока) бяха обявени за нередни и съдени като криминални престъпници редом с джебчията, обирника на домовете, насилника и убиеца. Падането на границите вътре в криминалната мрежа и обявяването на една част от нея за нормална, цялостно я проблематизира и тя се сля със социалните интеракции на всички равнища в нормалната мрежа. Социопатното и соционормалното се сляха в единна мрежа, където нишките се държаха от бившата комунистеческа номенклатура – политическа, стопанска, научна, културна, спортна…

Неслучайно значителна част от днешните богаташи на България произлизат от две групи – бивши криминални и бившите им противници – ченгетата. Мнозина от тях – около 200 души, загинаха в неразкрити убийства. Другите се движат с тълпи от бодигардове – не да се пязят от смахнати или гняв народен, а от досегашните си партньори.

Българската Кръгла маса, без нито за миг да постявам под съмнение нейната целесъобразност и полезност, не можа да предотрати криминалния преход.

Как, според мен, би могло да се излезе от него?

Като не секва активността на Брюксел, на френското (немското, английското и пр.) общество и властови структури към България. От нищо друго не се нуждаем, за да допълним и коригираме резултатите от прехода, започнал преди двайсет години на нашата Кръгла маса.

Ще подчертая – свободният и открит диалог между български граждани с различни политически убеждения, започнал на Кръглата маса преди двайсет години, трябва да бъде траен и безспирен. Както тогава, вие – впечатлени от сгромолясването на комунизма, не откъсвахте поглед от нас, така и днес и в бъдеще не забравяйте, че нас ни има. Франция винаги е показвала, че знае това, и нашата среща е едно от доказателствата, че е така.

[1] При тоталитарния комунизъм имаше постянен недостиг на работна ръка и „текучеството“ сред работниците беше проблем. Те често сменяха работата си в търсене на по-добро заплащане, което създаваше проблеми на предприятията. А в някои сектори като транспорт, строителство, металургия… имаше системен недостиг на работници.
[2] Съюза на демакратичните сили (СДС)- антикомунистическа коалиция, обединяваща: 1. неформални организации, възникнали преди падането на Живков; 2. възстановени стари партии (забранени след края на Втората световна война, когато започва съветизацията на страната) и 3. новосъздадени партии в седмиците след падането на Живков.