Път: : Моят човек : К

Константин Попатанасов

Дамян Грозданоф

В следващите страници ще разкажа за живота на брата на моя прадядо, който досега по различни причини е познат малко и то в тесен кръг от нашата културна и главно военна общественост. Това е Константин Попатанасов - възпитаник на Военното училище, участник в няколко войни, македонски войвода и дипломат.

В мотивите за откриване на Военно училище през 1878 г. се предвижда бъдещите офицери на България освен чисто военната подготовка да получат и завидни общокултурни и хуманитарни познания на много високо европейско равнище. Не случайно из средите на българското офицерство има няколко академици с приноси в развитието на военната наука и практика. Мнозина офицери след приключване на военната кариера се изявяват като бележити учени, държавни дейци, общественици и политици.

Константин Попатанасов е роден на 14.09.1882 г. Родното място на о.з. капитана е с. Елешница — Разложко, освободено от турско робство през 1912 г. по време на Балканската война. То се намира на 10-15 км от границата със “стара България”. Неговият баща, свещеник Атанас Попгеоргиев, син на поп Гьорге, внук на поп Аврам, правнук на поп Митре, е всепризнатият духовен пастир на три поколения елешничани.  Първоначално поп Атанас е учител, а след това в продължение на половин  век е селски свещеник. Бащата на поп Атанас - поп Гьорге, е убит от турците през 1881 г. Едновременно с дейността си като учител поп Атанас е свещенослужител и глава на многобройна челяд (семейството му се състои от 13 деца, 8 от които достигат до зряла възраст). Освен това отглежда и задомява четирите си внучета от рано починалата му дъщеря, останали без майка на възраст от 1 до 7 години. В борбата с вечната немотия поп Атанас се занимава с най-различни неща - поправя земеделски инвентар, умее да зида, подковава добитък, обработва кожи, подвързва книги, преписва черковни требници, крои и шие оскъдните дрехи на всичките си деца, внуци и на сиромасите от селото. Майката на Константин Попатанасов, баба Яна, е дъщеря на Иван П. Дивизиев, син на Петър Дивизиев, познат сред елешничани под името Алтън Петър. Алтън Петър бил много предприемчив човек. При оране в местността Небуш (древно римско селище) в землището на с. Елешница намерил пари, които  му послужили като първоначален капитал за търговия. Той започнал да  купува имоти и добитък. Първоначално търгувал само в пределите на  турската империя, но впоследствие се прехвърля в Румъния, Унгария и Австрия. Алтън Петър умира през 1879 г. В тази семейна среда на дядо поп Атанас и баба Яна се ражда първият им син Константин. Той е четвъртото дете в семейството след трите по-големи сестри. Мечтата за наука и просвета поп Атанас осъществява чрез първородния си син Константин и с по-късно родените още двама сина - единият става учител, а другият свещеник - Васил Попатанасов - мой прадядо.

Константин Попатанасов получава първоначално образование в родното си село, а прогимназия завършва в Мехомия (дн. Разлог) и Банско при известните тогава банскалийски просветни дейци С. Попконстантинов и Н. Атанасов. Това е времето на активна дейност на Македоно-одринската революционна организация за освобождаването на Македония и Тракия от турско робство, на Илинденско-Преображенското въстание, в което бащата поп Атанас взема дейно участие. През 1909 г. Константин е приет в Серското педагогическо училище. По това време в Серския революционен окръг действат бележити македонски дейци: Яне Сандански, Александър Бдинов, Христо Чернопеев, Георги Скрижовски, Таската Серски, Чудомир Кантарджиев и др. Сред учениците от Серското педагогическо училище тези войводи били кумири, обградени с ореола на борци за освобождението на Македония. През втората година от постъпването си в училището Константин Попатанасов вече е член на ученическата организация за освобождаването на Македония и Одринско. В края на третата учебна година организацията обаче е разкрита от турската власт и той в последния момент успява да се спаси с бягство. Завърнал се за лятната ваканция у дома, Константин вече е най-ученият човек в селото. В спомените си за 1912 г. той пише следното: „Но това радостно шествие на рода не бе писано да продължи дори една седмица. Помашка разбойническа тайфа на два пъти беше отвличала за откуп по неколцина селяни. Последната сума бе определена на 300 турски лири и няколко товара царевично брашно. Нанизи на жени и никакви други ценности не бяха останали. Царевица или брашно - също. Рота низами (редовна турска войска) бе настанена в училището, за да пази султанския ред. Но изглеждаше, че юзбашията (началник на сто души, ротен командир, обикновено капитан) е бил ортак с разбойниците. Вън от сгушените и струпани български къщи смъртен мрак и отчаяние бяха обгърнали всичко. На моя пети ваканционен ден стана една дребнейша случка. Войник от местния гарнизон - помак от Неврокопско, се бе вмъкнал в нашата градина до двора, покатерил се на петровката и не само събираше в чувал ябълките, но кършеше и клоните. От чардака му отправих молба да остави и за нас малко плод. Той се озъби кучешки. На това майка ми отговори с такива клетвени залпове, че аскеринът не можа да издържи. Когато тя изрече: „Чума и цръве да разточат устата, шчо яде нашите благи петровки, агата скочи от дървото и се втурна право към нас. Ние с мама залостихме портата и се приготвихме с балташката и железния навилок за отбрана. Подир половин час последва покана: „Серското телебе (ученик) да се яви пред забит (полицейски началник) ефендията, за да отговаря за обидата към войската и добрия ред". Разбира се, аз се скрих. След малко един чаушин с таксидарина за преводач довтасаха да подновят поканата. Последният - един човечен турчин от съседното село Баня, след строгите думи на чаушина, подхвърли шеговито на местен дюлгерски жаргон “Да фучка?" (да бяга). Преминах нелегално границата със стара България. Присъединих се към дюлгерската група на сродника Тоде Манев. Почнах практикуване на занаята, който не изискваше никакъв капитал..."

През септември 1912 г., когато обстановката на Балканите се изостря рязко, Константин Попатанасов се завръща отново в Македония. Преди обявяването на войната на 5 октомври 1912 г. Константин Попатанасов вече е в четата на Христо Чернопеев, която действа в тила на турската войска в Разложкия район и превзема Банско. На 10 октомври той участва и в освобождаването на родното си село Елешница. Много дълбоки следи в паметта му оставят влизането на четата в Банско и освещаването на българското знаме в голямата черква „Св. Троица". Там Пею Яворов поздравява борците с освобождението. Този период от живота на Константин Попатанасов е отразен по следния начин в неговите спомени: „Ние, довчерашните роби, дали ще получим благословията на Св. Троица? Ние намерихме аналоя сложен. Клисарят дядо Марунче бе покрил масата с тежка македонска бродерия. После донесе кръст, котле с босилек, здравец и китка детелина. В блестящи църковни одежди попската редица зае мястото си в центъра между двете крила - точно под всевиждащата триединна зография на Отца Саваота. Двама красавци от отделенията, с вирнати предни кичури коса като на козлета, чучнаха от двете страни със запалени светилници. Пристигна и тежко натовареният с оръжие и кръстосан с ремъци Миле Колчагов - знаменосецът на Илинденското (Кръстовденското за Разлога) въстание. Той разгъна старото бунтовническо знаме, рисувано от беличкия даскал Васил Теофилов, в близко съседство със злия чаушин Еюп ефенди, и везано от учителките Маруша Тодева, Елисавета Ушева и битолчанката Спаска Георгиева. На него една македонка тъпче под краката си разкъсаната султанска верига и е дигнала нависоко с десницата си революционна хоругва „Свобода или смърт". Строен младеж влезе с голям трицветен български флаг, допре лявото си рамо до Миле. И застана прав и неподвижен - точно като опълченеца със Самарското знаме...
  ...Евангелието  не беше завършено, когато се разнесе слух, че поетът Яворов напуска  командното място на кулата и ще влезе да държи слово. Всички наострихме уши. Та нали самият той ни разказва в „Копненията" как  на Великден през 1908 г. произнесъл в черквата в демирхисарското село Ляхово от владишкия трон крилатата реч, където той бе хортувал „През огън и кръв" и бе уверявал народа, че Божият ангел няма да слезе и да разгони валии, мютесарифи, каймаками и заптии... Ние си въобразявахме, че мечтателният човек ще долети като някакво архангелско привидение, с наметнато реснато кепе на едното рамо, с бяло, везано и кривнато над дясна вежда арнаутско шапче, с тежко натоварен и диплест кожен силяхлък, при „пушка бойлия" и „сабя халостия".  Освен това той бе познавач на забравата, която дава лютата одринска ракия. Ние мислехме, че този македонски св. Георги ще кацне направо на владишкия трон пред аналоя и ще загърми: „С враг врагувам - мера според мера... Позор и смърт на тираните.
  Ние чакахме и с нетърпение се оглеждахме, когато откъм северната врата апостолски смирено пристъпи един възслабичък, поприведен, мургав и с уморен поглед човек на среден ръст, облечен в износено чуждо пардесю - като килиен учител  с черни, изпомачкани, прави шаечни панталони, привързани в крачолите с  връвчиците на дебели чорапци и йемении. Този светогорски изповедник,  който бе  автор на „Заточеници”, се спря пред трикольора и Илинденската хоругва и  кротко и без всякакъв патос бавно и уморено заговори: „Поздравлявам ви  като жители на първото свободно градче на българското отечество  Македония..." След  това Яворов продължи да изскубва от дълбините на своята душа и  молитвено тихо да нарежда една по една думите си. Словото на поета се обърна на изповед и някакво върховно поръчение. Той призоваваше новоосвободените, до вчера безкрайно страдащи и безправни братя, към задълженията, които овластяването и свободата повеляваха отсега нататък..

При незабравимата песен на гръмналите отново камбани и клепала закрепихме осветеното българско знаме на кулата. Високо над кръста то почна да се дипли и разгъва. Нека да се знае от близо и далеко, че изгрява толкова дълги векове очакваната свобода и за страна - жалба на целия български народ - за мъченическа Македония”.

В желанието си да участва във военните действия на българската освободителна войска след сливането на четата на Христо Чернопеев с редовната армия, Константин Попатанасов се записва доброволец в 70-и пехотен полк и участва във всички боеве на частта си до края на войната. Преди началото на Междусъюзническата война в полка се получава телеграма, че Попатанасов е назначен за секретар-бирник в родното си село с молба да бъде уволнен от полка. Командирът на дружината майор Никола Михайлов му нарежда да сдаде облеклото и оръжието и да замине за родното си село. Следва отговора на Попатанасов:  „Г-н майор, аз няма да оставя пушката си, докато не се сключи мир."  Всички офицери са възхитени от този млад с достатъчно вече образование за спокоен живот младеж. И той остава в частта си до края на войната.  В новоосвободените български земи в Пиринска Македония са разквартирувани на постоянни гарнизони полковете, участвали в боевете по тези земи. След войната майор Н. Михайлов препоръчва Константин да постъпи юнкер във Военното училище в София. Това е била мечтата на всеки младеж от този район, който е имал средно образование. През 1913 г. 21-годишният младеж постъпва във Военното училище. През август 1915 г. целият 36-и випуск е произведен в чин офицерски кандидат и изпратен по фронтовете на Македония. Константин Попатанасов е назначен за взводен командир в 6-и македонски пехотен полк от 11-а македонска пехотна дивизия, в бригадата на полковник Александър Протогеров, член па ЦК па ВМРО. През 1916 г. е произведен в подпоручик. Ето една заповед за отличилия се офицер от 6-и македонски пехотен полк.
     Заповед № 186 от 13.12.1916 г., с. Мишели
  „Отличил се офицер. На 24 ноември т. г., когато неприятелят под прикритието на артилерийския си огън прехвърли през Бутковския ръкав, южно от с. Бурсук, около една пехотна рота на левия бряг, подпоручика от 8-а рота Попатанасов, който преди да заболее беше началник на заставата в същото село, се  намираше на лечение в дивизионния лазарет при с. Ветрен. Щом се научил,  че противникът предприема нещо против заставата му, отишъл на телефона и  цял ден стоял там, за да следи какво става. Когато узнал, че се дава заповед през нощта да се атакува противникът и отхвърли от нашия бряг на ръкава, той се обърнал към дружинния си командир и му доложил, че макар още да не е окончателно оздравял, ако е нужно неговото присъствие, ще моли началника на лазарета - лекаря, да го пусне и вземе участие в атаката. Каза му се, че безспорно той, като запознат с мястото и като се има предвид неговата готовност, би бил твърде полезен за успеха на делото, обаче да пита лекаря дали ще му  разреши и да прецени, дали би могъл, без да пострада повече здравето  му, току-що станал от леглото, да се ангажира в работа трудна, която  иска издръжливост. Подпоручик Попатанасов можеше да не дойде. За това нямаше никой да го укори. Но той не искаше да манкира от дълга си. Неговата съвест подсказваше, че в тоя момент неговото място е при неговите войници, които, когато отиват срещу  смъртта, ще търсят с поглед и мисъл взводния си командир, в когото имат  пълна вяра. Водим от това схващане за началническия и войнишкия си дълг, той в 7 часа сл. пл. се яви при дружинния си командир в щаба на дружината, макар блед от боледуването, но в очите му личеше, че беше въодушевен от желанието да изпълни дълга си. Към 9 ч. сл. пл. се яви на ротния си командир в с. Бурсук и начело на взвода си замина в атака... Извършеното от подпоручик Попатанасов поставям като пример, който показва на всички чинове от полка как трябва да гледаме и изпълняваме дълга си към Царя, Отечеството и Народа. От името на службата обявявам на подпоручик Попатанасов благодарност." Командир на полка: Полковник (п) Ванов

Верно, адютант, поручик: (п) Димитров за проявена храброст при отбраната на фронта при Бутковското езеро на Македонския фронт е награден и с орден за храброст „Св. Александър” с мечове."

През 1917 г. Константин Попатанасов е произведен в чин поручик. Кандидатства аеропланен курс в откритото временно аеропланно училище в летище Божурище. На приемния изпит се класира на първо място в групата на наблюдателите и завършва курса с отличен успех. Започва новата си служба като офицер, наблюдател в Първо аеропланно отделение към Втора армия. До 28.05.1918 г. поручик Попатанасов извършва 30 полета над противникови позиции и територии, като изпълнява различни задачи: разрушаване на складове, пътни възли, гари, противникови биваци, позиции, разузнаване и др. На 23 срещу 24 май 1918 г. заедно с пилота поручик Иван Узунов извършват нощен полет над противниковото разположение. Той е описан за пръв път в бр. 182 от 12 август 1918 г. във в. „Военни известия” от неговия колега, летеца Васил Кулев. Поручик  Попатанасов и поручик Узунов провеждат нощното летене над позициите на  противника в първите минути след полунощ, в началото на настъпването на  празника “Св.св. Кирил и Методий”. След извършване на акцията, самолетът  им е улучен от противника. Двамата летци, използвайки своите умения,  планират падане в тресавищата на Тахинското езеро - Серско. Попадат в тила  на противника - англичаните. Константин Попатанасов като бивш ученик в  Серското Педагогическо училище, познава местноста и за едно денонощие  заедно с поручик Узунов, успешно преминават през английските позиции.

Ето как поручик Попатанасов сам е съхранил в личните си спомени този нощен бой.

“....Изпраща ни цялото отделение. Всички вдигат ръце и размахват шапки. Никаква точка - облак на звездното небе. Заковано зенитно пълнолуние. Ако да не бяха странните мистични отражения на дремещата долина на древния Стримион (р. Струма) и чуките на Беласица и Алиботуш, бихте помислили, че летите сред бял ден. В такъв един час човек не знае - мисли ли, действа ли или бленува... Задачата е: ”Да се безпокой с бомбов и картечен огън противникът по фронта Гюмушдере - Тахино!" Бродникът започва своята метална песен. Англичаните са изненадани. Откриват късна безредна стрелба с всички видове оръжие. Два бомбени гейзера осветляват за миг вражеското бивачно разположение и палатките там долу. „Люис" - тяхната картечница, в наши ръце сее куршуми отгоре сред пълната паника па земята. Засега достатъчно! „Армстронг"-ът се обръща на юг. Носи се успоредно над млечнобялата лента на Струма, над теснолинейната жп британска линия към предмостовия укрепен център „Орляк". Следва десен завой - към нанизалите  от двете страни на солунското шосе англо-френски лагери, гарата и  завоите „Горазанли". Ала тук неприятелската отбрана вече е готова и чака. Хиляди искрящи невидими дула на пушките на полкове като светулки са пръснати по земната шир. Отмерената мека песен на нашия английски мотор не може напълно да заглуши куршумения вой край корковата каска на Македонеца и авиаторското боне па Узуна. Снарядите на специалните засечни противовъздушни батареи, предварително прицелени, бумтят наблизо в небето и изненадват с впечатлението, че подрязват крилата и отсичат опашката на нашия Пегас. Четири картечни батареи с по четири картечници, стрелящи със светещи куршуми, подредени в преградна отстъпност на средния шосеен завой, изригват озлоблението си и опасват и оплитат виновника в алено-запалителни въжа. Прожектори кръстосват и дирят на всички страни. Внезапен трясък прекъсва вълшебната забрана. Цилиндър от двигателя е ударен. За пръв път якокрилникът се разтреперва. Моторът преглъща няколко пъти и... замлъква. Езерото става мъртвобледо. Гробна тишина. Умира илюзията на моторното хвърчило. Парашутите за нас още не бяха познати. Спре ли металният двигател, увисва се на дърво без корен. И... каквото е писано. А сега?! Ако свърнехме на северозапад, бихме могли спокойно да кацнем в полето Нигрита - Суха баня. Или - защо не на току-що отминатия вражи аеродрум. при с. Мариан! Какво следва?.... Накъде?! На север към Йенимахле - посока нашата позиция! Напред с плоско планиране до последната възможност - на северозапад! „Армстронг"-ът  вече привършва въздушната си мисия. Той се пльосва на един тресавищен  предезерен разлив на голямата мътна река. Стрелките на светещия хронометър на инструменталното табло са се възседнали. След миг и голямото рамо отскача напред. Ражда се утрото на новия, на пешеходния ден.”

За тази тежка нощ - 24 май - поручик Никола Василев Беровски е отбелязал в дневника си: „Часът е един. Те не се завърнаха. Ракети надигат огнен път - осветляваше се долината - и пак угасваха.

Телефонистът пита на фронта: „Армстронг”-ът иде ли? Загуби ли се? Иде ли? Всеки  пита. А те не идват. Мъгла се стеле. Луната отива на запад. Налягали по тревата, мислим за тях. Отидоха на дълбоко и ще ли се върнат?

„Идват ли?" Никой не отговаря..Очи тегнат. Зора се сипва. Нощ преваля. Луната праща последен лъч. Ден настъпва..С болка и мъка прибираме се в землянката. Не идат! Убити, заблудени или се сблъскали с някой балкон...? Сянка по лицата на всички. Не всички сме тук. Узунов и Попатанасов ги няма. И мрак покри гаданията. От никъде лъч.." Точно  в 12 часа на следващия ден, след принудителното приземяване двамата  летци, достатъчно окъсани, кални, изподрани, гладни и обезобразени от комарите се изпречват пред българския секретен пост. Но часовоят ги гледа обезумено, без нищо да разбира, вдига такава неоправдана тревога, че на косъм остава цялата избегната дотук опасност съвсем неочаквано да се стовари върху тях. Пристигналият бегом командир на 55-а дружина майор Петранов успява да позаглади „срещата"  със студен чай, малко мухлясал кашкавал и със своята безгранична  пехотинска любезност. Всички фронтови телефони зазвъняват: „Изчезналите през миналата нощ двама авиатори са се явили на нашите предни линии живи и здрави"

На 25 май летците преминават на коне окопния преднопозиционен район на 12-и пехотен полк и спират за няколко часа в гр. Серес. “Македонецът” - бивш ученик по педагогика - запознава Мизиеца - Узунов, с борбите на българската рая. Тук по тия места всяка педя земя и камъче имат мъченическа национална съвест, която призовава.

На 26 май, към обед героите пристигат на своето летище. Неописуема радост е завладяла Първо аеропланно отделение. Всички са излезли на шосето да ги посрещнат. След войната българската авиация е унищожена от съглашенците. За подвига си двамата летци са наградени с Орден за храброст четвърта степен. След завършване на войната Константин Попатанасов се завръща в пехотата - в 14-и македонски пехотен полк, тъй като на България е забранено да има военна авиация. Той решава като граничен офицер да проучи подробно натрапените на България южни и западни граници. По време на службата си Константин Поптанасов завършва свободния Университет и се записва да следва право в Софийския университет.

Вместо военна авиация съгласно Ньойския диктат е създадена Дирекция на гражданското въздухоплаване. Тя се възглавява от майорите летци, бойни другари на Константин Попатанасов - Асен Агов и Иван Миланов. По тяхно настояване със заповед на Министерството на войната през 1920 г. Попатанасов се завръща в авиацията. През 1922 г. завършва курса за пилоти. На 30 януари 1923 г. е произведен капитан. За директор на въздухоплаването е назначен подполковник Пеньо Попкръстев. Отношенията между Константин Попатанасов и Попкръстев се обтягат поради участието на последния в доставката на негодни самолети. Затова Попкръстев използва всеки удобен случай да злепостави капитан Попатанасов, като му поставя несвойствени задачи. Ето какво пише в спомените си по този повод Попатанасов, но специално за участието си като авиатор в събитията след 9 юни 1923 г. и Септемврийските събития същата година. „11 юни,  Божурище, „Албатросът" с екипаж капитаните Попвасилев и Попатанасов  получи задача да хвърли позиви за правителствената промяна и да съдействува на превратаджиите против земеделското правителство. Не носейки никакво въоръжение, ние излетяхме рано сутринта и кацнахме благополучно на дългата поляна източно от Лясковец. Там се получи нареждане от гарнизона в Търново „да летим над развълнуваното Килифарево и да го усмирим. Вие, четецо, воювали ли сте срещу излезнал на улицата протестиращ народ, за да си дадете сметка за величината на такава една задача? Позволете ми да ви пожелая щастието никога да не ви се случва подобно изпитание. Нас ни упрекнаха, че не сме принудили селяните да се приберат по домовете си. Ние намерихме оправдание във факта, че апаратът ни не е въоръжен.  Съобщи ни се, че от гарнизона в Търново е изпратена картечница „Левис" и  да чакаме пристигането й. Още не бяхме привършили потягането на мотора, когато от горния край на поляната се зададе автомобилът с картечницата Ние бързаме. Насъбралите се на поляната лясковчани - сеирджии да зяпат аероплана, се развикаха от всички страни: „Чакайте — картечницата пристигна!" Но „Албатросът" бе оставил зад гърба си само човечна служба и не биваше да чака. Той се отлепи от земята, прогърмя над автомобила и се устреми на изток. Два грамадни облака, опрели гръб един о друг, дигащи се мълниеносно нагоре, препречваха пътя за Варна между Попово и Шумен. Ние се мушнахме на 1500 метра между тях и се озовахме над Провадия. Слънцето клонеше към заход, когато кацнахме край варненските гробища.

12 юни. Варна. Селата около града са се дигнали против новата власт. Днешната ни задача е: ”Да се разпръснат тълпите с огън!" Един дълговременен велзевул от Божурище, на когото земеделските управници бяха поверили командването на хидроаеродрума „Пейнерджик", пристигна с лодка тъкмо навреме и донесе четири аеропланни бомби. Той ми ги подаде за нагласяване в наблюдателното седалище и, тържествувайки, че тъй лесно му се отдава да постигне моето морално самоунищожение чрез свързване името ми с една нова позорна дуранкулащина, не можеше да скрие широката си злорадна усмивка. Тежко натоварен, „Албатросът" се надигна мудно и се залюля несигурно над Девненското езеро. Ние сме на 100 метра над с. Константин. Знаменит слънчев ден. Жени, деца, старци са плъзнали като разровен мравуняк по улиците и хребета. Необикновено вълнение. Повече махат към нас с двете си ръце, радват ни се, поздравляват ни с размахване на кърпички, викат нещо възторжено към нас. Вие, приятелю, стреляли ли сте някога с аеропланни бомби по жени, деца и старци на собствения си народ, за да сте убедени, че можете да направите това и вашата кауза е справедлива. Отговорете каквото щете, но аз не мога.И смятам, че такава кауза никога не може да бъде справедлива. Отминаваме на изток. Над блатата при устието на р. Камчия, близо до чарда коне, изхвърлям бомбите. Конете се подплашват и пръсват на всички посоки. Бомбите се забиват в земята, без да избухнат. Връщаме се на импровизирания аеродрум. При кацането „Албатросът” налита върху грапавина, счупва перката и клюмва. И така завършва юнската си мисия честно и запази неопетнена службата си, запази своето име и честта на българската авиация.

Като описвам всичко това, приятелю драги, не мислете, че правя някакво признание, че ние обичахме България повече от вас. С „Албатроса" бяхме воювали на фронта през 1917/18 г. по всички правила на боя и се бяхме старали да бъдем изпълнителни и да се отплащаме мера според мера. Но сега тук в собствения си дом нам предстоеше да запазим възможно цялостна нашата аполитичност по отношение на многостранните междупартийни борби, чиято безпринципност беше замъглила истината и затрудняваше разпознаването на отечествените врагове.

На път обратно - с параход до Бургас и с влак до София - аз слушах разказите за „пълния успех на преврата", за който и ние с „Албатроса" бяхме допринесли. Но мене ме озадачи и ужаси безполезното и варварско „приключване" с министър-председателя Ал. Стамболийски.. ...Трябва да беше близо след месец, когато поручик Т. пристигна в аеродрума с автомобила на генерал Вълков и ми предаде „молбата" да монтирам на задната част на колата една въртяща се лека картечница “Парабелум". Това искане на министъра на войната ме учуди. Защо му е на генерала въоръжена кола и защо пък ще се обръща лично към мене. С помощта на механици инсталирането се направи спешно и същия ден получих личната „сърдечна благодарност" на Вълков. Тогава аз още не разбирах, че изборът на този именно офицер за военен министър се дължи главно на качествата му: пъклена бавност и картографска последователност в преследването на продажни и низки кариеристични цели.

Все по това време неочаквано пристигна при мене избягалият бивш земеделски  кмет на с. Чепино, хрисимият сродник Геро Бояджиев. Арестуван и измъчван  след 9 юни „при опит за бягство", този безгрешник действително се беше  изскубнал от ръцете на палачите си, които бяха успели да пробият с куршум едното му ухо. Мислех, че изненадите, които просветената генерал-професорска управа носи, са се вече свършили, когато една надвечер моят „нелегален гост” подскочи уплашено от стола и каза: „Военен автомобил спира пред  вас". От автомобила на военния министър слязоха поручик Радев - “Доктора", мой състудент от правния факултет, и един друг поручик от четата на майор Порков. Набързо мушнах под кревата роднината и приех гостите. „Генерал Вълков - каза Радев - има пълна вяра в тебе и като офицер, и като македонски българин. Оценката за тебе е висока. А това се споделя и от по-горе. Нам ни е необходим човек от твоя калъп. Иска ни се да ни помогнеш някоя близка нощ да задигнем от домовете им полковниците Личев и Топалджиков, първият бивш началник на столичния гарнизон, а вторият бивш началник-щаб на войската, и да свършим с тях по пътя за Кюстендил.” Отначало не повярвах на слуха си и поисках да ми се повтори поръчението. Но след това нещо избухна в душата ми и необуздано възкликнах: „Та нима  такава е високата оценка на генерала? Никога не съм предполагал, че  някой може така да помисли за мене. Не!"„Докторът" бе не по-малко изненадан от отказа ми, „Помисли добре! - добави той, - Нали заедно учим поздрава на гладиаторите: Аве Цезар, моритури те салутант!” След няколко дена научих, че набелязаните две жертви са отвлечени. Тази „оценка" стана причина същият военен министър и попкръстювщината да наредят посягане на живота ми през пролетта на 1925 г. Като офицер авиатор моето име бе начело на списъка на определените за избиване без съд офицери. И през 1926 г. същото бяха наредили чрез предателство на границата, унищожаването ми като „македонец". От нападението на българските войници на капитан Моше Карников в пограничния подучастък Брезница загина един от най-храбрите и добродушни човеци - четникът ми бай Ильо от с. Конча, Радовишко. През 1928 г под личното ръководство на генерал Вълков бяха избити всичките ми бойни другари от Македония по улиците на София и из провинцията. След убийството на генерал Протогеров ротмистър Куцаров натоварва убийците на автомобила на Вълков, укрива ги в Павлово и отива в Панчарево на доклад, дето го чака Вълков с един чуждестранен пълномощен Министър.”

Записано на 21, 22 или 23 септември. “Бях повикан бързо в канцеларията на директора на въздухоплаването, дето сварих довереника му подпоручик Попстефанов. Попкръстев ни поверява извънредната задача: „Да застигнеме автомобила на бягащите от София комунистически водачи по пътя за Петрохан и да се унищожи”. На моето запитване „Е, е като как? " последва сърдитият въпрос на директора: „Ама, да се разберем. Вие българи ли сте?"

„Албатросът" надигна криле и протрасира интервала „ничия земя между западния столичен редут и Петрохан. С едно дребно изключение, че по пътя цареше пустинно мъртвило. Какво да се прави? Върнахме се и докладвахме, че не е забелязано нищо. Но същия ден аеродрумският архитект Донков ми подхвърли, че като че ли е имало нещо. Дали нашият полет бе действителна задача или някаква постмортем попкръстювска презумция срещу мене, и досега не съм се спирал да разгадая.

Трябва  да бе 26 или 27 септември. В същия състав „Албатросът" бе  прикомандирован към войсковия отряд за потушаване на въстанието във Фердинандско. Кацнахме в лозята северно от гр. Фердинанд. Командир на отряда е полковник Сотир Маринков, а началник-щаб полковник  Атанасов от врачанския гарнизон. Във Военното училище майор Маринков ми  беше преподавател по топография. Той помнеше упорството ми за висока бележка по предмета му, за да се улеснеше прехвърлянето ми в кавалерията. Сега, виждайки ме авиатор, той бе приятно изненадан. След обед получихме задачата: „Разузнаване и разпръскване на въстаниците с картечен огън в посоката Бойчиновци - Брусарци - Видин." Ние огледахме внимателно областта на въстаналия народ. Но как да насочим огъня си срещу народа из полето, въоръжен със секири, сопи и коси? Завръщаме се и докладвам на началник-щаба. Той ме прекъсва разярен:,, Защо не стреляхте ?" и ме заплашва със съд. „Как? - по българския народ!? - питам аз учуден. „Сатър! - отсича той - Това не е български народ!" Предизвикан, заявявам: „По невъоръжени цивилни хора аз не стрелям," Полковник Маринков ме дръпва настрана и пита: „Моето момче, защо не стреля?" Отговарям: „Г-н полковник, нали това е български народ, как?" „Да, прав сте - отговаря той с неволна въздишка и продължава - И аз мисля като вас" А на новата намеса на началник-щаба той натъртено отговори: „Полковник Атанасов, аз съм командир на отряда и...най-сетне нека не забравяме, че това е български народ!" От спомените на Константин Попатанасов, свързани със събитията през 1923 г. - Деветоюнския преврат и Септемврийското въстание - се долавя без трудност забележителният патриотизъм, родолюбието и привързаността му към народа, както и честността на човек. От една страна, той е трябвало да изпълни заповедта  на своите началници. От друга обаче, да остане честен и непокварен пред  собствената си съвест и народ. Защото заповедта на изпълненото с любов към народа сърце диктува друго - да не стреля срещу своите! За неизпълнение на тази заповед няма закон, тя не може да бъде осъдена. И той постъпва именно така, като непоколебим патриот и родолюбец. Това е и истинската причина Попатанасов да бъде уволнен от авиацията.

На  14 април 1925 г. към 9 часа сутринта капитаните Иван Узунов от Варна и  Васил Георгиев от пазарджишкото село Аликочово безгрижно са се запътили с  летателно облекло под мишница към третия хангар на летището в Божурище. Там ги очаквал приготвеният за излитане моноплан - унгарско производство. Те трябвало да извършат пробен полет. Между  работилницата и втория хангар ги среща току-що кацналият от изпълнение  на летателна задача капитан Попатанасов. Узунов помолил Георгиев да  отстъпи мястото на Попатанасов, с когото са воювали заедно и ги свързват  общи бойни епизоди от Македонския фронт през Първата световна война.  Капитан Георгиев упорито настоявал на своето. Попатанасов се отказва да  настоява да лети с Узунов, но ги увещава да отложат полета за другия  ден. Точно в момента, когато спорят, при тях пристигат инспекторът на въздухоплаването на Генералния щаб полковник Цвятко Попов и директорът на въздухоплаването подполковник Пешо Попкръстев. По това време капитан Попатанасов е началник  на информационната служба към Дирекцията на въздухоплаването. Тази  служба издава седмичен авиационен бюлетин и проучва чрез своите  специалисти техническите данни на аеропланни системи в Европа. Той моли  двамата високи шефове временно да забранят да се лети с унгарския  моноплан, докато службата му проучи и установи данните за сигурност. Попатанасов изрично ги предупреждава, че не бива да поемат тежка отговорност с възможни непоправими последствия. Но Попкръстев се усмихва злобно и пошушва нещо на ухото на инспектора. Последният иронично подхвърля: „Нам не са потребни толкова точни данни". Узунов  и Георгиев излитат по посока Конезавода - Пожарево, вземат около 50 метра  височина и се връщат. Приближавайки аеродрума, монопланът свежда глава при пълна сила на двигателя - подготвя се за лупинга. Пилотът изтегля кормилото докрай. Моторът се изправя. В същия миг лявото крило се пръска на стотици парчета.. Апаратът устремява глава право надолу и след две-три се забива два метра в земята. Нищо не може да се разпознае от бившите авиатори Узунов и Георгиев. На следващия ден - 15 април - инспекторът на въздухоплаването урежда тържествено погребение. След погребението на летището пристига „специалният" военен следовател капитан Никола Наумов. Срещата им с инспектора и директора в щаба трае няколко часа. Още през деня на катастрофата е пуснат слухът, че „някой" умишлено е повредил унгарския моноплан. Визира се името и на капитан Попатанасов. За капитан Наумов обаче е съвсем ясно, че набелязаната жертва не е могла да извърши каквато и да е повреда на самолета, защото по същото време капитан Попатанасов е бил във въздуха и е изпълнявал задача.

Въпреки това по предложение на директора на въздухоплаването капитан Попатанасов е уволнен от войската от тогавашния министър на войната генерал Иван Вълков. Това става на 1 май 1925 г. Междувременно през януари 1925 г. при капитан Попатанасов идват двама пратеници - председателят и секретарят на Солунския окръжен революционен комитет на ВМРО. Те са изпратени от члена ЦК на ВМРО генерал Александър Протогеров, който възнамерява да освободи от всички паразити в организацията. Вече е необходимо, който се смята за патриот, да отиде там в Македония под сръбска и гръцка власт и да се бори за освобождаването на отечеството. Съобщават му, че са пратени от генерал Протогеров, защото на генерала е необходим секретар-адютант - боеви офицер, който да формира ревизионна чета, с която да се влезе и в Македония за проверка на силите и организиране на тайни революционни комитети. Генералът се спира на капитан Попатанасов, защото те се познават от Първата световна война, когато като подпоручик Попатанасов е служил при генерала в 6-и македонски пехотен полк в 11-а македонска бригада, командвана от генерал Александър Протогеров. Веднага след уволнението от войската капитан Попатанасов постъпва в  организацията на Македония. Става адютант и секретар на генерал  Протогеров. Образува една малка чета от 7 души - верна дружина - и навлизат  в Македония. Въпреки че главата му всеки момент може да се отдели от  раменете му, той носи в раницата си учебника по международно право. Три  години той броди по градове, села и чукари в Македония, за да брани  българското от гръцките андарти и сръбската жандармерия. Накрая на  първата година от постъпването му в организацията генерал Протегоров се  разболява тежко и на носилка. При сражения е изнесен на българската  граница при подучастъка Добрилак, след което Попатанасов с дружината си наново се връща в Македония, където броди още две години.

През 1928 година капитан Попатанасов се прибира в София, като разпуска дружината си. Но животът му е несигурен и той търси изход да излезе от България. Тогавашният  министър на външните работи Атанас Буров го назначава за канцлер на  българската легация в Вашингтон. Тръгва за назначението си с влака за  Видин с лична охрана. Във Видин го посреща граничният офицер от неговия  випуск, капитан Яначков, завежда го на парахода и от там по Дунава, след  това през океана за Вашингтон.  В продължене на 11 години той служи на българската кауза. В  САЩ той завършва института Карнеги и социални науки. Значи завършва  четири висши образования. Носталгията по родината надделява над него.  Новото международно положение и бъдещето на България го мотивират да  напусне своя шеф пълномощен министър Симеон Радев и легацията. През 1939  година Попатанасов се завръща в България. В  България е назначен за административен директор на заводи Чилови в  Костинброд. И тук той проявява своето човеколюбие към работника. Пръв в  завода създава работнически стол. Замисля в близко бъдеще да бъде  построено и училище за работническите деца. Не успява да постигнене  замислените начинания, тъй като през 1941 година е мобилизиран, да  формира летища в Скопие, Охрид, Битоля и другаде в Македония.

След 9 септември капитан Попатанасов е временно командир на първи противовъздушен полк в София и след това минава в запаса.

Константин Попатанасов е починал на 28.12.1973 г. През целия си живот той остава верен на баща си, който му е казал, че “... човек се ражда не само за себе си, но и за отечеството”.