22 ноември 2017г.

Ден на българските адвокати. Ден на балгодарността в САЩ. Годишнини - Дж. Лондон, Кенеди

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Кой пази пазачите?

 

Използвам като заглавие този въпрос, зададен преди около две хиляди години от римския поет-сатирик Ювенал (негово е и “Хляб и зрелища”), защото е неувяхващо актуален. Той има пряко отношение към това, което в социалните науки се нарича социален ред и с което се обяснява самата възможност обществото да съществува. Този въпрос, често интерпретиран в смисъл “Кой контролира контролиращите?”, винаги е уместен.

Той е свързан с вечния проблем за властта. Римлянинът, разбира се, не е имал предвид разните пазванти, а тези, които държат властта и “пазят” стадото (обществото) от вълци, но и да не кривне нанякъде. Междувременно властниците го стрижат и доят, а и курбан правят. Това е, непретенциозно казано, властта.

За разлика от управлението или мениджмънта, чиято цел не е властването, а ефективността. След всичко казано и написано по повод на последния мониторингов доклад на ЕК за България изглежда полезно нещата да се погледнат и от тази гледна точка. Чак до епохата на европейското Просвещение, като изключим някои периоди преди Ювенал, властта е имала само едно измерение – абсолютизма. Просвещението, олицетворявано от хора като Волтер и Русо, духовните бащи на Великата френска революция от 1789г., безвъзвратно отхвърля абсолютизма.

То ражда и една велика теория, за автор на която се сочи Монтескьо – тази за разделението на властите. Отлична идея лежи в основата на тази теория, ако се има предвид, че тя е насочена срещу абсолютната власт в обществото, когато никой – индивид или група хора – не се ползва от привилегията и да пише закони, и да ги прилага, и да наказва тези, които не ги изпълняват. Опростено казано, теорията на Монтескьо предполага в държавата едни хора, представители на цялото общество, да творят законите (те са законодателната власт), други да управляват в съответствие с тези закони (това е изпълнителната власт в лицето на държавните институции от правителството надолу) и трети (това е съдебната власт) да следят дали законите се спазват и ако не – да налагат съответните наказателни санкции на нарушителите, независимо кои са те, включая представителите на първите две власти.

Това разделение на властите по идея би трябвало да ги прави независими една от друга като гаранция за социалния ред. Но, като много други големи идеи, ако перефразираме един автор, поне в България тя се оказа красива, но безплодна като мълния. Защото у нас разделението се разбира и утвърждава само като (уж) независимост на трите власти една от друга. В сравнение с времето, когато е бил премахван абсолютизмът, сега обаче нещата стоят по-различно.

Идеята за разделението на властите трябва да се прилага не само с оглед на тяхната независимост, но и с оглед на възможността те да се контролират една друга. Ако те не се контролират, независимостта им е безсмислена и в много случаи вредна. За разлика от времето на абсолютизма (“Държавата това съм аз!), сега никой не може да персонализира държавата. Демокрацията, както и да се теоретизира върху нея, си има едно единствено значение – “власт на народа”. И тъй като народът (демосът) вече не е неколкостотин души като в гръцките полиси, ние живеем в условията на т. нар. представителна демокрация, което е нещо съвсем различно и не винаги толкова добро, колкото го представят.

Нашата демокрация се основава върху изборите. Презумпцията е, че на тях хората гласуват за личности, които ще представляват и защитават техните интереси. Тези личности образуват така наречената законодателна власт. Веднъж обаче избрани в националния или регионалния парламент, те стават не просто независими, но и неконтролируеми от избирателите. Поради това и поради несъвършенството на човешката природа първата им грижа е да осигурят своите частни интереси. Заради което приемат закони, които, първо, ги правят практически недосегаеми и които, второ, пряко или косвено ги облагодетелстват. Демосът, хората, които са ги избрали и които формално са източник и притежател на властта, практически вече нямат думата.

По-нататък – законодателите избират измежду себе си, т.е. свои хора за премиери и министри. Те пък, като правителство, назначават свои хора във всички нижестоящи държавни институции и така формират изпълнителната власт, която би трябвало да изпълнява приетите от първата власт закони, осигурявайки социалния ред, нормалното функциониране на обществото. Формално те нямат право да контролират законодателите, но именно те в 90% от случаите пишат законите, а хората от парламента само ги утвърждават с някои като правило дребни поправки.

Ясно е, че между тези две власти няма независимост, а пък за контрол да не говорим, несериозно е. Третата власт – съдебната също не е независима, защото хората попадат в нея или изпадат от нея само по волята на тези от законодателната и изпълнителната власт. Тя е независима от хората извън властта. Те не избират нито прокурорите, нито съдиите. Така народът /демосът/, който формално е суверенът, не определя нито кой и как ще го управлява, нито кой и как ще пази законността и ще раздава правосъдие.

Ако обобщим, получава се следното:

Трите власти са изцяло зависими една от друга, но когато опре до отговорност, те се обявяват за напълно независими и се оправдават една с друга. Тази само декларирана независимост те използват и за да избягнат контрола, който по презумпция трябва да упражняват една върху друга, за да не може всеки да прави каквото си иска, когато си иска и както си иска.

Защото в социалния контрол /изборите не могат да изпълняват тази функция/ е същността на демокрацията. Тя се изразява в това гражданите да имат възможност да контролират властта – всяка власт, когато не могат пряко да я упражняват. С други думи, контрол между властите, но и контрол на огромното мнозинство неовластени над властниците.

И за да не ги обидя, като не ги спомена, ще посоча, че всичко написано дотук засяга и медиите, които според метафората на някогашния член на британския парламент Едмънд Бърк са четвъртата власт в обществото. Въпреки че и те не могат да бъдат стерилно независими, тяхното разнообразие и възможностите им да изразяват общественото мнение и да влияят върху общественото съзнание ги правят мощно средство за контрол над трите традиционни власти. Без тях съвременната демокрация всъщност би се превърнала в пълен фарс. Защото те непрекъснато поставят един важен от всяка гледна точка въпрос, който, ако перефразираме пак Ювенал, звучи така: “Кой управлява управляващите?”.

Любимото заявление на властниците “Аз (ние) поемаме (носим) отговорността” е куха приказка.

Отговорност носи крадецът, на когото са отсекли ръката, а този, който сменя едно министерство с друго или от депутат е станал министър или обратно, всъщност изобщо нито поема, нито понася отговорност. Ето защо той прави каквото си иска, когато си иска и както си иска. И когато нанесе вреда на обществото, а тя се измерва не само с пари, но и с човешки живот,  за него няма реални последици. Няма го заслуженото и задължително наказание. Защото социалният контрол не е действен, ако се свежда само до наблюдение и констатации. Той е силен със санкцията, с наказанието.

Последните думи ни отвеждат в областта на правото като специализирана система от писани норми на социално поведение и санкции за тяхното нарушаване. Тя обаче се привежда в действие от съдебната система, доказателство за чиято независимост може да бъде само нейната ефективност – нещо, на което, както е широко известно, засега не се радваме. Но тъй като това е, на което се надяваме обаче, държа да определя като мит твърдението, че снизходителното правосъдие е ефективно – мит, който от доста време се насажда в нашето общество.

Той бе използван за първи път по повод отмяната на смъртното наказание с довода, че престъпността не се влияе от тежестта на наказанието. Теза, която никога не е била вярна, независимо от основанията на нейните поддръжници. Доминиращото виждане сред специалистите в тази област – криминолози и други социални учени – е, че ефективното наказание предполага наличието на три елемента: неотвратимост, бързина и интензивност. Трудно може да се каже, че в българското правосъдие се прилага който и да е от тези три елемента.

Поради което то е неефективно и не е средство за социален контрол. Тогава не му трябва и независимост. То самото трябва да бъде контролирано. Ако, разбира се, другите две власти изпълняват компетентно и ефективно своите функции. Което обаче и за трите власти е свързано с наличието на ефективни, социално функционални институции, за които пък са нужни компетентни и почтени хора. Защото те – институциите на властта и съставляващите ги хора, са пазачите на обществото.

Гражданското общество, което само да се пази, в България е нещо, за което само се говори и засега си остава една кристална мечта. Което отново ни връща към оригиналния въпрос на Ювенал: “Quis custodiet ipsos custodies?”