Кой е полковник Серафимов?

полковник Серафимов
полковник Серафимов

СТЕФАН ШИВАЧЕВ

Владимир Серафимов е роден в някогашното село Аджар, което днес носи името Свежен. То се намира в централния дял на Средна гора западно от връх Братан на около 800 метра надморска височина. Живописните махали са разположени от двете страни на малка рекичка. На север се откроява връх Кадрафил, на който е умрял от раните си Хаджи Димитър.

Според легендата селото е основано от войници на Цар Шишман, потърсили спасение след разгрома на българското Царство. Един бог знае дали е така, но според един турски регистър селото през 1635 г. брои около 1000 души и е център на нахия, включваща 64 села от Средногорието и горна Тракия. Тук през този ХVІІ век е създадена Аджарската книжовна школа, чиито ръкописни книги днес се пазят в библиотеки в Санкт Петербург, Цариград, София, Пловдив, Велико Търново... Открито е килийно училище, в селото се строят красиви двуетажни къщи, улиците се покриват с калдъръм, правят се чешми. Традицията на едно истинско българско село.

През втората половина на ХІХ век селото вече брои до 4000 души население. Те отглеждат хиляди крави, кози, овце, чиято вълна е в основата на подема на абаджийството. Вълната се пере, суши се на простори по дворовете, влачи се, преде се, тъче се. Основните средства за производство са простият ръчен дарак, примитивния предачен чакрък, домашият тъкачен стан, с каквито разполага почти всяко семейство. В този производствен процес вземат участие всички – от невръстните деца до немощните старци.

В село Свежен на 12 август 1860 г. в семейството на даскал Гено се ражда Владимир Серафимов. Именитият Серафимов род води началото си от спахи Видул от спахийското село Кочмаларе (днес Отец Паисиево, Пловдивска област). Неговият брат спахи Тудур според някои източници слага началото на рода на Васил Левски. Спахи Видул бил буйна глава и турците го убили. Единственият му син – Руси, забягнал и се заселил с майка си в село Аджар. Неговият син Стойко (хаджи Стефан) заминал за Зографския манастир, където приел монашеското име Серафим. До там го съпровождал по-големият му син Георги, който в Хилендарския манастир и в Атина изучил отлично гръцки език и черковно пеене и се върнал в Аджар учител. Това е именно даскал Гено – бащата на Владимир Серафимов. Той е наричан даскала не само заради професията, но и за голямото му сърце и готовността да помогне всекиму. Богатата му библиотека са ползвали всички, които са искали и могли да четат. Той е спомоществувател на книги на Райно Попович, даскал Ботю Петков, Христо Павлович, С. Радулов, Иван Богоров, Петко Р. Славейков. Даскал Гено и аджарката Райка имали 13 деца, от които единадесет отрасли живи и здрави и намерили своето место в живота. Най-големият син Стефан е учител в село Габарево, а сетне търговец на розово масло в Казанлък. По-малкият Иван е учител в Брезово, а сетне свещеник в Аджар.

Трудно е да се твърди категорично за срещи на братовчедите Васил Левски и даскал Гено, но децата са запазили и разказвали по-късно спомена за нощно посещение на въоръжен калугер или поп в къщата и забраната да стават и влизат в гостната одая. Все пак най-големият брат успял да влезе в стаята и да види нощния гост. И днес в къщата на даскал Гено можем да намерим изграденото преди Освобоождението скривалище, каквито в старите аджарски къщи не се срещат. В него се влиза през един долап и през маскирано второ дъно се достига до най-затънтения край на градината. Това е още едно свидетелство за пребиваването на Васил Левски и други комити в този дом. Не случайно в някои от срещите си с българи в Троянско, Васил Левски се представял като търговец от Аджар.

Владимир Серафимов израства в многолюдното семейство, учи при баща си до 14-годишна възраст, след което продължава образованието си в гимназията в Измир.

Трагична е съдбата на село Аджар по време на Руско-турската война. В Опълчението се включват 16 синове на това българско село. През лятото на 1877 г. отрядите на Сюлейман паша и движещите се с тях орди башибозуци и цигани разоряват подбалканските полета, Средногорието и Тракия. Те изгарят и село Аджар. Като влизат в селото, турците издирват най-напред даскал Гено – братовчеда на Левски, а сетне и останалите първенци. Всички са застреляни в края на селото. До 700 души са жертвите в това клане. Останалите бягат по околните гори или през Габарево, Александрово, през Марагидик и Шипка, та чак до Габрово и Свищов. По повод намерените дрехи на двама турски войници, селото е изгорено.

По-голямата част от великолепните дървени къщи с покрити одъри, с великолепни асмалъци, с богато обзаведените одаи с миндерлъци, стаи с разкошни камини и водници, спални помещения с изкусно изработени тавани, долапи и мосандри са запалени и унищожени.

Месеци след края на войната Владимир Серафимов се завръща в родното село. Свидетел на пепелищата, младият Владимир си задава въпросите за отговорностите на войната, за необмисленото навлизане на отряда на генерал Гурко на юг от Стара планина и лековатото оттегляне на предела на Балкана. Изгорени са перлите на Подбалкана - Сопот, Карлово, Калофер, десетки села в Горна Тракия и Средногорието от връх Богдан на запад, до Нова Загора на изток. Жертвите сред българското население – над 17 500 души, са съизмерими със загиналите войници общо в цялата Руско-турска война от 1877-1878 г.

Изгорени са над 40 000 къщи, 926 обществени сгради, 182 църкви и 120 училища. Този урок бъдещият полковник запомня за цял живот.

Злощастните решения на Берлинския конгрес от лятото на 1878 г. разделят българските земи на пет части. Наред с Княжество България и автономната провинция Източна Румелия, Македония и Одринско са оставени под пряката власт на султана, Нишко и Пиротско са предадени на Сърбия, като компенсация за „благосклонността” на сърбите по време на войната или по точно спрямо покровителката й Русия, а Северна Добруджа е предадена на Румъния, като компенсация за отнетата от Русия Бесарабия, населена с румъноезично население.

Това извежда на преден план национално-обединителната програма на българите. Най-интелигентните и добре подготвени чеда на народа ни, вместо да се насочат към новата индустрия, търговията и модернизацията на селското стопанство, поемат пътя на военната кариера. За да разреши своя национален въпрос, на България ще бъде необходима добре обучена и силна армия.

Владимир Серафимов отива при брат си Коста в София, където започва работа в адвокатска кантора. През 1880 г. е приет за юнкер в четвъртия випуск на военното училище в София. За показани отлични познания и военни умения е награден със сребърна казашка сабя от преподавателите си, предимно руски офицери. С нея той не се разделя през дългите години на своя офицерски път.

Първото си офицерско звание – подпоручик, Серафимов получава на 30 август 1883 г.

Назначен е за командир на пристанищната рота в Русе.

При обявяване на Сръбско-българската война той е командир на Пета рота от Втора дружина на Дунавския полк. Полкът е насочен към турската граница, но още преди да я достигне, получава заповед да се насочи към София. Неговото първо бойно кръщение е при отбраната на Сливница, където проявева всеотдайност в боя и неочаквано високи за малкия му опит командирски качества. Ротата се отличава с висок боен дух и героизъм при контраатаката на щик, изтласквайки сърбите от село Градешница.

После участва в разузнавателния отряд на ротмистър Бендерев. Младият, едва 25-годишен командир, получава своето първо воинско наградно отличие за проявен героизъм при боевете при Пирот – орден „За храброст” – ІІ степен.

Следват 27 години военна кариера в подготовка на предстоящата война с Турция за освобождението на българите в Тракия и Македония. Неговият военен атестат включва служба в 22 Тракийски полк, в Портовата морска рота, в Пети резервен полк, в 10 Родопски полк, в 28 пехотен Стремски полк, където служат повечето от новобранците на родния Аджар.

През 1886 г. е произведен в чин поручик, през 1888 г. – в чин капитан, 1899 г. – в чин майор, 1904 г. – в чин подполковник. Името му в армията се произнася с респект. Цар Фердинанд пожелал да го направи свой адютант, но той намира благовиден предлог да откаже, а пред близки споделя: „Не мога да стана салонен офицер. Аз съм войник и ще си остана такъв”.

По време на военната служба в Пазарджик той се оженва за Елена Серафимов, която през следващите години му ражда пет дъщери и един син. Истинско българско семейство на достоен офицер. За жалост синът умира рано и така впоследствие се загубва фамилията.

От началото на 1908 г. Владимир Серафимов е командир на 28 пехотен Стремски полк, а на 1 януари 1909 г. е произведен в чин полковник. В навечерието на Балканската война Владимир Серафимов е назначен за командир на 21 пехотен Средногорски полк, разквартируван в Асеновград. С този полк той ще изживее звездните мигове на своята военна кариера.

България започва Балканската война на 5 октомври 1912 г. с цел освобождението на Тракия и Македония, населени с преобладаващо българско население. Основният театър на военните действия е Тракийският, където трите български армии имат за задачата да разгромят основните турски войски и да доведат Османската империя до нейния крах, което се случва.

Не по-малко важни са и направленията на юг през Родопите и на юго-запад по долината на река Струма. Родопският отряд в състав от 9, 21, 27 и 39 пехотни полкове, получава задачата да разгроми противостоящите турски войски и освободи Средните Родопи и Беломорието, като прекъсне връзката железопътната линия Солун – Цариград, по която може да се оттеглят турските дивизии от Македония. Първата задача на 21 пехотен Средногорски полк е да ликвидира т.нар. Тъмръшки клин.

Тъмръш е историко-географска област в Средните Родопи. Води името си от село Тъмръш, населено с помаци, които участват в кланетата в Перущица, Бойково, Дедево, Храбрино през 1876 г. и логично след Освобождението правят всичко възможно, да не попаднат в българската държава и избягнат отмъщението за извършените зверства. Така се ражда през 1879 г. т.нар. Тъмръшка или помашка република, начело с Ахмед ага Тъмръшлията, чийто брат води помациите в акциите през 1876 г. Тук думата република няма юридически смисъл, а по-скоро това е опит да се лавира между Османската империя и новосъздадената Източна Румелия, за да се плащат по-ниски данъци. След Съединението през 1885 г., по силата на Топханенския акт, тези десетина села остават в границите на Империята и поради специфичното разположение са наричани Тъмръшки клин.

Още в първите сражения след 5 октомври 1912 г. воините от 21 пехотен Средногорски полк под командването на полковник Владимир Серафимов разбиват малобройните турски отряди, а гневните българи от село Перущица изгарят село Тъмръш, чието население бяга чак в Анадола и основава ново село под името Тъмраш кьой.

Втората основна задача на полка в състав от четири пехотни дружини, една картечна и една нестроева роти, една скорострелна и три нескорострелни батареи от Трети планински артилерийски полк и Шеста погранична дружина, е да освободи Девинския край.

Чепеларецът Илия Демирев ни е оставил интересно описание от краткия си досег през тези дни до полковник Серафимов: „Той изглеждаше внушителен и благороден и по-скоро беше като баща за войниците и офицерите, тъй като се отнасяше бащински с тях. Мустаците му бяха гъсти и бели. На ръст беше среден. Съветваше офицерите да бъдат внимателни с властите и населението”.

Такъв са го запомнили и хилядите българи от долината на река Арда, когато на 13 октомври 1912 г. полкът, разгърнат в три колони,. влиза в Пашмакли, Райково и Устово. Тогавашният взводен командир Константин Лукаш описва този поход под звуците на полковата музика: „Приемът на нашите войски от местните българи беше сърдечен и задушевен. Оплаканите лица на жените, облечени в пъстрите родопски носии, ни срещнаха приветливо. Мъжете и дори невръстните деца предлагаха своите услуги, за да помогнат. Едните и другите се чудеха как и с какво да гостят българския войник.” Гордо се развява знамето, на което със сърма е извезано „Добре дошли, скъпи освободители!” Миг, въплътил в себе си надеждите на 34 години страдание на братята ни от долината на Арда след Освобождението на България. През всичките тези години границата е горе на превала Рожен – Чепеларе - Пампорово, а те са част от омразната Империя. Миг на радост и за воините, които повече от три десетилетия се подготвят за своята освободителна мисия.

А сега турците бягат в безпорядък на юг към връх Кавгаджик, българската артилерия ги обстрелва, а полковник Серафимов разпорежда 1 дружина и четата на Стефан Калфа да се придвижат през планината, достигнат до гара Бук в долината на река Места и разрушат железопътния мост. Така ще бъде прекъсната възможността за оттегляне на турските войски от Македония. Изпратена е „летяща рота”, която навлиза дълбоко в турска територия за разузнаване и подготовка на пътя на отряда. Мостът е достигнат и започва подготовка за неговото разрушаване.

Но в този момент турското командване разпорежда на двадесетхилядния корпус на Явер паша да настъпи през Рудозем към долината на река Арда. Стратегическият замисъл е излизане в тил на българската армия в Горна Тракия. След анализ на военната обстановка командирът на бригадата полковник Гешев и неговият щаб отдават заповед 21 пехотен Средногорски полк да отстъпи от района на Райково, Устово и Пашмакли и заеме за отбрана превала Рожен - Чепеларе - Пампорово, т.е. старата българо-турска граница.

Днес можем само да гадаем, какво е било в сърцето и душата на полковник Владимир Серафимов. Жива е била все още картината на пепелищата на родния Свежен, на Сопот, Карлово, Калофер и още десетки села през 1877 г. след отстъплението на отряда на генерал Гурко. Отстъплението на неговия полк през октомври 1912 г. би довело до опожаряване на десетките български села в Средните Родопи, до хиляди избити деца, жени и старци. Турците от векове жадуват да поставят край на българщината в гордата Родопа планина. Заедно с редовната турска войска отново са башибозушките орди.

И в този миг полковник Владимир Серафимов отказва да изпълни заповедта за отстъпление и заявява: „Аз не ще отстъпя селата, в които вчера бях посрещнат като освободител!” Важни са не думите, а решението на дилемата: изпълнение на заповедта, за което той е задължен от военния устав, отстъпление и позор или неизпълнение на заповедта и военен съд. Но той знае, че има още едно решение – да умре в неравната битка в защита на българите от Родопа планина. С малкия шанс да победи и се превърне в техен Спасител. Отговорността е огромна, защото той не жертва своя живот, а обрича на гибел своя полк...

Полковник Серафимов изпраща заповед до Първа дружина и четата на Стефан Калфа да се завърнат от гара Бук, макар и неизпълнили своята задача да взривят железопътния мост. Отбраната на връх Кавгаджик – кота 1311 при село Аламидере е поверена на Втора, Трета и Четвърта дружина. Заедно с тях е населението на околните села, което превозва мунициии, продоволствие, подготвя окопи. Срещу тях са шест табора редовна войска и една скорострелна батарея от корпуса на Явер паша и хиляди нередовна османска паплач. В бойната заповед от 20 октомври 1912 г. полковник Серафимов изразява своята твърдост и решимост да победи: „Дружинните и ротни командири и всички началстващи лица, със своя личен пример да вдъхват смелост в своите подчинени, за което българското традиционно „ура” да се носи в гръмлив глас през време на действията, като имат предвид, че за 21-я полк няма връщане назад, преди да е изпълнил своя дълг пред царя и Отечеството”. През нощта започва да вали сняг, но поради близоста на противника не се разрешава паленето на огньове. Командирът цяла нощ ходи между войниците и ги ободрява.

В няколкодневните боеве на 19, 20 и 21 октомври 1912 г. воините на 21 полк устояват на атаките на трикратно по многобройния противник, за да дойде мигът, в който идващата от гара Бук Първа дружина атакува във фланг и обърква противника. Останалите дружини също контраатакуват под звуците на „Щуми Марица” и с бойния вик „Напред на нож!”. С думите „С нами бог!” полковник Серафимов повежда воините си в отчаяната атака. Воини, презрели живота, за да спасят своите еднокръвни братя от поругаване и смърт.

Частите на Явер паша отстъпват в безпорядък към село Палас (днешния Рудозем), оставяйки оръдия, пушки, снаряди, оборудване. Със Заповед № 95 от 23 октомври полковник Серафимов обявява, че положението в района е овладяно. Победа, извоювана с участието на доброволческите чети, с помощта на българското население, с кръвта на 75-те български войници, които оставят костите си за свободата на Средните Родопи. Победата се дължи и на безспорните командирски качества на полковник Владимир Серафимов, на умението му да оценява обективно обстановката, да организира разузнаване и оценява правилно намеренията на противника, да прегрупира и съсредоточава силите си там, където положението е застрашено, да ръководи умело боя, застанал начело на атакуващата колона. Победителите не ги съдят. Те са подвластни само на присъдата на историята. В мотивите, с които командването го награждава с военен орден „За храброст” ІІІ ст., ІІ клас, е посочено, че успехът на боя на 20 и 21 октомври 1912 г. се дължи на „неговото твърдо решение, полкът да не отстъпи на противника селата, от които предния ден е бил посрещнат като освободител... и благодарение на неговата лична намеса противникът е принуден да отстъпи в панически страх”. Обсъжда се и предложение за производството му в чин генерал, но командването не забравя, че със своята дързост той е показал как се служи на България.

Тези октомврийски дни на 1912 година оставят спомена в Средните Родопи не само за героичния командир, а и за човека Владимир Серафимов, който успява да привлече и българомохамеданското население на страната на българската войска.

В своя заповед той разпорежда ”да се вземат най-строги мерки за прекратяване на мародерството от страна на селяните из помашките села, като заловените се наказват най-строго. Да бъдат издадени свидетелства на бедни помашки семейства от село Долно Райково, да се снабдяват с храна от село Смилян. Жените и децата, старците и имотите на помашкото население да се запазват”. Тази добрина намира отклик през следващите месеци в самоволното движение на българомохамеданите за връщане към християнската вяра.

В следващите седмици 21 пехотен Средногорски полк настъпва в три колони към Беломорието и на 8 ноември освобождава Ксанти, после заедно с Родопския отряд градовете Гюмюрджина и Дедеагач, за да достигне до операцията по пленяването на корпуса на Явер паша в поречието на река Марица при Фере.

Войната за България се превръща в поредица от войни. Низ от военни победи, героизъм, себеотрицание и неуспешни опити за разрешаване на национално-обединителната програма на българите. По време на Междусъюзническата война полковник Серафимов воюва при Серка планина, Пепелище, на Криволак, на Калиманското поле.

По време на Първата световна война за кратко е офицер за особени поръчения при Главното интендантство при Министерството на войната, после е командир на бригада във Втора пехотна и Осма пехотна тунджанска дивизия, с която участва в голямата битка при завоя на река Черна.

Колекцията от ордени и медали се попълва с методическа точност. Ордени „Свети Александър” ІІІ с мечове по средата с корона (Командирски кръст), ІV степен без мечове с корона (Офицерски кръст) и V степен без мечове (Кавалерийски кръст), Народен орден „За военна заслуга” ІV степен (Офицерски кръст), орден „За заслуга” сребърен, за заслуги в мирно време, руският орден „Свети Станислав” ІІІ степен, австрийският военен кръст „За заслуги”, подарен от император Франц Йосиф за участието му в Първата световна война, персийски орден „Лъв и слънце”...

След края на войната заслужилият офицер излиза в пенсия. Съкрушен е българският идеал. Многолюдното семейство остава на едничката пенсия, но гордостта не напуска достойния офицер. На предложението да бъде произведен в генерлски чин, той отговаря: „Когато спасих Родопите и бях на върха на славата си, не бях произведен генерал. Нека си остана полковник Серафимов, както ме знаят и обичат хората, за разлика от всички онези генерали, за които народът никога не е чувал”.

Полковник Владимир Серафимов остава до края на живота си верен приятел на родопчани. Те непрекъснато засвидетелстват своето уважение и почит към своя Освободител. През 1924 г. подофицерите от Чепеларе, по-голямата част от които са служили в полка през 1912 г., образуват Подофицерско благотворително дружество и го наименуват „Полковник Серафимов”. Той често е техен гост на патронния празник и освещаване на знамето на 24 май. На 26 юни 1932 г., по повод 20 години от паметните боеве на връх Кавгаджик, в прогимназията в Устово се основава инициативен комитет за издигане на паметник в чест и памет на падналите български войници в боевете през 1912 г. В поканата до полковник Серафимов за полагане основния камък на паметника на 31 юли 1932 г. е записано: „С Вашето присъствие на това скъпо за родопци тържество, ще ни направите една голяма чест и ще покажете като доблестен военначалник как да тачим паметта на онезе, които тъй храбро и самоотвержено водихте в онези паметни боеве, и които поднесоха в дар пред Отечествения олтар най-скъпото си – своя живот, за свободата на брата роб”. За жалост това е последното пътуване на полковника в този край и поклонение пред костите на неговите бойци.

Средствата за изграждане на паметника се събират от селищата в долината на река Арда, от Чепеларе, Асеновград, Пловдив, Кърджали. Всички постъпили средства се записват в Златна книга, на чиято първа страница стои собственоръчен подпис на цар Борис ІІІ: „Народ, който помни своето минало и тачи свещените подвизи на своите синове – герои, е народ с бъдеще”.

За откриването на паметника на 12 август 1934 г. полковник Серафимов вече не е между живите. Умира в София на 7 април 1934 г. В акта за освещаване на паметника–мавзолей е записано: „Тук на това място през дните 19, 20, 21 на месец октомври 1912 г., 21 пехотен Средногорски полк разби турските пълчища на Явер паша, три пъти по-многобройни от българските войски и освободи този край от турско робство, като го приобщи към малкото отечество. Нека този паметник, въздигнат по инициатива на местното българско население и при щедрите дарения на мнозина родолюбиви български граждани и учреждения, буди удивление за безпределната любов на покойниците към България, служи за достойно изпълнен дълг към Цар, Род и Родина. Вечна памет на падналите герои! Слава на живите борци!” На този паметен ден присъстват 12 000 души.

Връх Кавгаджик е преименуван на Средногорец и заради боевете, разиграли се тук през 1912 г. и съотношението на силите между българските и турските войски влиза в аналите на историята под името „Родопската Шипка”. В края на 1934 г. село Аламидере е преименувано на Полковник Серафимово. И днес в Родопите тачат името на полковник Серафимов. През 1992 г. бяха открити нови негови паметници в новия център на град Смолян и Рудозем. Скулптурен портрет е поставен в ниша до жертвеника на паметника на връх Средногорец. Всяка година поклонението на този паметник се превръща в празник за Средните Родопи. В малкото средногорско село Свежен е запазена неговата родна къща. Наред с паметника в центъра на селото тя напомня за подвига на този велик син на България.

http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=127%3A2010-11-23-09-10-25&catid=29%3A2010-04-24-09-14-13&Itemid=61