25 май 2020г.

Трето намиране честната глава на св. Иоан Кръстител, ден на Африка, ден на безследно изчезналите деца ....

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Инсинуацията е като рядка кал... - Светлин Русев

Инсинуацията е като рядка кал - не може да не те опръска - интервю със Светлин Русев, в. "Сега" от 29.08.2008

Николай Искров

"Умален модел сме на това, което става в света. Един свят, една държава, които вървят към своето самоунищожение”, изразява опасенията си големият ни художник Светлин Русев


Академик Светлин Русев е носител на много награди, между които голямата награда на Съюза на българските художници - 1986 г., наградата на името на Владимир Димитров-Майстора - 1987 г., на името на Кирил Петров - 1988 г., награда за портрет Радом - Полша, награда "Габриел Оливие" - Монако, държавна награда "Паисий Хилендарски". Член е на Салон Д' Отон - Париж, член на "Ника - Кай" - Токио, от 1983 г. е член-кореспондент на Кюнстлерхаус - Виена, член на Руската академия на изкуствата, член на академия "Медичи". От 1975 г. е професор в Художествената академия, а от 1973 до 1985 г. е председател на Съюза на българските художници. Директор е на Националната художествена галерия от 1985 до 1988 г. През 1985 г. подарява на родния си град Плевен голяма колекция от съвременно и класическо българско изкуство, източно и африканско изкуство, която е открита като постоянна галерия.

 

- Г-н Русев, наскоро ви замесиха в поколенчески спорове... Как реагирате на такива неща?

- Както е известно, подлостта, завистта, злобата и клеветата нямат почивен ден. Те винаги са будни и готови да омърсят всеки и всичко заради собствените си интереси, некадърност и безпомощност. Неслучайно в мотото за изложбата "Учителите" споменах, че не остана неоплют и неотречен. Очевидно, че в родната ни действителност е съхранена колосална разрушителна енергия, която не се спира пред нищо.

- Съзирате ли и инсинуации?

- Да. Ако злобата и клеветата са по-директни, инсинуацията е нещо много по-мръсно и в определен случай - по-цинично и перфидно. Тя е хлъзгава и лепкава като рядка мръсна кал, в която, стъпиш ли, няма начин да не се опръскаш целият. Дори човек като мен, който е изпитвал върху себе си инсинуацията във всичките й разнообразни, конюнктурни, професионални и комплексарски превъплъщения, от време на време се изкушава да хвърли някое камъче в блатото. Всъщност справяне няма. Илюзия е, че достойният и честен отговор или съдебните процедури могат да ни спасят от нея.

- Е, няма ли спасение? Много песимистично...

- Единственото спасение е наказанието по-дълго да живеят разпространителите й. Тя се храни със злоба и омраза, а само като си представиш как се живее с толкова ежедневна омраза, каква отрова и ненавист денонощно поглъщат тези демократични мутанти, с какво си лягат и с какво стават - злъчен сок и на вечеря, и на закуска... С колкото и морални, граждански и политически принципи да я подклаждат, отровата си е отрова. Нищо не ми остава, освен съжалението.

- Петър Дънов казва, че три важни неща движат човека: светла мисъл, добро чувство и благородна постъпка. Като наблюдавахте толкова години човешкия живот, кои за вас са трите важни неща?

- Петър Дънов може да говори за тези неща, защото е Беинса Дуно... Но за простосмъртния, който е живял и все още живее живота си, е трудно да формулира трите най-важни неща. За разлика от Учителя, който вижда и определя нещата от една духовна дистанция, ние сме прекалено приземени в действията и поведението си. Преживял съм много, свидетел съм на различни превъплъщения, живях и живея с достойни хора и с предатели, с извисени личности и с дребнави душички - но не бих си позволил, а и не съм сигурен, че моите правила и изводи са най-важните неща в живота. Мисля, че е достатъчно да следваш целите си с вяра в смисъла им (не е без значение какви са), без да нараняваш други, за да имаш право да се радваш на резултатите от поведението си. Но като си помисля, че и най-чистите и светли неща, към които се стремим, са в състояние да извадят от равновесие завистливия, неуспелия, некадърника - изведнъж разбирам колко условни и относителни са и доброто, и благородното действие.

- "Когато ученикът е готов, учителят се появява." Такава ли беше срещата ви с Дечко Узунов, а и с останалите ви учители?

- Истински шанс, дар на съдбата е да срещнеш истински учители. Когато не бях приет при второто ми кандидатстване в Академията - това беше най-черният ден за мен. Всъщност при третото ми кандидатстване попаднах в курса на Дечко Узунов. От дистанцията на времето и всичко, което се случи и не се случи след това, виждам, че изпитанията, които ми поднесе съдбата, всъщност са били част от възможностите, с които ме е дарила. Не знам дали съм бил готов или не за срещата с Дечко Узунов, по-точно едва ли. Както аз, така също и другите студенти от курса сме имали мярка за тази широко скроена личност, около която витаеше някакъв духовен аристократизъм. Истината е обаче, че ние се възхищавахме на всичко при него - от вкуса и културата, с които се обличаше, до интуицията, с която при корекциите напипваше пулса на всеки от нас...

- А кой е най-ценният урок, който бихте преподали на учениците си днес?

- Сега не бих си позволил да почвам с уроци, независимо от какъв характер са. Първото и единствено нещо, което бих помолил бъдещия ученик - да определи себе си! Готов ли е за изпитанието художник? То е свързано с изпитания и изкушения. Уроците са безсмислени, ако нямаш вяра в духовния смисъл на това, което ще учиш. Много опит и талант са проиграни, когато се срещнат с житейските изпитания - от самосъжалението до привидностите на успеха.

- Насочват ли се все още талантливи студенти към Художествената академия?

- Нямам точно представа, но доколкото знам, "напливът" не е толкова голям. При всички случаи има и ще има талантливи млади хора. По-същественото е, че при една девалвирала ценностна система, при липса на трайни критерии, при пълна духовна деградация, при един световен артистичен хаос и човешка безпътица - най-трудно ще бъде на истински талантливите и творчески всеотдайните.

- Как младите могат да устоят срещу нахлуващия от всички страни кич?

- Не знам младите как ще устоят на нещо, което по-възрастните са превърнали в доходоносен бизнес. Кичозността властва навсякъде - от тъй наречения ВИП елит в цялостното му поведение до обществената среда... Но ако има нещо, което заплашва не само младите, но изобщо бъдещето на човечеството, това е непрекъснатото насаждане и възпитание на насилие. Каквото и да си приказваме, каквито и мерки да се вземат, училището е жалко и безпомощно пред обезчовечаването на хората. Вие виждате колко е жесток реалният свят и какви интереси движат световната политическа демагогия. А ние сме част от нея - по нашенски демократизирана.

- На последната си изложба отдадохте почит към учителите си, но и показахте нови картини, озаглавени "Моление за чашата" с мото от Евангелието: "Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение: духът е бодър, а плътта немощна". Стигали ли сте в живота си до подобна трагична самота?

- Трагичната самота на Иисус няма и не може да има измерение с човешката самота и горчивини, които малко или много съпътстват дните ни. Саможертвата на Учителя прави още по-трагична и тъжна самотната обреченост в Гетсиманската градина.

- А ние, българите, как ще се спасим? Имаме ли изобщо нужда от спасение и какво може да ни спаси?

- Не се наемам да давам рецепти. Толкова време политици и държавници, различно оцветени, непрекъснато преминаващи от властта в опозиция и обратно, ни обясняваха как ще оправят и спасят България, а всъщност оправяха себе си. Не ми се иска и аз да се изживявам като спасител. Много станаха спасителите. Единственото, което не са ни препоръчвали, е да престанем да им вярваме, което означава да престанем да разчитаме на други освен на себе си. Може да звучи малко абстрактно, но няма друг избор. Ние непрекъснато разчитаме на други да ни оправят, а това "оправяне" върви заедно с освобождението и заробването, заедно със спасението и зависимостта, заедно с прегръдката и задушаването, заедно с обещанията и лъжата. А няма кой да ни изхвърли собствения боклук.

- Превърнахте ателието си в музей. Амбиция беше и да се превърне в средище на българското изкуство - с премиери на книги и автори, камерни концерти. Осъществи ли се тази идея?

- Доколкото едно духовно пространство, а "Ателие-колекция" е такова, то е отворено и достъпно за всички, частично изпълнява идеите в името, на които го създадохме. Съзнателно избягвам прекаленото му "демократизиране" с много и различни прояви, което не значи, че е затворено за подобна дейност, но цялата простотия и наказателна арогантност, витаещи около частните колекции, завистта, превърната в принципи на обществена грижа, може да накарат дори човек като мен, неизлечимо болен от тази "тиха лудост", да тегли ключа на колекцията и да каже "майната ви"... Разбирам, че това ще зарадва много хора, които не са в състояние да проумеят и разберат за какво става дума! Но да не бързат да се радват. Такъв подарък няма да получат. Достатъчно е, че и в плевенската колекция, и в тази идват хора, които имат нужда от тишината на едно пространство, в което витаят духовността и достойнството на толкова светли личности.

- Чужденците говорят за нас, например белгийският колекционер Юго Вутен, че силата на България е в нейната култура и природа. А точно тях унищожаваме. Защо?

- От българската природа не знам какво точно вече остана нециментирано, неомърсено, неунищожено... Ние сме един умален модел на това, което става в света. Един свят, една държава, които вървят към своето самоунищожение. Не силата, вече слабостта ни е в нещастната природа. За разлика от нашите родни талибани, които решиха, че България започва от тяхното "демократично" покръстване, един чужденец като Юго Вутен не само видя силата на българската култура, но и разбра нейната слабост и направи толкова много за нейното спасение, национално самоосъзнаване и съизмеримост с тенденциите на световното изкуство, колкото нито една държавна институция. В случая става дума за българската пластическа култура и по-специално за съвременната българска скулптура. За съжаление ние сме в състояние както да разгонваме чуждите инвестиции в икономиката, така и да откажем и един човек, който работи с най-чисти и идеални цели за българската култура. Но това е тема за друг разговор. Родната простотия и завист не отминават и чужденците.