19 юни 2018г.

Ден на Св. Преподобни Пасий Хилендарски, Годишнина от написването на "История славянобългарска"

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Изостаналата Албания и модерната държавност

Автор: ИВАЙЛО ДИЧЕВ

 

Албанската идентичност и национализъм. Създаването на една държава.

 Албанците, за които се твърди, че са един от най-древните народи на европейския континент, доста често и обедително, назовавани като наследници на илирите[1], създават своята първа самостоятелна албанска държава едва през ХХ век, когато били отправени последователни удари срещу загиващата Османската империя, от която дотогава били част, в продължение на пет века.

 Трудно се намира обяснение в историческата литература за видимата невъзможност на албанците да съществуват в отделна, собствена държава. Трудно доказуемо е също колко процента от тях са били част от полусамостоятелни феодални провинции в римската, българската, сръбската и османската империи през огромния период от над ХХІІ века и дали изобщо е имало такива. Дали е съществувала определена албанска идентичност преди Албанското възраждане от ХІХ в., под формата на идентификация с албански родови фамилии, оказвали се лидери на локални общности. Или нито обикновенният селянин, нито феодалът се виждали като част от единна група със сродна памет, традиции и език, която можем да наречем днес албанска.

 Впечатление извън всичко друго обаче прави смразяващата непокътнатост на албанския език, който не губи своите основи в този огромен период от време[2], въпреки че до 1912 година нито веднъж не приел функциите на национален, държавен или имперски. Именно той в последствие се оказал център на изграждащата се албанска идентичност през ХІХ и ХХ век, довела до обновянане на албанската общност, в която важно място заели идеите за преподаване на албански език, изграждане на албански училища и издаването на албански книги.[3]

 В късното си осъзнаване, спрямо останалите балкански държави, лидерите на албанското Възраждане, насочвали вниманието на все по-голям състав от албаноезичното население в пределите на Османската империя към заявяване на самостоятелно албанско развитие в границите на националната държава.

 Въпреки своя устрем за отделяне от Портата, обществени дейци, определяли посоката на албанския национализъм, катерещ се по основите на албанския език, отстоявайки привързанността на общността към османските традиции и  религиозната толерантност, като причините за тази специфика на националните идеи били най-малко три: 70% от албаноезичното население изповядвало ислям, останалите 30% били православни (в Южна Албания), католици (в Северна Албания) и криптохристияни[4]; солиден състав в имперската администрация, от най-ниския до най-високия чин, били заети през петвековното османско управление от етнически албанци[5]; и последно, но първо по-важност, славянският и гръцкият национализъм, идващи следователно от север (сърби и черногорци) и от юг (гърци).

 Заплахите от претопяване в смесените райони на вилаетите на империята, наситени с албански етнически масив, точно в момента на националното (въз)раждане, се оказали въздействаща сила за сплотяването на албанците и организирането им в политически формации[6], защитаващи интересите им на имперско и международно ниво.

 След двата последователни военни неуспеха на Портата в Триполитанската и Балканската война, албанците получили своята възможност за измъкване от тежкото рамо на султана, обявявайки на 28 ноември, 1912 г., във Вльора, своята независимост.

Една година по-късно, чрез Лондонския мирен договор, била призната албанската държава, но в същото време голяма част от албаноезичния масив в Северна и Южна Албания били дадени на Сърбия и Гърция. Впоследствие избраният от Великите сили принц, Вилхем де Вид, претърпял пълно фиаско. Неговото фиктивно управление в раздираната от кланови сблъсъци страна, издържало едва шест месеца.

В същата година избухнала Първата световна война, през която Албания била разбирана повече като мезе за съседите си, отколкото като територия на самостоятелна и призната държава. Политически Албания била такава, но нито военно, нито административно, имала модерен и функциониращ апарат. Не след дълго време тя се оказала в ръцете на  западните, окупационни войски, които се опитали да блокират натиска на гръцките и сръбските части. Войските напуснали страната едва след края на мирната конференция в Париж през 1921 година, където били взети решение, относно границите на малката балканска държава и конфликтът с нейните съседи.

 От 1921 до 1938 година вече можем да говорим за самостоятелно държавно развитие на Албания, като разбира се, използваме този термин винаги с едно наум, имайки предвид спецификата на планинанската страна, откъм социални, политически  и икономически традиции.

 

 Между неписания закон на Лека[7] и Обществото на народите. 

Дали било поради планинския си релеф, географската затвореност или липсата на политически опит, Албания в продължение на целия период от 1921 до Втората световна война, останала предимно свързана със средновековните норми, отколкото с европейските, модерни тенденции за структура на социума. В държавата властвали феодалните отношения, като над една трета от земята била в ръцете на родови земевладелци[8], които в по-голямата си част били бивши чиновници от османската администрация, наричани въпреки измъкването от империята, все още по старумо с названието „бейове”.

 През 1921 година един от водачите на племето мирди в Северна Албания Гьон Марка Гьони, повел бунт  срещу правителството в Тирана, като водените от него 2 хиляди бунтовници били отблъснати от правителствените войски. Преди Първата световна война тамошите албански католиците били свикнали да живеят, чрез подкупи, които османското правителство им давало. Поради което опитите на албанските правителства да ги обложи с данъци били неуспешни. В крайна сметка политическата власт и родовете стигнали до консенсус даровете да бъдат в по-малки количества, а водачите им да получат ранг полковник в националната армия.

 В голяма част от планинските селища в Северна Албания все още основно място в социалните отношения заемал Неписаният закон на Лека Дукагини, който представявал съвкупност от обичайни правила и норми.

 В страната на орлите нямало почти никаква транспортна мрежа. Едва през управлението на крал Зог започнало изграждането на пътища или ремонтирането на стари. Липсвали железници, като първата била открита през 1947 г. Голяма част от населението не само не плащало данъци, но и не разбирало защо трябва да плаща данъци и какво означава това. Липсвала сериозна инициатива в държавното образование като през 1922 година имало едва 20 хиляди ученика[9]. Неграмотността сред населението запазила своето високо развнище, като след Първата световна война била 80%, а преди окупацията на Италия, през 1938 г., отново 80%.[10]

 Правителството отделяло по-голямата част от държавния бюджет към военното министерство или в изграждането на обществени сгради в столицата Тирана, за сметка на образованието, което получавало едва около 2-3 милиона албански франка. Редица западни филантропи и западни обществени организации съобщавали за оскъдните учебни материали, с които трябвало да обучават малките албанчета.[11] В страната нямало нито един университет и само три професионални училища. Правителството осигурявало между 60 и 120 стипендии за обучение на албанчетата в западни университети, но те се оказали недостатъчни.

 През 1922 година в Доклада на Обществото на народите[12], авторът Алберт Калмс съветвал младата държава да предприеме по-скоро реформи, най-важната, от които била аграрната. Да започне систематично изграждане на транспортна мрежа и увеличаване на училищата, учителите и ученическите материали.
Авторът лаконично търдял, че в страната ще дойдат капитали, само когато има сигурност.

 Докато Великобритания набързо се сприятелила с Албания, когато били открити нефтени залежи и набързо загубила интерес от нея, когато тези залежи се оказали в твърде малко количество, в същото време постоянно внимание идвало от Италия, която се оказала и най-силният икономически и политически партньор на страната на орлите, създавайки Националната банка на Албания през 1925 г. [13] и осигуряваща над 70% от чуждите капитали. В крайна сметка тя окупирала страната през 1938 г.

 Великите сили не проявявали интерес към малката държава, нито от икономически, нито какъвто и да е било друга аспект, най-вероятно защото всеки държавен интерес бил икономически…

 Нито Великобритания, нито Русия, нито Франция имали против засиленото влияние и фактически проктеторат на Италия над Албания. Мнимите бележки от докладите или рядко излизащите на книжния пазар пътеписи и съобщения от западни филантропски организации, не били достатъчни за цялостно осъзнаване на ситуацията в страната на орлите, която към този момент нямала нито политическа воля, нито политически традиции, нито самостоятелно политическо бъдеще.

 

Теорията на Витгенщайн за „езиковите игри” и нейното място в изостаналата Албания 

Нарушавайки линейността на историческата наука, ще допусна да използвам философски инструментариум, идващ от по-късно време, спрямо изследвания период.

Това е теорията на австрийският философ Лудвиг Витгенщайн[14], който в своите късни бележки написва, че за да уловиш значението на една дума, значи да научиш как да я употребяваш в даден контекст, тоест конкретна езикова игра, в езикова процедура. Значението е употреба. Да научиш даден език е като да научиш игра или по-точно множество от свързани игри.

 Голяма част от албанското население нямало представа какво се крие зад думи като държава, държавен интерес, нация, образование, икономически отношения, индустрия, защото не било част от тези „игри”, че да осъзнание техния смисъл като цяло.

 Конкретната езикова игра означава отрицание на универсалния човешки разум. Това че проф. Алберт Калмс назовавал проблемите в Албания, давайки решение, чрез Реформа, не означава, че той ще бъде разбран. Това че той използвал в своя доклад думи като „държавата Албания”, „държавна политика”, „вътрешна търговия” и „напредък”, не означавало, че тези думи се използвали или още по-малкото се разбирали от албанците, защото различните хора могат да използват езика по различни начини, което пък може да доведе до това, че те гледат на света с напълно различни очи.

 Родовете не разбират, че новото правителство в Тирана е правителство на всички албанци. Те не мислят за албанците като нация, те мислят за тях като за отделни родове. Мислят, че правителството е правителство на Тирана, което се опитва да им отнеме свободата, също както римляните, турците, и австрийците, и италианците, и сърбите, и гърците и Съветът за мир са се опитвали.[15]

 

Защо Албания не се превърнала до началото на Втората световна война в модерна държава?

 Според немския социолог Ърнест Гелнер[16], аграрното общество представлявало специфични социални отношения, в които индивидите участвали със специализиран труд и слаба мобилност. Като част от него те произвеждали предимно храна, а знанията и специализацията на труда се предавали от майстор на чирак. Останалите в обществото нямали възможност да вършат тази специфична дейност, както и хората, които я извършвали не можели да правят друго. Слабата самостоятелност била присъща в аграрното общество. Образованието било достъпно само за определени хора, а държавата разчитала на монопола над легитимното насилие: жандармерия, полиция, армия, съд.

 От друга страна, в индустриалното общество индивидите били подвижни. Съществували повече професии, отколкото в предния период, което довело до по-голямо разделение на труда, по-голяма мобилност и повече умения в отделния индивид. Хората се обучавали в неспециализирани училища, но получавали висока обща образованост, защото трябвало да бъдат подготвяни да извършват различни дейности, да бъдат мобилни. В индустриалното общество държавата разчитала на монопола над образованието: училища, гимназии, университети, научни академии.

 От посочените твърдения лесно можем да се ориентираме към коя форма на общество спада Албания в първите години от своята самостоятелност до Втората световна война.

Парадоксално, но факт, в ерата на модерната държава, Албания все още изживявала предишния етап от обществено развитие. С идването си на власт, на крал Зог, се опитал да вътвори ред и стабилност в страната, чрез силова политика, убийства и подкупи. Икономическата култура била все още примитивно-аграрна, като едва 4.5% от националните приходи идвали от индустрия.[17] Производството на храни и продукти от животни заемало най-голям дял. Износът бил концентриран до голяма степен само към Италия.

 Албания не успявала да се превърне в модерна държава, тъй като политическата линия на управляващите била концентрирана над монопола на легитимното насилие, вместо върху монопола над образованието. Властта се опитвала да въдворид ред и спокойствие в страната до голяма степен заради чуждите инвестиции, които идвали, както Алберт Калмс посочил, тогава, когато има сигурност. За съжаление, обаче нито съветите на западните институции, нито албанският елит, осъзнали, че легитимното насилие въз основа на законите и жандармерията, е опит да се поправи неуспеха или изобщо липсата на стабилната държавна политика във всеобщото държавно образование, което да даде възможност на поколенията да участват в модерните „игри.

И все пак, животът е игра. Но преди всичко игра, която трябва да се научим да играем по правилата на духа на времето или (?) … Друг е въпросът дали линейната еволюция на цивилизациите е дотолкова полезна днес, в ерата на глобализацията, когато  една технологична, научна или политическа революция, държи инструментариум, способен да разнесе своите разсейки до всички кътчета на света, без значение от легитимността на насилието, образованието или политическата власт. Разсейки, които понякога приемат образа на гъба или на самозапалил се младеж…

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

 ·         Мете, Серж., „История на албанците” – София, 2007., Издателство „Рива”

 ·         Миранда В., Албанците: Съвременна история. – София, 2000г.,изд. „Пигмалион”

 ·         Гелнер, Ърнест. Нации и национализъм. УИ „Св. Климент Охридски”,  София, 1999 г.

 ·         Calmes, Albert. The Economic and Financial Situation of Albania, League of Nations, 1922

 ·         Jacques, E. Edwin. The Albanians: an ethnic history from prehistoric times to the present, Jefferson, N.C, 1995

 ·         Aldcroft, Derek. Europe's third world: the European periphery in the interwar years., Ashgate Publishing, Ltd., 2006

 ·         Roucek, Joseph. Economic Conditions in Albania, Economic Geography, Vol.9, No. 3 (Jul. ,1933), pp. 256-264, Clark University, 260 с.
 

 

ИЗПОЛЗВАНИ АЛТЕРНАТИВНИ ИЗТОЧНИЦИ:

 ·         Енчев, Кристиян. Езиковите игри на Витгенщайн: трансцендентални контексти, В: http://notabene-bg.org/read.php?id=35

 ·         http://philosophy.log.bg/article.php?article_id=16800

 

 


[1] Интерес предизвикват със своята широка аргументираност, тезите за илирийския произход на днешните албанци в следните две книги: Jacques, E. Edwin. The Albanians: an ethnic history from prehistoric times to the present, Jefferson, N.C, 1995.,  И:   Мете, Серж. История на албанците. От илирите до независимостта на Косово. Рива, София, 2007.

[2]  „…Вижда се непрекъснатост между езика, който говорят днес албанците, и говорения от дедите им в древността.”  В: Мете, Серж. История на албанците. От илирите до независимостта на Косово. Рива, София, 2007, 80 с.

[3]  През 1879 г. в Истанбул било създадено „Дружество за албанско езикознание”, което развивало в продължение на две години твърде активна дейност, като печатало книги и списания. През 1887 г. за първи път светско училище получило право да преподава на албански език.

[4]  Буквално означава „скрито християнство”.  По време на османското владичество, някои от новопомохамеданчените албанци не изоставяли веднага предишните си вероизповедания. Официално те изпълнявали предписанията на Корана, но неофициално, в домашна среда, продължавали да се придържат към християнските празници, обреди и обичаи.

[5]  „…В периода между 1453 и 1623 г. от двадесет и шест велики везири единадесет били албанци.” В: Мете, Серж. История на албанците. От илирите до независимостта на Косово. Рива, София, 2007.

[6]  Първата подобна формация е Албанската лига от Призрен, създадена през 1878 г.

[7] Канунът на Лека Дукагини е съвкупност от неписани правила и норми, които регламентират обществените отношения.

[8]  Roucek, Joseph. Economic Conditions in Albania, Economic Geography, Vol.9, No. 3 (Jul. ,1933), pp. 256-264, Clark University, 260 с.

[9]  Calmes, Albert. The Economic and Financial Situation of Albania, League of Nations, 1922.

[10]  Aldcroft, Derek. Europe's third world: the European periphery in the interwar years., Ashgate Publishing, Ltd., 2006.

[11]  „Нямаше пейки и чинове, разбира се; децата стояха плътно притиснати в студената стая и той [учителят] им преподаваше, като пишеше с парче тебешир по стените. Вече едно момче можеше да чете и пише едносрични думи и заслужи един калъп сапун. Падре Мариян беше изпратил на свои разноски човек на двеста мили до Тирана за петдесет калъпа сапун, които да бъдат използвани като награди…” В: Викърс, Миранда. Албанците. Съвременна история, Пигмалион, Пловдив, 2000 г., 132 с.

[12]  Calmes, Albert. The Economic and Financial Situation of Albania, League of Nations, 1922 .

[13]  Националната банка не обслужвала толкова албанските, колкото италианските интереси. Седалището на самата банка било не в столицата на Албания, а в столицата на Италия.

[14]  Теорията излиза на книжния пазар подсмъртно в сборника „„Философски изследвания".

[15]  Викърс, Миранда. Албанците. Съвременна история, Пигмалион, Пловдив, 2000 г., 121 с.

[16]  Гелнер, Ърнест. Нации и национализъм. УИ „Св. Климент Охридски”, 1999 г. 30-42 с.

[17]  Jacques, E. Edwin. The Albanians: an ethnic history from prehistoric times to the present, Jefferson, N.C, 1995., 390 с. 

 

---------------------------------------------------------------------------------------------


http://nauka.bg/a/%D0%B8%D0%B7%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B0%D0%BB%D0%B1%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%B8-%D0%BC%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82