Път: : Моят човек : И

Иван Радев

Жанета Радева

 

Всеки от нас има роднини, с които се гордее и за които иска да разкаже. Аз избрах да ви запозная с историята на моя дядо, чиято история смятам за много интересна.

През януари 1926 г. в град Меричлери се ражда моят дядо Иван Радев. Той ми дава много поводи за гордост с историята си и въпреки че понякога пречупва нещата през собствената си призма, знам, че е преживял и видял много.

Сигурно повечето от вас не са чували за Меричлери,з атова на кратко ще ви осведомя, че това малко градче се намира близо до град Димитровград и е познато на повечето хора с минералните си извори. Но да се върнем на дядо ми. Той произхожда от номрално земеделско семейство, с тази особеност, че родителите му са евангелисти и това е дало отпечатък върху неговото възпитание и ценности. Всяко семейство по това време е имало най-малко три деца и така семейството на моя дядо напълно е влизало в нормата с двама сина и една дъщеря.

Ученическите му години и до днес са се запечатали в цветни спомени от интересни случки. Дядо ми е учил в началното училище в Меричлери и от това време няма да забрави магарето, с което са карали учениците до училището. Учили са от сутринта до обяд и след това са се прибирали в къщи. Често обаче, при лощо време, са оставали в сградата на училището, където заедно с останалите си приятели са се забавлявали толкова, че дори децата, които са живеели наблизо, са предпочитали да остават с тях и да изпитат тази романтика. Училището е носило името на революционера Д. Н. Матевски и според спомените на моя герой е имало много добри преподаватели, които не само са им дали знания, но и са успели да наложат ред и дисциплина.

Когато карам дядо ми да ми разказва интересни случки от ученическите му години, той изведнъж се усмихва лукаво и започва историята за мишката. Учителката им по зоология винаги се е стараела да онагледява уроците и предложила, ако някой може да донесе мишка, да го направи. Като изпълнителен ученик дядо заложил капана и не след дълго хванал една мишка. На другия ден в училище преподавателката била много доволна от труда, който е положил, а дядо ми бил още по-горд да чуе името си от съучениците си, когато учителката попитала чие дело е това. След приключване на урока естествено се намерил някой по-палав ученик, който да отвори капана и това да предизвика бурна паника в учителката. Тя започнала да се катери по столовете и наредила бързо някой да хване мишката и да я пусне там, откъдето е дошла.

След като завършва училището в Меричлери, дядо кандидатствал в гимназията в Чирпан. Майка му обаче не знае за тези негови намерения и след като разбира, че вече е приет, е силно притеснена кой ще го издържа. За да й спести и тези мъки, той започва работа по жп линията Меричлери - гара Раковски, а по-късно и в каменовъгления рудник „Вяра”.

През това време, след като изкарва три години в гимназията, в България пристига едномилионна немска армия, част от която се настанява в училището, което е разпуснато, улиците са задръстени, а германците се готвят да окупират Сърбия и Гърция. След войната там следва година и половина отново училище, но тогава започва гражданска война между жандарменията и партизаните. През това време дядо ми започва работа като миньор при много тежки условия на труд. Набавя си сам всички инструменти, дрехи и лопати. Няма баня, стол, а да не говорим за условия на безопасност. Работното време се определя от майстора.

Докато учи в Чирпан, дядо се запознава с Гита Господинова - национална героиня, която загива на връх Дерменка, чрез най-жестока смърт, Цанко Ганев - бъдеш командир на партизанска чета, и други хора, които оказват сериозно влияние върху неговия национален дух и патриотизъм. Всички те живеят в жестоки военни времена. Братът на моя дядо, както и техния баща са мобилизирани в корпуса в Гърция.

През 1944 година, когато дядо ми е 18 години, България обявява война на Германия и мобилизира армия от 400 хил. души. На гара Раковски бащите изпращат синовете си с поръчение да се върнат живи и здрави, а майките ги оплакват, защото не знаят дали пак ще ги видят. Заминават както моят дядо, който е доброволец в Девети полк на град Пловдив, така и неговият брат - Атанас. В девета пълководна група участват партизани, политзатворници и доброволци. При превземането на Стражин и Страцин в лют бой с врага войниците от девети полк проявяват масов героизъм.

Със собствените си очи дядо ми е гледал как загиват приятелите му, как някои от тях са били изоставени на фронта, защото са били в изключително тежко състояние. За много от тях той е дарил кръв, защото за щастие кръвната му група е 0. Една от най-трогателните истории, който ми е разказвал, е свързана с двама братя  - сираци. И двамата са били тежко ранени и дядо ми е бил в болницата, за да им дари кръв. Виждайки, че положението му е безнадеждно, по-малкият брат казва на батко си: Батко, вземи ми обувките, на мен вече няма да ми трябват. Мен ще ме пазят ангелите.”. За съжалени виждам как много често такива тъжни спомени изплуват в съзнанието на дядо ми и до днес.

След войната, на 25 години дядо Иван се омъжва за най-красивата и най-нежна девойка в Меричлери - баба Тонка. Той вече има стабилна работа като заместник-главен инженер в единствения държавен руднник. След национализацията е издигнат в главен инженер на най-големия рудник за лигнитни въглища – "Христо Смирненски". Интересен е и фактът, че името на рудника е дадено от моя дядо, който много харесва стиховете на Смирненски, в един от който е възпят трудът на миньора. Парадоксът е в това, че дядо ми е един от основателите на рудниците в Маришкия басейн, а  по-късно баща ми заема ръководна длъжност в един от тях и по време на ликвидацията е назначен за началник-ликвидация. За да не съсипе умишлено всичко това, което поколения наред, включително и той самият са градили, той реши да напусне.

Сега дядо ми е един жизнен пенсионер, който постоянно се опитва да съхрани историята, като издейства построяването на паметници на ветераните от войните. Също така се погрижи за възстановяването на разбития паметник на Смирненски в Меричлери. Като ветеран от Втората световна война и участник в бригадирското движение той има много ордени и медали. Сега на 83 години е председател на Дружеството на ветераните от войните на България. Описва спомените си в книги и заедно със свои приятели направиха филм за Втората световна война, с който да привлекат вниманието на учениците и на по-младото поколение към историята на страната.

За мен дядо ми е човек, които с всяка една негова история ме кара да се гордея. Понякога разказва спомените си толкова разпалено, че очите му се насълзяват. Въпреки че никога няма да мога да разбера напълно какво е преживял, аз знам, че е дал много на страната ни и много го обичам.