Път: : Моят човек : И

Иван Димитров

Виктория Тихомирова Тенева

 

„… И върви през света.
Той – човекът неизвестен.
Със щурче във уста
И със шапка от вестник.
Със едничкия дар –
В къща зид да превръща.”


( „Майстор”, ст. „Всеки делник има красота”, Дамян Дамянов )

Започвам този разказ с част от едно мое любимо стихотворение, „Майстор”, на един голям български автор – Дамян Дамянов. Защо започвам по този начин,  защото тази история се отнася до един човек, когото аз се гордея, че познавам и че именно той е мой дядо и глава на семейството ни. Защо майстор – не е ли всеки един от нас ковач на съдбата си?! Да! Всичко зависи от нас и всичко е в нашите ръце. Радвам се, че ще споделя един обикновен живот на човек, който е не само пример за мен, а и моя голяма подкрепа и силна помощ. Той е силно обичан и ценен за особените си качества на истински човек. Представям ви дядо ми Иван Тенев Димитров.

Иван Тенев Димитров е роден на 26 октомври през 1941 г. Родното му място е така прекрасната Източна Тракия – село, което се намирало тогава още в окръг Ямболски. Родителите му (починали) по онова време са се препитавали чрез селско стопанство, като са се опитвали да осигурят необходимото за съществуването на тях и на децата си, а това е било доста трудно. От сутрин до вечер те прекарвали в труд, за да изкарат толкова, колкото ще им осигури „парчето хляб”, за дядо ми Иван и двамата му братя и за тях самите. През 1947 г. се е основало ТКЗС и родителите на дядо ми, заедно с още много хора от селото влезли в кооператива.

След като завършил основното си образование в селото си (с. Сламино, общ. Тунджа, обл. Ямбол) бащата на дядо ми решава да осигури продължаването на образованието му и те отиват в гр. Ямбол. Освен това той решава дядо ми да започне да се обучава и за да научи някакъв занаят. Записват го в I–ва гимназия в гр. Ямбол, където да завърши средното си образование. Да, със занаята не се получили веднага нещата, но и нямало голям избор за професия пред един 14–годишен младеж по това време – помощник-шивач, обущар. Все нещо, с което се изкарват пари.

Когато изминали няколко години в училище, дядо ми пораснал не само физически, но и успял да си даде сметка за „нещата от живота” и променил мисленето си. След като завършил, трябвало да влезе в казармата, която била задължителна по това време. След свършване на службата си,  дядо ми решил да вземе специализация, за да може да се реализира някъде и да започне да изкарва пари, за да се издържа сам. Кандидатствал и го приели да учи ветиринарана медицина в гр. Стара Загора. След като завършил, в района на населеното му място нямало свободни места, тогава от  Окръжния център по ветиринарно дело го разпределили на днешния му настоящ адрес и мой  - с. Хлябово, общ. Тополовград, обл. Хасково, намиращо се в северните склонове на Сакар планина. За негова изненада, той никога до този момент не е бил ходил там и това било голямо приключение за него. Но той и до ден днешен ми разказва за професията си и за всички свои преживявания покрай нея. Трябва да кажа тук, че аз се гордея много с хумаността  му и уважавам всичко, което е постигнал.

Дядо ми започнал работа, като извършвал ветиринарно–профилактични мероприятия в района и в още три села. В продължение на 35 години той работел, като благодарение на професията си и комуникацията в процеса на работа с доста хора, опознал всички в селото и другите села, спечелил доверието им и натрупал достатъчно опит, който и днес му помага и много пъти той бива отзоваван и до днес, за да практикува още професията си.

В същото време той бил приет и за член на БКП. Още едно поприще, към което той се отнесъл с внимание и отдаденост. През 1982 г. в селото бил издигнат паметник в местността „Руска черква”, в признателност от страна на населението към руските освободители, а самата местност е най-високото място, където е бил направен параклис на селото в миналото от руските войни. И не само, в селото започнало изграждане на здравен дом, детска градина, търговски сгради. Всяка година се провеждали големи събори, на които местните колективи и от други райони изнасяли специални програми.

И така всичко продължило до 1989 г., когато тоталитарният режим бил заменен с демократичен. Всички очаквали грандиозни промени и положителен тласък в начина на живот и по-големи очаквания за по-стабилен и сигурен живот. Според наблюденията на дядо ми за тези 20 години, той не е получил удовлетворение от случващото се, а предполагам и не само той… Разрушили се доста структури от селското стопанство и промишлеността. Доста млади хора са останали без работа, а това веднага означава не препитание за  доста семейства. Според него през тези години на демокрация са се засилили до голяма степен негативните междуличностни отношения и нагласи, като – омраза, завист, нетърпимост между хората, алчност за забогатяване, корупция и пр. Селата и по-малките български градове обезлюдели, това се наблюдава и днес, огромните миграции, които се правят в търсене на по-добър живот. Той ми сподели следното, с което искам да завърша разказа си, като благодаря за всичко на дядо ми Иван Тенев и му пожелавам здраве и дълъг живот!
     „Искрено се надявам, че когато сме страна-членка на ЕС, нашата политическа „класа” ще намери правилния път за извеждане на страната ни от сегашното състояние. Може би ще минат доста години, но аз съм оптимист за по-добро бъдеще и развитие. Бог да е с нас!”