22 ноември 2017г.

Ден на българските адвокати. Ден на балгодарността в САЩ. Годишнини - Дж. Лондон, Кенеди

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

За ново небе и нова земя

През последните месеци на миналата година българската културна общественост беше развълнувана за пореден път от поредната очистителна атака срещу Българската православна Църква. Като оставим настрана веселбата, която се възцари отново в демократичните сърца, трябва да признаем, че въпросът е невероятно сложен. Реакцията на екзорцистките напъни, в хода на които се предполагаше, че духът на доносничеството ще бъде изгонен от тялото на Богохранимата ни Църква, също беше много сложна.

Появи се текст в защита на Църквата, който сам по себе си съчетаваше по един небезспорен начин множество очевидно верни истини с определен брой съмнителни постановки, които при други обстоятелства биха могли да станат и повод за разгорещени политически, морални и дори богословски спорове. Разбира се, поводът за написването на това защитително писмо не предвиждаше такива дебати, целта беше колективен отпор срещу поредните църковноборчески наскоци на българската демократична зондеркоманда. Напълно съразмерен със съдържанието на това писмо беше и списъкът на „подписантите” – той съдържаше и имената на хора, които при други обстоятелства не би имало как да бъдат видени заедно. Но поводът, разбира се, си заслужаваше. Не крамолата, която  е преходна и която  ще се оттече, за да бъде заместена с поредната друга такава, а същината на проблема и мащабът на темата са с огромна важност. И това е нормално. Крамолите изтичат, тупурдиите затихват, политпросветните мероприятия се изчерпват, а значимите теми остават.

Значимата тема тук може да бъде обозначавана по различен начин. Като начало бихме могли да се запитаме не само кой действа, но и защо този „кой” действа? При такъв подход може да се види, че проблемът сам по себе си е многослоен.

На първо място, разбира се трябва да видим – и това съвсем не е трудно, защото е на повърхността – чистата санкюлотска радост: “защо пък да не наритаме отново поповете”. Ясно е откъде идва вдъхновението за този род действия – от Волтер, който призоваваше „Смачкайте безсрамницата”, имайки предвид Френската католическа Църква. Възможни са и други исторически асоциации. Един последовател на Волтер, но на руска почва, в началото на 20-ти век разпращаше политически циркуляри за това как “за нас е особено важно днес да разстреляме колкото може повече попове”.  Да, днешните български санкюлоти и волтерианци не могат да си позволят простите човешки радости на своите френски събратя от епохата на Великата Френска революция, не им е дадено да гонят с вили из Пловдивското поле митрополита пловдивский, Негово високопреосвещенство Николай, няма как също, повлияни от революционния патос на Руската революция, да облекат черните кожени тужурки и да отидат с наган в ръка на гости на Негово високопреосвещенство Дометиан от Видин. Времената са скучни, даже някак издребняха, оскъдни са революционните радости. Налага им се да се задоволяват с обикновени досиета, т.е. с доказателства, че днешните архиепископи, като всички други български граждани са били подвластни. И затова те днес трябва да умират от срам, че вместо да приемат мъченическа смърт, в името на Човешките Права и разбира се вдъхновени от всеобщата Харта на правата на човека те, криейки се зад някаква съмнителна диалектика, обвързваща кесаревото и Божието, са служили на държавата, която им е плащала заплати. Особено трогателен е този антицърковен гняв днес, ако си спомним простия факт, че огромното мнозинство от днешните обличители и обвинители на нашата Църква до 10 ноември също бяха на държавна заплата. Няма как да се обясни на днешните ленинисти и волтерианци, че за разлика от католицизма, който винаги е делял мегдан със светската власт, Православието и организационно, и духовно, и морално винаги се е стараело, без да бъде Държава, и без да се слива с Държавата - да хармонизира отношенията си с нея. А хармонията с държавата винаги се е заплащала по една много скъпа тарифа, спусната – естествено - от следващата държава. Защото държавие се менят и редуват, а Православието остава, защото то е с единия крак във вечността, а с другия във времето, като мост, който свързва Този и Онзи свят, като Портал, през който се минава, за да се стигне до Спасението. Това следва да се помни от тези, които са се натоварили с нескромната задача да спасяват Църквата, и то по специфичен начин – чистейки я. Всъщност не ние ще спасяваме Църквата, истината е точно обратната – тя нас ще ни спасява и вече ни спасява. Съзнанието за тази особена мисия на Богочовешкия организъм - ако да би го имало - би било несъвместимо с простата човешка радост да бръкнеш под расото на дядо поп, за да провериш какво има там.

Но това е само горния слой на проблема. А има и други слоеве, които съвсем не са толкова безобидни. Можем да не обръщаме внимание на структурно заложения протестански подход в самия метод на действие на днешните изобличители на църквата, можем да не обръщаме внимание на доволното потриване на ръце в някои отделни (подчертавам – отделни) католически кръгове при гледката на това как отново българската демокрация опозорява – и така по същество десакрализира - последната истински сакрална институция в България. Можем да обърнем гръб и на конспирологическите схеми затова как отново и отново тука действа „дългата еврейска ръка”. Можем също и да се съгласим – и то безпроблемно – че това не е работа и на ходжите и мюфтиите. На това ниво всичко е просто. Българското волтерианство, съпроводено от неумирация дух на Лев Бронщайн не изчезва никъде, а само променя цвета си – от червен на син, а защо не и обратно.

Да, да не забравим да оневиним и вечните виновници за всичко – масоните. Рискувайки да ги обидим, е редно да заявим, че те тук нямат роля. Това би могло да ги огорчи – как така нямаме роля, като винаги имаме роля. Но истината си е истина – бесовството около и по повод Българската православна Църква не е масонско дело...

В хастара на този проблем, във вътрешността му, така да се каже, има някои неочевидни, но важни причини на второ, по-дълбоко ниво. А именно. Бесовството не е само около църквата. Може да се окаже, че бесовството, за което говорим е и вътрешноцърковно дело. Без съмнение Светата Богохранима Апостолическа и Поместна българска православна Църква е Богочовешки организъм, към който ние сме длъжни да подхождаме – ако има все още нещо неумряло в душите ни – с дължимия трепет, с целия пиетет на съзнанието за святост, с цялата потребност на грешния от душевно изцеление и Спасение. Но човешката част на този Богочовешки организъм е поразена (в някои отношения по-малко, а в други повече) от обикновената и неизбежна (като при човеци) човешка греховност. Наистина нашата Църква е стълб и утвърждение на Истината. И този стълб е непоклатим каквото и да се превижда на нашите волтерианци и ленинисти. Но за да стига до небето този стълб е забит в грешната земя...

Една от най-простите човешки слабости – суетата - не е чужда и на българските йерарси. И без да обобщаваме, т.е. без да говорим за всички, а само за някои, не бива да се изненадваме, ако в съзнанието на българския висок клир се мяркат отвреме-навреме и някои сами по себе си греховни мисли.

Истината е, че българския Патриарх, Негово светейшество Максим е на почти библейска възраст. И без да осъждаме, а само стараейки се да разбираме, смеем да предположим, че в съзнанието на някои от неговите духовни чеда може да се появява тревогата за това дали Църквата е достатъчно готова да продължи пътя си във времето, а и пребиваването си във вечността в условие на отсъствието на Светиня му.

Научаваме се днес, когато се пишат тези редове, че предстоятелят на българското Православие все пак, и въпреки всичко, и с Божията помощ, разбира се, пребивава в добро за годините си здраве. Но няма да е изненадващо, ако се окаже, че темата за наследника на бялото було се явява в някои архиепископски сънища. Да, това е греховно. Но е разбираемо - и без да е приемливо, никого не бива да изненадва.

Та нима при избора на римски архиепископ (ойто по канон е и католически Папа) избирателите-кардинали не ги държат под ключ? Дали това е само от любов към екзотиката или е израз на разбирането на простата практическа необходимост изборът на нов Папа да бъде извършен максимално прецизно, максимално отговорно и максимално безгрешно, като за всички тези максималности, разбира се може да способства единствено и само Светия дух, който да направлява избора и да гарантира по своя непостижим начин, че дори и грешен - изборът е правилен?

Та нима в руската православна църква, в която съвсем наскоро беше избран поредния Патриарх не бяха проведени титанични битки около избора, в които битки човешката воля и волята на Светия дух , становището на висшия клир и на Кремъл, и т.н. бяха така преплетени, че никой не знаеше как да ги раздели. Ехото на тази свръхотговорна процедура се носи в МП и до сега и като че ли не затихва.

И нима въпросите на приемството на князете на Църквата са се решавали спокойно, без трепет и без суета от Христово време до днес? Защото без проблеми и извън всякакъв укор и съмнение е само главата на Християнството – нашия Спасител. А всички други човеци в църквата на общо основание – т.е. не поради особени причини, а поради обща човешка Природа са грешни.

Ето защо ни се струва, че сме свидетели на една поучителна история, чийто смисъл не се схваща достатъчно добре дори от някои от основните участници в нея. И наистина, това, което става е поредното доказателство че християнската Църква е не само най-древната, а при това и жива, но и най-мъдрата човешка организация днес на земята. Не бива да се изненадваме ако се окаже, че онези заклети хитреци от Комисията по досиетата, които живеят със смехотворното съзнание, че могат „да надцакат” всекиго (като му извадят едно-две или колкото там трябва досиета) са се превърнали в безпомощни марионетки на конци, които се дърпат отвътре от самата Църква. И това е нормално, нищо странно няма в това, че по-сложното тържествува над по-простото, като го ръководи и дори ако поиска го превръща в свой собствен безсъзнателен орган. Няма никакво значение какво си мислят, че правят истеричните правозащитници, соросоиди и прочия либерали в Комисията по досиетата. Важното е не какво си мислят, че правят, а какво правят. Защото в сравнение с непостижимата сложност на Църквата Комисията по досиетата се характеризира с простотата и невинността на обикновено политическо мероприятие – такива, каквито има и ще има още много и всички те могат да бъдат полезни или зловредни, но от гледна точка на вечността, която се обитава, нека напомним, от нашата Църква - изглеждат смехотворно семпли.

Да, Светата Православна Българска Църква въпреки цялата сложност на положението си, именно защото е тялото Христово на земята е неизмеримо по-сложна както от своите зложелатели, така и от своите външни „очистители”, които очевидно я бъркат, мислейки я за нещо като партийна организация или клуб по интереси.

Затова никой не бива да се изненадва, ако се окаже, че Комисията по досиетата с цялата си политпродукция се е превърнала в несъзнателен орган, употребяван за вътрешно църковно взаимодействие. Изобщо проверявал ли е някой кой църковен Дядо (да напомним, това е простонародното обръщение към князете на Църквата – владиците) какви роднини има в състава на Комисията по досиетата; знае ли се кой  член на тази комисия е свързан  по братовчедско-шуробаджанашка линия с кой български архиепископ?. И има ли изобщо начин да се докаже, че тази прословута комисия по досиетата не е деградирала (или - при желание - се е издигнала) до проста кадрова комисия на Българската Православна Църква?

Знае се, че при избора на поредния духовен предстоятел на една християнска църква участва неотстранимо с императивната си воля и Светия дух. Това е канонична истина, която дори и в днешните постмодерни времена не подлежи на оспорване. Поради сложността на днешната културно-политическа ситуация в България, обаче, Светия дух и тайните служби си съработват, като са възможни и варианти: Светия дух помага на тайните служби или обратно, те Нему помагат. Както и да е, като помним, все пак, че Светия дух е един, а тайните служби много (и международни), това сигурно ни дава още една причина да осъзнаем колко сложни могат да бъдат църковните работи, дори когато изглеждат напълно прости.

И все пак само със санкюлотската радост да се плюе в канчето на дядо поп (а това е радостта дори не на дребния бес, а на карнавалния трикстер, на дребния, безобиден, но досаден пакостник, който много се старае и все пак е винаги на долния край на скалата на ефективността) не се обяснява ситуацията около българската църква днес. Не се обяснява тя и с латентното волтерианство (или ленинизъм) на днешните субекти на демократическия процес, не се обяснява тази ситуация - дори и ако прибавим тук усложненията от това, че тези, които днес нападат Църквата ще се окажат, че служат на отделни интереси вътре в самата нея.

Защото има още едно ниво, много по-надълбоко, което е много по-важно, и от което фонтанират особени, особено големи опасности за нашия Църковен Богочовешки организъм, за нашето Съвремие, за обществото ни, за нас изобщо.
Днес в България е прието да се смята, че не съществува никаква държавна идеология, че обществения живот е освободен от всякакъв идеологически диктат и че идеологията е сведена до частно дело на отделния индивид. Разбира се, това не е вярно. Държавна идеология съществува и тя е не по-малко свирепо-задължителна от идеологията на научния комунизъм, на марксизма-ленинизма, на „Развития социализъм” и на научно обоснованата „вечна дружба с великата съветска страна, отношението към която си спомняме, че беше прието да се счита че е „пробен камък за комунизъм”. Днес на мястото на цялото това пищно идейно благолепие е зорлем насадена нова култура – на мястото на научния комунизъм пищно разцъфтя научния антикомунизъм, разработван и преподаван в много случаи дори от същите специалисти; вдъхновението днес идва не от „светлите хоризонти на Развитото Социалистическо Общество”, а от също така светлите хоризонти на развитото капиталистическо общество и, разбира се, днес отношението към великата американска страна е “пробен камък за демокрация”.

Краткото име на всичко това е либерализъм, по простонародному либерастия. Просто на мястото на „единний светъл комунизъм” беше завинтен друг сияен идеал – на „единния светъл либерализъм”. Разбира се, наблюдават се и определени разлики – до преди 20-тина години за антисъветизъм беше възможно да си заработиш и ефективна присъда, а днес за антиамериканизъм най-много да те уволнят и после никъде да не те вземат на работа. Има и други нюанси, но в общи линии свободната задължителност на идеологията си остава. Изобщо смело може да се твърди, че там, където държавата настоява, че няма идеология – там нейната собствена идеология - при това задължителна - е именно либерализма като висша и последна санкция на всичко, което се случва в дадените общества.

Имено либерализмът – безбрежен като мащаб и императивен като основание на всичко днес в България, представлява истинската и най-дълбока основа на всичко, което се случва с нашата последна сакрална институция – Църквата, а така също и на всичко, което се случва изобщо с духовното здраве на българското общество.

Работата е там, че либерализмът при всичките си претенции за научност, атеистичност и свободомислие е всъщност религия. Това е една колкото странна, толкова и вулгарна религия, която отказва да се признае като такава, но която се отнася към всички останали религии в България с яростна, зоологическа враждебност, избликваща в неконтролируема ненавист, с повод и без повод.

Европейската социална мисъл отдавна знае, че всички съвременни категории на хуманитаристиката са всъщност секуларизирани богословски понятия, че зад всички доктрини (социални, политически, културни, юридически и др.) съществуват определени религиозни комплекси от идеи, които скрито ръководят логиката на съответните светски доктрини и дори успяват да живеят своя превратен живот чрез тях.  Ето, това е обяснението на загадъчния феномен, описан за първи път от Бердяев във фундаменталния му труд, посветен на източниците и смисъла на руския комунизъм. Оказва се, че тайната на руския комунизъм (а според нас във висока степен и на българския) е в това, че същия представлява обикновена, макар и по форма екзотична православна ерес, че руския комунизъм (и нека повторим, според нас това важи и за българския) е същото това Православие, от което е отвинтен Бога, като на мястото му е завинтен комунистическия идеал и от което е отнета православната Църква - а на нейното място е добавена Комунистическата Партия. Така тази неотстранима православност на славянските комунизми (руски, български а и др.) е доловена не само, например, от израелския мъдър политолог Авинери, който остроумно отбелязва, че истинския герб на СССР е не земното кълбо с житните снопове и лентите, увенчано със сърпа и чука, а възможно най-тържествената икона на Христос во Славе - т.е. Пантократор, Всепобедител.

Същото по свой начин, но абсолютно точно знае и Бжежински, който без излишни спекулации просто, по военному, сочи противника – след смъртта на СССР единствения противник който остава е Православието.

Дълбоката и прикрита религиозна същина на всички светско-атеистични доктрини се усеща и в готовността на Маркс да види пролетариата в ролята на Месия, и дори в издайническите даосистки мисловни конструкции в идеологията на Мао дзе Дун, с която той обявява и целенасочва културната революция в Китай, а също и процесите след нея.

Изобщо скритите даосистки корени на маоизма, юдеохристианските вдъхновения на Маркс, протестантските интуиции на европейската социалдемокрация и дори окултистките корени на късния нацизъм (от Хитлеров тип, защото има още няколко разновидности на нацизма) - всичко това са доказани зависимости, които са открити сравнително отдавна. Именно в светлината на тази логика следва да се опитаме да потърсим отговора на въпроса не какво е либерализма, а „форма на какво е той”, т.е. коя религия, каква вяра срещаме, когато общуваме с либерали.

Очевидно е, че средният либерал не е длъжен да може да отговори на такъв въпрос. Тъкмо напротив, обикновения либерал се отнася към своите верски аксиоми, към своята догматика като към самоочевидни и сами-себе-си-обосноваващи истини, като окончателни съждения на неговия просветлен Разум.

И все пак, въпроса е доста по-сложен. 

Чрез либералната вяра в Човешки Права, в Индивидуални Свободи, в Главенството на Индивида, което трябва да тържествува винаги и навсякъде, в Невидимата Ръка на Пазара и т.н. и т.н. – никакво място не би стигнало, за да се изброят догматите на либералната вяра - се осъществява една древна религия, смътните очертания на която са доста отдавна в полезрението на историци, богослови, философи, културни дейци и социални мислители.

Разбира се има дебат. Интересното в него е че изследователите, например с католически културни ангажименти отказват да припознаят в тази тъмна вяра католицизма. Изследователи с православни културни корени по никакъв начин на виждат православие в нея и т.н. Руският социален философ Панарин вярваше, че в случая става дума за обикновено езичество, която постановка - според нас - се доближава до истината, и все пак е - така да се каже - само на половината път от нея.

Работата е там, че езичеството е събирателно понятие. Въпросът е кое точно езичество от многото различни, коя древна вяра тържествува ВЪВ и ЧРЕЗ съзнанието на либералите – както на световните, от ранга на Попър и Сорос, така и на нашите доморасли либерали от угодния на всяко българско сърце Център за либерални стратегии. Защото наистина има нещо общо между стария вече, класически и достолепен либерализъм на Адам Смит (несъвършен, впрочем - от позициите на Айн Ранд) и този на българските доморасли либерали, либералки и либералчета, т.е. до либерализмът по нашенски, оня, от долапчето под мивката. И общото тук е тази наистина тъмна вяра, която, от една страна е свръхактивна  в своето императивно себеутвърждаване и в яростното императивно отричане на всичко друго, което е различно от нея, а от друга -  също и в яростното недопускане на всякакви опити за идентификация.

Наистина, всеки опит да бъде идентифицирана тази древна и тъмна вяра, да бъде припозната чрез корени, генезис, същност и развитие се посрещат от нейните адепти и войнствуващи жреци като недопустимо кощунство.

Но всъщност, толкова ли е непозната тази вяра?

Внимателното вглеждане в културната история на човечеството ясно локализира както зоната на произход и развитие, така и историческата и културна същност на това явление, на което половината енергия отива в битката за недопускане на разкриване на същността му.

Културната история на авраамическото човечество ясно  помни – с тази вяра и с нейните носители се е срещнал още Моисей.

Описано е ясно: Моисей се връща от мястото, където имал среща с Този, чието Име не се произнася; от срещата, на която са му връчени скрижалите – просто плочки с написани върху тях няколко кратки и еднозначни заповеди, на които предстои да се подчиняват не само юдеите от онези (а и от всички други) времена, но и – в една или друга форма – всички, които припознават Авраама. В лагера на своето племе Моисей вижда с гняв и отвращение, че в негово отсъствие много негови сънародници са издигнали идол, т.е. направили са образ на едно местно божество, на което се кланят, което обожествяват и на което се готвят да поднасят жертви – и то човешки жертви.

Известно е, че Моисей в гнева си разбива в земята скрижалите и нарежда на своя военоначалник да изтреби тези негови сънародници, които са се отделили от Авраамовата вяра, приемайки култа на Златния Телец.

Следващите столетия евреите яростно воюват с това божество и с нрговите адепти. Нищо не може да се разбере от ранната юдейска история, ако не се знае, че юдеите в Ханаан са заварили интензивна и свръхвраждебна идеологическа среда, заварили са именно властта на това божество.

От тогава юдеите се конституират в историята като първата общност, която се е съгласила да разменя кръв заради идеи и това, разбира се, е не само велика слабост, но и велика сила.

Култът към Златния Телец (и това съвсем не е литературна метафора, а е доказана и многократно потвърдена историческа реалност) не е изчезнал след юдейската победа над него, а само се е притаил, изчаквайки своя час. Да, те яростно са воювали срещу него, приемали са свръх-жестоки забранителни кодекси (виж Левит) единствено с цел да се оградят от тази тъмна вяра и от нейните безбройни местни разновидности и разклонения – амалекитски ереси, моавитянски мерзости, содомски грехове и прочия мрачни култове - и изобщо от цялото задушливо дихание на пред-авраамическите култове, първи войни срещу които са били именно първите юдеи.

Нека повторим – първата битка срещу тъмната вяра на Златния Телец е водена от юдеите и то от авраамически позиции (т.е. в името на един друг Бог, който отказва човешки жертви).

Векове след началото на тази яростна битка, в нея се включват и християните. Те ясно знаят, че истинския Бог не само че не иска човешки жертви, а сам умира, за да изкупи греховете на човеците. Християните знаят, че този, който претендира, да е Бог и иска човешки жертви е тъмна сила срещу която целия християнски свят се възправя с обединени сили и с единна воля. Нещо повече, християнския свят не е спрял да се готви за окончателната битка с тази сила, която битка неминуемо ще настъпи, за да се отбележи края на този свят и през която ще трябва да минат всички, които искат да видят Нова земя и Ново небе.

Християните не признават на тази тъмна сила божествено достойнство, но те знаят нейната Сила и не я подценяват. В последната решителна битка срещу нея – и това, разбира се, е битката срещу Антихриста – се разкрива и окончателния, истинския смисъл на човешката история.

Мюсюлманския свят също безпогрешно и без колебание идентифицира това вселенско зло, назовава го ясно с един специализиран богословски термин (не шайтан, а даджал) и също като християнския свят е готов да участва в последната решителна битка и то на страната на същия този Бог, който за първи път се е обърнал към патриарха Авраам и който продължава да осветлява живота на многомилиардните наследници на Аврама. Всъщност мюсюлманите никога не са спирали тази битка, продължават я и днес...

Разбира се, юдеи, християни и мюсюлмани ще си останат завинаги разделени по основни въпроси. Юдеите ще продължат да смятат, че нашият Спасител е обикновен случаен измамник от рода на Аполоний Тиански и много други, каквито е имало в онази епоха. Християните, ще продължат да мърморят срещу юдеите за това, че те са разпънали нашия Бог и ще трябва още много векове да се обяснява на същите християни, че нашият Бог е страдал не заради юдеите, а заради греховете на всички нас – юдеи и не-юдеи (още повече, че онези юдеи, които са крещели на площада „Разпни го”, поемайки така върху себе си отговорността за Христовите страдания, са останали далеч назад в историята, като на тяхно място са се появили нови, „реформирани” юдеи, които не желаят да носят отговорност за никакъв Бог.)  Също така и мюсюлманите ще продължат да подозират християните в многобожие (което, ако да би го имало, би било наистина страшен грях), по причина на особената Троическа конструкция в християнското понятие за Бога. От своя страна християните със сигурност (и за съжаление) ще продължат да мърморят по адрес на мюсюлманите, че те нищо не  са разбрали от природата на аврамическия Бог. И тъй нататък. 

Но въпреки вечните разправии, разминавания и несъгласия (при това често пъти кървави), между тези три клонки на авраамическата традиция, има непоклатимо единство поне по един въпрос – по въпроса за отношението към тъмната вяра на Златния Телец. Ужас и отвращение, гняв и категорично отхвърляне, разграничаване с всички средства - включително и с кръвопролитие, яростно и категорично противопоставяне с готовност за битка до самия край на света, в чието настъпване не се съмняват нито юдеи, нито християни, нито мюсюлмани...

В света на авраамизма се е промъкнала древната тъмна вяра с централното божество на Златния Телец, която иска човешки жертви и не признава нищо друго като път към Спасението, освен парите.

Днес християнска Европа, която се гордее със своето християнско минало и с християнското си благочестие, е  либерална – и затова отказва да припознае в своите съюзни документи християнството като своя духовна основа и като идеен фермент на своя съвременен живот.

Тъмната вяра на Мамона, според която единствената национална идея могат да бъдат само парите и според която и бащиното огнище, и майчината чест подлежат на „остоковяване”, според която образованието и здравеопазването са просто „услуги”, а любовта е просто по-особена форма на секс -  тържествува днес и в България.

Жреците на този мрачен култ щателно и безкомпромистно обработват съзнанията на всички български граждани. Той  прокарва своите отровни изпарения във всеки дом, във всяко семейство и във всяко съзнание., той е тотален, глобален и императивен: „Либерализъм или смърт”!

Бжежински наистина е прав – Православието днес в страната ни наистина е последната опорна точка в битката срещу този глобалния либерализъм.

Ето затова на нашата Църква не се прощава. Затова българското православие ще бъде преследвано до последно. На мястото на българската православна църква мечтаят да засадят един друг култ със свои светци от рода на Айн Ранд и  Сорос, със свои сакрални места, със свои ритуали и със свое верую, със своя егзегетика, заповеди и „морал” („консумирам – значи съществувам” – заглавие от български вестник от преди няколко дена).

Затова е важна нашата православна Църква – защото е идейна територия, свободна от глобалното бесовство на либерализма, и защото единствено обединен около нея православният български народ може да дочака края на тази вселенска битка – след края на която ни е обещано Ново небе и Нова земя.

Валентин Вацев

дежурен православен реакционер и черносотник