За доблестта и досиетата (декември 2010)

Михаил Иванов

Преди няколко години Димитър Паница, когото приятелите наричаме Дими Паница, ме покани да участвам в излъчването на лауреатите на годишната награда, учредена с негови средства и наречена на неговото име – Награда за гражданска доблест „Паница”. Обсъждането на кандидатите и вземането на решение ставаше на две нива: Най-напред се запознавахме с предложенията ние, от Консултативния съвет, където сме заедно с Желю Желев, Георги Господинов, Боряна Димитрова, Валери Запрянов, Ивайло Знеполски, Меглена Кунева, Хари Харалампиев и Валентин Чиликов. Нашата задача беше да номинираме кандидати за голямата награда и за две почетни награди пред една тройка, начело на която е Дими и в която още влизат Георги Данаилов (в последните две години на негово място се включи Ленко Ленков) и Богдан Богданов - тяхна е последната дума. Администрирането бе поето от Нов български университет, на чието настоятелство проф. Богданов е председател.

Делото си струваше. Лауреати на наградата за гражданска доблест „Паница” станаха режисьорката Малина Петрова (преди още да направи своя филм за пожара на Партийния дом), лекарят Ивайло Търнев, който като достоен последовател на Алберт Швайцер вече повече от 15 години заедно със своя екип се бори с болестите в гетата на България, радиожурналистката Венелина Попова, която неустрашимо отстоява истината в своите изобличителни репортажи. Сред носителите на почетна награда са отец Иван от Нови хан с неговия дом за сираци „Свети Николай”, където са намерили приют и помощ над 250 души, легендарният морски спасител капитан Никифор Герчев, спасил над 200 човешки живота, доблестният политик Минчо Спасов, Мария Александрова, която въпреки недоимъка си става майка на дете, останало без родители, което отглежда и възпитава по най-достоен начин.

Тази година на 13 декември (понеделник) се събрахме отново. За пръв път Дими не присъстваше. Той е в Париж, където от месеци се бори със сериозно заболяване. Въпреки болестта си обаче, той си е същият – неуморен и ентусиазиран, поддържайки по телефона и електронната поща постоянна връзка с нас.

Нямаше много кандидатури, но единодушно решихме, че има две безспорни: За голямата награда беше избрана Теодора Захариева – онкоболна, която, повеждайки след себе си група от съмишленици, води от 2005 г. битка и с рака, и с българската здравна бюрокрация в името на живота. Почетната награда бе присъдена на Комисията по досиетата с председател Евтим Костадинов, която, откакто е създадена, въпреки оказвания върху нея огромен натиск, не се поколеба да изпълнява духа и буквата на закона в разкриването на принадлежащите към Държавна сигурност по време на комунистическия режим. Уточнихме се, че церемонията, която предварително беше насрочена за 16 декември (четвъртък), ще се проведе в аулата на Нов български университет. Проф. Богданов щеше да връчи наградите в присъствието на председателя на парламента Цецка Цачева и министрите Симеон Дянков и Сергей Игнатов, които той вече беше поканил.

На следващия ден - вторник, отивайки на лекции в НБУ, научих от колегите новината: Комисията по досиетата беше обявила списъка на принадлежащите към Държавна сигурност дипломати, които са ръководили наши задгранични мисии след началото на промените. В този списък се оказва, че е и проф. Богдан Богданов като бивш агент на Шесто управление на Държавна сигурност – управлението, което е специалният инструмент на комунистическия режим за борба с неговите политически противници или, според тогавашната терминология – с „вражеските елементи”.

Бях разтърсен. Предстоеше да участвам в абсурдна сцена, когато разкритият агент на Шесто управления на Държавна сигурност щеше да връчи награда на Комисията по досиетата за това, че тя доблестно разкрива агентите на Държавна сигурност. Първата ми мисъл беше да не отида на церемонията. Много бързо обаче я отхвърлих. Реших, че е важно да се прояви солидарност с Дими и то в труден за него момент и разбира се – с тези доблестни хора, които бяха вече наградени предишни години или които предстоеше сега да получат своите награди.

Познавам Богдан от повече от 50 години. С него сме от едно софийско училище – „Тодор Минков”. Той е с три години по-голям от мен – от випуска на сестра ми. Спомням си как ни впечатляваше в градинката на църквата „Свети Георги”, където се събирахме вечер след часовете, говорейки ни за Фройд и Вайнингер, за Ницше и Шопенхауер. Изключителен ерудит още от ученик, той днес заема безспорно място в българската наука и култура.

По-късно пътищата ни се пресякоха, когато аз станах съветник на президента Желев, а той оглави управителния съвет на фондация „Отворено общество” (до 1997 г.).

По-малко знаех за неговата роля при създаването на Нов български университет, където той от 1991 г. до 1995 г . изпълнява длъжността ректор, а след това и досега е председател на настоятелството. (През последните десетина години аз също свързах своя живот с НБУ, където бях поканен като хоноруван преподавател по Права на човека, Етническа политика и Правна защита на малцинствата.)

В сряда проф. Богданов се е обадил, че се оттегля от участието си по обявяването наградите.

В четвъртък – 16 декември, церемонията се състоя. Нещата бяха поети (и слава Богу) от ректора на НБУ проф. Людмил Георгиев. В аулата имаше малко хора – стотина души заедно с журналистите. Нямаше ги много от тези, които смятам за свои приятели и съмишленици и които са били в предишните години (може би защото до НБУ през зимата се стига по-трудно, пък може би и времето беше рано – пет и половина след обяд). Затова пък официалните представители – Цецка Цачева, Симеон Дянков и Сергей Игнатов бяха налице – хора, срещу които неведнъж напоследък излизам заедно с други на улицата, за да протестирам срещу убийствената им политика по отношение на българската наука и висше образование. От Консултативния съвет бяхме само с Валери Запрянов. Но когато чух словото на Теодора Захариева при приемането на наградата, вълнението ме хвана за гърлото. Доволен бях и при награждаването на Комисията по досиетата за тяхната достойна дейност. Мисля, че не сбърках, вземайки участие в това събитие.

Освен Богдан имам още познати в Списъка на дипломатите. Някои от тях водеха упорита борба срещу въвеждането в нашата страна на съвременните международни стандарти в областта на правата на човека и защитата на малцинствата. С други съм имал добро сътрудничество. А с някои, като Боби Бобев, станах приятел и смятам да си остана такъв.

Сигурен съм, че младите няма да могат да разберат болката, която изпитваме ние, от нашето поколение, при поредното обявяване на списък с щатни и нещатни сътрудници на Държавна сигурност. В тях откриваме познати и приятели – хора, които в много от случаите са криели своята втора идентичност и от най-близките си, които са имали свой втори и за съжаление, често пъти – недостоен живот.

Противник съм на лустрацията (в превод – „излъскването, изчистването”). Лустрацията е наказание. Нашето общество се нуждае не от наказание за миналото, а от пречистване. Това е нещо много по-различно (очистването е нещо външно, докато, когато човек се пречиства, той постига духовна чистота). Смятам, че много по-добре на тази цел служи огласяването кой кой е. Но за съжаление това пречистване много закъсня – двайсет години. Разбира се, по-добре късно, отколкото никога, но голямото забавяне на „Часа на истината” доведе нашето общество до твърде незавидно състояние днес.

Преди началото на промените у нас беше популярен грузинският филм „Покаяние” (на Тенгиз Абуладзе). Неговото внушение е, че пътят към храма минава през покаянието – покаяние на всички нас, които в една или друга степен, по един или друг начин, с едни или други подбуди, сме помагали на комунистическия режим да властва и да върши зло – включително и членовете на комунистическата партия като мен и агентите на политическата полиция като Богдан. Разбира се, е наивно да се мисли, че повечето, водени от своите страсти, користи и амбиции, ще изберат този път. Цената обаче, която те ще трябва да платят е, че за тях пътят към храма ще остане завинаги затворен. Ако това въобще ги интересува.

Докато пиша тези редове в огряната от декемврийското слънце стая, на три хиляди и петстотин километра от тук – в Барселона, дъщеря ми Ива защитава своята дисертация. Ние с майка й, разбира се, се тресем как ще мине. И се вълнуваме за нейното бъдеще

17 декември 2010