Западната цивилизация

Повече от 200 години европейската история често се обърква с наследството на "Западната цивилизация". Разбира се, създено е било впечатлението, че "Западното" е цивилизовано и че всичко цивилизовано е "Западно". В продължение на тази мисъл, или просто поради пропуск, всичко, смътно напомнящо източно или "ориенталско", следва да се приема като изостанало или по-низше и следователно може да бъде пренебрегвано. Аргументите във връзка с този синдром са изложени майсторски във връзка с европейското отношение към исляма и към арабския свят, тоест в традицията на тъй наречения "Ориентализъм". Но не е трудно да се демонстрира, че той действа с еднаква сила по отношение на някои европейски региони, особено на Изток. Общо казано, не се приема, че западната цивилизация се простира върху цяла Европа (макар че може да се приложи към далечни части от земното кълбо, далеч отвъд Европа).

Историците, най-силно отдадени на мисълта за себе си като за хора от "Запада" - особено от Англия, Франция, Германия и Северна Америка, - рядко виждат някаква необходимост да опишат миналото на Европа в неговата цялост. Те не виждат основателна причина да вземат под внимание страните от Източна Европа, а предпочитат да размишляват, сравнявайки западните с по-западните части на Западна Европа. Може да се цитират всякакви заглавия, които се маскират като истории на "Европа" или на "Християнския свят", но които нямат нищо общо с това.

Всички изследвания върху "Западната цивилизация" се ограничават до теми, свързани само с избрани от тях части от Полуострова. В много подобни трудове не съществуват Португалия, Ирландия, Шотландия, Уелс и Скандинавия, както не съществуват Полша, Унгария, Бохемия, Византия, Балканите, Балтийските държави, Белорусия, Крим или Кавказ. Русия понякога я има, а понякога - не. Поради това каквото и да представлява Западната цивилизация, то не включва един честен опит да се резюмира европейската история. Каквото и да представлява "Западът", той не е просто синоним на Западна Европа. Това е много странен феномен. Той, изглежда, предполага, че историците от Европа могат да се държат като производителите на сирене от Грюер, чийто продукт съдържа толкова дупки, колкото и сирене.

Примерите са безброй, но три-четири са достатъчни.

"История на средновековна Европа", написана от изтъкнат оксфордски преподавател, дълго време служеше като стандартно въведение към темата. Поради това читателите на предговора ще се изненадат да научат, че съдържанието не съвпада със заглавието:
С надеждата да поддържам последователността на темата... аз вероятно съм виновен в прекаленото опростяване на някои неща... Историята на средновековна Византия е толкова различна от тази на Западна Европа в цялостния си тон и звучене, че изглежда по-разумно да не се опитваме да правим някакво систематично изследване върху нея; във всеки случай аз не съм квалифициран да се заема с такова изследване. Не казвам нищо за историята на средновековна Русия, която е отдалечена от темата, която съм решил да развивам; и вероятно казвам по-малко, отколкото трябва, за Испания.

Темата всъщност е дефинирана като "Западна Европа (латинският и християнски свят), а термините са повече или по-малко аналогични". Човек би помислил, че всичко щеше да е наред, ако книгата получеше заглавие, съответстващо на съдържанието й. "История на средновековна Западна Европа" или "История на латинското християнство през средните векове" - тези заглавия биха изглеждали подходящи. Но после читателят открива, че текстът полага малко усилия да се обърне към всички части дори на латинския християнски свят. Нито Ирландия, нито Уелс, например, са споменати. Кралството на Ягелоните в Полша и Литва, което през последната част от избрания период е било абсолютно най-голямата държава в латинския християнски свят, заслужава едва две бегли споменавания. В едното се разказва за политиката на германския император Отон III, в другото - за лошото положение на тевтонските рицари. На огромното мултинационално кралство Унгария, което се простира от Адриатика до Трансилвания, е отделено по-малко внимание, отколкото на Византия и на гърците, които авторът, априори, е поставил извън границите. Книгата има много достойнства; но както много други тя достига до изследване на избрани теми от фаворизирани сектори в една част на Европа.

Много влиятелният "Наръчник по историята на западната цивилизация" е организиран в подобна странна рамка. Най-голямата от трите части, "Европейската цивилизация (900 г. сл. Хр. - до сега)", започва с "Географско разположение на европейската цивилизация" и обяснява как "преходите от ориенталска към антична и от антична към европейска цивилизации всеки път включват в себе си промяна в периферията на по-старото общество". "Първоначалната родина на европейската цивилизация" е описана като поле, "простиращо се от Пиренеите... в Русия" и разделено от "Средиземноморските земи" от "несиметрична планинска бариера". Но в следващите глави не се прави опит да се очертае историята на тази родна земя. Бившите земи на Римската империя "били разделени между три цивилизации - исляма, православното християнство и латинското християнство". Но не следва систематично обяснение за това разделение на Европа на три. С едно изречение е наградена езическа Скандинавия и нито едно не е отделено за другите езически земи, които по-късно са били Цивилизовани. Има малка подсекция за "Народите от Западна Европа" в ранните времена, включваща неуточнени "индоевропейски племена", но няма нищо за народите от Източна Европа през никой период. Има разпръснати бележки за "славяни" или "славяноезични" народи, но никакво указание, че те представляват най-голямата индоевропейска група. Има основни глави за "Западния християнски свят", но не се появява нито една глава за Източния християнски свят. Параграфите за "Експанзията в Европа" се отнасят само до германската колонизация. Изведнъж две изречения информират читателя, че Западният християнски свят през XIV век в действителност включвал "Скандинавия, Балтийските държави, Полша, Литва и Унгария". Но не са дадени никакви други подробности. Най-голямата от всичките глави, "Модерният свят, 1500 г. - до наши дни", се занимава изключително с теми, откъснати от техните източни елементи, докато Русия и само Русия се появява като готова конфекция под управлението на Петър Велики. Оттогава нататък Русия очевидно става напълно квалифициран член на Запада. Авторът се извинява предварително за своите "произволни принципи на подреждане и подбор". За жалост той не обяснява какви са те.

"Голямата книжовна схема" е друг продукт на същата Чикагска школа. Тя претендира, че изброява ключовите автори и трудове, които са най-съществени за разбирането на западната цивилизация. Тя е изобретена в Колумбийския университет през 1921 г., използвана е през 1930 г. в Чикаго и се превръща в модел за университетските курсове в цяла Америка. Никой не може да очаква, че подобен списък ще даде пълно равенство на всички региони и култури в Европа. Но предубежденията и предпочитанията са манифестирани. От 151 автори в коригирания списък 49 са английски или американски, 27 френски, 20 немски, 15 древногръцки, 9 латински, 6 руски, 4 скандинавски, 3 испански, 3 ранноиталиански, 3 ирландски, 3 шотландски и 3 източноевропейски.

Политическите теоретици често проявяват същата склонност. Много обичайно е например да се класифицира европейският национализъм с два контрастиращи си типа термини - "Източен" и "Западен". Виден оксфордски учен, който набляга върху културните корени на национализма, дава своя версия на тази схема:

Онова, което аз наричам източен национализъм, е процъфтяло сред славяните, както и в Африка, и Азия, и... също така в Латинска Америка. Не мога да го нарека неевропейско и мисля, че е най-добре да го нарека източно, защото се е появило най-напред на изток от Западна Европа.

После той обяснява възгледа си за западния национализъм чрез справки за германците и италианците, за които смята, по време на възхода на национализма в края на XVIII век, че са били "добре културно подготвени":

Те са имали езици, пригодени към... съзнателно прогресивната цивилизация, към която са принадлежали. Имали са университети и училища, в които са се преподавали уменията, ценени в тази цивилизация. Те са имали... философи, учени, художници и поети... със "световна" репутация. Имали са юридически, медицински и други професии с високи професионални стандарти... За да се поставят на едно ниво с англичаните и французите, те почти не са имали нужда да се подготвят културно, приспособявайки се към онова, което им е било чуждо... На тях им се е струвало, че най-спешната им нужда е била да придобият собствени национални държави...

Случаят със славяните, а по-късно с африканците и азиатците е бил доста по-различен.

Би било трудно да се изобрети по-кривоглед коментар за географията и хронологията на европейската културна история. Анализът на "славяните", както се оказва, е доказан изключително с доводи, свързани с чехите, словаците, словенците, сърбите и хърватите. Не се казва нищо за трите най-големи славянски нации - руснаците, украинците и поляците - чийто опит контрастира категорично с анализа. Кои са били славяните, какви и къде, чуди се човек, как си ги е представял професор Пламенац?

Дали Източна Европа е населена само със славяни? Дали поляците, чехите или сърбите не са чувствали спешна нужда да се сдобият с държава? Нима поляците не са развили езика на управлението си още преди германците? Нима университетите в Прага (1348) и в Краков (1364) не принадлежат на "Изтока"? Нима Коперник е получил образованието си в Оксфорд?

Винаги може да се говори много за типологията на национализма, базиран върху различните степени на културно развитие и върху различаващите се корелации на националността и държавността. Но нищо не може да оправдае даването на етикети "Източен" и "Западен".

Ако човек го направи, той може да забележи, че най-добрият кандидат за национализъм от източен тип може да се открие в далечния запад на Западна Европа, в Ирландия. Както всеки знае, ирландците са типични продукти на Източна Европа.

Поради това, оспорвайки рамката, в която толкова често се обсъждат европейската история и култура, човек невинаги се пита за качеството на представения материал. Целта е просто да се зададе въпросът, защо рамката е проектирана толкова странно. Ако учебниците по човешка анатомия са проектирани със същото внимание и структура, човек би съзерцавал същество с едно мозъчно полукълбо, с едно око, една ръка, един бял дроб и един крак.

Хронологията на темата също е поучителна. Идеята за "Запада" е стара като гърците, които виждали свободна Елада като антитеза на управляваните от персите деспотични режими на изток. В модерните времена тя е възприета от продължителни и приемствени политически интереси, които желаят да засилят своята идентичност и да се отделят от съседите си. В резултат на това "западната цивилизация" е трупала върху себе си слой след слой от значения и подзначения, които са се трупали през вековете. Съществуват около дузина основни варианти:

Римската империя, която се простирала далеч отвъд Европейския полуостров, все пак е оставила трайно впечатление за развитието на Европа. До ден днешен съществува ясно разграничение между онези страни, като Франция или Испания, които някога са били съставна част от Империята, и онези, като Полша или Швеция, до които римляните никога не са достигнали. В този контекст Западът започва да се асоциира с онези части от Европа, които могат да твърдят, че си поделят римското наследство, като различни от онези, които не могат.

Християнска цивилизация, чиято основна база е установена в Европа, е дефинирана от XVII век нататък посредством религиозната й граница с Исляма.

Християнският свят бил на запад, а ислямският - на изток.

Католическият свят бил изграден върху отклоняващите се традиции на Римската и Гръцката църква, особено след Схизмата от 1054 г., и въз основа на използването на латинския като универсален език. В тази версия Западът бил еквивалентен на католицизма, където честите противоречия между духовните и светските власти улеснили възхода на успешни неконформистки движения, особено Ренесанса, Реформацията, Научната революция и Просвещението.

Никое от тези ключови движения нямало ранно въздействие върху православния свят.

Протестантството дало на западната цивилизация нов фокус в групата страни от Северна Европа, които се откъсват от католическия контрол през XVI век. Драматичният упадък на основните католически сили като Испания и Полша бил придружен с възхода на Обединените провинции, Англия, Швеция и по-късно на Прусия, където морското или военното превъзходство били подкрепени от икономическо и технологично могъщество.

Френският вариант на западната цивилизация добил известност през XVII и XVIII век. Той намерил израз в светската философия на Просвещението и в идеите на Революцията от 1789 г. - като и двете имали трайно влияние. Френският език бил усвоен от образованите елити в Германия и Източна Европа и се превърнал в по-универсален език от по-рано господстващия латински.

Имперският вариант на западната цивилизация бил базиран върху безграничната самоувереност на водещите имперски сили по време на Европейския мир до 1914 г. Тя била подклаждана от вярата в даденото от Бога право на "имперските раси" да властват над другите и в тяхното предполагаемо по-висше културно, икономическо и организационно развитие. Германия, Англия и Франция били очевидните лидери, чиито предубеждения били втълпени и на останалите. Други основни империи, като Португалия и Холандия, били по-дребните играчи в Европа. Русия и Австрия били внушителни имперски сили, но не им достигали други квалификации. Защото богатият имперски клуб на Запада бил белязан с напреднали индустриални икономики и сложни системи на управление; а Изтокът - от селски общества, нации без държави и открито самодържавие.

Марксисткият вариант бил огледален образ на имперския. Маркс и Енгелс приели положението, че империалистическите страни в Западна Европа са достигнали по-висше ниво на развитие; но те вярвали, че преждевременното развитие на Запада ще доведе до ранен упадък и революция. Техните възгледи имали малка тежест сред съвременниците им, но с времето си спечелили огромна важност благодарение на неочакваното приемане на марксизма-ленинизма като официална идеология на Съветската империя.

Първият германски вариант на западната цивилизация бил насърчен от началото на Първата световна война.

Той бил основан върху германския контрол над Mitteleuropa (Централна Европа), особено Австрия, върху надеждите за военно поражение на Франция и Русия и върху бъдещото величие, което да бъде поделено с англосаксонските сили. Неговите привърженици не хранели съмнения за немската цивилизационна мисия в Източна Европа, докато тяхното съперничество с Франция и отхвърлянето на либерализма и "идеите на 1789" довели до разграничение между Abendlich (Западната) и Westlich (Западната) цивилизация. Политическата формулировка на схемата се асоциира най-близко с Фридрих Науман. Нейната смърт била потвърдена от немското поражение през 1918 г. и била оплакана от Шпенглер в "Der Untergang des Abendlandes (1918-1922). В сферата на светската култура характерът на Mitteleuropa дължал много на притока на силен еврейски елемент, който обърнал гръб на Изтока и чиято асимилация в немския живот и език съвпаднала с върха на германските имперски амбиции.

Вторият германски вариант, както го схващали нацистите, съживил много черти от първия, но прибавил и някои свои. Към първоначалните военни и стратегически съображения той добавил "арийския" расизъм, Великия германски национализъм, езическата митология и антиболшевизма. Той лежи в основата на втория германски опит за превъзходство в Европа, който започва през 1933 г. и завършва сред руините на 1945 г. Този вариант определено изключва евреите.

Американският вариант на западната цивилизация се обединява след Втората световна война около съзвездието от страни, които приемат лидерството на САЩ и които уважават американските представи за демокрация и капитализъм. Той израства от стария англосаксонски вариант, но надраства европейския си произход. При това вече не е зависим от превъзходството на WASP в американското общество или от основната роля на Британия като американски агент в Европа. Разбира се, неговият гравитационен център скоро се премества от Средния Атлантик към "Рамката на Пасифика". Освен от членовете на НАТО в Западна Европа той се подкрепя от страни толкова "западни" като Япония, Южна Корея, Филипините, Австралия, Южна Африка и Израел, дори от Египет, Сирия и Саудитска Арабия. През четиридесетте години на Студената война той бе подклаждан от загрижеността, че комунизмът представлява световна заплаха. Човек се чуди колко дълго още той може да продължи да се нарича "Западът".

Евровариантът на западната цивилизация се появява в края на 40-те, по време на усилията да се изкове нова (западна) Европейска общност. Той е затвърден от съществуването на Желязната завеса, от френско-германското помирение, от отхвърлянето на задморските империи, от материалния просперитет на ЕИО и от желанието да се ограничи влиянието на "англосаксонците". Той поглежда назад към Карл Велики и напред към федерална Европа, обединена под лидерството на членовете основатели. Докато общността ограничаваше основната си дейност в икономическата сфера, тя не беше несъвместима с американската алтернативна версия за Запада или с воденото от Америка НАТО, което осигуряваше защитата й. Но приемането на Обединеното кралство, падането на Желязната завеса, плановете за по-близък политически и монетарен съюз и перспективата за членство, което да се разпростре на изток, в комбинация водят до огромна криза както в идентичността, така и в намеренията.

От всички тези примери става очевидно, че западната цивилизация по същността си е амалгама от интелектуални конструкции, замислени, за да съдействат на интересите на техните автори. Това е продуктът от сложни упражнения по идеология, от безброй пътувания в търсене на идентичността, от сложни есета по културна пропаганда. Тя може да се дефинира от своите защитници по всеки начин, който те сметнат за подходящ. Еластичната й география е вдъхновена от разпределянето на религиите, от изискванията за либерализъм и империализъм, от нееднаквия прогрес в областта на модернизацията, от разделителните резултати от световните войни, от Руската революция и от егоистичните визии на френските философи, пруските историци, на британските и американските политици и просветители, като всички те са имали причини да пренебрегват или да презират "Изтока". В последната си фаза тя бе невероятно засилена от физическото разделение на Европа, което продължи от 1947-48 до 1991 г. На границата на XXI век човек има право да си зададе въпроса, чии интереси може да обслужва тази концепция в бъдеще.

Няколко внушения се появяват многократно и постоянно. Първото поддържа тезата, че Западът и Изтокът, както и да са дефинирани те, имат малко общи неща помежду си или нямат нищо общо. Второто внушава, че разделението на Европа е оправдано от естествени, непреодолими различия; третото - че Западът е по-висш; четвъртото - че само Западът заслужава името Европа. Географските внушения са подстрекавани от селективни конструкции от по-открито политическо естество. Всеки вариант на западната цивилизация има важна сърцевина и по-маловажна периферия. Недостатъчните сили, по-малките държави, нациите без държави, второстепенните култури, слабите икономики не трябва да се вземат под внимание дори ако заемат голяма част от цялостната сцена.

Използват се четири механизма, за да се постигне необходимият ефект. Чрез процеса на редукция човек може да компресира европейската история в приказка, която илюстрира темите, най-свръзани с настоящите проблеми. Чрез елиминирането човек може да представи фактите в категории, които внушават, че сегашните групирания са закрепени завинаги на историческата сцена. Чрез езиковите ударения и възклицания човек може да посочи какво трябва да се похвали и какво е за оплакване. Това са обичайните механизми на пропагандата. Те обезценяват разнообразието и преместват моделите на европейската история; те изключват внушенията, предложени от цялостния исторически опит и превръщат своите несъзнателни читатели в общество на взаимното възхищение.

Анахронизмът е особено коварен. Приемайки преходните съвременни разделения, например Желязната завеса, като установена дефиниция за "Запада" и "Изтока", човек е длъжен да изопачи всяко описание на Европа от по-ранните периоди. Съвсем елегантно Полша води началото си от Ренесанса, Унгария - от Реформацията, Бохемия - от индустриализацията, Гърция - от отоманския период. По-сериозно, човек лишава голяма част от Европа от истинската й историческа индивидуалност, което носи неизмерими последствия в погрешните преценки на дипломати, бизнесмени и академици.

Колкото до продуктите от европейската история, на които пропагандаторите на западната цивилизация най-пламенно искат да наблегнат, всеки списък би бил различен. В края на XX век много хора биха искали да посочат религиозната толерантност, човешките права, демократичното управление, върховенството на закона, научната традиция, социалната модернизация, културния плурализъм, свободната пазарна икономика и върховните християнски добродетели като състраданието, милосърдието и уважението към индивида. Спорно е доколко тези неща са наистина типични за европейското минало. Няма да е трудно да се състави подобен списък, който започва с религиозните преследвания и свършва с тоталитарното незачитане на човешкия живот.

Ако основните твърдения за европейското превъзходство несъмнено произлизат от Запада, не трябва да се забравя, че не съществува и недостиг на контратвърдения от страна на Изтока. Точно както Германия някога е реагирала срещу френското просвещение, така и Православната църква, Руската империя, панслависткото движение и Съветският съюз реагираха срещу по-мощния Запад, създавайки теории, които твърдят, че истината и бъдещето принадлежат на тях. Те постоянно се мъчат да докажат, че Западът може да е богат и мощен, но Изтокът не е обременен с морална и идеологическа поквара.

В последните години от комунистическото управление в Източна Европа интелектуалците дисиденти създадоха свой вариант на тази тема. Те прокараха фундаментално разграничение между политическите режими от Съветския блок и убежденията на хората. Чувстваха се по-малко засегнати от безмозъчния материализъм на Запада и твърдяха, че комунистическата тирания е засилила тяхната привързаност към традиционната европейска култура. С нетърпение очакваха времето, когато, в отново обединената Европа, ще могат да заменят своя "европеизъм" за западни храни и технологии. Ето още едно упражнение в самозалъгване.

Определяйки разликата между западната цивилизация и европейската история, не е лесно да се отсее реалността от илюзията. След като е открил откъде идват изопаченията на Западната цивилизация, историкът трябва да постави нещо на тяхно място. Отговорът като че ли се намира, когато си поставим за цел изчерпателността, тоест да се пише за Европа на север, изток, запад и юг; да имаме предвид всички аспекти на човешкия живот; да описваме възхитителното, плачевното и баналното.

Все пак никой историк не може да отрече, че върху картата съществуват много реални и важни линии, които помагат да разделим Европа на "Запад" и "Изток". Вероятно най-трайната е линията между католическото (латинско) християнство и православното (гръцко) християнство. Тя си стои на мястото от най-ранните векове на нашата ера. Както показаха събитията при разпадането на Югославия, тя все още може да бъде важен фактор в събитията от 90-те години. Но има и много други. Съществува линията на римските Варници, разделяща Европа на една област с римско минало и една без такова минало. Съществува и линията между Западната Римска империя и Източната Римска империя. В по-модерните времена съществува отоманската линия, отделяща балканските земи, които в продължение на векове са били под мюсюлманско управление. По-скоро, до 1989 г., съществуваше Желязната завеса.

По-несигурно, учените в областта на социалните науки изобретяват разделения, базирани върху критериите на техните собствени дисциплини. Икономическите историци например виждат линия, разделяща индустриализираните страни от Запада от селските общества на Изток. Историците антрополози са установили линията Ленинград-Триест, която се предполага, че разделя зоната на семействата, групирани около ядрата си, от онази с разпръснатите семейства.

Подобно на това, никой компетентен историк няма да отрече, че Европа в своите различни външности винаги е притежавала централна сърцевина и серия от разширяващи се периферии. Европейските народи са мигрирали надлъж и нашир и човек може да твърди много обосновано, че европейската периферия лежи по линията, съединяваща Сан Франциско с Буенос Айрес, Кейп Таун, Сидни и Владивосток. Но още веднъж, не може за съществува проста дефиниция на въпроса, от какво се състои сърцевината. Различните дисциплини дават различни анализи. Те са базирали откритията си върху географския полуостров Европа; върху етническото наследство на европейския клон от индоевропейските народи; върху културното наследство на християнството; върху политическата общност, израснала от "Концерта на Европа"; или, според икономистите, върху растежа на световната икономика.

Важното за всички тези дефиниции обаче е, че всяка една съдържа разнообразие от регионални аспекти.

Където и за каквато и да се приема сърцевината, тя е свързана с реките Ебро, Дунав и Волга, както с Рона и Рейн; с Балтийско и с Черно море, както и с Атлантическия океан и със Средиземно море; с балтите и славяните, както и с германите и келтите; с гърците, както и с латините; със селячеството, както и с пролетариата. Въпреки техните различия всички региони в Европа имат много общи неща. Те са населени от сродни народи с преобладаваща индоевропейска култура. Те са сънаследници на християнството. Свързани са с всякакви политически, икономически и културни съвпадения и взаимодействия. Въпреки техните собствени антагонизми те споделят страховете и тревогите за влияния отвън - независимо дали от Америка, Африка или Азия. Тяхното фундаментално единство не е по-малко очевидно от манифестираното им разнообразие.

Западното превъзходство е една от онези догми, които са положителни в определени моменти от европейската история и отрицателни в други. Тя не е приложима в ранните векове, когато например Византия е много по-напреднала от империята на Карл Велики (което обяснява защо Византия често се подминава). Тя е приложима в много области в настоящите времена, когато Западът определено е по-богат и по-мощен от Изтока. Но, както много могат да възразят, престъпното поведение на западняците през XX век разруши моралната база за всички бивши претенции.

Поради това наименованието "Европа", както и по-ранният етикет "Християнски свят" едва ли биха могли да бъдат присвоени от един или от няколкото региона.

Източна Европа не е по-малко европейска заради това, че е бедна или неразвита, или управлявана от тирани. В много отношения, благодарение на лишенията, тя е станала по-европейска, по-привързана към ценностите, които живеещият в охолство западняк приема за даденост. Източна Европа не може да бъде отхвърлена, защото е Различна. Всички европейски страни са различни. Но има и важни подобия, които се простират над разделенията. Страна като Полша може да е много различна от Германия или от Британия; но полският опит е много по-близък до този на Ирландия или Испания, отколкото много западноевропейски страни са близки помежду си. Страна като Гърция, която някои хора смятат за западна поради достойнствата на Омир и Аристотел, бе приета в Европейската общност; но нейните формиращи национални преживявания в модерните времена бяха в православния свят и под отоманско управление. Те бяха значително по-отдалечени от Западна Европа, отколкото тези на няколко страни, които се озоваха от погрешната страна на Желязната завеса.

Истински порочното качество, споделяно от почти всички версии на "западната цивилизация", лежи във факта, че представят идеализирани и поради това фалшиви в същността си картини на миналата реалност. Те извличат всичко, което може да бъде преценено като гениално или внушително; и прецеждат отвън всичко, което може да изглежда земно или отблъскващо. Достатъчно лошо е, че те приписват всички позитивни неща на "Запада" и дезинтегрират "Изтока". Но те дори не дават честно описание на Запада: съдейки по някои от учебниците, човек получава далечното впечатление, че всеки на "Запад" е гений, философ, пионер, демократ или светец, че това е свят, населен изключително от Платоновци и Марии Кюри. Такъв сборник от жития вече не е правдоподобен. Установеният канон на европейската култура се нуждае отчаяно от ревизия. Прекалените хвалебствия на "Западната цивилизация" заплашват да превърнат европейското наследство, за което могат да се кажат много добри неща, в нещо непочтено.

В Съединените щати дебатът за западната цивилизация се центрира около променящите се нужди на американското образование. Изглежда, че през последните години то се движи от едно мултиетническо и мултикултурно общество и от загрижеността на американците, чиито корени не са нито в Европа, нито в базираната върху християнството европейска култура. Общо казано, то не преразглежда картината на европейското наследство, както тя е маркирана от подобните на "Великата книжовна схема"; и то не е смущавано от изискванията на американците с европейско потекло за по-безпристрастно представяне на Европа. Там, където курсовете по западна цивилизация бяха изоставени, те бяха отхвърлени заради техния тъй наречен евроцентризъм, а не заради ограниченото им виждане за Европа. В много случаи те бяха заместени с курсове по световна история, за които се смяташе, че съответстват по-добре на съвременното американско разбиране за "Запада".

Една от добре огласените реакции срещу недостатъците на "Западната цивилизация" бе отменянето й.

Станфордският университет в Калифорния даде началото на тази реакция през 1989 г., въвеждайки курс по "Култура, идеи и ценности" на мястото на бившия основополагащ курс по "Западна култура", който и досега е задължителен за всички първокурсници. Според документите университетските власти капитулирали пред възгласите "Хей-хо, Хей-хо, Западната култура трябва да си върви!" Творбите на Виргилий, Цицерон, Тацит, Данте, Лутер, Аквински, Мор, Галилео, Лок и Мил били заместени с извадки от Ригоберта Манчу, Франц Фанон, Хуан Рулфо, Сандра Синзерос и Зора Неале Хърстън (на никой от които не било лепнато петното на "Мъртвите бели европейски мъже").

Това събитие бе сатиризирано изключително много. Станфорд може да се гордее с това, че е видял проблема и се е заел с решаването му. Бедата е, че лечението може да се окаже по-лошо от болестта. На теория може да се каже много за въвеждането на "мултикултурното" и "етническото разнообразие" в американския академичен живот. За нещастие не е известен някой тибетски Тацит или африкански Аквински, няма мексикански Мил, които да бъдат изучавани от студентите. Разбира се, в никоя от писмените неевропейски култури няма твърде много, което да илюстрира американските предполагаеми либерални традиции.

По времето на фурора върху Станфордската програма за западната култура паралелните на него курсове по европейска история убягнаха от светлината на прожекторите. Но те бяха отлети по същия калъп. Изборът на комплект от 39 четива за програмата в "Европа I, II и III" например разкриваше вид селективност с достигащи далеч изводи. Освен Джоузеф Конрад (Корженовски) там нямаше нито един автор от Източна Европа. (Конрад беше включен заради романите си за Африка, като "Сърцето на мрака", а не заради онова, което бе написал за Източна Европа.) Освен Матю Арнолд там нямаше нито един автор във връзка с келтския свят. (Арнолд беше включен като английски критик и поет, а не като професор по келтска литература.) Там нямаше нито един по-съвременен италиански автор от Бапдасаре Кастильони насам, а той е починал през 1528 г. Имаше един романист от Южна Африка, но нито един от Ирландия, нито един от Скандинавия, нито един, с изключение на немските, от Централна Евопа, нито един от Балканските страни, нито един от Русия. Най-куриозното от историческа гледна точка беше това, че нямаше нито един исторически текст, по-съвременен от Херодот.

Да бъдем откровени, селекцията е необходима винаги, винаги е трудна и винаги е незадоволителна: затруднението на Станфорд не е уникално. Но именно тази форма на селекция, практикувана от едно от най-скъпите учебни заведения в света, е индикатор за по-голяма загриженост. Тя претендира, че представя "Европа", но представя само една малка част от европейския континент. Тя претендира, че представя "западното наследство" - такова е заглавието на учебника й, - но по-голямата част от Запада остава недокосната. Тя претендира, че набляга върху европейските "литературни и философски аспекти", но набляга само върху малко късче от европейската култура. Тя не споменава нито Джойс, нито Йейтс, нито Андерсен, нито Ибсен, нито Киркегор, нито Кафка, нито Кестлер, нито Кундера, нито Солженицин, нито дори Достоевски. Никой закон за описание на търговията няма да одобри продукт, в чийто списък от съставки липсват толкова много основни артикули.
В никоя зоологическа градина не могат да се намерят всички животни. Но също така никоя уважаваща себе си колекция не може да се ограничи само до маймуни, лешояди или змии. Никой безпристрастен зоолог вероятно не може да одобри къща за влечуги, която се маскира като сафари-парк и в която има само дванайсет крокодила (от двата пола), единадесет гущера, едно додо и петнадесет ленивци.

Някои от американските малцинства, разбира се, може да имат основание да оспорват евроцентризма. Ако е така, американското мнозинство, съставено предимно от хора с европейски произход, може да реши да предизвика "западната цивилизация" на друга основа. Много от най-многобройните американски общности - ирландци, испанци, поляци, украинци, италианци, гърци, евреи - идват от европейски региони, които намират малко място в съществуващите изследвания върху "Западната цивилизация"; и те имат всички причини да очакват подобрение в това отношение.

Големият парадокс на съвременния американски интелектуален живот обаче се състои във факта, че добродетелите, ценени най-вече в американската версия на западната цивилизация - толерантност, свобода на мисълта, културен плурализъм, - сега, изглежда, са подложени на атака от същите хора, които спечелиха най-много от тях. Критиците наблюдават "Затварянето на американското съзнание".

Би било подценяване да се каже, че историята не се е развила така, както биха желали почитателите на западната цивилизация. Всички те твърдо вярваха в една или друга форма на европейската доминация. Шпенглер бе прав да опише залеза на Запада, но сгреши във вярата си за бъдещото превъзходство на Русия. Но идеите продължават да съществуват и окончателното им поражение все още не е дошло. За повечето европейци те са изгубили старата си жизненост. Те бяха разбити от две световни войни и от загубата на задморските империи. Очевидно тяхната последна спирка ще бъдат САЩ.

Защото само в САЩ все още текат истинските извори на "западната цивилизация". След разпадането на Съветската империя през 1991 г. САЩ са единственият наследник на европейския империализъм и са наследили много от неговите модели на поведение. Това може би не е империя от стария тип; но тя е останала да носи "бремето на белия човек". Както имперска Европа преди тях, САЩ се борят да бъдат полицейска сила в света, като същевременно се сражават с етническите и расови конфликти в рамките на собствените си граници. Като Европа днес те изпитват крещяща нужда от унифицирана мистика, за да достигнат изчезващия чар на обикновената демокрация и консуматорството. За разлика от Европа те не познават бича на войната върху собственото си лице, откак съществува паметта им.

Едно абсолютно мнозинство от американците имат европейски корени. Те са възприели и адаптирали английския език и европейската култура на бащите основатели.

...Ако европейският пример изобщо показва нещо, той показва, че вярата в разделителните предположения за "Западната цивилизация" е сигурен път към бедствието.

Най-великите умове в миналото на Европа не са имали нищо общо с изкуственото разделение на Изток и Запад:

Gottes ist der Orient! Gottes ist der Okzident! Nord- und sudliches Gelande Runt im Frieden seiner Hande.

(Бог е Изтокът; Бог е Западът. Северните и южните земи лежат върху мира на Неговите ръце.)

(С незначителни съкращения от "Европа, история" на Норман Дейвис)