Завръщането на Звяра в Бялата планина

Alpamayo
Alpamayo
Снимка: Миро Нанков

Пак ще дойда.

Първите лъчи
Първите лъчи
Снимка: Миро Нанков

Първите слънчеви лъчи на върха на Санта Круз, 6 часа на 7 август 2011 г. Трябва на място да се види.

Палатката
Палатката
Снимка: Миро Нанков

Вижда се името на моя спонсор. Това е реклама. Но на Бялата планина.

още в галерията...

 Или как да изпълниш една мечта

Лима, 1 август 2011

Нов месец, нов късмет...

Точно 2 години след първото ми докосване до Cordillera Blanca, Бялата планина в Северно Перу, отново тръгвам натам...

Пристигнал съм час и половина по-рано на Терминала, отивам да хапна в една долнопробна кръчма наблизо, в един от кварталите с ной-лоша слава в перуанската столица. Но нали съм пътешественик, си казвам, хайде сега пък, чакат ме 8 часа на път, трябва да се хапне малко, каквото има. Поръчвам някакъв стек /доста гръмко име за продукта/, но за сметка на това – тъмната бира CUSQUENA си е съвсем истинска. Собственичката на кръчмето ме заговаря, откъде съм, накъде съм се запътил. Обяснявам и с моя уличен испански, който съм поизгладил след поне 40-те ми посещения на любимия ми континент, закъде пътувам и какво мисля да правя там. Едва ли тази женица знае какво е Алпамайо, но ме слуша с внимание. Изведнъж виждам една досадна хлебарка, калибър „Студентски град бл.40”, да се разхожда около чинията ми. Прогонвам я с досада и отпивам тъмното пиво, без да ми пука за нашественика. И за да бъде кефа от бирата пълен, по радиото пускат любимата ми перуанска певица Ева Айон, харесах я от първото ми идване в Перу, през 2001 година. Даже влизам в спор със собственичката коя е певицата. Моля те, лельо, не на мене тия, наистина това е Ева, моята любимка.  Довършвам някак си жилавия стек, изведнъж втора хлебарка се приземява от тавана в чинията ми. Оставям я кротко да хапне каквото намери и внимателно отпивам  тъмната бира, като добре се оглеждам преди това в чашата. Да не говорим, че в онова място не можеш да влезеш, без да си отъркаш раменете в двете странични стени, има-няма 50 см е ширината. По-тясно даже и от Кимизарника в София.

Вече съм в автобуса, категория супер лукс, каквито са повечето автобуси в Перу. Забравете за Chicken bus-овете, в които пътувах в началото на моята пътешественическа кариера преди 10-на години. Все едно съм в бизнес класата на самолет, седалките падат като удобно легло. „На добър път, Миро”, си казвам. И се моля дано да имам сили да изпълня едно своя мечта, родена от безкрайните ми пътешествия по красивата ни земя. Моля се старите ми кокали да издържат такова нелеко изкачване, каквото досега не съм правил. Имам изкачени успешно 4 или 5 върха – все в Андите, все над 6000 метра, още двойно по толкова над 5000, но никога не съм се сбълсквал с такова предизвикателство. Е, преди 2 години пак бях в подножието на красивата бяла планина, но тогава заболяване на едно от момичетата от малката ни експедиция ме накара да се върнем, вместо да продължа нагоре. Просто реших да не рискувам. Казах си, ще дойдеш пак, Миро.

Дано не съм загубил тренинг по време на последното пътуване, започнало 3 седмици по-рано от брега на Карибско море при Каракас, преминало през джунглите на Ориноко и Националния парк Канайма в Южна Венецуела. Там се доксоснахме и до най-високия водопад в света – Анхел. Чувството да погледнеш нагоре и да видиш един километър вода, падаща върху теб, е невероятно. Досега 7 пъти бях летял дотам с малък самолет „Чесна”, но за пръв път 4-часово пътуване с кану ме отведе в подножието му. Струваше си всяка минута, догодина отивам пак със сигурност. После прекосихме степите на Гран Сабана и набелязах една от следващите си цели за 2012 – изкачване на платото Рорайма, простиращо се на няколко десетки километра на границата между Венецуела и Бразилия. И после – Амазония, най-голямата река, най-обширната зелена площ на земята, белите дробове на планетата...И още много най. След Амазония – водопадите Игуасу, най-красивото място по моята ранглиста, и естествено – градът-мечта Рио де Жанейро. Немалко коктейли Куба либре с чудесния венецуелски рoм, бразилска кайпириня, аржентинско вино, и какво ли не още правеха дните ни и особено вечерите и нощите, по приятни. Е, сега ще видим дали тези прекрасни вечери ще попречат на амбициозния ми проект. И още една надежда – дано тялото ми е запаметило 15-дневната аклиматизация, която направих в Тибет, там бях преди месец и нещо на височини от 4000 до 5000 метра. Дано, защото иначе никакви шансове за върха. 

Напускаме мъгливата Лима – винаги ми е малко тегаво да идвам в този град през зимата. От океана се стеле мъгла почти през всичките зимни дни, гарруа я наричат. Е, и замърсяването от автомобилите засилва тягостното впечатлине. Иначе кварталът, в който бях, си е готин, Мирафлорес, доста чистичко и нагласено, личи си, че Перу и в икономически бум напоследък, като че ли и следа няма то кризата. Иначе крайните квартали са доста тягостни и мрачни, че и опасни – като във всеки голям град на континента. 8 часа до Хуараз не ги усещам, с хубавата книжка за златото на Кортес, и готово...

Вече съм на 3050 метра надморска височина, в подножието на заснежените върхове на Кордиллера Бланка. Приключението започва!

02 август 2011

Кукуригането на петлите в съседните дворове ме събужда малко след 5. Никаква следа от главоболие – браво Миро, дотук добре, както се казва. Но на 3000 метра и баба знае да спи. Да те видим вдругиден на 5500 как ще я караш, в палатката въхру снега, Campo Alto, височинния лагер /или както му казват гордите алпинисти – Щурмови/. Абе странни птици са тия алпинисти – като вземат да се превъзнасят – айде сега ще щурмуваме върха, за да го покорим. Абе хора, планината не се покорява, тя те допуска или не те допуска до себе си. Затова не обичам тези слова, напомнят ми комунистическо време, когато върховете се щурмуваха – на всяка цена, върхът или смърт, За Родину, За Сталину! Ама че простотии...Е, това са мои мисли само, нека си щурмуват алпинягите върховете, мене не ме бройте за щурмовак.

Пия си сутрешното кафе с Антонио, моят партньор, и си говорим за предстоящата експедиция. Гидът, в чиито ръце ще бъде животът ми в продължение поне на 12-14 часа, е 32 годишен, с богат опит в Андите. Питам го колко пъти е бил на Алпамайо – 100, отвръща Антонио. Е, и 10 ми стигат, стига да е печен и опитен. Защото аз все пак съм си „новобранец” в този вид катерене, хубаво е водачът ми да е печен.

Eто го и него, Гида, с голямо Г, самия Педро... Приятно слабичко момче говорим си с него на смесица от испански и немски, разбрах че от декември до април си доработва в Австрия, на ски лифт. Разпитвам го надълго и нашироко за планинарския му опит, за това колко пъти е бил на Алпамайо – тази година два, иначе общо към 13, каза той. В такива приятни раздумки се качваме на раздрънканата Тойота на Антонио /дано не съдя по нея за качеството на услугата, че лошо ми се пише, колата ми изглежда, че ми е наборка. Както и да е, добираме се за около 3 часа до Кашапампа (Cashapampa), малкото индианско селце, откъдето тръгват всички експедиции към Алпамайо и околните върхове, то е и родното място на моя гид. Това последното се оказва, има голямо значение, защото след като аз хукнах напред, оставяйки големия багаж на организаторите, се оказва, че магаретата в селото свършили, а те са основното транспортно средство до Базовия лагер. За щастие, се намесва бащата на Педро и спасява положението – 5 дългоухи височинни специалиста са мобилизирани и експедицията ми е спасена.

Първи лагер /3800/, втори лагер /4400 м/, стари спомени и гледки отпреди 2 години, навлизаме в недрата на Кордилера Бланка, един след друг излизат все по-красиви и по-красиви върхове наоколо. В лагерите – специална палатка само за мене, абе направо 5 звезди да ви кажа. Чувствам се добре обгрижен, така е било винаги на моите експедиции високо в Андите. Ех, да имаше и една куба либре, че и една хаванска пура...Ама я стига, че както съм се размечтал, ще прецакам изкачването с още желания.

5 август – важен ден, обуваме тежките пластмасови обувки, ще се ходи към височинния лагер на 5300 м. И тук, както казва един приятел – удрям греда – не е предвиден височинен носач за мене, дали е пропуск на Антонио, или просто си е спестил от разходите. Не ми се коментира с гида, каквото – такова, натоварвам голямата раница на гръб и тръгвам. Не знам дали това ми усилие в повече не се оказа решаващо, но както и да е, не искам да коментирам. Над 1000 метра денивелация се преодоляват този ден, както каза Педро – това е половината изкачване на Алпамайо. Половината от тях – по морените, оставени от отиващите си ледници, после – слагай котките на краката, вързани за въжето – и още нагоре. И както винаги – най-горе е най-трудно, ледникът става много стръмен, почти като стената на Алпамайо. Когато пристигам във Височинния лагер, имам чувството, че няма кокал или мускул по мене, който не ме боли, наистина ми дойде в повече това. Май преди 2 години се чувствах по-добре, май тогава ходих с малко багаж само.

Височинният лагер е готов набързо, тримата, аз, Педро и Теодоро – готвачът, сме в една палатка. Но още малко удобство няма да е излишно – има свободни палатки, построени за германска група, която ще идва тук на следващия ден. Хвърлям се в празната палатка, не искам нито да ям, нито да пия /последното се оказва грешка – дехитратацията на 5300 метра е ужасно нещо/. Но водата, разтопена на газова бутилка от снега има отвратителен вкус, колкото пъти пийна от нея, толкова пъти „връщам поръчката”. Може би, и заради остатъчния мирис на манджа по съдовете, в които топят вода. Гадост!

Цял ден почивка – заобиколен от невероятните гледки на Алпамайо, Китараху и Санта Круз, че и по-далечни върхове – ако красотата даваше сили, щях да съм готов след ден да изкача Еверест.

Изчислявам, че почивам 28 часа – до момента на началото на изкачването на върха. Колкото почивал, толкова, не е желателно да се стои твърде дълго на голяма височина, че организмът допълнително се натоварва.

7 август, 1 след полунощ. Е, каквото ще става – сега ще е. Слагам котките на краката, пия адски гадното нес кафе /след това пътешествие имам чувството, че няма да сложа в устата си повече тази напитка/, не ми се хапва нищо, дори насила, и малкият ни керван поема нагоре. Първият час е доста труден – върви се в снега, стръмнината се увеличава, на мене хич не ми е лесно, умората от предишния ден се обажда много бързо. Към 2 часа сме вече под стената на Алпамайо, това е часът на истината. Не се чувствам в обичайната си прилична форма за катерене на 6-хилядници, като че ли нещо ме сковава, дърпа ме назад, не ми е комфортно. И не заради страховитата 500-метрова ледена стена над мене, не. Имам пълно доверие на гида, имам опит да познавам хората от малкия си контакт с тях, оценил съм веднага професионализма на Педро.

Справям се чудесно с първия технически проблем – преодоляване на голямата цепнатина в основата на стената. Траверсира се около 50 метра, за да се заобиколи дълбоката цепнатина; нямам проблеми и в силовото набиране и тръгването нагоре по първото въже. 1, 2, 3, 4...Толкова са  дължините на въжетата, които успявам да изкача. Стената става все по-стръмна, след второто въже фирнованият сняг преминава в плътен лед, катери се все по-трудно. На края на четвъртото въже наклонът е почти 85-90 градуса. Усещам, че няма да имам повече сили, остават ми някакви си три дължини на въжето, около 180-200 метра. По пътя нагоре ни изпреварва една свръзка, австриец със своя гид-перуанец. Пожелавам им успех нагоре. Върху каската ми се изсипва буквално градушка от ледени парчета с различен калибър, яко удря австриецът по леда, за да се закрепи за стената, добре, че е каската, иначе – да съм изпаднал в кома от по-големите парчета лед. Мисля си, че срледващият път трябва да облека и бронирана пухенка, за по-добра защита.

Какви ли не мисли ми идват в главата, докато вървя нагоре. Не е нужно да се правя на герой, а пък и сили не ми останаха. В края на краищата – планината ще си бъде там и догодина. За мене това приключение бе невероятно, щастлив съм, че успях да стигна и дотук, то хич не е малко, поне 5700 са метрите, до които достигам. Усещам тялото ми, пълно със свръхдози адреналин. Досега съм изкачил много върхове – най-вече в Андите, но такъв кеф от досега с високата планина, такова удоволсдтвие от всеки сантиметър, който съм преодололял, никога не съм имал. Е, това е най-хубаво и на това ми хоби – катеренето, усещането, че се сливаш с планината, радостта от това, че тя те допуска до себе си. Затова никога не пиша – покорявам, щурмувам...Просто – отиваш и се изкачваш. А и фактът, че катеря една специална планина – най-красивата на Земята, ме прави още по-щастлив.

Достигам до малката площадка, където ме чака гида. Започва да се развиделява, оттам се открива невероятно гледка към околните гиганти, първите слънчеви лъчи облизват най-личния от тях – 6250-метровия Санта Круз. Вадя апарата и снимам, рядко човек може да има такава хубост пред себе си. Другата дройка катери нагоре, доближава се до своята цел. А аз – тихо и кротко си казвам – хайде, Миро – надолу, дотук са твоите сили. Пускам леко рапелите надолу, това сигурно е най-лесният за спускане връх на света, за половин час сме в основата на стената, още малко – и в лагера.

Малка почивка, събираме палатката и всичките планинарски аксесоари, и тръгваме надолу. Почти съм останал без сили, слизането по ледника и после по морените ме измъчи като че ли повече, отколкото на качване. В Базовия лагер купувам кола и вода – отпивам жадно, сякаш съм прекосил половината Атакама. Секунди след това всичко отива навън. Лоша работа е това да си без течности нависоко. Още 3 часа до първия лагер по пътя ни надолу, изчислявам, че 16 часа общо съм на крак. Последна нощувка в палатката, последна полева вечеря, които ми се услади най-много.

08 август, малко след полунощ. Краят на тази история.

Автобусът – пак същия лукс – от Уараз за Лима. Събуждам се от безкрайните завои по пътя, понапълнялата луна навън ми разкрива една великолепна гледка – очевидно се намираме в дебрите на тази част на Андите, наречена Кордилера Уайуаш (Cordillera Huayhuash), съседна на Кордилера Бланка и не по-малко красива. Слизаме в една безумна планинска долина, пътят се вие надолу едва ли не на километър, мога да го сравня само със слизането от Тибет в Непал по долината на  Nyalam river.И сега се сещам защо при  качването снощи в рейса взимаха от всеки пътник пръстови отпечатъци, че и с видеокамера ни заснемаха. Егати феберейската история, си рекох, ама кротко натопих пръста в мастилото и го поставих в квадратчето, където е моето място на схемата.

Това било  работата – ако паднем в тази безумна пропаст под нас, да ме разпознаят. Глупости – ще им трябва една по-грапава шкура да ме изстържат от седалката, заедно с останалите около мен. Добре, че не ми искаха и зъбни отпечатъци, съвсем ще заприличам на онзи рижия симпатяга от „Местопрестъплението не знам къде си...”. Ама хайде стига такива разсъждения, рейсът продължава надолу по перфектния път /”мамо – споко, жив съм”/.

Пътища да искаш в това Перу, 25 пъти по-голямо по територия от България, но пък инфраструктура веднъж имат. Наистина в голям икономически подем е тази страна, прав е моят приятел Жоро, живеещ вече толкова години в Лима. Ех, тук да беше г-н ББ, що лентички щеше да пререже.

А пък аз си спомням /тъй и тъй сме на тази вълна/, че моето желание като се спомина /ако бъда намерен, разбира се/, е прахът ми да бъде разпръснат над най-красивия връх в родния ми Балкан – Купена /2169 м/, ей така – отвътре ме кара. Не ща да ме ядат червеите. Първоначално беше друга дестинация – пак тъдява – в братско Перу, или по-точно – в още по-братска Боливия – на Острова на Слънцето на езерото Титикака. Ама си рекох – бая солено ще излезе на роднините да свършат тази процедура на това свещено място. И за целта си избрах нашия си – пак свещен връх. Е, стига по темата, какво да очакваш от едно среднощно пътуване в любимите ми Анди.

Това май е и краят на моята история, която исках да ви разкажа. Прибирам се у дома изпълнен с много преживявания, вълнения, и разбира се – със супер адреналин накрая. Това бе едно от многото ми пътешествия в любимия ми континент – вече спрях да ги броя – над 40 трябва да са станали. Но и по-различно от останалите. Заради щурото препускане из джунглите на Южна Венецуела в посока към най-високия водопад в света Анхел; заради скитането из амазонските дебри и лова на крокодили и пирани; заради неизмеримото количество красота, видяна на водопадите Игуасу; заради мелодиите на нощно Рио...И най-вече – за мене – заради повторното докосване до красивата Бяла Планина – Кордилера Бланка.

В навечерието на моята 50-та годишнина аз си подарих това пътешествие, което нарекох „От Пасифика до Алпамайо”, тези 8 перуански дни и нощи, 5 от които – в палатка чак до 5300 метра височина. Не съжалявам, че дойдох и опитах да достигна върха, не съжалявам че повторният ми опит не бе напълно успешен. Но пък красотите, които отново видях, залезите на Базовия и Височинния лагер под Алпамайо, ами изгрева, който посрещнах на 200 метра под върха, на отвесната ледена стена. Това никъде го няма. Сигурен съм, пак ще дойда насам, то е като една мъжка любов, влюбиш ли се веднъж, сърцето ти остава завинаги.

И затова аз сега казвам, довиждане Кордилера Бланка, довиждане Перу, аз пак ще дойда...

А на всички читатели ще кажа: Обичайте се, защото любовта ще спаси света...И красотата...Не знам кой го е казал, но ми харесва.


Миро Нанков, пътешественик – романтик, от борда на автобуса, все още потъвайки надолу към безкрайния Пасифик.

Част от моите преживелици на стената на Алпамайо написах посред нощ на борда на самолета от Париж за София

Това пътешествие стана възможно, благодарение на помощта на


 
Благодаря!!!


Кратко представяне на планината Кордилера Бланка

Кордилера Бланка /Бялата планина/, е част от 6000-километровата верига на Андите /най-дългата планинска верига в света – простираща се от Северна Колумбия до Огнена земя, близо до Антарктида/.

Кордилера Бланка се е обособила като отделна планинска система, намираща се около 450 километра североизточно от Лима. Поради уникалните климатични условия на района – голяма надмарска височина – върхове над 6000 метра, близост до Пасифика и други фактори, валежите там са много обилни. Затова повечето върхове са покрити с вечен лед и сняг, именно това дава името на планината. Там се намира и най-високия връх на Перу – Уаскаран, 6769 метра, както и много други красиви върхове.

Алпамайо е друг интересен връх с пирамидална форма, като единствения маршрут в момента, който се катери от алпинистите, е по Френската диретисима по Южната стена. Мнозина наричат Алпамайо най-красивият връх на света, естествено това е субективна класация, но защо пък не. Други го включчат сред 3-те най-красиви върхове на света. Останалите два са Матерхорн в Алпите и Ама Даблам в Хималаите. Алпамайо е най-притегателния връх за множество експедиции и индивидуални катерачи от Европа и Южна Америка. За пръв път е изкачен от българска експедиция през 2009 година, но тогава изкачването е било по маршрута Ферари, който вече не се използва, заради опасност от надвисналите  сераци /снежно-ледени кули/ в най-горната част на пътя. Той е и по-лесен – с по-малък наклон и по-кратък.

Френската диретисима е маршрут, дълъг около 450 метра, или 7 дължини на въжето. Средният наклон на стената е 80-85 градуса, а в последните 50 метра – 90 градуса, т.е. пълен отвес. Половината от тази дължина се катери по плътен лед. Необходима е добра аклиматизация, за да се изкатери успешно този маршрут, както и добра физическа подготовка. Иначе Алпамайо е „безопасен” връх, кагато се катери в свръзка, има много малко загинали алпинисти, предимно прекалено самоуверени водачи от други страни, които правят солово катерене, без да се осигуряват в свръзка.

Заради глобалното затопляне, много от ледниците по склоновете на високите върхове на Кордилера Бланка се топят и даже изчезват. Така например, склоновете на един от най-личните и трудни върхове в района – Санта Круз, са се обелили от покриващите ги допреди 10 години ледници и сега изкачването на Санта Круз е много по-трудно по голите скали.

[email protected]

www.adventureclub.bg

 

Можете да коментирате сайта и отделните му страници в профила на Омда във  Фейсбук