Евроцентризъм

Европейската историография не може да бъде обвинена в евроцентризъм просто заради това, че фокусира своето внимание върху европейските дела, тоест придържа се към предмета си.

Евроцентризмът е въпрос на отношение, а не на съдържание.

Той се отнася до традиционната тенденция на европейските автори да възприемат своята цивилизация като по-висша и самостоятелна и да не обръщат внимание на необходимостта да се вземат под внимание неевропейските гледни точки. Не е изненадващо и не е за съжаление да открием, че европейската история най-основно била написана от европейци и за европейци.

Всеки чувства нуждата да открие своите собствени корени.

За жалост европейските историци често подхождат към предмета си, както Нарцис подхожда към басейна, гледайки само отражението на собствената си красота. Гизо е имал много имитатори, след като идентифицира европейската цивилизация с желанията на Всемогъщия. "Европейската цивилизация се е вляла... във вечната истина, в плана на Провидението, размишлява той. Тя се развива според намеренията на Бога". За него и за много като него Европа е обетована земя и европейците - избраните хора.

Много историци продължават в същия самохвалебствен тон и твърдят, че европейският опит представлява модел, който трябва да бъде следван от всички други народи. Доскоро те почти не обръщаха внимание на взаимодействието на европейската култура с културите на нейните съседи от Африка, Индия и ислямския свят.

Виден американски учен, писал през 1898 г., който проследява европейската цивилизация главно според делата на "тевтонските племена", приема и то като аксиома, че Европа е универсален модел:

Наследниците на древния свят били тевтонските племена, които... постепенно създали нова, самородна цивилизация въз основа на античната, и в сегашните времена тя е започнала да става световна и да включва в себе си, в близки връзки и под общи влияния, всички обитатели на земята.

Когато Оксфорд Юнивърсити Прес най-накрая се осмелява да публикува еднотомната "История на Европа", авторите започват своя предговор със същите чувства:

Въпреки че в различни епохи са съществували множество велики цивилизации, цивилизацията на Европа е онази, която прави най-дълбоко и най-широко впечатление и която сега (така както е развита от двете страни на Атлантика) поставя стандартите за всички народи на земята.

Тази линия на мисълта и форма на представяне стабилно губи своята привлекателност, особено за неевропейците.

Ръдиард Киплинг (1865-1936) понякога е смятан за централна фигура в евроцентричната традиция, даже за "апологет на цивилизационната мисия на британската колониална експанзия". В прочутата си "Балада за Изтока и Запада" той е имал предвид Индия:

О, Изток е Изток и Запад е Запад -
и вечно ще бъде така,
дордето за Съд над Небе и Земя
Бог не простре ръка.
Но няма ни Изток, ни Запад, ни Юг;
Граница,
Род,
Баща,
Застане ли мъж срещу истински мъж -
даже накрай света.

Киплинг споделя много малко от високомерието, което обикновено се свързва с европейското отношение по негово време. Той не се отдръпва от фразеологията на своето време, що се отнася до нашето "господство над палмата и бора" или "по-малките племена без Закон".

Но все пак той е привлечен силно от индийската култура - оттам и неговите чудесни "Книги за джунглата" - и е бил дълбоко религиозен и смирен човек:

Врявата и крясъците замират -
Капитаните и кралете си заминават
Все още остава Твоята древна жертва,
Смирено и разкаяно сърце.
Господи Боже на Тълпите,
остани още с нас,
Да не би да забравим,
да не би да забравим.

Тези думи са жив укор срещу всеки, който би струпал всички "западни империалисти" в една и съща банда високомерни невежи.

Сега съпротивата срещу евроцентризма идва от четири главни източника.

В Северна Америка тя се проявява сред част от черната общност и техните политически симпатизанти, които се бунтуват срещу образователната система, според тях доминирана от "ценностите на бялото превъзходство", с други думи, от възхваляването на европейската култура. Тази съпротива е намерила израз в Черното мюсюлманско движение и сред учените в различни Черни изследвания (Афрология), насочени срещу конвенционалния американски академизъм. В своята най-войнствена форма тя се стреми да измести евроцентризма с афроцентризъм - "убеждението за централното място на африканците в постмодерната история".

Това се базира върху твърдението, че европейската цивилизация е "откраднала" наследствените права на човечеството и в частност на африканците.

В ислямския свят, особено в Иран, подобна съпротива се надига сред религиозните фундаменталисти, които виждат "Запада" като царство на Сатаната.

Другаде, в Третия свят, тази идея е прегърната от интелектуалци, често от мексиканската раса, които смятат евроцентричните възгледи за неразделна част от капиталистическата идеология. В Европа тя е широко разпространена, макар и често недобре формулирана, сред едно поколение млади хора, които, когато спрат и се замислят, се чувстват напълно засрамени от възгледите на своите родители.

Един от пътищата напред за историците ще бъде да обръщат по-голямо внимание на взаимодействията между европейските и неевропейските народи.

 (С незначителни съкращения от "ЕВРОПА, история" на Норман Дейвис.)