Европа като културна общност

Географската Европа винаги е трябвало да се конкурира с идеите за Европа като културна общност, а при отсъствието на обичайните политически структури европейската цивилизация може да бъде определена само чрез културните критерии. Обикновено се набляга специално на плодотворната роля на християнството, роля която не е престанала след изоставянето на етикета "християнски свят".

През 1945 г. поетът Т. С. Елиът обяснил възгледа, че европейската цивилизация е изправена пред смъртна опасност след многократното смаляване на християнската сърцевина. Той описал "затварянето на духовните граници на Европа", които се появили през годините, видели как нациите-държави настояват за правата си над цялото. "Някакъв вид културна автокрация, последвана неизбежно от политическа и икономическа автокрация", казва той. Елиът набляга върху органическата природа на културата: "Културата е нещо, което трябва да расте. Не можеш да построиш дърво; можеш само да го посадиш и да се грижиш за него, да го чакаш да назрее..."

Той набляга върху взаимозависимостта на множеството субкултури в европейското семейство. Онова, което той нарича културен "обмен", е кръвоносната система на организма, той набляга върху специалния дълг на хората на словото. Основния акцент поставя върху централното място на християнската традиция, която включва в себе си наследството на Гърция, Рим и Израел:

"Доминантната черта при създаването на обща култура между народите, всеки от които си има своя собствена различна култура, е религията... Аз говоря за общата традиция на християнството, превърнала Европа в това, което е, и за общите културни елементи, които това общо християнство е донесло със себе си... Нашите изкуства са се развили именно в християнството; Именно в християнството се коренят законите на Европа. Именно на фона на християнството цялата ни мисъл има някакво значение. Отделният европеец може и да не вярва, че Християнската вяра е истинна; и все пак онова, което той казва, прави, създава, желае, всичко... зависи от християнското наследство и неговото значение. Само християнската култура може да създаде Волтер или Ницше. Аз не вярвам, че културата на Европа би могла да оцелее след пълното изчезване на Християнската вяра".

Във всички отношения това е традиционната концепция. Това е мярката за всички други варианти, отклонения и блестящи идеи по темата. Това е началото на онова, което мадам Дьо Стал някога нарекла "penser a l'еuгорееппе".

Най-фундаменталната задача за специалистите по културна история на Европа е да идентифицират множеството конкуриращи се нишки в християнската традиция и да измерят тежестта им във връзка с различни нехристиянски и антихристиянски елементи. Плурализмът е de rigueur. Въпреки очевидното надмощие на християнската вяра чак до средата на XX век, невъзможно е да се отрече, че много от най-плодотворните стимули на модерните времена, от ренесансовата страст към античността до фикс идеята на романтиците за Природата, са основно езически по своя характер.

Също е трудно да се твърди, че съвременните култове към модернизма, еротиката, икономиката, спорта или попкултурата имат много общи неща с християнското наследство. Основният проблем в наши дни е да решим дали центробежните сили на двадесетия век са смалили това наследство до безсмислена бъркотия, или не.

Сега малко аналитици поддържат твърдението, че нещо, напомнящо европейска културна монолитност, изобщо е съществувало някога. Едно интересно решение е да се види европейското културно наследство като съставено от четири или пет покриващи се кръга. 

Според романиста Алберто Моравия уникалната културна идентичност на Европа е "плат с две лица, от едната страна разноцветен... а от другата едноцветен, с един богат, дълбок цвят".

Норман Дейвис, "Европа"