21 юли 2018г.

Годишнина от гибелта на Хаджи Димитър, подписан е Кючуккайнарджийският мирен договор, роден Хемингуей

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Дъжд след оставката

Тони Николов

Капка по капка, нерешително и колебливо, решението за оставка на правителството „Орешарски” се сцеждаше особено мъчително на финала, което идва да покаже, че властта възприема оттеглянето си едва ли не като „окончателно решение” за себе си.

Безумието е пълно. Още от Аристотел знаем, че личната свобода започва там, където свършва отговорността за управлението. У нас усещането за индивидуална свобода е друго, то очевидно избуява единствено чрез властта.

Без тази власт сегашните й носители се оказват „никои”. Затова не знаят не само „кой?”, а и „кои” са те, защото нямат друго упование освен властта. Затова са се вкопчили в нея като удавник в сламка. Или, ако предпочитате, като куче, захапало кокал.

Оттук и паниката, извираща при спомена за предупреждението, което акад. Благовест Сендов отправи някога към народните избраници, цитирайки стих от Новия Завет по протестантския превод: „Вкупом съгрешихме и вкупом непотребни станахме” (Рим. 3:12). А представете си колко страшно е да се окажеш „непотребен”. Не говоря за „прегрешението”, защото всички политици по дефиниция са „безгрешни”, те са „другото име на почтенността”. Ако има зло и корупция в света, те явно идват от някъде другаде и ако все пак не падат от небето и е неудобно да бъде обвинен „суверена”- народ, най-вероятно тези злини са привнесени от чужди, злокобни сили.

Ето защо цялата власт в страната даже не от седмици и месеци, а от 14 юни миналата година висеше като черна капка.

Като тази капчица мастило от писалката на премиера Орешарски, която в допира си с белия лист хартия най-сетне освободи него от нас, а и всички нас от него, от правителството и от този бутафорен парламент. Вкупом и окончателно.

Но пак в последния момент. Минути преди 18 ч., малко преди да хлопне прозорчето на деловодството на Народното събрание

Така повече от година си играхме на шикалки. Или на „орехи”. Лятото и зимата по площадите. Преди и след европейските избори. Отваряхме прозореца и поглеждахме навън не за да видим дали ще вали или няма да вали, а сякаш с надеждата, че някой лист хартия, дето го носи вятъра, може пък да е прословутата „оставка”, та най-сетне да стъпим на нещо сигурно и да поемем нанякъде. Пълна обществена аномалия.

Вече няма „контрапротестиращи”, дето безутешно да ридаят, че не можем без „експерта Орешарски”. Скоро те може пак да заридаят, но вече заедно с всички нас като стане ясно на какъв хал е държавата. И колко ни струва тази една година.

Държавата е напълно блокирала, администрацията не работи, няма еврофондове, споровете за „дупката в бюджета” са за милиарди.

Парламентът няма кворум и отдавна се е саморазпуснал, без да може да постигне съгласие за нищо. Може би само по оставката, даже не и по актуализацията на бюджета на здравната каса, да не говорим за актуализацията на бюджета на страната. Финансовият стратег на БСП Румен Гечев откровено заяви пред БНТ, че те не са „чак такива джентълмени”, че да оставят служебното, а и следващото правителство „да не се мъчат”.

Затова нека се мъчи страната. Да не може да си поеме дъх. Да агонизира.

Хората сами да се оправят. Или да мрат без лекарства. Те са си виновни, ако се разболяват и така увеличават дефицита на касата с над 300 млн. лв.

В същото време ръководството на БЕХ иска да взима заем от 620 млн. евро от „Газпром”, за да продължи работата по „Южен поток”. Нищо, че в началото на юни все още действащият премиер Орешарски нареди работата по проекта да спре. Нищо че Европейската комисия обяви, че започва наказателна процедура срещу България заради този проект.

Ала на кого от управляващите му пука?

Още една мръсна капка, виснала на перото на това управление. И никой не поема отговорност. Нали в последния момент, по стара традиция,  министерствата подписват решения за милиони.

За едни неща пари винаги се намират, а за други не – хората да се оправят сами.

Няма 328 млн. лв. за болните, а ще има 620 млн. евро за един „спрян проект”.

Никой не е „чак дотам джентълмен”, че да ни отговори.

Затова мръсните капчици продължават да валят като из ведро, те барабанят по нервите ни, сякаш, за да изпробват докъде ще издържим.

Че ще издържим във войната на нерви, ще издържим, въпросът е какво ще се случи след нея в българската политика. Още колко хора, отвратени, ще си тръгнат от България или ще откажат да гласуват на 5 октомври.

А и общата картина е доста безрадостна.

Политическата агония на БСП се трансформира в креслив гърч, над който не просто се извисява гласът на Мая Манолова, а всички там започнаха да говорят като Мая Манолова. Може би в опит да се прикрие процеса на вътрешно самоизяждане, в който някой все трябва да надделее на другите и да ги поведе. Но към какво? За всички е ясно, че пред БСП се очертава само една реалност: не „колко” ще спечелят на изборите, а с „колко” ще ги изгубят.

ДПС както винаги мълчи. Напоследък хората на Доган ограничават личните си изяви до минимум. Тяхната игра започва след изборите.

Проблемът на ГЕРБ е личното его на Бойко Борисов, който хем знае, че ще му се наложи да влезе (след изборите) в коалиция (най-вероятно с Реформаторския блок), хем не иска и да помисли, че може да не е отново министър-председател. Макар че това би било най-добре както за него, така и за България.

„Реформаторите” също имат проблем, който е в тях самите; те продължават да са „орел, рак и щука” с неизчистени вътрешни противоречия.

„Новият политик” Бареков е най-новата „политическа еднодневка”, танцувала на политическата сцена само една пролет. Ударен отляво и отдясно, предаден от Ангел Славчев и от Красимир Каракачанов, той няма как да не очаква и ответния удар на Цветан Василев. Скоро, съвсем скоро ще научим цената на една политическа кампания.

За Волен Сидеров не си струва да говорим, защото „Атака” потъна под тежестта на неговия „златен пръст”, подплатен с всевъзможни колективни истерии.

И как на фона на всички тези кални пръски, безбройни далавери, безумни договори и непомерни заеми, да не отправяме поглед, пропит с надежда единствено към небето?

Само то ни остана. А оттам тътне оглушителен гръм.

Скоро ще се разрази силен дъжд, по-силен от обичайния юлски дъжд, който идва да отмие толкова много неща, колкото и да са запушени отходните шахти на българската политика.

Ала преди да се разрази дъжда, гражданите трябва да имат план за действие – какво да правят и как да устроят общия си живот оттук насетне.

Още повече, че падна една дълго чакана капчица. Този път мастилена. От подписа на Пламен Орешарски върху листа с оставката.

Приключи една наистина трудна за всички нас година, тя вече е част от историята.

Не ми се иска някой ден историците да описват това време само като контрапункт на едно несъстояло се безумно назначение или на един бутафорен премиер, защото това би означавало да възпеят Пеевски или Орешарски.

А те не го заслужават.

Ако на историята е нужно знамение, по-добре би било при описанието на тези дни да се сетят за огромния юлски дъжд, излял се над България, който, нека се надяваме, покрай щетите и наводненията, да е отнесъл със себе си и немалко струпана мръсотия.

http://kultura.bg/web/%D0%B4%D1%8A%D0%B6%D0%B4%D1%8A%D1%82-%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4-%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0/