19 септември 2018г.

1924 г. — Потушено е Татарбунарското въстание на бесарабските българи против румънската власт.

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Детство на село

В Колибето

 

15.1.2009

 

Родното ми село Колибето.

Моят изгубен рай.

Моята рана кървяща!

Ненагледна е долината на река Черни Осъм, където е родното ми село Колибето. Хубава е не само за мене. Тя пленява всеки, който я види и престои в нея. В книгата си “Ако имах два живота”, големият български артист Иван Димов е написал:

“Най-дивното, най-прелестното място в целия Троянски балкан е долината на река Черни Осъм. В тази долина винаги съм изпитвал чувство на неземна радост, винаги съм бил здрав и щастлив.”

Колибето – сега няма да намерите в България село с такова име. През 1934 година Колибето стана Черни Осъм.

Мене ми е по-мило, по-свидно Колибето не само защото в него съм родена и там минаха детските и юношеските ми години и гимназиалните ваканции, а и защото името е по-хубаво, по-интересно и по-точно. Колибè – съществително събирателно, селище, което се състои от групи колиби – къщи. Черни Осъм е подходящо име, защото селото е в долината на река Черни Осъм, но не е оригинално, а подражателно. Още когато селото се казваше Колибето, в Троянска околия имаше друго село, има го и днес, което се казва Бели Осъм, защото е в долината на река Бели Осъм. И по подражание на това име нашето село беше наречено Черни Осъм. Днешните жители на село Черни Осъм си обичат името и не биха се съгласили да се върне предишното му име Колибето. А аз отдавна вече не живея нито в Колибето, нито в Черни Осъм! Колибето живее в сърцето ми.

Селото се състои от едно централно селище и петнадесет махали, всяка от които има и свое име: Гориначево; Миленча; Стругът; Иванишница; Тумбевото; Узуните; Бъзевото (Бъзьовото); Усойната; Лешко Присое; Глушка; Хасъмското; Кошутината; Жеравица; Стойновското; Жидов дол (Нешковци). В централното селище са общината (кметството), училището и читалището. Някои от махалите са по-близко, на два километра от централното селище, други - по-далече, на повече километри.

 

На два километра надолу от селото е Троянският манастир, а много повече километри нагоре старопланинският връх Амбарица допира небето.

Една от най-големите природни хубости е връх Амбарица. Той краси селото от юг. Помисля ли за Колибето, виждам най-напред Амбарица, огряна от слънце, по-светла на цвят от съседните й върхове и съвсем различна по форма. Купенът до нея е по-тъмен и с остър нагоре връх, такъв е и Юмрук чал. А Амбарица се е простряла нашироко. Дългият й гребен не е съвсем прав. На две места извива леко надолу. И ти се струва, че ако се качиш горе и седнеш на една от падините, можеш да яхнеш върха и Амбарица ще те понесе високо в небесата. После ще слезеш и ще припнеш надолу към селото. Сега Амбарица се казва връх Левски, а Юмрук чал – връх Христо Ботев. Лете блести от слънце, зиме от сняг.

 

Друга голяма природна хубост на селото е река Черни Осъм. Нарича се Черни, защото когато придойде, е много страшна и опасна. Когато се топят снеговете на Амбарица и по хълмовете от ляво и дясно на селото и когато валят поройни дъждове, бистрата прозрачна вода на реката се размътва. Нахлува огромно количество буйна вода, реката излиза от коритото си и руши и влече каквото й падне. От приижданията й [страдат] хората и домашните животни от Врачовската махала: на улицата, която е най-близо до реката. След това реката се прибира в коритото си, водата става бистра, прозрачна, виждат се камъчетата на дъното й. Но там, където има вирове, дъното не се вижда - вировете са дълбоки.

 

При извора на реката отидох в твърде напреднала възраст. Бях с голямата ми внучка Ирина. Заведе ни братовчед ми Илия. Когато преминавахме през една планинска поляна, заградена с гора, Илия с въздишка каза: “Тук имахме 300 шилета.” Тия триста шилета са летували на поляната, когато братовчед ми е бил председател на трудово-кооперативното земеделско стопанство в селото. А после това трудово-кооперативно земеделско стопанство е било присъединено към ТКЗС-то на съседното село Орешак и е минало под ръководството на тамошни хора. (Време, когато ТКЗС-тата се окрупняваха и превръщаха в аграрно-промишлени комплекси. Една измишльотина може би на тогавашния министър-председател Гриша Филипов. Аграрно-промишлени комплекси, които откъсваха селяните от земята. Много селяни тръгнаха към градовете и жителите на селата намаляваха.)

Но да продължа за изворите на река Черни Осъм. На едно място братовчед ми каза: “Вижте дива коза.” На една скала действително се виждаше коза. Не бях чувала в нашия край да има диви кози. Знаех, че ги има на други места от Балкана. А ловците от нашето село ловуваха сърни, мечки, вълци, глигани, диви котки. Вгледах се в животното на скалата, то не мърда. Питам братовчед ми защо козата не се движи, не скача. Той се засмя и каза: ”Защото не е жива, а издялана от камък.” Издялал я бил бащата на Дочо Нешков.

Стигнахме до едно заградено място, пълно с вода. Братовчед ми каза, че тук е изворът на реката. А аз очаквах да видя друго: как бликаща изпод земята вода се спуска надолу като водопад.

 Оказа се, че на връщане трябва да минем поединично по един люлеещ се мост Не помня на идване да сме минавали по мост. Братовчед ми рече да мина първо аз, след това внучката и той накрая. С боязън преминах моста и от насрещния бряг с неописуем страх гледах движението на Ирина по моста към мене. Под него реката със сила тече по стръмнина. Ако човек падне от там, жив няма да остане. Изложила бях на голяма опасност живота на Ирина, но тя твърди, че не се е страхувала, когато вървяла по моста. Накрая премина и братовчед ми и тримата по обратен път се прибрахме в селото.

По-късно от книжката на Радю Минков “Черни Осъм” разбрах, че река Черни Осъм извира от западните склонове на връх Левски (Амбарица). В горното си течение тя тече на запад под името Куманица, после навлиза в каньона на природния парк Стенето, завива на север и в Казаните се губи, за да се появи на повърхността няколко километра по-надолу.

Първата махала, край която тече Черни Осъм, е Жидов дол. Тя е най-отдалечената от централното селище – на 10 километра нагоре. Мама ми беше казала, че Жидов дол значи еврейски дол[1]. Край махалата има дол с това име и тя беше кръстена на него. Така я наричахме в детските и юношеските ми години, а по-късно е била прекръстена Нешковци, на името на най-големия род в махалата. Край Жидов дол Черни Осъм извива на изток и долу на равното се слива с друга река, Краевица, която пък от изток е извила на запад. Мястото, където се сливат двете реки, се казва Смесите.

Втората махала, край която минава Черни Осъм, е Стойновското, на левия бряг на реката. По-надолу на десния бряг е Бъзевото. След това отляво в Черни Осъм се влива друга река-красавица – Жеравица.

Край селото има три водопада, а реката има три вира.

Близо до централното селище на Колибето, от дясната страна на реката се отделяше воденична вада, която въртеше мелничните колела на две построени една до друга воденици – Врачовската и Платнишката. Едната - притежание на Врачовския род, другата – на Платнишкия. Всяко от семействата от съответния род имаше право да ползва определен брой дни месечно, за да си смила пшенично или царевично брашно. Другата, по-голяма част от водата на реката при отделената воденична вада се спуща право надолу под форма на малък водопад, който се казва Скока. Там се бе образувал голям вир, той беше най-дълбокият от вировете на реката при нашето село и му казваха “на Скока”. В този вир лятно време се къпеха само мъже; жени и деца там никога не нагазваха. По-надолу до селото е вторият вир, Врачовският. Там се къпеха жените и децата. Някои от жените плуваха – гребяха отпред с ръце и удряха отзад с крака. И аз се опитвах, но без успех, задържах се само за малко над водата. А неотминала още селото докрай, Черни Осъм се разделя на два ръкава – ляв и десен, които заграждат голяма поляна, наречена Върбака. Третият вир беше при Върбака. На левия ръкав на реката откъм Върбака момите от селото белеха платна. А на десния ръкав беше Върбашкият вир. В долния край на Върбака двата ръкава отново се сливат и потичат заедно надолу към Троянския манастир. Така че Върбака е остров на река Черни Осъм близо до централното селище на село Колибето.

Близо до манастира от реката се отделя манастирската вада. Тя тече известно разстояние открита, красива, във водите й плуват риби клен. Върби висят над нея от двата й бряга. След това вадата минава наляво под шосето, вече скрита, продължава под горната стена на манастира, под десния край на двора на манастира, под предната стена на манастира, надясно под шосето и отново излиза на открито в близката до манастира манастирска градина. Там се образува неголямо езеро, в което се развъждаше пъстърва. Водата, която изтича от езерото, излиза от градината и се влива долу в реката. По-надолу в Черни Осъм от дясната му страна се влива река Иваншница. Черни Осъм после преминава през съседното село Орешак и след това се отправя към град Троян. Градът е на 12 километра далеч от нашето село Колибето. Под град Троян река Черни Осъм се слива с река Бели Осъм и вече не е ни Черни, ни Бели Осъм, а само Осъм и Осъмът потича към град Ловеч.

Река Черни Осъм е не само красота, но и благодат за родното ми село Колибето.

На реката селяните поят едър добитък – коне, волове, крави и биволи. В хубаво време жените перат на реката.

Лете във вировете се къпят и млади, и стари.

Вода от реката върти мелничните колела на водениците и всяко семейство си смила пшеничено и царевично брашно. В реката има вкусна риба: пъстърва, мряна, гулеш.

На места съвсем близо до реката се отделяше вода от нея, където киснеха за определено време конопени гръсти, за да може след това от тях да се извлекат конопени влакна.

Много близко до централното селище на десния бряг на реката беше построена кооперативна фабрика за изработка на шперплат (а после и за мебели). Близо до фабриката беше построена водна електроцентрала. Фабриката, наречена “Обнова”, беше открита в 1934 година. Създадоха се много работни места за препитание на хората. Електричеството от водната електроцентрала раздвижи машините във фабриката. В селските къщи светнаха електрически крушки.

Най-големи заслуги за тези постижения на селото имаше Кирил Кипров – прогимназиален учител по математика, директор на прогимназията. Много ум и енергия вложи той в това дело, а беше куц (боледуваше от костна туберкулоза) и едното му око беше повредено. Предполагам, че донякъде са помогнали и дамаджаните с ракия и бурканите с мед, с които той тръгваше за София или за окръжния център Плевен. След като заработи фабриката, той напусна учителството и стана неин директор.

Отпадъци от производството попадаха в реката при селото и прогониха пъстървата. Пъстърва имаше само нагоре към Смесите.

 

Много преди построяването на фабриката момите и ергените отиваха пролет оттатък Балкана в Сопот и Карлово да берат гюл[2]. Може би най-голямото и съкровено желание в детските ми години беше да отида и аз с момите и ергените да бера рози. Един от селските ергени, бати Иван Кипров обещаваше да ме заведе. Щом го запитвах кога ще ме заведе, той отвръщаше: “Още малко да пораснеш, догодина ще те заведа” и все не ме водеше, а аз се чувствувах достатъчно голяма, за да бера рози. После момите и ергените престанаха да ходят за бране на гюл. Бати Иван Кипров стана бакалин и остана несбъдната детската ми мечта.

През лятото някои моми и ергени ходеха да жънат в ловешки или плевенски села. Ходеше да жъне и леля Кева (Параскева), неомъжената тогава сестра на татко. Две момичета от селото (забравила съм имената им) и Пенка Маринова от махала Жидов дол ходеха да работят като домашни прислужнички в градски семейства. Кака Пенка Маринова беше висока мома, хубавица, но и умница. Не само беше слугувала в града, но беше се научила да работи на плетачна машина, купила си беше такава машина и се върна в селото, но не отиде в махала Жидов дол. Установи се в селото и заработи като плетачка. Плетеше най-вече дълги женски чорапи, но и други неща. Жените в селото си плетяха само къси вълнени чорапи, а дълги чорапи се купуваха обикновено на панаира, който ставаше на 28 август[3] при Троянския манастир.

 

И друго интересно нещо имаше в родното ми село – метохът, в който живееха и се молеха калугерки.

Метохът беше на една от улиците, които отиваха от главната улица към реката. Когато тръгнех към метоха откъм главната улица, от лявата страна следваха един до друг селски дворове с къщи в тях. От дясната страна имаше само две къщи, след това едно голямо празно място, но не и съвсем празно, защото в средата му се намираше голяма запустяла къща, но и къщата не беше съвсем запустяла. В долната й част живееше едно циганско семейство – Хасан и Хасаница. Малкото име на циганката не знаех, не съм го чувала от никого. Чувах само да им викат Асан и Асанца. Те се препитаваха с калайдисване на бакърени съдове. Семейството нямаше деца. Циганката ходеше с шалвари. До това място напречно на дясно тръгваше една малка улица, в дъното на която имаше двор с две ниски къщи. По продължение на долната страна на уличката се издигаше високата каменна ограда на метоха. На нея висеше пълзящ бръшлян. Портата на метоха беше откъм улицата, която отиваше към реката. Портите бяха две една до друга. Едната, по-малка, по-ниска, по-тясна, другата – голяма, висока, широка. Калугерките излизаха от метоха през малката порта. Голямата порта се отваряше нашироко на Петровден, за да влязат в двора на метоха много гости. Свети Петър беше светецът на метоха. На Петровден калугерките слагаха трапеза за гости. На трапезата калугерките сядаха една до друга от едната страна, с лице към килиите, с гръб към градината. Гостите сядаха срещу тях с гръб към килиите, с лице към градината. Баба Надежда сядаше между гостите до мама.

Дворът на метоха беше калдъръмен. Като се влезеше в двора, мястото от дясната страна беше по-нависоко. Там беше градината на метоха – зеленчукова и цветна. На двора до градината имаше геран. От него калугерките вадеха вода за пиене, за поливане и за домакински нужди. Можеха да си наливат вода за пиене и от селските чешми. В селото имаше пет чешми. И никъде другаде освен в метоха нямаше герани. В лявата страна на двора се редяха една до друга килиите на калугерките. Първата килия до портата беше в ъгъл с другата и само тя имаше прозорец към улицата. Прозорците на другите килии гледаха към празно място. Отвъд това място на улицата към реката имаше селски къщи.

В килиите се влизаше не направо от двора, а пред тях имаше дълъг дървен коридор като чардак. От средата на този коридор се спущаха към двора няколко каменни стъпала. След последната килия, в ъгъл с нея, се издигаше дълга бяла стена. Тя беше една от стените на по-голяма стая, която нямаше врата към коридора пред килиите. По няколко каменни стъпала от двора се влизаше в друг малък дървен коридор; от лявата му страна беше вратата на тази стая. В нея не съм влизала. Но веднъж когато с баба Надежда отивахме към задния двор, вратата на стаята беше отворена и аз видях вътре високи дървени поставки, покрити с бели покривки с дантели. На тези поставки имаше прекрасни икони. Баба Надежда рече: “Тук се молим.” Тя никога не ми е казвала “Тук няма да влизаш.” Но тъй като не ме въвеждаше в тази стая, аз смятах, че не бива да влизам там. Не помня да съм видяла кандило и икона в килията на баба Надежда. (Може би кандила и икони е имало само в молитвената стая.) Баба Надежда никога не ме е карала да се кръстя и да се моля. А баба Тотка в Ловеч имаше в стаята кандило и икона и ме караше да се кръстя и да се моля.

Срещу вратата на молитвената стая през коридорчето от дясната му страна беше вратата на друго помещение, където бяха складирани домакински и градинарски вещи, беше и пералня. От коридорчето се излизаше на просторния и красив чардак на метоха. В лявата му част имаше тъкачен стан. От чардака по каменни стъпала се слизаше в задния двор. В този двор беше и гробището на метоха – няколко гроба на починали монахини. До гробовете имаше две малки кедрови дръвчета.

Метохът ми беше близък като родната ми къща.

Обичах баба Надежда, както и баба Пенка, майката на татко. Запазена е една снимка. На нея се вижда засмяната калугерка баба Надежда държи в ръце начумереното бебе Пенка Дамянова.

В метоха ходех и с мама, и сама. Влизам в двора на метоха през малката порта и чувам гласа на баба Надежда откъм градината: “Ела, ела. Ела да ти откъсна стамболче.” Друг път отивам, не намирам баба Надежда в килията, няма я и в градината. Отивам на чардака. Баба Надежда тъче на стана шарена черга. Сядам отстрани на малко столче и гледам как тъче. Шарките са много красиви. Най-много ме впечатлява жълтата шарка. Тя блести сред другите като слънце. Друг път съм в килията на баба Надежда. Тя каже: “Айде да идем в задния двор, да оплевим гробовете.” На всеки гроб имаше посадени цветя и шарена трева, но поникваха и бурени. С баба Надежда изскубвахме бурените и почиствахме гробовете.

Запазена е и още една снимка от метоха. На снимката се вижда празничната трапеза на Петровден, калугерките и гостите. Снимката има два варианта. На единия съм седнала на коленете на мама, на другия съм между бати Цоньо и баба Надежда. Други деца няма, други деца не идваха в метоха. Много обичах бати Цоньо, до когото съм на снимката. Той ми разказваше интересни неща, макар сега да не ги помня. Бати Цоньо не беше от селото. Откъде беше, така и не узнах. Беше близък с баба Надежда и с мама, не знам дали са имали роднинство. Предполагам, че са го лекували в санаториума в Троян. Лятно време идваше на почивка в Колибето и заемаше последната празна килия в метоха. Кой е уредил квартируването му в метоха, също не зная. Никой в селото, никой в Троянския манастир не се възмущаваше от това, че лятно време в женския метох живее млад мъж. Енорийските свещеници отец Евтимий и отец Филарет го знаеха.

Трапеза в двора на метоха, най-вероятно с учителите в селото, около 1921 г.. Детето на преден план е Пенка, правият мъж с бяла риза отдясно  - баща й Петко, а жената пред него с бяла блуза - майка й - Цонка.

 

През 1947 година вече не е имало калугерки в метоха и тогавашните управници в селото решили метохът да бъде разрушен. И го разрушили. Никой не се възпротивил. Как е допуснал това татко?! Мама, ако беше жива, нямаше да го позволи! Когато мама дошла учителка в Колибето, отишла да живее при баба Надежда. Заедно са си готвили, заедно са се хранили. Една за друга са се грижили.

Страдам за загубата на метоха не само за това, че той беше за мене и за мама свидно място в живота ни, а и за друго много по-важно нещо. В метоха в нашето село се е укривал не веднъж Апостолът на свободата Васил Левски. Укривала го е тогавашната игуменка на метоха София Коева. В Колибето Левски е имал още една “тайна къща”, къщата на Найден Хасъмски в махала Миленча, къщата е запазена и досега.

В книгата на Иван Унджиев “Васил Левски. Биография”, Академия на науките, 1967, за последното фатално пътуване на Левски на стр. 309 е написано: “През Балкана той се озовава в с. Колибето (Черни Осъм), на юг от Троянския манастир. Тук той се среща с троянските революционери, на които съобщава програмата на своето пътуване до Букурещ и от които взема пари, за да им достави по една иглянка пушка. Троянци молят Апостола да престои по-дълго време в Колибето, докато мине опасността и тогава да замине за Букурещ. Тук той разговаря и с подпредседателя на Троянския комитет отец хаджи Макарий, който също му дава 5 лири за пушка. Оттук изпраща отец Давид от Троянския манастир, да изучи положението на работите в Ловеч.”

Мерсия Макдермот в книгата си “Апостолът на свободата” (София, Народна младеж, 1973) на стр. 295 пише: “Левски решил да не ходи сам в Троян и изпратил Ръженков да уведоми Троянския комитет, а сам той отишъл в село Колибето близо до Троянския манастир. По-късно в манастира Левски се среща с членовете на Комитета и събира от тях около пет лири за закупуване на пушки за всеки един.”

Мерсия Макдермот е ползвала книгите за Васил Левски на Димитър Страшимиров и Стефан Каракостов.

Радю Минков Тодоров, в книжката си “Черни Осъм”, издадена от Държавно издателство “Медицина и физкултура”, 1988 г., стр. 16, отбелязва: “На това място през 1832-1835 г. е бил построен метох... Дълги години игуменка на този манастир е била монахинята София Коева (1838-1907 г.), която е укривала Апостола на свободата Васил Левски. Оттук тя го е изпратила при последното му пътуване към Троянския манастир, Ловеч и Къкрина. За съжаление през 1947 година метохът е бил разрушен.”

На стр. 33-34 пише: “Несъмнено една от най-ярките личности на този край и на Троянския манастир е архимандрит хаджи Макарий (1831-1906) родом от махала Усойната на село Колибето, той е бил игумен на манастира в продължение на четвърт век (1874-1897 г.). Голямата му популярност се дължи преди всичко на участието му в революционното движение. Много пъти при него се е укривал Васил Левски.

Трябва да се отбележи, че при своите обиколки на България Васил Левски е използвал именно долината на р. Черни Осъм, за да отива от Карлово до Ловеч...”

И още: “Освен от игуменката на метоха в с. Колибето София Коева Васил Левски е бил укриван и от Найден Хасъмски в м. Миленча.” (с. 34) “При потушаването на Априлското въстание на 2 юни 1876 г. Макарий бил арестуван и откаран в търновската тъмница. От “Записките” на Захари Стоянов узнаваме, че там хаджи Макарий дал на Захари своите калцуни.” (с. 35)

 

***

В детските и юношеските ми години един-два пъти през годината през селото минаваше колата на цар Борис ІІІ. Царят първо се черкуваше в Троянския манастир, а след това отиваше на лов на Зелениковец. Зелениковец е красива местност в землището на нашето село. Доста над селото, близо до Смесите, отляво на шосето (ако се гледа към Балкана) тръгваше нагоре хубав път, който извеждаше на Зелениковец.

Зелениковец е пленил с красотата си поета Николай Ракитин и в пътеписа си той е написал: “Зелениковец! Един прелестен кът в сърцето на Балкана, един океан от зеленина, една великолепна панорама за съзерцание! ... Слънцето се е отърколило някъде на запад зад планинските вериги и насреща им, в слънчева позлата, свети широкият зелен гръб на Амбарица и загадъчно се изрязва пирамидата на Купена. Прозирен здрач се люлее над заглъхналата в някакво тайнство долина и пълзи по залесените склонове. Една тишина, дълбока и ясна, струи из прохладни усои, запленява душата ми и ми се струва, че откъснат от зелените гърди, аз плувам по светлото небе тъй лек и прозрачен като онова хей там облаче, зареяло се кой знае накъде в този вечерен час. Не зная времето тече ли, или е спряло, но чувствам тръпките на мистична сила, която невидимо ме слива с духа на планината...”

Там има по-малък манастир (скит) “Свети Йоан Предтеча”[4]. Когато за пръв път отидох с компания на Зелениковец (1937 г.), при манастира живееше и служеше в църквата само един млад калугер, по-рано е имало повече калугери. В детски години с мама и татко бях ходила и на друг манастир в нашия край – “Свети Никола”. Тогава отидохме първо в махала Миленча и от там се изкачихме на “Свети Никола”. Манастирите “Свети Йоан Предтеча” и “Свети Никола” бяха под администрацията на Троянския манастир “Света Богородица”.

Овчар на манастирското стадо на Зелениковец беше дядо  Стефан, брат на дядо Дамян, бащата на татко. Дядо Стефан беше неграмотен, живееше на Зелениковец. Веднъж на един-два месеца идваше у дома и татко му измиваше главата с топла вода и сапун. Дядо Стефан не искаше да се къпе. През лятото татко с голямо усилие успяваше да го изкъпе в реката. Веднъж по Коледа дядо Стефан беше у дома и ми разказа за нещо, което майка му разказала: Когато се родил след дядо Дамян, друга жена в селото родила момиче, а имала и друго по-голямо момиче. И тази жена предложила на майка му да си разменят малките деца, момичето да отиде при майката на дядо Стефан, а майка му да го даде на другата жена, но майка му казала: “Не, не давам жълтица за фурлина[5]”.

Когато отидох на Зелениковец, дядо Стефан ми каза, че са го изписали на икона, и ме заведе да видя – беше иконопис на Рождество Христово. Дядо Стефан ми посочи овчаря на поклонение пред Света Богородица и Младенеца. Когато след 9 септември 1944 год. отидох в Колибето, дядо Стефан беше вече много стар. Като си тръгвах за София, той бръкна до леглото си и извади нова кожена чанта с дълга широка каишка за носене през рамо. Чантата беше примамливо красива. Подарили му я от манастира, когато го пенсионирали. Даде ми чантата за спомен от него. Няколко пъти ходих в командировка с чантата. Слагах си в нея тънката нощница и тоалетни принадлежности, пазех я много и беше като нова. Един път потърсих чантата, не я намерих. Мъжът ми беше отишъл с мотора си в провинцията. Като се върна, видях чантата окачена на мотора му, но вече не приличаше на нова. Така все на мотора на Добри, свидният подарък от дядо Стефан съвсем се похаби.

 

Но да се върна в Колибето, много години преди това.

Най-ранният ми детски спомен: Сложили са ме седнала в една голяма дървена крина между входната врата и водника. На водника висят менци с вода. Насреща – камината. Над огъня виси окачено на верига черно котле, в което ври нещо. До камината – врата. След вратата – стена в посока към прозореца. До стената постилка на пода. Върху постилката лежи завит през глава старец и от време на време кашля. Много ми се иска да знам на каква възраст съм била тогава, но няма кой да ми каже.

Мама веднаж приживе ми каза, че когато дядо Дамян, преди да умре, лежал болен и кашлял, след всяко негово покашляне и аз съм се покашлювала и мама много се притеснявала, че дядо Дамян може да помисли, че тя ме е научила да го имитирам.

 

***

Друг спомен след години: Беше може би 1926 година, пролетта, ден преди Гергьовден. Рано сутринта отидох у Тинка Найденова да я викам да отидем на Малката Усойна да наберем букова шума, да украсим къщите за Гергьовден. Майка й каза, че не бива да ходим, защото в гората има разбойници, които ще ни убият. Казах й, че има с какво да се пазим и й показах един останал от баба ми голям нож с дълга и широка от едната страна метална част и с къса дебела дървена дръжка. Бях взела ножа да си помагам с него при брането на букова шума. “Тоя нож няма да ви опази, няма да отивате на Малката Усойна”  каза майката на Тинка. Деверът й Васил Петков, който я чу, й каза: “Разбойниците да не са луди да се крият в тая малка гора, на две крачки от селото.” И кръстница ни пусна. (Майката на Тинка се казваше Пенка и ми беше кръстница. Но бях кръстена на баба Пенка, майката на татко.) Отидохме с Тинка Найденчина на Малката Усойна. Нямаше в гората разбойници. Гората на Малката Усойна беше различна от другите букови гори. Дърветата бяха по-ниски, долните им клони бяха по-лесни за достигане. Накършихме букови клонки с ярко зелени листа и украсихме къщите за Гергьовден, нашата и Тинкината къща.

Същата година в началото на лятото в Колибето пристигна рота войници начело с един русокос капитан. Войниците бяха настанени в училището, а капитан Събев беше довел и жена си и дъщеричката си Соничка и нае квартира у Димитър Томев на главната улица.

Капитан Събев тръгна с войниците нагоре в Балкана да търсят, залавят и убиват разбойници. Жената на капитана изглеждаше по-възрастна от него. Беше висока, с мургаво лице и черна коса. Не я видях нито веднъж да се усмихне или засмее. Соничка приличаше на баща си. Русата й коса беше ниско подстригана, беше малко по-малка от мене. Жената на капитана беше поискала от жената на Димитър Томев да я запознае с учителка от селото. И тя я беше запознала с мама. Когато седнаха да си приказват с мама, майката на Соничка ми каза: “А заведи Соничка да си играете.” Бях затруднена. Ако долът край нас течеше, щях да покажа на Соничка как да си направи воденица. Ако глината на сипея беше влажна, щяхме да си направим глинени булки и пушкала. Булките бяха селските ни кукли. Правехме ги не много големи. Винаги на горната част на главата нащипвахме глината в полукръг. Мама казваше, че това навярно е имитиране на нимбите на светиите на иконите в църквата на манастира. Пушкалата бяха малки кръгли глинени панички с изтънено гладко дъно. Слагахме паничката откъм дъното в дланта си и от високо със сила удряхме паничката върху някоя плоча. Дъното на глинената паничка се пробиваше отвътре навън и гърмеше. Но скоро не беше валял дъжд. Долът беше пресъхнал, нямаше влажна глина. Само две момичета не можехме да играем на криеница. Заведох Соничка на дола малко по-нагоре от нашата къща. Там беше останала голяма локва, в която имаше жаби. Хванах едно малко напълно оформено жабче (не беше вече попова лъжичка) и го поднесох на Соничка да го подържи малко, а тя започна да пищи. Върнах жабчето в гьола. На какво сме играли след това, не помня. Мама беше казала на жената на капитана, че може да я научи да си направи консерви маринована пъстърва.

Капитанът и войниците се върнаха. Не бяха нито уловили, нито убили, нито видели разбойници. Бяха намерили в гората само някаква дреха, прилична на военните. Видях тази дреха в откритата кола на капитана. Той бе пътувал с колата до Смесите, по-нагоре коли не могат да вървят и наверно колата е стояла на Смесите, докато са търсили разбойниците. Имената на някои от “разбойниците” бяха известни: Тинко Симов, Васил Героя[6], Дочо Узунов.

В селото се разчу, че капитан Събев пребил от бой чичо Аксенти, да каже къде са разбойниците. Чичо Аксенти (мисля, че такова беше името му, но не съм съвсем сигурна) беше приятел на татко. Живееше в махала Миленча. Беше се преселил там от Гориначево.

Един ден капитан Събев помоли мама да го научи да прави консерви маринована пъстърва. Каза, че той ще плати всичко, каквото е нужно, за консервите.

Мама накладе огън на двора. Свали перустия[7] и тиган. Седяха един срещу друг до огъня мама и капитанът. Чичо Панталей, селският рибар, носеше уловена и почистена от него пъстърва. Минко Калчев донасяше направени от него елипсовидни метални купички, в които слагаха приготвената риба. След това Минко Калчев запояваше капаците на кутиите, за да не влиза въздух. Соничка и майка й ги нямаше. Наверно бяха си заминали – за Ловеч ли, за Плевен ли, не знам. Колко дни трая приготовлението на маринованата пъстърва, колко кутии бяха напълнени, не помня. След това капитанът и войниците пак потеглиха да търсят “разбойници”, пак нищо не откриха и си заминаха, вероятно за казармите в Ловеч. Не помня преди или след това в селото се говореше, че “разбойниците” се опитали да убият цар Борис ІІІ на прохода Арабаконак, но той успял да се спаси. След това имаше слух, че Тинко Симов и Васил Героя са убити[8]. След години, едно лято, когато бях в Ловеч и с баба Тотка вървяхме по една ловешка улица, срещу нас се зададе много интересен човек: висок, косата му беше побеляла, а се движеше много изправен. Лицето му беше мургаво с по-тъмни кръгове около очите. Когато наближи, се поздравиха с баба и той отмина. А баба ми обясни: това е бащата на Васил Героя. А аз си помислих, че прилича на Мефистофел (бях вече прочела романа на Гьоте “Фауст”), след туй си рекох, а може да е самият Мефистофел, но на баба нищо не казах. По-късно в селото се чу, че Дочо Узунов избягал в чужбина, и след туй не се говореше вече за “разбойници”.

Това не бяха разбойници, а левичарски чети, възникнали след жестокото потушаване на Септемврийското въстание 1923 година.

 

Първата комунистическа група в селото е била организирана през месец януари 1919 год. В нея са влизали главният учител Иван Лалев (основоположник на социалистическото движение в нашия край), учителите Петко и Цонка Дамянови и шивачът Петко Щърков. Същата година на 11 октомври съм се родила аз. Преди 1919 година учителите са членували в учителски социалдемократически кръжоци.

Мама е родена в град Ловеч. Майка й, баба Тотка беше шивачка. Имаше модно шивашко ателие в странична стая в партера на Ловешкото околийско полицейско управление. Бащата на мама, дядо Иванчо, имаше малко магазинче за производство и търговия с цървули в Покрития мост на река Осъм, а ходеше да продава цървули и по ловешките села.

Братът на дядо Иванчо – Васил Балевски, бил опълченец и след освобождението пратил дядо Иванчо да служи при един руски генерал в Добруджа. (Леля Мара, сестра на мама, ми разказа това, но беше забравила името на генерала; каза още, че този генерал последен напуснал България след освобождението.) Руският генерал учил дядо Иванчо на руски език. Братята са родом от село Бели Осъм, Троянско. След освобождението братът опълченец се установил в Ловеч и дядо Иванчо, след като се върнал от служба при руския генерал, също останал в Ловеч.

Мама се е родила през 1890 година. Завършила петокласно училище в Ловеч. Професор Беньо Цонев, който бил роден в Ловеч и живял известно време там, в съседство с родителите на мама, знаел, че мама е добра ученичка и я записал в педагогическия отдел на Първа софийска девическа гимназия и станал неин настойник. След като завършила гимназия, мама отишла учителка в село Колибето, Троянско и до смъртта си беше учителка в селото.

Баща ми Петко Дамянов е роден на 3 юли 1888 година в Колибето. Завършил основно образование в родното село, нямал средства да продължи образованието си и започнал да учи шивашки занаят. Станал вече калфа шивач, когато селският чорбаджия Найден Радев обещал да му дава пари на заем, за да завърши средно образование. Татко записва и завършва педагогическото училище в гр. Казанлък и става учител в Колибето. Участвувал е в Балканската и Първата световна война. Изкарал офицерска школа в гр. Дойран. Завършва войната с орден за храброст и чин поручик. Свиреше на цигулка. Помагаше на младите учители в подготовката на лекциите им и заниманията на учениците пред училищните инспектори. След смъртта на стария учител Иван Лалев обикновено татко биваше главен учител в училището. 

Мама и татко се венчали в Троянския манастир и получили подарък от манастира – библия.

 

Още преди да тръгна на училище, мама ме заведе веднъж в учителската стая. В средата на стаята имаше дълга маса. В лявата страна до масата близо до прозореца стоеше прав, а после седна главният учител Иван Лалев. Беше възрастен човек, висок, слаб, с мургаво лице, с дълга брада. Срещу него от другата страна на масата седеше дядо Петко Врачовски. И той възрастен, с прошарена коса, пълен, червендалест, с очила. До г-н Иван Лалев беше столът на мама. На стола срещу маминия седеше татко. Зад г-н Лалев до стената имаше малък шкаф с книги. Зад мама имаше нещо по-ниско, интересно, красиво, направено от светло небоядисано дърво. Приличаше на люлка, но откъде накъде люлка в учителската стая? Попитах мама: “Какво е това?” Тя леко дръпна едната му страна и то се залюля. “Люлката ти, каза мама, твоята люлка, в нея те слагах, когато беше съвсем малка, и отивах след това да уча учениците.” А аз сега си мисля: Защо тази люлка, след като е излязла от употреба, толкова дълго време е стояла в учителската стая? Там ли е стояла, когато е идвал училищен инспектор, може би след като мама е престанала да я ползва за мене, люлката да е била свалена в мазата на училището и след това е била извадена, мама да я даде на друга жена, и тогава съм я видяла. Сигурно дядо Дамян е направил тази люлка. Толкова красиви неща имаше у дома, все направени от дядо Дамян: двете дървени паралии, голямата и малката, направени от цяло плътно тъмно дърво, а не от отделни дъски, красиво заоблени; трикраки столчета захлупци, солници; водникът, полиците, чутурата, иконостасът на баба Пенка в собата...

Не бях още ученичка, но от време на време отивах в предния незаграден двор на училището да си играя на дама с някои познати деца. (Имаше два вида игра на дама, при единия на каменна плоча или на стъпало от каменна стълба се начертаваше дама – четвъртита фигура с няколко, три едни под други реда с напречни линии; на тия редове се местеха камъчета или бобени зърна. Другата дама се чертаеше на земята и в различните й фигури се скачаше по различен начин. Ту със събрани един до друг крака, ту с разкрачени, ту на куц крак.) Играехме и на гоненица.

Голямо събитие в живота на училището беше идването на училищния инспектор. Идването му обикновено се знаеше няколко дни по-рано, учителите от едно на друго село си съобщаваха. Щом се разбереше, че ще дойде инспекторът, по-младите учители обикновено търсеха съвет от татко в подготовката на лекциите си. Обедът на инспекторите биваше в голямата кръчма на Иван Драгиев, но за подготовката му се грижеше мама. Обикновено се готвеше супа и ядене от кокошка, а десертът винаги биваше крем карамел, който тогава се вареше на водна баня и мама ме оставяше да го пазя да ври във водната баня на огнището на камината у нас. Мама ми беше казала, когато идва инспекторът, да не ходя да играя с учениците. Но аз я злепоставих - когато инспекторът в кръчмата на обед ме видя и ме запита ходя ли на училище, му отговорих: ходя, ама кога та няма.

 

Училището е основано в 1880 година. Когато аз учех в него, то беше само начално – от първо до четвърто отделение. Построено е на мястото, където е бил турският конак, до брега на река Черни Осъм. През 1902 г. е била построена нова сграда, а през 1956 год. е открита друга нова сграда на основното училище “Васил Левски”[9].

 Имаше четири учебни и една учителска стая. На лицевата му част, в средата на стряхата, покривът му се издигаше в полукръг и в този полукръг пишеше: 1902 год. - годината, когато е била построена сградата. Покрито беше с каменни плочи. Имаше двор и пред, и зад сградата и в междучасията децата играеха и в двата двора. (В дъното на задния двор бяха нужниците.)  Отпред в училището се влизаше по широка каменна стълба.

На горната площадка на стълбището пред вратата на училището в неделни дни свиреше селската музика, а долу се виеше селското хоро. На големите празници – Великден, Гергьовден, хорото се играеше на друго място – на Върбака.

Селското читалище е основано през 1906 година. Казваше се читалище “Знание”. Нямаше самостоятелна сграда. Повечето книги купуваха учителите и се пазеха в училището. И театралната си дейност читалището развиваше в училището. По-късно му беше построена сграда със салон, сцена, библиотека и още стаи над тях.

На училище тръгнах на 15 септември 1925 година, двайсет и пет дни преди да навърша шест години. Зад чиновете в стаята, в която учехме в първо отделение, имаше построена дървена театрална сцена със завеса от здрав плат, червена с малки черни точки. На тази сцена от името на селското читалище “Знание” се изнасяха представления на различни пиеси, подготвяни от учителите, по времето когато читалището нямаше още самостоятелна сграда. Играни бяха “Руска” и “Борислав” от Иван Вазов, “Иванко” от Васил Друмев, “Благородникът” от Молиер, “Женитба” от Гогол.

Участниците (главно учители) в представлението на пиесата "Борислав" от Иван Вазов, 1920-те години.

 

Учител ни беше Любен Лалев, синът на г-н Иван Лалев. Иван Лалев беше вече починал.

В класната ни стая влязоха татко (главен учител) и селският бръснар. Татко прегледа главите на всички ученици. Намери въшки само в косата на Цонка от Стойновското. Накара я да седне на един стол. Бръснарят метна зад гърба й голям пешкир и започна да стриже русата й коса. Цонка заплака. Жал ми стана за нея. Приближих я, стъпих на паднали от стригането коси и я заутешавах: “Недей плака, косата ти пак ще порасте.” Цонка престана да плаче. Косата й не беше съвсем остригана, а само много късо подрязана. Татко поръча на Цонка да каже на майка си да я изкъпе и измие главата й и да я намаже с газ. Когато намираха въшки у момчета, стрижеха косите им до кожа.

Като се върнах в къщи след първия учебен ден, татко и мама не бяха в къщи, а само баба Пенка. Гърбът ме засърбя и помолих баба да ме почеше. Вместо това, тя ме съблече и намери въшка на ризата ми. Сложи дрехите ми в легена и ги заля с вряла вода. А мене хубаво изкъпа в малкото корито.

След време намериха въшки и у Атанас Прасето. Викахме му така, защото и лицето, и ръцете му бяха все мръсни. Атанас беше от махала Иваншница. Интересно беше, че въшлясваха децата от Стойновското и от Иваншница, а в тия махали имаше най-много вода за миене и къпане. Стойновското беше на брега на река Черни Осъм, а Иваншница - до река Иваншница.

От учебната ни работа в първо отделение помня само, че един ден учител Любен дойде с ябълка и круша в ръце. Сложи ги нависоко пред черната дъска и каза да ги нарисуваме. Нарисувахме ги. Учител Любен прегледа рисунките,  каза, че най-хубави са рисунките на Тинка Найденова и на Пенка Дамянова, и сложи рисунките на стената срещу прозореца. С Тинка седяхме на един чин, но рисунките ни бяха различни. Дойде зима. Заваля сняг. Бях дежурна един ден. Дядо Нено?, училищният слуга, беше вече бил звънеца за втория или третия час, а учител Любен не идваше. Излязох в коридора. Вратата на учителската стая беше отворена, но вътре нямаше никого. Отидох по-нататък в коридора и през прозореца към задния двор видях красивата млада учителка от град Троян и учител Любен да се бият със снежни топки. И учител Любен беше красив. Само един белег под дясната страна на челюстта му към врата загрозяваше лицето. Красиви бяха и челото, и очите му. Госпожица Невена (не съм съвсем сигурна това ли беше името й) беше с лице към прозореца, а учител Любен – гърбом. Беше ми много приятно да ги гледам. Но учител Любен се обърна и тръгна към вратата на училището, зърна ме на прозореца и видях, че много се ядоса. Изтичах при съучениците си. Щом влезе в стаята, учител Любен каза да отида до стената, да застана права с лице към рисунките и с гръб към съучениците ми. Наказва ме, защото звънецът е бил, а аз вместо да стоя в класната стая, съм излязла в коридора да гледам през прозореца навън. Не възразих, не казах, че съм излязла да го търся и че ми е било много приятно да ги гледам с г-ца Невена. Отидох близо до стената. Застанах права с лице към рисунките, дълбоко огорчена от несправедливото наказание. Гледах, гледах рисунките, намразих ги, намразих и рисуването. Вече не рисувах добре.

Свърши учебната година. Преминах с шестица от първо за второ отделение. По това време татко пое да учи заедно със своето първо отделение и нашето второ отделение. Учител Любен беше заболял от туберкулоза. На мястото му още не беше назначен нов учител.

Така изкарахме до коледната ваканция. В края на тази ваканция мама ме заведе в Ловеч. Дядо Иванчо беше починал и мама реши да ме остави при баба Тотка. Записа ме за ученичка във второ отделение в училище “Йосиф Първи”. В това училище преди време учител по музика бил Панайот Пипков (бащата на композитора Любомир Пипков).

Панайот Пипков написал музика към стихотворение на писателя Стоян Михайловски. И така учениците на Панайот Пипков в училище “Йосиф Първи” в Ловеч първи в България запели “Върви, народе възродени, към светли бъднини върви” на празника на светите братя Кирил и Методий.

Учител в Ловеч ми беше Марин Балев (не съм съвсем сигурна за името му). Мама го познаваше от по-рано.

Сприятелих се с три съученички – Гичка Съвричкина, Славка и Жени.

Пенка са майка си, баща си и баба си Тотка

 

Преминах в трето отделение. Отново щях да уча в Колибето. Учител на второ и трето отделение заедно беше татко, защото още не беше назначен учител на мястото на учител Любен. (Учител Любен е починал от туберкулоза, но кога точно, не знам).

Петко Дамянов с ученици, слуд 15 септември 1927 г. Пенка е момичето в средата с бялата рокля.

 

Учител Любен беше от махала Миленча. Още докато баща му беше жив, с мама и татко сме ходили в дома им. Къщата им не беше до другите къщи в махалата, а на разстояние над тях, до една гора. Жената на г-н Иван Лалев, майка на учител Любен, се казваше Мара и беше родом от Велико Търново. Учител Любен имаше по-малка сестра – Янка, която след години също стана учителка в Колибето.

Татко учи малко време второ и трето отделение. Назначен беше нов учител – Кольо Нисторов Дренски (пиша Кольо, а не Никола, защото не съм чувала някой да му казва Никола. Учител Кольо беше също от махала Миленча. В тази махала се е родил преди много години и известният учител Партений Белчев, но когато той е учителствал, в Колибето не е имало училище. Партений Белчев е бил учител в Сопот и там направил силно впечатление на своя ученик, бъдещия писател Иван Вазов, който е писал за него.

Учител Кольо започна да поставя детски пиеси, които играехме пред публика. В пиесата-приказка “За жива вода” (не знам кой е бил авторът) играх царкинята. Тинка Найденова изяви претенции – в пиесата пишело, че царкинята е с дълга коса, аз съм била с къса, а тя с дълга. Учител Кольо й каза: “Ти не можеш да изиграеш ролята така добре като Пенка.” Гина Дочева играеше “служанка”. Забравила съм вече подробно съдържанието на пиесата, но помня първата реплика, с която започваше представлението – служанката Гина Дочева казваше: “Царкиньо, ще нижа едно зърно бисер, едно злато...”

Учител Кольо постави и “Малките спасители”. Пиесата беше против пиянството. Димитър Фуслячето игра бащата пияница, Тинка Найденова – майката, Тинка Дамаскинчина – бабата. “Спасителите” бяха двете деца на пияницата, момче и момиче. Марин Мичев беше момчето, а аз – момичето. (В пиесите за възрастни ми даваха момчешки роли. В “Пленникът от Трикери” от Константин Мутафов играх сина на пленника. В “Йончовите ханове” на Стефан Савов играх Савата. Мечтаех, като порасна, да играя роли на влюбени героини от пиесите, но никога не съм мечтала да ставам професионална актриса.) Учител Кольо организира и детски хор. Включи и мене в хора и аз бях много доволна. Но когато мама ме видя в него, ме изведе от там и каза: “Пенето не е за хористка. Тя пее фалшиво, няма музикален слух.” Учителят ми й каза: “Тя има хубав глас и с хора не пее фалшиво.” Престанах да пея в хора, но и хорът не просъществува дълго.

 

Ученици в с. Колибето, училищна пиеска "Малките спасители", около 1928 г. Пенка е момичето с пъстрата рокля отляво.

 

И мама, и татко имаха музикален слух. Татко свиреше на цигулка. Мама пееше хубаво и български, и руски песни. Преди да се омъжи, е свирила на китара. Защо е престанала и на кого е дала китарата си, не знам. Когато в нашето село дойде професор Стоин[10], да записва народни песни от нашето и от други троянски села, той ходеше заедно с мама да записват песни.

След като се пенсионирах, станах страстна почитателка на музикални концерти. Предпочитах ги пред театъра. Редовно посещавах концертите на “Софийски солисти”, когато Васко Казанджиев им беше диригент. Записах се във “Филхармоничното общество”, когато Емил Табаков стана главен диригент на филхармонията. С голямо вълнение и вдъхновение слушах Шестата симфония на Малер. Дълбоко ме развълнува и Осмата симфония на Шостакович под диригентството на незабравимия Добрин Петков. Възхитих се от операта “Прикованият Прометей” на Лазар Николов, която слушах в концертно изпълнение в зала “Георги Кирков” на Партийния дом[11].

Членовете на Филхармоничното общество получавахме билети на по-ниски цени. Една година получих подарък от ръководството му - грамофонна плоча с много хубава музика на световноизвестен композитор. Наградата ми беше дадена за това, че през изтеклия музикален сезон съм посетила най-много концерти.

А сега не мога да ходя ни на концерти, ни на театър, ни на кино. Не мога дори на улицата да сляза. И вече не живея в дома си в Лозенец, а в квартал Люлин, у дъщеря ми Майя.

 

***

Но да продължа за Колибето. Особено тържествено празнувахме празника на светите братя Кирил и Методий. Тържеството ставаше не в селото, а пред сградата на прогимназията и беше общо за двете села – Колибето и Орешак. Прогимназията се намираше срещу Троянския манастир, на насрещния бряг на река Черни Осъм. Пред сградата се построяваше дървена естрада. Естрадата се окичваше със зеленина и ученици от двете села рецитираха и пееха на площадката й. На тържеството идваха не само родителите и учителите, но и много други селяни от двете села. В трето отделение рецитирах на празника “Отечество любезно, как хубаво си ти” от Иван Вазов. За празника в четвърто отделение учител Кольо ми каза: “Научи наизуст “Градушка” от Яворов, да го декламираш на “Кирил и Методий”. Казах му: “Аз знам “Арменци”. “Я го кажи”, подкани ме учителят. Казах “Арменци”. “Много добре”, похвали ме учител Кольо, ще кажеш и “Арменци”, и “Градушка”.

Не помня къде бях прочела “Арменци” за пръв път, но то ми направи необикновено силно впечатление и веднага пожелах да го науча наизуст. Стихотворението е изключително хубаво и за рецитиране с различните си емоционални поетични нюанси. “Градушка” беше много дълго и трудно за запомняне, но с интерес се заех и с него. Усещах, че то изисква по-различен начин на рецитиране, и ми беше увлекателно. Рецитирах и двете, но не едно след друго, а между участието и на други изпълнители. Мама и татко не ми казаха нищо след изпълнението, но усещах, че са доволни, а другите слушатели ме хвалеха.

Помагах в земеделската работа на родителите и лелите ми. Носех вода на косачите. Татко ми беше направил малка вила и търмъче, с тях обръщах и събирах сено. С леля Иванка жънехме на местността Трибежа. Понякога сама пасях конете на Жеравица. Ходех да бера круши на Усойната. Сушенето на сливи без костилка на плочите на покрива на къщата беше само моя работа. Родителите ми сушаха сливите (с костилка) на примитивна сушилня над огън. По-късно селските богаташи направиха модерни сушилни, където сушаха сливи и другите селяни срещу оставяне на сливи или даване на ракия на притежателите на сушилните. Много ми се искаше да отида да бера гюл с момите и ергените оттатък Балкана, бати Иван Кипров все ми обещаваше, че следващата пролет ще ме вземе, и все отлагаше.

 

Бях вече в първи прогимназиален клас, когато в Колибето стана нещо, което трябва да разкажа.

Зима. Сняг. Студ. Поредно представление на пиесата “Майстори” от Рачо Стоянов.

Мама не се чувства добре и ми поръчва да гледам как ще мине представлението. Аз и без това не пропускам нищо, а тази вечер искам да видя дали ме е послушала кака Еленка. Тя играе Милкана. Казах й, след като падне завесата накрая, да не бърза да скача веднага, преди да е запалена лампата в салона, защото когато в салона е още тъмно, а на сцената светло, през прозрачната завеса се вижда как Милкана веднага след като е паднала мъртва, скача жива и това разваля края на представлението.

Както винаги сядам на трикрако столче пред “резервата” (“резерва” се нарича първият ред столове в зрителната зала). Залата всъщност е една от учебните стаи на училището, в дъното на която е построена сцената. Артистите се обличат и гримират в съседната сграда на общината и през един прозорец идват зад сцената.

Салонът е препълнен. Представлението върви добре, макар че мама отсъства и няма суфльор. Учител Кольо (Кольо Дренски) играе Живко, учител Марин (Марин Найденов) играе Найден. Милкана – Еленка Врачовска, която е също учителка, но аз й викам кака Еленка.

Найден стреля. Милкана пада. Червената завеса с малки черни точици се спуска. Милкана не скача. Аз съм доволна – кака Еленка ме е послушала. Но изведнъж страшен мъжки рев откъм сцената раздира салона. Качвам се на сцената по страничните стъпала.

В дъното Найден – учител Марин, дере бялата си риза и стене: “Убих я, убих я.”

Близо до завесата над падналата Милкана са се струпали другите артисти, мъчат се да я свестят. Пренасят я на масата в учителската стая. На слепоочието й – кървава струйка. Бягам в къщи. Мама има температура, но ужасена от моя разказ, хуква към училището. Мене оставя в къщи.

Учител Марин беше син на Найден Петров, селски богаташ. Найден Петров издигна голяма къща на главната улица сред селото. В долния етаж беше кръчмата му. Найден и Найденица бяха груби хора, скъперници. Но когато Марин бе назначен в училището, започна от време на време да кани у тях учителите. Ходех и аз с мама и татко.

Кака Еленка беше малко по-голяма от Марин, но и двамата се бяха харесали и всички очакваха скоро да стане сватба. Марин не е лошо момче, казваше мама, но на Еленка няма да й е лесно с Найден и Найденица. Една вечер, когато се разделяхме в различни посоки, Марин стреля във въздуха. Татко му се скара, говорù му, че с пистолет игра не бива.

Беше ме страх, като стоях сама в къщи. Случилото се на представлението още повече засилваше страха ми, но все се надявах да спасят кака Еленка. Мама и татко се прибраха заедно. Мама плачеше. Кака Еленка беше мъртва!

И тримата в къщи бяхме убедени, че Марин не е стрелял нарочно. Или не е проверил дали е изваден пълнителят, или лимонададжията, който си слагал стоката до мястото, където е бил револверът, е пипал оръжието.

Роднините на кака Еленка заговориха, че Марин е стрелял нарочно, защото тя не искала да се ожени за него.

Макар и малка (на 10 години) знаех, че кака Еленка искаше да се ожени за Марин, и се ядосвах.

Марин Найденов отиде в затвора. Баща му плати голямо обезщетение на майката на кака Еленка.

Но кака Еленка я нямаше вече. Не стана очакваната хубава сватба. Дълго време не се игра никаква пиеса. Дълго време на сцената стоя неизмито засъхнало малко кърваво петно.

От съучениците ми, с които завършихме четвърто отделение в Колибето, само двете с Тинка Найденова се записахме в прогимназията. Родителите на Тинка Дамаскинова сметнаха, че й е достатъчно четвърто отделение, а и тя не е настоявала да учи в прогимназия. С Тинка Найденова ходехме пеша два километра и половина до манастира и по каменния мост минавахме на другия бряг на реката, където беше прогимназията. От селото имаше и други ученици в по-горните класове на прогимназията. От тях съм запомнила само Веса Радева. Директор на прогимназията беше Кирил Кипров, вуйчо на Тинка Найденова. Още докато с Тинка бяхме в четвърто отделение, Кирил Кипров организира екскурзия на своите ученици до Свищов и включи и нас двете.

 

Преди да видя Свищов, бях видяла София, може би през лятната ваканция между трето и четвърто отделение. Бяхме тримата – мама, татко и аз. Татко искаше да се прегледа при д-р Рачо Ангелов във връзка с честото си боледуване от стомах. Мама ми беше обещала да ме заведе на летище Божурище да видя аеропланите. Мен ми се искаше не само да видя, а и да ме повозят във въздуха с аероплан. Имах и друго съкровено желание – да ми купят кукла, която спи и гледа. Не помня в София да са ме водили до други забележителности освен до църквата “Александър Невски”. До д-р Рачо Ангелов отидохме само двамата с татко. Мама остана в Горна баня при леля си Бонка. Кабинетът на д-р Рачо Ангелов беше на улица “Витошка”. След като беше прегледал татко, докторът извика и мене да видя рентгеновия преглед. Сложи екрана на главата на татко. В татковата уста освен предните зъби стърчаха само няколко кътни зъба. Докторът каза: “Ето я причината за болния стомах. Ти не дъвчиш добре и от това страда стомахът. Незабавно трябва да си оправиш зъбите.” (След години разбрах, че татко е отишъл на преглед при д-р Рачо Ангелов по комунистическа линия.)

На две места във витрини на магазини видяхме хубави кукли. Влязохме в един, където продавачката ни показа от тях. Молех татко да ми купи кукла, която спи и гледа, но той каза, че тези кукли са много скъпи и той няма пари за такава покупка. Много се огорчих.

Мама ме заведе на Божурище. Неин близък приятел от Ловеч, Пенко Герганов беше авиатор. Той не само ни показа самолетите, но и предложи малка разходка с неговия самолет. Мама веднага отказа. “Тебе като те е страх, нека само мене.” Пенко Герганов се засмя и беше готов да удовлетвори желанието ми. Но мама се разплака и не разреши. И тя много ме огорчи.

Второто ми посещение в София съвпадна с царската сватба. Мама беше в болницата “Майчин дом”. Имаше миома, но болното сърце не позволяваше да я оперират.

Фенерите по улиците на София бяха окичени с цветя. От затворен прозорец на стая в хотел “Бристол” на ул. “Мария Луиза” до Лъвовия мост можах да видя сватбената каляска с царица Йоанна и цар Борис ІІІ.

 

Но да продължа за прогимназията. Както вече писах, директор на прогимназията беше Кирил Кипров. Той беше и преподавател по математика. Класен наставник ни беше Минчо Копрински от с. Орешак. Той преподаваше български език и география. Учител по естествена история, по пеене и по френски език беше Васил Главлешки от с. Орешак. По история и рисуване преподаваше Петър Хаджиев, беше завършил Художествената академия, не помня точно от Троян ли беше, или от Орешака (по-вероятно от Троян). Гимнастика преподаваше учителка от Троян. Много добре я познавах, а сега съм забравила презимето й. Малкото й име беше Пенка. Живееше под наем в Колибето. Жените в селото й викаха Червена Пена, защото бузите й червенееха. Не ползваше грим. Беше късо подстригана, не беше красива, не беше съвсем млада, но още не беше омъжена. Беше много добра учителка (аз за мое съжаление не се отличавах по гимнастика, все бивах в някакви неудобни за игра дрехи). Тя дружеше с директора на прогимназията (жена му беше починала) и в селото смятаха, че Кирил Кипров ще се ожени за нея. Но не й провървя. В Колибето дойде учителка в началното училище, млада, току-що завършила гимназия, хубавица, много бедно момиче. И тя се спаси от бедността, Кирил Кипров се ожени за нея. Учителката по гимнастика след време отиде другаде.

Бях отличницата на класа, но по някои предмети имаше и други силни ученици – Маринчо от с. Орешак беше много силен математик. Обичах това русо светлолико момче, което стоеше на чина зад нас с Тинка Найденчина, и ми беше мъчно, когато отсъстваше по болест. Васил Мачковски беше сила по български език. Той ми приличаше в главата и лицето на руския писател Максим Горки. (Не помня къде точно бях видяла портрет на Горки.)

Един ден г-н Копрински ме изпита в час по български език в присъствието на училищния инспектор. Инспекторът и г-н Копрински бяха седнали един до друг. Отговорих обстойно на зададения въпрос (вече не помня какъв беше). Чух инспекторът да казва тихо на г-н Копрински: “Много силна ученичка.”  А г-н Копрински му отвърна: “Жалко, че родителите й са комунисти.” Бях ужасена. Почувствах се много нещастна – мама и татко са толкова добри, а се оказва, че са комунисти, което е много лошо!

В трети прогимназиален клас ми се яви конкурент по успех – Никола Колев – високо, слабо момче с мургаво лице, с тъмни очи и коси, с малък белег на едната буза. Беше боледувал нещо тежко и не беше ходил една година на училище. Баща му беше брат на игумена на манастира. Хем се конкурирахме по успех,  хем аз се влюбих в този Колев Никола.

Една сутрин с Тинка бяхме отишли много рано на училище. Тинка не знам къде отиде.  Бях сама в класната стая. Знаех, че Никола е дежурен, а още го нямаше. В стомната беше останала вода, с която намокрих сюнгера и избърсах добре черната дъска. После отидох през моста да напълня стомната на чешмата пред манастира. Беше леденясало под чучура и се подхлъзнах. ...... стомната силно се удари в металната част на чучура, от нея се отчупи голямо парче .... и стомната погрозня. Изплакнах я, напълних я с вода и я поставих отново  в..  [Тук да поместя “Кой счупи стомната”.]

Любим учител в прогимназията ми беше г-н Васил Главлешки. Естествознанието, което той ни преподаваше, много ме увлече. Г-н Главлешки ни учеше да правим хербарии от растения, да ашладисваме дръвчета, да си правим сбирки от различни минерали. Увлече ме и в санитарното дело. Направи ме своя помощничка при превързване на наранили се съученици. Станах майсторка на превързване (уви, отдавна се отучих). Г-н Главлешки беше председател на въздържателното дружество в прогимназията. Станах запалена въздържателка.

Само френски език не можа да ни научи. Не ни преподаваше добре по френски, а и нямаше добро произношение. Отлагаше часове, защото Трифон отсъства. Трифон от махала Жидов дол ходеше сутрин да продава дърва в Троян и след това идваше на училище. Беше повтарял класове и не можа да се дипломира, като завършил прогимназията. Слабата ми подготовка по френски език много ме затрудни в гимназията.

Училищният инспектор влезе веднъж в час по пеене. Изпяхме “Капят горските листенца; голи вейките стърчат; вехнат билки и цветенца, сал  поточета шуртят...” След това изпяхме “Задуха вятър есенен, зашушнаха листа, тоз шушей жална песен пей за страдните сърца.” След това г-н Главлешки ме вдигна да разтълкувам текста на песните. Тълкуванието, което направих, явно хареса на инспектора. Така че, макар да пеех фалшиво (от което много страдах), имах 5 по пеене...

 

...Нощес, 25 срещу 26 юли 2009 година, будувах и мозъкът ми свежо работеше. Спомних си много неща от село: къпането във Врачовския и във Върбашкия вир, водната змия, която хванах, гулешите, които ловях в реката, голямата пъстърва, която хванах при едно почистване на воденичната вада; малките рибки, които подскачаха над водата нощем при лунна светлина и татко ме заведе при Скока да ги ловим. Пъстървите, които мама купуваше от чичо Пантелей рибаря и после ги пържеше и мариноваше и нареждаше в елипсовидни метални кутии и пращаше на някои свои приятелки в София и в Ловеч. И случая, когато чичо Марин фелдшера ловеше риба в забраненото за риболов време. И случая, когато отидохме с леля Иванка и рибаря чичо Пантелей чак на Смесите и чичо Пантелей подаде три пъстърви, с които леля Иванка ме лекува от страх....

 

***

Написаните до сега спомени за родното ми село са непълни и неподредени, а има още много да пиша...[12]

 

...........................

 

Факти, свързани със село Колибето:

 

Родове в с. Колибето Троянско:

Кипровци; Платници; Семковци; Семовци; Койновци; Щърбаци; Калъни/Калъпи [?]; Фусляци; Тайняци; Йочковци; Петковци – част от Платниците; Чоновци; Кабадайки; Райняци; Гарковци; Мошеци

 

По време на руско-турската война в опълчението участвуват трима души от Колибето: Васил Стамболиев (1856-1915 г.) – в ІV опълченска дружина, Димитър Даскалов (1850-1946 г.) – в ІІІ опълченска дружина и Петър Гигилски (1853-1923 г.) – в ІV оп. дружина.

 

Селският момък Радю Пенчев загина в Стенето през 1926 г. Качил се на скала, да откъсне еделвайс, и паднал от скалата. В постановката на “Женитба” от Н.В. Гогол, която се игра на сцената в Колибето, Радю Пенчев изпълняваше ролята на действуващото лице Пържени яйца, Яичница.

 

Момчов рът – местност близо до махала Жидов дол. На Момчов рът имахме място, където баба сееше картофи, само картофи – барабой.

 

Имена:

Иван Лалев – главен учител в училището в с. Колибето, основоположник на социалистическото движение в нашия край, заедно с татко и мама и Петко Щърков образували първата комунистическа организация в с. Колибето, починал от туберкулоза.

Любен Лалев – син на Ив. Лалев, мой учител в първо отделение, починал от туберкулоза.

Мара Лалева – жена на Иван Лалев, тя е родом от Велико Търново.

Янка Лалева – дъщеря на Иван Лалев.

чичо Минко Симов/Симин, Мошекови – овчар, свиреше хубаво на кавал, майка му, баба Сима ме гощаваше с гъсто овче кисело мляко и един специален сладкиш, правен от прясно мляко, който сладкиш наричаха “Бял мъж”. От техния род е бил игуменът на Троянския манастир, архимандрит хаджи Макарий (там на Усойната се е родил).

Димитър Стамболиев – приятел на татко от селото.

Йозеф Малабрел – германец или австриец, приятел на татко от първата световна война.

Минко Дренски от с. Орешак, учител в друго село, приятел на татко.

семейство Цаневи[13] – учители в с. Орешак

Тотка Баева от Ловеч, приятелка на мама

Борис Баев, брат на Тотка Баева, убит 1925 год. (пребит от бой в околийското полицейско управление)

Магда Тодорова (Ловеч, София) – приятелка на мама

Василка Хинкова – приятелка на мама

Пенка Шарилова – приятелка на мама

Тодор Кацаров, пребит от бой – убит 1925 год. в Околийското управление [Ловеч?], роднина на баба Тотка

Тодор Кирков – герой от Възраждането; дядо Пенко, бащата на баба Тотка е ходил с Тодор Кирков по комитетски работи в Ромъния и за да не пострада дъщеря му баба Тотка, тя била записана Тотка Мойнова по името на дядо си по майка.

Петко Илиев (съпруг на леля Иванка, виках му суяк (свояк) Петко, почина от антракс, беше ковач, освен че ковеше различни железни сечива, подковаване и коне и вероятно антраксът е дошъл от някой кон.

Марин Лазаров, съпруг на леля Кева (Параскева), виках му суяк Марин

Иван Радев, секретар на ремсовата група в с. Черни Осъм 1939 год., баща му Найден Радев е дал на татко пари да завърши педагогическото училище в Казанлък

Минко Стойков – шивач, секретар на земеделската партийна група след 9.ІХ.1944 г.

Минко Тодоров – обущар, баща на Радю Минков

Христина Калчева, по мъж Ненова, игра Тамара от “Борислав” на Вазов.

Пенка Найденова игра Ирина в “Борислав”.

Параскева Дамянова (леля ми) игра Зоя.

Пена Кабадайкина игра циганката.

Димитър Иванов (секретар бирник) игра Борислав. Димитър Иванов игра и Иванко от пиесата на В. Друмев.

мама – постановчик и суфльор; татко – постановчик и гримьор

Дочо Нешков – фотограф-художник

Кара Кольо (Никола Пеловски), син на баба Мита от Троян (близка на баба Тотка), дълги години завежда хижа “Амбарица”.

Хижа “Добрила”, през която минахме с Иван Гадев/Тадев?, за да отидем в Сопот през 1939 г. лятото.

Христо Тотковски – синът му Иван Тотковски, дъщеря му Дана

Иван Тотковски – малкият брат на Хр. Тотковски

Николина Тотковска – дъщеря на средния брат Петко Тотковски, ученичка на мама.

Стана – болна от епилепсия.

Иваница Драгиева, също болна от епилепсия. Мъжът й Иван Драгиев, кръчмар, нямаха деца.

Бочо Шейтанов

 

Забравила съм името на дървения уред, на който се дръстят гръстите, питах братовчедка ми Райка - казвал се мелица[14]. Мисля, че беше друго име, но не знам какво точно.

 

Контрастът със с. Вълчи трън...

 

Добри[15] ме пита: Защо в твоето село, като си тръгнеш за София, излизат да те изпращат и съседите, и всеки носи по нещо? В Радуй (неговото родно село) никой не прави така...

 

 

+++++++++++++++

 

 

Бележките под линия са добавени при редакцията.

 

[1] За тази местност в интернет може да се прочете следното: “Може би тук, подобно на големите мини, разположени върху полиметалните рудни находища при Сидирокапса (Мадемохория) около Холомонда (Шоломонда) в Халкидическия полуостров, са дошли през ХVІ в. евреи от Испания, прогонени от крал Фердинанд и инквизицията, заедно със своите капитали, знания и умения и са възобновили и повдигнали на по-високо равнище местната железодобивна индустрия.” - http://bgglobe.net .

[2] роза, трендафил

[3] Тогава Успение Богородично, празникът на манастира. В днешно време се чества по нов стил на 15 август. (Бел. М.Д.)

[4] Скитът „Свети Йоан Предтеча“, известен и под името Зелениковски манастир „Свети Йоан Кръстител“. Скитът на Зелениковец е бил лятна резиденция на българския патриарх Максим.

[5] тенекиена пара

[6] Васил Попов - Героя

[7] скара, триножник за подлагане под съд за готвене върху огън

[8] Според написаното в Уикипедия и двамата се самоубиват след престрелки с полицията, за да не бъдат заловени, Васил Героя  - през 1927 г., а Тинко Симов - през 1935 г.

[9] По данни за училището, рубликувани в интернет, СОУ “Васил Левски” село Черни Осъм, община Троян  е открито през 1902. През 1957 година се премества в нова съвременна за врeмето си сграда в центъра на селото. През 2000 година училището се преобразува в средно и става единственото българско училище с паралелка с обучение за планински водачи.

[10] Проф. Васил Стоянов Стоин, музикален фолклорист и автор на редица сборници с български народни песни.

[11] Сградата в центъра на София, която през периода на Народна република България е седалище на ЦК на БКП. Днес е втора сграда на  Народното събрание и се предвижда да стане основна..

[12] Оттук нататък следват бележки, свързани с неудоточнени факти или обмисляни, но ненаписани още текстове, както и имена (включени в спомена или обмисляни за включване).

[13] Вероятно учителят е Константин Цанев.

[14] В речника за мèлица пише: дървен уред за очистване коноп или лен от паздера; мъналка.

[15] Добри Жотев, тогава съпруг на Пенка Дамянова.