Две неуспешни визии за Европа

Доминирането на национализма през XX век не насърчи интернационалистическата история. Но бяха направени два мощни опита да се преодолеят преобладаващите разделения и да се осигури идеологическа рамка за нова, универсална визия за миналото на Европа.

И двата опита се провалиха, и то справедливо.

Единият от двата - марксистко-ленинистката, или комунистическата визия за европейската история, започна пръв и продължи най-дълго.

Тази визия произлиза от марксизма, чийто дух и намерения игнорира, и в ръцете на болшевиките се превръща в един от най-насилническите инструменти на държавната политика. В началната си фаза (1917-1934), с помощта на ентусиасти като М. Н. Покровски (1868-1932) тя е силно интернационална по дух. Покровски напълно приема, че историята е "политика, обърната към миналото", и с удоволствие се хвърля в борба срещу шовинизма. "Велика Русия бе изградена върху костите на неруските нации, пише той. В миналото ние, руснаците, бяхме най-големите грабители на земята."

Но за Сталин отхвърлянето на руските имперски традиции е анатема и от 1934 г., когато Сталиновите декрети за преподаването на историята влизат в сила, посоката се променя рязко. Покровски умира, а повечето от неотреклите се от него колеги са застреляни. Учебниците им са забранени. На тяхно място се появява лоша отвара от вулгарен марксизъм и екстремен руски империализъм, обслужвана от всички идеологически агенции на СССР през следващите петдесет години.

Двата елемента близнаци на комунистическата история в основата си са противоречиви. Те са обединени от месианската догма на една идеология, която никой не може да оспори открито. Псевдомарксисткият елемент се съдържа в знаменитата петстепенна схема, която води от предисторията до революцията през 1917 г., руският елемент е мотивиран от специалната мисия, отсъдена на руската нация като "по-големия брат" на съветските народи и "авангарда" на световния пролетариат.

Според собственото признание на Ленин Съветска Русия все още не е напреднала като Германия и другите индустриални страни. Но "първата социалистическа държава в света" е била създадена, за да посее семената на световната революция, да бъде крепост на социализма до окончателния упадък на капиталзма и накрая да наследи Земята. Междувременно по-съвършените съветски методи на социална организация и икономическо планиране скоро щели да осигурят бързото превземане на капиталистическия свят. Разбира се, като последна глава във всеки учебник винаги се набляга на факта, че Съветският съюз препуска напред във всичко - от военната мощ до жизнените стандарти, технологиите и защитата на околната среда. Крайната победа на социализма (както винаги се е наричал комунизмът) се приема за научно доказана и неизбежна.

Въпреки празните думи за "социалистически интернационализъм" историческото мислене на Съветите отдава почит както на "Евроцентризма", така и на "Западната цивилизация".

Техният Евроцентризъм намира своето изражение в набора от европейски примери, върху които е базирана марксистко-ленинската аргументация, и в манията за индустриализация в европейски стил. Той е особено досаден в ударението, което поставя върху историческата съдба на руснаците. Съветските твърдения за това, които обиждат европейските членове на тяхната империя, имат безпрецедентен ефект върху другарите от комунистическото движение от Третия свят и са принципната причина за разцеплението между Китай и Съветския съюз.

В очите на китайците ордите от съветници и технически лица, които се появяват в Китай през 50-те години, представляват по-лош пример за европейската арогантност (и лоша техника) от всички останали предишни "чуждестранни дяволи", които те са познавали. За китайците както за народите от Балтийските републики, поляците или грузинците, убедеността на руснаците в тяхното превъзходство е била изключителнно странна.

Ако руснаците са свикнали да се считат за "западняци" в сравнение с Китай, те очевидно са "хора от Изтока" в сравнение с повечето европейци.

Няма съмнение, че съветският комунизъм провъзгласява "Запада" за идеологически враг. В същото време той не отрича своите собствени европейски корени и това, че най-съкровеното желание на Ленин е било да свърже революцията в Русия с очакваната революция в Германия. Така че "Западната цивилизация" изобщо не е била лоша.

Разбира се, след като вече са били мъртви, водещите фигури от Запада са заслужавали адмирации. Въпросът е такъв: Западът се е разложил; Изтокът, под ръководството на героичния пролетариат, е останал жизнен и здрав. Рано или късно капиталистическите режими ще залязат, социалистическата татковина ще им нанесе последния удар, границите ще паднат и Изтокът ще се присъедини отново към Запада под лидерството на Съветска Русия в едно ново революционно братство. За това е мечтал Ленин, това е имал на ум Леонид Брежнев, когато е говорил за "общ европейски дом"'.

Тази идея за комунистическата месианска мисия е изнесена с местни вариации във всички страни, контролирани от Съветския съюз. В своя строго исторически аспект тя се опитва да внуши две кардинални догми - върховенството на "социално-икономическите сили" и великодушното естество на руската експанзия. Тя е подсилена много от съветската победа над Германия през 1941-1945 г. и се преподава като евангелие на десетки милиони европейски студенти и ученици до края на 80-те години.

Точно в края на комунистическата ера генералният секретар на КПСС Михаил Горбачов съживи отново лозунга за "общ европейски дом". Той бе подхванат от много западни коментатори и приветстван от много хора; но на Горбачов не му остана време да обясни какво има предвид.

Той беше диктатор на една империя от Калининград до Камчатка - един толкова отдалечен полуостров, граничещ с Аляска, които в никакъв случай не може да бъде приет за европейски. Беше ли възможна мечтата на Горбачов за една Велика Европа, обхванала цялото земно кълбо?

Конкурентната, фашистката, версия на историята започна по-късно и процъфтя no-кратко. До известна степен тя се появи в отговор на комунизма и в ръцете на нацистите се превърна в един от инструментите на техния Нов ред.

В началната си фаза (1922-1934 г.) тя съдържа определен социалистически колорит както в Германия, така и в Италия, но е доминирана от италианския вариант и от мечтата на Мусолини за възстановяване на Римската империя.

След 1934 г., когато Хитлер започва да преобразува Германия, посоката се променя рязко. Социалистическият елемент в националсоциализма е прочистен. Германският вариант на фашизма поема кормилото и преден план излизат открито расистки теории. В резултат на това се появява отровна смес от расизъм и немски империализъм, обслужвана от всички идеологически агенции на Нацисткия райх, докато той съществува.

Въпреки нацистко-съветската враждебност нацистката идеология не е напълно различна от сталинизма.

Расисткият елемент се обуславя от специалната мисия, приписвана на немската нация като най-жизнен и здрав клон от бялата арийска раса. Немският империалистически елемент се обуславя от престъпния "диктат" на Версай, а за Германия се твърди, че тя трябва да възстанови лидерската си позиция.

Двете заедно оформят основата на програмата, която предполага, че нацистката сила ще се разпространи из цяла Европа и евентуално отвъд нея. Другаде в Европа има сериозни несъвместимости с фашистките идеологии, особено в Италия, в чийто национализъм винаги са звучали силни антинемски нотки. Но не остава време те да се проявят.

Историческото мислене на нацистите съдържа най-екстремните версии на "Евроцентризма" и "западната цивилизация", които някога са съществували. "Господарската раса" се идентифицира с арийските европейци независимо от това къде по света живеят те.

Те са единствените истински човешки същества и са наследили най-важните достижения на миналото. Всички неарийци (небели и неевропейци) се класифицират като генетически низши и се поставят в спадащите категории на Untermenschen, или "подчовеци".

Паралелна йерархия на биологичните качества е установена вътре в самата Европа с високия, слаб, рус нордически тип - висок като Гьобелс, слаб като Гьоринг и рус като Хитлер, - смятан за по-висш от всички други.

Славяните от изток (поляци, руснаци, сърби и др.), които погрешно са класифицирани като подгрупа, са смятани за по-низши от доминиращите германски народи на запад и са поставени на едно ниво с различните видове неарийски подчовеци. Най-низшите категории от европейските обитатели са онези с неевропейски произход , които са обвинявани за всички злини в европейската история и са лишени от правото на живот.

Нацистката стратегия до голяма степен е конструирана от абсурди, където разграничението между "Запад" и "Изток" е първостепенно.

Освен отстраняването на непокорните правителства Хитлер установява няколко модела срещу Западна Европа, в които той е смятал себе си за най-добър.

Той ненавиждал французите, чиято френска същност била до голяма степен разводнена и чиято историческа омраза към Германия по някакъв начин трябвало да бъде излекувана.

Той не харесвал италианците и техните връзки с Рим и освен това ги считал за ненадеждни съюзници.

Уважавал испанците, които някога спасили Европа от черните, и бил особено озадачен от нежеланието на Франко да му сътрудничи.

С изключение на някои дегенерирали индивиди той се възхищавал от "англосаксонците" и смятал за отчайваща тяхната упорита враждебност към него. Според Хитлер тяхното поведение можело да бъде обяснено само като поведение на сродна германска нация, която се подготвя да се бори за господство в рамките на Господарската раса. Единственото, което искал от тях, било да го оставят на мира.

Всички най-радикални амбиции на нацистите са насочени срещу Изтока. "Mein Kampf" ясно определя Източна Европа като място на немския Lebensraum, тяхното бъдещо "жизнено пространство". Източна Европа била населена със смесица от низши славяни и евреи; нейният генетичен фонд трябвало да бъде подобрен чрез масирана немска колонизация. "Болните елементи" трябвало да бъдат отстранени хирургически, тоест убити. Източна Европа също така била сфера на съветско влияние; и "гнездото на еврейския болшевизъм" трябвало да бъде смачкано.

Когато нацистите започват немските инвазии в Източна Европа, първо срещу Полша, а после срещу Съветския съюз те усещат, че са започнали "кръстоносен поход".

И го казват изрично. Техните исторически книги ги учат, че маршируват по славните стъпки на Хенрих, на тевтонските рицари и на Фридрих Велики. Те твърдели, че препускат към крайното установяване на "една хилядолетна история".

За разлика от комунизма нацизмът не получи седемдесет и пет години, през които да доразвие своята теория и практика. Той бе унищожен с комбинираните усилия на своите съседи, преди Великият Райх да се консолидира. Той никога не достигна до точката, в която управляваната от нацистите Европа щеше да бъде задължена да определя положението си към другите континенти.

Но ако Съветите бяха победени, което почти стана през 1941-1942 г., нацизмът щеше да се превърне в движеща сила на една могъща евразийска държава с огромни размери; и трябваше да започне да се подготвя за глобална конфронтация срещу конкурентните центрове в САЩ и Япония. Сигурно щеше да последва конфликт. Но нацизмът остана в границите на Европа. Хитлер не получи възможност да действа извън света на сродните си арийци. Като теоретик и политически лидер той си остана докрай европеец.

Макар че нацисткият свят се разпростря от Атлантика до Волга, нацистката версия на историята имаше свобода на действие само в един кратък интервал от време. В самата Германия нейното господство бе ограничено едва до дванадесет години. Другаде тя успя да посее отровните си семена само за няколко седмици или месеци. Влиянието й беше силно, но премина бързо.

Когато се строполи позорно през 1944-1945 г., тя остави вакуум, който можеше да бъде запълнен единствено от историческите мисли на силите победителки.

В Източна Европа, окупирана от съветската армия през 1944-1945 г., съветската версия бе наложена безцеремонно. Западна Европа, освободена от англо-американците, бе открита за "Съюзническата схема на историята".

(Норман Дейвис, "Европа, история")