Гражданска активност като негативно явление

 

(Доклад за клуб на Политолога, 20 май 2013, ПУ)

Задачата, която си поставям с писането на този доклад е да покажа, че гражданското общество и по-конкретно гражданската активност не трябва да бъдат идеализирани и поставяни на пиедестал, който да ни служи като пътеводна светлина в трудни социално-политически времена. В българското медийно пространство от край време съществува нереалистичен идеал за гражданското общество и редовно се чуват призиви за неговото събуждане или укрепване. Но реално до къде ни водят призивите за повече гражданско участие и неговото естествено логическо следствие в искания за разширяване на практиките на пряката демокрация? Хипотезата, която бих искал да изследвам и проуча в този доклад е, че гражданското участие може да бъде негативно явление за социално-политическия живот на България.

Редно е да се даде някаква определение за гражданско общество, или описание, което да му даде рамка служеща за отправна точка за разисквания въпрос. За целта на изследването ще приведа една двойствена дефиниция, която да ни покаже, че първоначално няма еднозначен отговор за същността на гражданското общество. Първата част от определението е, че гражданското общество е носител на стремежа за постигане на общото благо и обществените интереси, възглед, който може да бъде свързан с Жан Жак Русо. Но също така то е сферата на частните интереси, които са егоистични и относително независими от обществото. Последният възглед може да бъде съотнесен към представата на Хегел. От изложеното амбивалентно описание е трудно да се направят категорични оценки дали гражданското общество е позитивно или негативно явление, но ясно се вижда, че не редно да се гледа на него еднозначно.

Целта на доклада е да покаже, че гражданската активност може да бъде и негативно явление, следователно трябва да се разграничи и определени какво е гражданска активност. Тя представлява проактивни граждански действия, които целят постигането на дадена политическа цел или резултат. Протести, митинги, стачки и подобни прояви, които целят оказване на политически натиск и осъществяването на промени са добра илюстрация на гражданска активност. Възможно ли е тя бъде негативно явление, което да доведе до нежелани последствия? Тук се сблъскват два антагонистични мирогледа за политиката, а именно конфликта между политиката като пазар на идеи или политиката като търсене на по-добра истина. Двете представи имат своите теоретични основания и е редно да се разгледат в контекста на разисквания въпрос. Политиката като пазар е представа, която разглежда партиите като компании, които предлагат продукт на избирателите и тези, които имат най-добра стока печелят. Чисто икономическа представа, която дава пълна легитимност на исканията на хората, независимо какви са те. Придаването на етична или морална оценка на гражданските желания е излишно и безсмислено, а политиката се разглежда като изцяло субективно и лишено от обективна или „по-добра“ истина. Ако гледаме на гражданската активност през призмата на политическия пазар на идеи, то исканията и стремежите на хората не могат да бъдат негативно явление, поради пълната липса на оценъчен елемент и легитимността на всяко искане като изразител на частната субективна истина. Но даваме ли си сметка какво реално означава тази представа за политиката? Тя поставя знак за равенство между представата за нужда от борба за опазване на околната среда и вярата, че няма смисъл от подобни мерки, защото идва Второто пришествие на Христос и краят на света. Подобно сравнение не е далеч от политическата реалност в САЩ, което от гледна точка на европейците може да бъде плашещо, но въпреки това реално. Разбира се, представата за политиката като пазар има и други аспекти, а именно, че желанията на гражданите са важни и от значение, а не абстрактните и крайно рационални разсъждения за истината. В пълни противоположност на изказаното до тук е мирогледът за политиката като търсене на по-добра истина. През тази призма политиката и обществения живот имат обективни измерения на добро и лошо, които трябва да спазваме и осъществяваме. Субективната представа на индивида може да е погрешна, следователно съществува по-добра истина от личната. Подобен морален и философски компас прави възможно обществото, което споделя общи закони и фундаментални ценности. Гражданинът трябва да се съобразява с дадените основополагащи принципи и да изменя поведението, потребностите и желанията си спрямо тях. Добри примери за илюстрация е спазването на демократичните норми и процедури или представата за неморалността или неетичността на политическата практика на съзнателното и целенасочено масово унижаване на човешки същества. Същевременно призмата на политиката като търсене на по-добрата истина също има своите негативи. Опасност от тирания, тоталитаризъм и ограничаване на личната свободата са възможни последици, ако имаме твърде догматична представа за истината на политиката. Но въпреки възможните негативи разполагаме с оценъчна основа и можем да преценим критично собствените и чуждите желания и потребности относно политиката.

Разглеждането на въпросът - възможно ли е гражданската активност да бъде негативно явление и получаването на отговор е осъществимо единствено през призмата на политическото като търсене на по-добра истина. Следователно активността може да бъде негативно явление, ако желанията и целите на гражданите, както и техните последствия, са в разрез с установените философски и политически принципи, които изграждат обществото.

За да се намери подобаващ отговор дали гражданската активност може да бъде негативно явление в социално-политическия живот в България, е редно да се приведат примери от съвременната ни действителност. Разбира се подходящи за анализ са събитията от февруари месец 2013 година, когато в редица градове имаше продължителни протести. Тяхната насоченост не беше едностранна, те представляваха по-скоро позицията на гражданите по редица въпроси и проблеми в страната. Повод за изразяване на недоволството бяха високите сметки за ток, които прераснаха в недоволство от управлението на правителството. След допълнително напрежение и засилващи се протести премиерът Бойко Борисов подаде оставка и легитимно избраното управление на страната падна от власт. Опозиционните сили опитаха да вземат водеща роля в простите, но гражданите се обърнаха и против тях. Недоволството преми в хаотични, лозунги и искания, което започна да показва истинското лице на протестиращите, а именно тяхната безличност. Много от тях желаеха повече гражданско участие и контрол. Прокламираха се искания за повече пряка демокрация и промени/смяна на конституцията. Други изказаха нужда от подобряването на живота в страната и осигуряването на по-добро бъдеще. Не малко бяха антисистемните и нихилистични лозунги и желания. Цялостната ситуация с протестиращите и техните искания повдигат два важни въпроса, които се нуждаят от отговор. Първият е колко реални са исканията и мотивите на гражданите? От съществено значение е и вторият въпрос, а именно колко легитимни са твърденията, че протестиращите изразяват „народната воля“?
Действията на протестиращите са базирани на мотивация, която ги е подтикнала към излизане на улицата, но каква е тя? Отговорът, който витае из медийното пространство е нееднозначен, но може да се сумира с три думи: несправедливост, бедност и отчаяние. Важно е да се прегледа дали има реално основание зад тези причини. Несправедливостта по отношение на сметките за ток се оказа минимална, само 2-3% от тях са били надписани или неправилни. Аргументът, че цената на електричеството е висока е валиден, но сама в сравнение с нивото на доходите в България. Като абсолютни стойности цените са значително по-ниски от европейските. За сравнение в Гърция плащат двойно повече. Проблемите в тази сфера са свързани с висока енергийна неефективност и сравнително по-ниските доходи спрямо средно европейските. От изложената до тук аргументация може да се каже, че несправедливост няма, а има пазарни отношения, които определят цената на даден продукт и нивата на заплатите, а не фриволните желания и нормативни предписания.

Изнесената до тук аргументация има връзка и с „обективната нужда от повишаване на доходите”. Въпросът с бедността на българите е сложен и обвързан с много емоция. Дали има обективна нужда от промяна на икономическата политика е тема спорна и основно икономическа, но разсъждения за „мизерията”, която изкара хората на улиците са важни. По отношение на бедността има три основни разграничения или представи, които ярко се отличават едно от друго. Първата е „абсолютна бедност”, това са хората, които живеят със средства под границата на житейския минимум и са реално нуждаещи се от помощ за оцеляване. Втората категория бедност е „относителна бедност”. Тя представлява сравнителна величина, която олицетворява количественото съотношението между богатите и бедните. Българите са бедни спрямо скандинавските народи, но са богати спрямо повечето африкански и азиатски. Третият вид бедност е „субективна бедност” и нейната най-добра илюстрация е изразът „чувствам се беден”. Тя представлява отношението на индивид към неговото материално състояние. След пояснението на трите видя бедност е време да се зададе наложителния въпрос, който твърде малко се коментира. Коя от трите вида бедност изкара хората на улицата? Отговорът има голямо значение, поради крайно различните оценки и политически последици, които биха последвали от трите възможности. Проблемът е, че реално не може да се даде смислен отговор, защото чрез протестите се показват субективните нагласи, а не тяхното основание или обективните факти. В помощ би трябвало да дойде статистиката, но за съжаление тя също не отразява обективната реалност, защото в България имам традиционно високо ниво на сива икономика и укривани или недекларирани на доходи. Следователно кой тип бедност мотивира протестите е крайно неясно, ако се търси неидеологическа обосновка за политически действия и оценка на събитията.
Като трета причина зад протестите в медийното пространство се тиражира отчаянието на гражданите. В своето естество то представлява емоционално състояние на безпомощност и безнадеждност. Но реално ли е да очакваме централната власт да се погрижи за нашето благополучие, просперитет, емоционално здраве? Подобни стремежи повече приличат на манталитет останал от предходни исторически периоди от битието на нацията. Преди 1989 година държавата е била двигателят на прогреса и развитието, нейна задача е планирането и осигуряването на бъдещето. Преди социализма царят е играл фигура на закрилник и спасител, който повежда народа „към светли бъднини”. Като остатък на тези историческа традиция са протестите с искания за по-добро бъдеще, които сами по себе си са ясен признак на поданическа политическа култура или граждани, които очакват облаги и покровителство от централната власт. В съвремието на глобализиращ се свят и пазарна икономика основна роля имат индивидите и техните качества и действия, а ролята на държавата трябва да е сведена до стимули, реформи и премахването на пречките пред икономиката.

От изведената до тук аргументация могат да се направят следните изводи за мотивацията на протестите от февруари месец 2013 година. Специфичното стечение на обстоятелства, което довежда до усещането за несправедливи сметки за ток и емоционалното състояние на отчаяние провокират изразяване на недоволство по улиците. Не може да се отрече, че съществува част от населението, което е лошо материално положение, но представата за него е преувеличена. Дали е беден българският народ е спорен и идеологизиран въпрос, но едно е ясно, че протестите са провокирани от субективните нагласи на определен брой граждани с разнородни мотиви и желания. Резултатът е създаването на социално напрежение и политическа нестабилност, които вредят на икономическото развитие.

Реалността на събитията от началото на 2013 година е, че относително малка група от протестиращи граждани предизвика политически сътресения, но отговарят ли техните желания и цели на „народната воля”? Това е вторият въпрос имащ належаща нужда отговор. По време на протестите ясно се открояваще линията на мислене от протестиращите и медиите, че разгневените граждани говорят от името на цялата нация. Но колко са реални са подобни твърдения? Как е възможно малка група хора да бъдат представители на всички граждани по един легитимен начин? Правилната отговор е избори, а не протести. Как да разберем, че дадена група от граждани наистина отговаря на интересите и вижданията на друга, по-голяма и малка, група без самозаблуда и универсализиране на собствените виждания? Този проблем е от съществено значение, защото говорене от „името на народа” е често използвано средство за постигане на егоистични политически и икономически цели. Историята ни показва, че точно в „името на народа” и от „името на народа” са вършени крайно неетични и нелицеприятни деяния. Съвременната политическа мисъл е намерила решение на говоренето от името на други граждани по един елегантен и прост начин. Избори и то избори на партии с личности и програми, които гражданите припознават и по собствена воля одобряват. Без изборния процес всички възгласи за „народната воля”, от един човек или група от граждани, са спекулативни и нелегитимни.

За финал е добре да се обърне определено внимание върху исканията на протестиращите. Всеки, който иска да разгледа техните желания ще достигне до вече описаният проблем на легитимността. Как да разберем какви са исканията на протестиращите? Възможно ли е да отграничим отделните изяви на личности, които предявяват дадено искане и неговата реална представителност за цялата група. Принципно този проблем при обикновени протести почти не съществува, защото те са организиране с ясно насочена тема и цел. Различието с февруарските събития е голямо, защото последните бяха спонтанни, без ясна йерархична структура и представляваха емоционален изблик и нямаха логически дефинирани желания и цели. Да вземем двете по-съществени искания на част от протестиращите. Първото е за повече гражданско участие и контрол. По своето естество функционирането на пряката демокрация е спорен въпрос, заради проблеми с практическата реализация и организация, но и от гледна точка на компетентността на масовото гражданство. Дава се пример с Швейцария, където съществува сходно устройство. Но твърде малко се говори, че тази държава е изключение, а не правилото по отношение на пряката демокрация. Тази нация има специфично историческо и политическо развитие, което България няма. Второто искане е за промени в конституцията, но реално не се разбира точно какви и как да се осъществят. Една обществена дискусия дали някои промени в конституционна уредба няма да бъдат позитивни е важна, но от съвсем друга гледна точка. Някои изменения могат да спомогнат за възвръщането на доверието в политическата система на страната, което е силно ерозирало. Исканията на протестиращите показват едно неразбиране и липса на познание относно желания им и техните евентуални последици и че магическо хапче, което да реши всичките ни проблеми няма. Липсата на познания и разбиране за собствените искания, но наличието на увереност в правотата им и моралната висота на действията е добро лице на протестите от февруари месец 2013 година. Изборите проведени на 12 май 2013 година бяха показателни за легитимността на протестиращите като „народен оратор”. Партиите формирани от групи на февруарските вълнения получиха пренебрежим резултат и не бяха припознати от мнозинството българи. Дори напротив, партията ГЕРБ получи най-висок резултат и влезе в историята като първата формация, която побеждава на парламентарни избори след управленски мандат. Още по-показателен е фактът, че победата идва независимо от крайно негативната и компроматна кампания. Дали в българското гражданско общество не съществува една странна комбинация от липса на познания за политиката и основите на съвременното общество, но от друга странна да има увереност и вяра в правотата на действията си?

За заключение искам да задам въпрос. Възможно ли е да имаме общество, което да страда от твърде много гражданска активност в политиката? Ако гражданското общество е сфера на частните и егоистични интереси, то отговорът е положителен. Ако политиката е нещо повече от пазар на идеи, то отговорът на въпроса отново е положителен. Ако политическата ни култура е неадекватна на съвременното политическо устройство, то отново е възможно гражданската активност да е негативно явление. Ако на лично ниво не приемаме, че свободата е и задължение към грижата за собственото благополучие, а очакваме външни сили да пренаредят живота ни, то гражданската активност не е толкова еднозначно явление.
 

Николай Скоморохов