Път: : Моят човек : Г

Господинка Димова

Силвия Балева
 
 

 

Моята баба се казваше Господинка Димова Димова, родена през 1932 година в село Млекарево.

Тя е била умно и скромно дете. Много ученолюбива, но е учила до 7-ми клас, сегашен осми, поради невъзможността на нейните родителите да платят по-нататъшното й образование. Все още помня нейните думи: ”Учи, Сисе, защото е много хубаво. Аз навремето исках, но не можах.”
Като по-голяма завършва курс по плетачество. Работи в ТКЗС от 1968-1972 г.

Приета е като плетачка в модна къща „Валентина”, една от най-известните за своето време модни къщи. Получавала е много награди за труда си и нейната снимка винаги е стояла на т.нар. ”табло на ударниците”. Това е било място за най-добрите в професията си. Работи като плетачка до 1986 г.

Жени се за дядо ми през 1952 г. и ражда две деца - майка ми през 1953 г. и леля ми през 1960 г.

Баба ми заедно с дядо ми с много труд са успели да постигнат добър стандарт на живот. В селото, в което са живели, те били едни от първите хора, които имали телевизор, и цялата махала е отивала да гледа телевизия у тях. Баба ми е живяла дълго време в родния ми град Нова Загора, но след своето пенсиониране се прибира заедно с дядо ми на село, за да се занимават с животновъдство и земеделие. През повечето време тя продължаваше да плете на машината, която си е купила, и продаваше плетивата на хората, които продължаваха да я търсат.

Тя беше много креативен и трудолюбив човек. Трудът за нея беше нейният живот. В моите спомени баба ми никога не е стояла на едно място. Винаги е вършела нещо, защото мързелът, като човешко състояние, не й бе присъщ. Всичко, което правеше, го правеше с желание.

Тя беше много позитивен човек, вечният оптимист. Винаги казваше, че: ”Когато човек има желание да научава все повече и повече от живота, той наистина научава. Не се отказва.” Учила ме е никога да не се предавам. Колкото и трудности да има пред мен, трябва да ги преодолявам и да вървя напред. Беше много добър и щедър човек. Никога не отказваше помощ на хората.

Почина през 2003 година и аз много се натъжих, че не можа да ме види като студентка, а знам колко много искаше това. Но тя винаги ще остане в спомените ми като моята добра и засмяна баба.